Сам Грийн
Полет 103 (12)

11.

12 ноември

Главната квартира на ЦРУ, Лангли

Бил Хортън изчака малко, преди да каже на секретарката си да покани тримата в кабинета му. Съзнаваше тежестта на решението, което щеше да вземе. Чувстваше как натиска раменете му като тежък товар и го кара да се чувства уморен и стар. „Но какъв избор имаме? — залита се. — Да позволим на тези боклуци да ни унищожат, вместо ние да им видим сметката?“

Щом поставиш въпроса по този начин, наистина има само един отговор.

— Да влязат — рязко каза той, осъзнаваше раздразнението в тона си.

Посегна към бутилката негазирана минерална вода с надеждата, че тя ще му помогне да се успокои. Едно истинско питие щеше да му дойде добре, но му се струваше нередно да пие алкохол под покрива на тази сграда. В ЦРУ уважаваха хората, които могат да контролират нервите си. Алкохолът се смяташе за признак на слабост и това беше единственият човешки недостатък, към който Агенцията не проявяваше търпимост.

В помещението бавно влязоха Джим Прентис, Скот Валентин и Бен Ханолд. „Човек може да отгатне някои неща от реда, по който влизат“, помисли Хортън. На хартия и тримата бяха напълно равни, но както във всяка група, бързо се бе сформирала йерархия. Прентис очевидно беше водачът и влезе пръв, следван от Валентин и Ханолд. „Установил е своя собствена форма на надмощие“, отбеляза Хортън, макар че не би могъл да каже точно как. Според него и тримата бяха толкова мъжкари, колкото може да е един мъж.

Тридесетгодишният Прентис беше най-възрастният от тримата, но пък по-голям само с една година. Беше флотски тюлен и беше влязъл в Агенцията преди две години, в специалните операции. Висок метър и осемдесет, със слънчев тен и привлекателен, макар и грубоват външен вид; досието му беше без петънце: операции в Колумбия и Филипините, изпълнени без никакви забележки. И двамата му родители бяха служили в армията, баща му като пилот, а майка му като милосърдна сестра. Имаше двама по-големи братя. Военната кариера винаги му се беше струвала единствено възможната. Дори не се беше замислял за нещо друго.

Скот Валентин беше тъмнокос и по-широкоплещест. Беше дошъл от военновъздушните сили и все още излъчваше дивата свобода на родения пилот. Нямаше братя и сестри и беше израснал в Аляска — баща му, Чък Валентин, се занимаваше с петролен бизнес в огромната северна пустош и Скот беше израснал на открито, прекарвайки цели дни в дълги преходи из заснежените планини. Бе влязъл във военновъздушните сили, защото обичаше усещането за простор и свобода, което човек има високо в небето, въпреки че е затворен в самолета.

Бен Ханолд беше дошъл от морската пехота. Беше най-ниският от тримата, но мускулите му бяха като стомана. От тримата беше най-тихият, но и най-умният, поне според Хортън. Не говореше много, но слушаше внимателно, а имаше и още положителни умения. Баща му, Даниъл, бе адвокат в Бостън, а майка му — университетски преподавател. По-големият му брат Том работеше в кантората на баща им, а по-малката им сестра Естер работеше в „Леман Брадърс“ на Уол Стрийт. Нито един от тях не разбираше професионалния му избор и на семейните събирания и четиримата се отнасяха към него с открито отвращение. Родителите му бяха участвали в протестите срещу Виетнамската война и не хранеха и капчица уважение към военните и всичко онова, което те защитаваха.

Но Бен не мислеше така.

Според него, ако страната ти не заслужава да се биеш за нея, значи и ти не заслужаваш да живееш в нея.

Беше се примирил със семейните подигравки, защото знаеше, че работата, която върши, прави техните занимания в бездушните офиси да изглеждат неуместни.

И тримата приемаха работата си в Агенцията като продължение на военната си служба.

Разликата беше, че тук нямаше нужда да носят униформи.

— Тези заложници в Бейрут — започна Хортън и изгледа хората си поред. — Ще идем там и ще ги измъкнем.

Това решение не беше взето с лека ръка. Хортън го беше взел преди срещата, но от това не следваше, че автоматично може да накара всички да се съгласят с мнението му. Генералният директор беше там, както и представителите на Държавния департамент и Пентагона. Хортън забеляза, че не присъства нито един от социолозите или политическите помощници на президента. Обаче това не означаваше, че няма да получат пълна информация за всяка произнесена дума. В края на краищата заложниците бяха отвлечени като политически акт, така че отговорът на САЩ също трябваше да е политически. Така стават тези неща по света.

Бориш се срещу политиката с повече политика.

Той защити настойчиво тезата си. В действителност разполагаха само с три възможности. Първо, можеха да преговарят с похитителите. Това не означаваше, че ще им дадат точно онова, което искат. Можеха да намерят умел посредник, за предпочитане от страните, които търпяха Хамас. Италианците биха могли да им намерят подходящ човек, а ако не, тогава биха могли да използват египтяните. Можеха да се опитат да научат повече за онова, което искаха онези. Биха могли да притиснат евреите да направят известни отстъпки. Ако се наложеше, можеше да им дадат и пари. Ако французите бяха на тяхно място, точно това щяха да направят.

Но не, такива неща не се решават по подобен начин. Отвориш ли веднъж тази врата, никога вече няма да можеш да я затвориш.

Ако ливанските терористи, палестинците и цялата останала паплач започнат да си мислят, че е достатъчно да хванат неколцина американци и незабавно да започнат да искат, каквото им хрумне, това никога нямаше да свърши. Всяка година милиони американци пътуват из цял свят. Дори да им забраниш да ходят в Бейрут, не можеш да ги спреш да посещават останалата част от света. Това отвличане щеше да бъде последвано от друго… после още едно и така нататък.

Никога нямаше да спре.

Преговарянето с терористите не беше линия на поведение, която биха следвали отговорните правителства.

Разбира се, можеш да не предприемаш нищо.

Да кажеш, че правителството на САЩ не е готово да преговаря. В края на краищата, когато залогът е животът на нацията, какво значение имат четири човешки живота? Та тези сега дори не бяха някакви значими хора. Всяка седмица по пътищата загиват хиляди хора. Стотици умират застреляни в гетата. Случват се гадости — и понякога се случват и на теб. Всеки от тях би могъл да бъде прегазен, застрелян при обир или убит от своя любим или любима. Ако умрат, какво да се прави. Съединените щати можеше да заплашат похитителите, да им кажат, че ще бъдат преследвани до дупка като убийци, ако сторят зло на заложниците, но без правителството да отговаря на исканията им. И скоро след това те щяха да престанат да досаждат. Действията им нямаше да си заслужават, ако просто не им се обръща внимание.

Проблемът беше, че медиите и обществото никога не биха се съгласили. Заложниците вече бяха по страниците на всички издания. Лицата им не слизаха от екрана. „Може би в някоя друга страна това би проработило — размишляваше Хортън. — Но не и в нашата. Ние сме прекалено сантиментални… твърде мекушави.“

Изброеното дотук оставяше само третата възможност.

Спасителна операция.

Отне им само няколко минути обсъждане, за да стигнат до това заключение. Логично е, че щом не можеш да преговаряш и не можеш да оставиш пленниците на съдбата им, не ти остава нищо друго, освен да отидеш и да ги измъкнеш.

Но не биваше да се забравят и рисковете.

Агенцията нямаше много успешно досие в това отношение.

Преди малко повече от десетилетие се беше опитала да измъкне заложниците от Иран. Тази мисия, известна под наименованието „Пустиня 1“, завърши катастрофално. И си оставаше една от най-срамните беди в американската военна история.

Никой не искаше това да се повтори.

Може би трябваше да поговорят с израелците. Те бяха много по-добри в подобни изпълнения, поне според Хортън. Или може би с британците. САС сигурно имаха нужните умения, за да отидат и да измъкнат четиримата американци живи.

Не.

Рискът от излагане беше твърде голям.

Ако заложниците бъдеха убити в акция, провеждана от американци, общественото мнение би приело станалото. Хората щяха да са доволни от факта, че правителството е направило всичко възможно. Обаче да се възложи задачата на израелците или британците… ами ако се провалят?

Хортън поклати глава.

Нямаше защо изобщо да се обмисля това.

И оставаше…

„Просто трябва да се молим този път да свършим работата както трябва.“

Погледна мъжете от другата страна на писалището. И тримата бяха с безстрастни лица на покерджии.

— Вие сте хората, които ще свършат тази работа.

— Сър, а къде са те? — попита Джим Прентис.

Хортън вдигна рамене.

— В Бейрут.

— Това е голям град… сър.

Хортън долови малката пауза, милисекундата изчакване преди задължителното „сър“.

— Не знаем точно къде.

Разпръсна купчината листа върху бюрото си.

— Минали са само четиридесет и осем часа, откакто тези хора са отвлечени от бейрутските улици. Нашата информация е, че ги местят на всеки двадесет и четири часа. Така дори да попаднем на следа, а повярвайте ми, ежедневно предлагаме купища долари из бордеите на Бейрут на всеки, който би искал да стане информатор, вероятността да не са вече на това място, когато стигнем там, е много голяма. Може да са преместени още в момента, когато са ни съобщили мястото.

— Кой ни информира за това, сър? — попита Бен.

„Умникът — помисли си Хортън. — Този, който не само иска да получи информацията, но и да разбере откъде идва. Откъде знаем онова, което смятаме, че знаем. Това винаги е най-фаталният въпрос. Защото много често или поне по-често, отколкото ти се иска да признаеш, отговорът е, че всъщност изобщо не знаеш.“

— Израелците… най-вече Мосад.

— И те ни казват истината?

Хортън направи пауза, преди да отговори.

— Мислиш, че може и да не го правят?

— Струва ми се, че израелците имат силен мотив да направят Хамас колкото може по-непопулярна в американското общество — отговори Бен. — Така веднъж и те да са добрите. За разнообразие.

Хортън кимна и отпи още една глътка от минералната вода.

— Затова трябва да разчитаме само на себе си — продължи Бен.

— В смисъл?

— Мисля, че трябва да идем на място и да научим колкото може повече за това кой е отвлякъл тези хора и къде ги държат — обясни Бен. — А след това ще видим как можем да ги измъкнем.

Хортън се усмихна.

— Точно така. И точно затова вие тримата имате запазени места за следващия полет за Бейрут.