Сам Грийн
Полет 103 (35)

34.

19 ноември

Бейрут

Ахмед седеше кротко в кафенето.

Носеше черни очила и се беше съсредоточил върху вестника, който лежеше пред него. Не че в Бейрут го познаваха много хора, но той определено не искаше да бъде разпознат.

Не и тази вечер.

Не и когато вече беше толкова близо.

Огледа улицата. Беше малко след седем и предградията бяха започнали да се пълнят с хора. Някои се връщаха у дома след работа. Някои бяха приключили задълженията си рано и сега излизаха с жените или приятелките си. Кафенето започна да се пълни предимно с мъже, но имаше и жени.

„Никой от тези хора — помисли Ахмед — няма представа какво ще се случи.“

Аудито спря до бордюра.

Един мъж слезе и тръгна към кафенето. Отиде при келнера и двамата размениха няколко думи. Мъжът сякаш се засмя на нещо, но от това разстояние Ахмед не можеше да каже на какво.

Келнерът кимна към Ахмед и мъжът закрачи към неговата маса и спря точно пред него.

— Казаха ми, че имаш нещо за нас.

Ахмед стана и тръгна към колата. Вдигна капака на багажника и хвърли поглед на сандъка вътре. Мъжът набра цифровата комбинация и капакът се отвори. Ахмед свали от рамото си синия си спортен сак и извади монитора. Всеки, който би поискал да го разгледа, а подобно нещо едва ли щеше да се случи, след като дипломатическите пратки са неприкосновени, щеше да види обикновено офис оборудване.

Не би трябвало да събуди никакви подозрения.

Напъха монитора в края на сандъка между купчини хартия в дебели бели пликове. За миг си помисли, че ще е забавно да вземе някой. В края на краищата човек не всеки ден може да чете секретните анализи на бейрутското бюро на ЦРУ. Мина му през ума, че познава хора, които биха платили добре за тях. Освен това никой нямаше да забележи. Сандъкът щеше да бъде взривен на малки парченца някъде над Атлантическия океан. Нямаше да могат да намерят дори късче от пликовете.

„Не.

Не бива да поемаш никакви ненужни рискове.

Така успя да оцелееш толкова дълго в тази игра.“

Затвори капака и попита:

— Стоката направо на летището ли отива?

Мъжът кимна.

— За полета на „Луфтханза“?

— Да.

— Е, това е всичко — лаконично каза Ахмед и му кимна за довиждане. Изпрати с поглед заминаващата кола, след това пресече улицата, където го чакаше неговият шофьор с мерцедеса, който използваше за дълги пътувания. Отвори вратата, отпусна се на задната седалка и каза на шофьора, че е време да потеглят за Дамаск.

Намести се удобно и си каза:

„Опитай се да си починеш.

Ти изпълни задачата си. Утре сутринта няколкостотин американци ще са мъртви.“