Сам Грийн
Полет 103 (29)

28.

18 ноември

Бостън

На Сам не му пукаше много за католическата църква. Беше евреин и по дух човек на Мосад, нищо че вече не беше на служба. Освен това знаеше, че църквата никога не е била приятел на държавата Израел. Може и да бяха изоставили старата форма на католическата меса, онази, в която се говори за „спасяване на еврейския народ от неговия мрак“, но между двете религии винаги беше съществувало напрежение. Щеше да отнеме много време, за да се преодолее това историческо наследство.

„Въпреки това не можеш да отречеш красотата на катедралите им“, помисли си.

Катедралата „Светият кръст“ не беше най-впечатляващата от онези, които беше виждал, и със сигурност не можеше да се сравнява с италианските, испанските и френски храмове, които изпълваха големите градове на Западна Европа. Но безспорно беше, че е една от най-хубавите в Северна Америка. Беше построена във викторианския готически стил и според Сам, ако се издигаше в Лондон, човек можеше да я сбърка с железопътна гара.

По това време на сутринта беше тихо. Сам бутна вратата, влезе и го обгърна меланхолична тишина.

Отец О’Конъл седеше на десетия ред, от лявата страна на главната пътека. Сам усети хладния въздух в сградата, докато крачеше напред. Червени и сини лъчи проникваха през витражите. Отляво се носеше леката миризма на свещи. Сам схвана защо О’Конъл беше предложил да се срещнат тук, когато му се обади. Това беше много по-силна демонстрация на църковната сила и богатство, отколкото доста скромната административна сграда на епархията, която се намираше на няколко преки оттук. По този начин той трябваше да разбере съвсем ясно с кого и с какво си има работа.

И по някакъв странен начин, призна Сам пред себе си, тази тактика действаше.

Сам спря за миг, за да може да усети по-добре атмосферата, преди да се приближи към О’Конъл. Спомни си, че макар в началото Бостън да е бил протестантски град, по-късно се превръща в един от основните центрове на католицизма в САЩ. Отдаваха го на вълните ирландски имигранти от деветнадесети век, но в града живееха не по-малко поляци и германци. През 1875 г. папа Пий IX го издига в епархия и днес тя се грижеше за два милиона членове на църквата, от които 300000 посещаваха редовно службите. Бостънската епархия беше най-богатата в най-богатата страна на света и това й осигуряваше специално положение в католическата йерархия, положение, което не отговаряше на действителния брой на нейното паство.

— Отец О’Конъл — обади се Сам, щом стигна до пейката, на която бе седнал О’Конъл. — Аз съм Сам Улфман.

Отецът се обърна. Оказа се, че има бледо лице, побеляла коса и носи очила със златни рамки. Беше облечен с тъмносин костюм, бяла риза и вратовръзка на райе. Изражението му беше любезно, но и властно като на учител.

— Да се поразходим — каза той тихичко.

Излязоха в градината срещу катедралата. По това време на годината вече нямаше цъфнали цветя, а листата на дърветата бяха окапали и клоните стърчаха голи. Мълчаха. Сам реши, че отец О’Конъл иска да се отдалечи от катедралата, преди да започне разговор за пари. „Ще го оставя да действа по своя си начин — помисли си. — Дошъл съм да разбера едно друго, и нищо повече.“

— Господин Улфман — започна отецът, — вие идвате с големи препоръки.

— Радвам се да го чуя.

— Лондон трябва да е добро място за търговия с антики — продължи О’Конъл. — За разлика от нас, американците, англичаните ценят миналото. Тук хората искат всичко да е ново.

— Сигурен съм, че не всички.

Отец О’Конъл тъжно поклати глава.

— Може би преди едно поколение имаше достатъчно богати хора, които ценяха антиките и изкуствата, но сега вече не са толкова много.

Сам вдигна рамене.

— Поне в Европа има достатъчно от тях.

Отец О’Конъл спря, обърна се и го погледна в очите.

— И вие знаете кои са?

— Имам известен брой богати клиенти — отговори Сам. — За тях търся ценни предмети. Ако ги искат, нямат нищо против да платят толкова, колкото струват.

— Например?

— Чух, че на епархията е завещана цигулка Амати — подхвърли Сам, заслушан как вятърът свири из дърветата около тях — и че може би се продава.

— Боже, колко хубав инструмент! — възкликна О’Конъл. — Само да чуете звука й. Сякаш пее птица. Господин Улфман, можете ли да си представите? Четиристотингодишно дърво — и още има изключителен звук. Въпреки всички тези столетия.

— Удивителна вещ — съгласи се Сам. — И вероятно много скъпа.

— А вие познавате човек, който иска да я купи?

— Наистина — съгласи се Сам, — няма много хора, които колекционират Амати. Обаче съм сигурен, че подходящият човек ще плати добре за инструмента.

Отец О’Конъл тръгна пак по алеята.

— Къде сте отседнали, господин Улфман?

— Във „Феърмонт“.

— Ще ви се обадя преди края на деня.