Сам Грийн
Полет 103 (20)

19.

15 ноември

Техеран

Мехрак прекрачи познатия праг. Къщата във Возара, северния квартал на Техеран, не се беше променила, откакто беше идвал тук преди няколко дни. Същата занемарена градина. Същата миризма на гранясал паркетин и прах в коридора. Но днес настроението му беше различно, повишено, а духът висок. Беше осигурил услугите на Сокола.

Само това имаше значение.

Мохсен Фархади, началникът на ВЕВАК, го очакваше. Вилата беше строена преди революцията за жилище и предвидена за голямо семейство. Покрай главния коридор имаше два хола и една трапезария, а на горния етаж бяха разположени седем спални. На приземния етаж бяха помещенията за прислугата и кухните.

Фархади седеше сам в едновремешната библиотека. Стените бяха покрити с лавици, а паркетът беше от полиран дъб. Но сега лавиците бяха празни. Вероятно къщата беше принадлежала на някой от иранските петролни посредници и вкусовете на този човек сигурно са били прекалено декадентски и прозападни, та неговите книги да преживеят революцията. Лакът на някои лавици беше започнал да се лющи и се усещаше миризма на влага. Двойната френска врата беше отворена към градината, но отвън се виждаше само армия бурени, която с всеки сезон настъпваше все повече към къщата.

— Наехме го — заяви Мехрак с леко самодоволство.

— Сокола?

Мехрак кимна.

Устните на Фархади не помръднаха, но в очите му проблесна признателност. „Само един човек можеше да наеме Сокола — помисли си Мехрак, — и този човек съм аз. След това постижение мога да поискам всичко, което желая…“

— Ще унищожи ли американски самолет?

— Така каза.

— И колко ще ни струва?

Мехрак се поколеба само миг.

— 400000 долара.

Фархади седеше на удобно кресло до двойната френска врата, но за Мехрак нямаше стол. Той започна неловко да пристъпва от крак на крак.

— Къде трябва да се платят парите?

Мехрак разказа накратко подробностите за инженеринговата компания в Гент, на която трябваше да се приведат парите, за да попаднат най-накрая в банковата сметка на Сокола. Фархади си записваше в малък бележник. Когато свърши, погледна Мехрак и попита:

— А когато е готов, ще се свърже ли с нас?

Мехрак поклати глава и отговори:

— Сокола работи сам. Повече няма да се свързва с нас. Преди Коледа един самолет ще бъде свален. Едва тогава ще чуем за него.

— Граждански самолет?

Мехрак кимна.

— Значи работата ти е приключила?

Мехрак се усмихна. По време на краткия полет от Дамаск за Техеран си беше мислил каква награда да поиска. Например един петролен договор? Или нова къща? Всичко можеше да поиска…

— Излиза, че повече нямаме нужда от теб.

Трябваше му известно време, за да схване казаното.

Отначало си помисли, че Фархади просто му разрешава да се оттегли. Работата му е свършена, може да си почине малко, а наградата може да обсъдят и по-късно. След това му хрумна, че може би му нарежда да излезе от стаята.

И едва тогава му проблесна.

Не можеше да е имал предвид…

Откъм градината влезе някакъв човек. Мехрак веднага го позна — Маджид Кавусифар. Нисък и жилест, с чорлава коса и къса черна брада. Кавусифар беше главният екзекутор на ВЕВАК и работеше в областта на вътрешната сигурност: шпионите в организацията, които шпионираха останалите шпиони. Обаче не провеждаше разследвания или разпити, нито трябваше да се занимава с канцеларска работа, както останалите агенти. Той се явяваше едва когато всичко това вече беше направено.

Той беше човекът, който дърпаше спусъка.

Кавусифар направи още една крачка към него.

Държеше „Валтер“ П88 и започна бавно да вдига ръка, докато пистолетът не стигна равнището на очите му. Ръката и раменете му бяха напълно неподвижни, сякаш бяха от желязо. А мерникът и мушката сочеха право в Мехрак.

Кавусифар никога не пропускаше. Не и от сто метра. Нито от двеста. А какво да говорим за пет!

— Защо? — попита Мехрак и погледна отчаяно началника на ВЕВАК. — Намерих ви Сокола. Самолетът ще бъде свален, точно както поискахте…

Фархади се изправи.

— Това трябва да остане тайна. Не искаме никой да разбере, че ние стоим зад тази операция. Освен това със сигурност не искаме да се разбере, че сме наели чужденец да ни свърши работата.

— Моето мълчание…

Започна да заеква и да пръска слюнки.

— Обещавам…

Фархади вдигна ръка.

— Ничие мълчание не е напълно сигурно, освен ако човекът не е мъртъв.

И кимна на Кавусифар.

— Виж му сметката…