Сам Грийн
Полет 103 (27)

26.

18 ноември

Бостън

„Феърмонт Копли Плаза“ се намираше точно зад Копли Скуер и само на сто-двеста метра от река Чарлз. Сам взе две единични стаи. Една двойна щеше да им спести доста парици, но рискуваше да изгуби Орла с подобно предложение. Независимо каква бунтарка се изкарваше, все пак си беше възпитано в ирландски манастир момиче, а такива като нея спяха в отделни стаи.

„Тя е прекалено ценен ресурс, за да я загубя.“

Седеше в кафенето и чакаше Орла да се преоблече. Момичето не беше взело никакви дрехи, но си купи някои неща от магазина близо до хотела. След няколко минути щяха да се срещнат с Ричард Брийдън, един от най-известните и с много връзки търговец на антики в САЩ. Сам вече няколко пъти беше работил с него. Бе сигурен, че ако някой знае за скъпоценни предмети, попаднали напоследък в ръцете на църквата, най-вероятно ще е Брийдън.

Полетът излезе доста импровизиран. Сам се върна в магазина и помоли един от колегите от съседния антиквариат да го наглежда няколко дни. След това нахвърля малко дрехи в сака и взе такси за Хийтроу.

Орла вече беше запазила две места за полета в десет на „Америкън Еърлайнс“ за Бостън. Имаха време само да похапнат набързо и след чаша вино се качиха. През първите няколко часа си говориха, а Сам изпи няколко уискита. Научи още подробности за живота й с брат й, как се беше опитвала да го защитава, а след това да му помогне да се възстанови след годините изнасилване. Впечатли се колко зряла е, като твърде бързо израснало дете, което още не знае какво да прави с живота си.

Тя му зададе няколко въпроса за него самия. Очевидно беше, че знае за миналото му в Мосад, и искаше да научи подробности. Знаеше, че е убивал, и както можеше да се очаква, го попита какво е изпитвал към работата си. „Това бяха престъпници — обясни той. — Врагове на моята родина. А аз бях войник и се справях с тях, както би направил всеки на мое място.“ Това беше отговорът, който даваше на всички. Обаче, когато го каза на Орла, почувства, че не е съвсем честен. Истината беше, че не бе съвсем като да си войник. Армиите се сражават на групи, заобиколен си от твоите другари и когато хората загиват, това става в разгорещена битка. А хората като него работеха основно сами или на малки групи и когато убиваха някого, го извършваха хладнокръвно. С времето се свикваше и започваш да се чувстваш не като убиец, а като войник. „Не е нещо, което лесно може да се обясни — помисли си Сам. — Може би когато се опознаем по-добре…“

— Още едно кафе? — попита Орла и прекъсна размислите му.

— Да, трябва ми нещо, което да ме държи буден. По време на полет никога не спя.

Тя изглеждаше свежа като току-що откъснато цвете. Беше се преоблякла в синя пола и бяла блузка, а още мократа й коса беше защипана с шнола, което правеше лицето й да изглежда по-слабо и старо. И може би още по-хубаво, реши Сам. За разлика от повечето жени, тя имаше красота, която само щеше да се увеличава с напредването на възрастта.

Брийдън вече пресичаше фоайето покрай рецепцията. Сам му беше звъннал още от летището. Двамата бяха сключили достатъчно сделки и американецът нямаше нищо против да освободи малко време в графика си, за да се срещнат. Брийдън имаше магазини в Бостън и Ню Йорк, но работеше главно с богати бизнесмени и банки — съветваше ги как да обзаведат домовете или офисите си. „И в тази част на света има доста стари богатства — помисли си Сам. — Но и много повече новобогаташи, които се опитват да заприличат на старата финансова аристокрация.“ Брийдън се беше специализирал да им помага да завършат маскировката си и май това бе много доходно.

Брийдън беше слаб елегантен мъж, облечен в панталон от кремава коприна, тъмни мокасини, бяла риза и син блейзър. Дрехите му бяха всекидневни, но въпреки това им личеше, че са скъпи, а на лявата си китка носеше най-големия и дебел „Ролекс“, който Сам беше виждал.

— Няма ли да ме запознаеш с младата си приятелка? — каза Брийдън и кимна към Орла.

За няколкото дни, откакто я познаваше, Сам вече бе свикнал с въздействието, което оказваше на мъжете. „Значи не съм само аз“, помисли си. Беше я наблюдавал и как действа в магазина. Щом я видеха и им се усмихнеше, мъжете направо се замайваха. Не беше толкова външният й вид: макар да бе хубаво момиче, тя все пак не беше нещо изключително. По-скоро причината беше в излъчването й на пълно с живот и енергия същество. На човек му се струваше, че щом я докосне, ще презареди акумулатора си.

— Орла Шийни. — Тя стана и се представи, като същевременно махна на келнерката да донесе кафе.

— Добре дошли в Бостън — усмихна се американецът.

— Известно време живях тук — отговори Орла.

— Значи няма нужда някой да ви показва забележителностите — въздъхна Брийдън. — Колко жалко.

— Сигурна съм, че не съм видяла всичко.

— Може би някой музей? — попита Брийдън.

— Или ресторант — засмя се Орла. — Много обичам морски дарове.

— Дадено. Уговорихме се.

Не за пръв път Сам се подразни от това с каква лекота флиртува Орла с всички срещнати мъже. Колкото по-стари и богати бяха, толкова по-бързо ги омайваше. Разбира се, той знаеше защо го прави. Или поне се надяваше да е така. Те искаха да й доставят удоволствие, да я поласкаят, да докажат богатството и интелигентността си. Това автоматично й предоставяше известна власт над тях. Въпреки това беше дразнещо. И той знаеше защо.

„Защото не мога да не подозирам, че прави същото и с мен.“

— Опитваме се да открием следите на всички ценни вещи, които са попаднали наскоро в ръцете на църквата — прекъсна ги Сам и огледа фоайето. „Феърмонт“ беше най-хубавият хотел в Бостън и на подобно място нямаше да е чудно, ако срещне някой от клиентите си.

— Църквата?

— Католическата епархия тук в Бостън — обясни Сам. — През годините хората са им завещали много неща. Знаем това със сигурност. Търсим нещо, което им е завещано наскоро и още не е извадено на пазара.

Брийдън кимна замислено.

— Мога ли да попитам защо?

Сам поклати глава. Беше си надянал, както го наричаше той, „изражението на погребален агент“, което изразяваше съчувствие, но не и отстъпчивост.

— Да кажем, че ще се отнесем дискретно към информацията…

— И ще сме много благодарни — включи се Орла.

И бръкна с пръст в каймака на капучиното си и го облиза.

Както винаги това сработи безотказно, помисли си Сам.

— Добре — каза Брийдън и се замисли. — Чували ли сте за Амати?

Сам отвори уста, но Орла го изпревари:

— Повечето хора са чували за цигулките на Страдивари, но тези на Амати са много по-стари. Андреа Амати е живял от 1520 до 1578 г. и негово дело са най-старите цигулки, които още се използват. Казват, че той е придал на цигулката нейната днешна форма. Имал е двама синове, Антонио и Джироламо, но вероятно най-известният Амати е синът на Джироламо Николо. Той постигнал съвършения тон и мнозина казват, че работата му може да се повтори, но не и да се надмине. Страдивари е един от неговите ученици и макар че усъвършенства цигулката, семейство Амати са тези, които я създават.

— Красива и умна — каза Брийдън; гледаше Орла одобрително.

— Всяка цигулка Амати е невероятно скъпа.

— О, зная — усмихна се Брийдън.

— Значи църквата има такава цигулка? — попита Сам.

— Преди три месеца умря един човек, Джордж Търнър — каза Брийдън. — Беше основал частна банка тук в Бостън и преди десетина години я продаде на една от големите уолстрийтски фирми. Беше фанатичен колекционер на стари музикални инструменти и притежаваше една Амати. Остави всичко на дъщеря си Елинор, но цигулката завеща на епархията.

— Николо? — попита Орла.

— Не, Андреа Амати — уточни Брийдън. — Вероятно това е най-старата цигулка на света, на която още може да се свири.

— Дали ще я продадат? — попита Сам.

— Разбира се, имат нужда от парите — засмя се Брийдън. — Или по-точно, имат по-голяма нужда от парите, отколкото от една четиристотингодишна цигулка.

— Кога ще я пуснат за продажба? — попита Орла.

— Смятам, че вече е на пазара.

— Смяташ — Сам погледна Брийдън право в очите — или знаеш?

— Казаха на няколко от по-големите търговци — обясни Брийдън. — Няма много хора по света, които искат да си купят Амати. И дори още по-малко готови да платят толкова, колкото им искат.

Допи си кафето и добави:

— Има един човек в епархията, отец О’Конъл. Той се занимава с продажбата. Всъщност той отговаря за всички продажби. Ако искате, ще му звънна и ще му кажа, че се интересувате.

Сам кимна и каза:

— Трябва веднага да се видим с него.

— Смятай го за уредено — отговори Брийдън и стана. После погледна Орла. — Каза, че обичаш морски дарове. В Бостън има няколко отлични рибни ресторанта.