Сам Грийн
Полет 103 (22)

21.

16 ноември

Бейрут

Има сокаци, за които нито петте години служба в армията и последвалите ги още пет години като специален агент на ЦРУ не могат да те подготвят. Усещаш сенките, които те наближават, и кръвта ти започва да замръзва. Това е начинът на твоето тяло да ти каже, че поемаш риск и вече трябва да се връщаш. Преди да е станало твърде късно.

Бен Ханолд предпазливо вървеше по тясната уличка. Навсякъде сергии, на които се продаваше кибе найе, ястие от сурово ситно смляно крехко агнешко, подправено със зехтин, мента и лук, даваха го с питка и малко зеленчуци. Мина покрай няколко кафенета, пълни с възрастни мъже, които пиеха кафе и спореха за писаното във вестниците. Над тях се издигаха редиците жилищни сгради с малки апартаменти. Живеещите в тях се бяха изсипали на улиците. Деца търчаха в краката му и по тесните стълбища жени разнасяха ревящите си бебета, а мъжете висяха пред вратите и оглеждаха подозрително непознатите.

И някъде из тази бъркотия трябваше да намери Хашем Акад, човека, който би могъл да им даде следа къде са заложниците.

Или поне да поговори с тях.

За разлика от останалите в тази проклета страна.

„Американците — помисли си той мрачно — обикновено не минават през бейрутския квартал «Карантина». Освен ако не търсят бърз и евтин начин да се самоубият.“

Това беше старият бедняшки квартал на града и името му наистина идваше от „карантина“ — тук били донасяни и оставяни всички болни. Това беше място, в което още преди гражданската война ливанското правителство не упражняваше пълен контрол. От 1970 кварталът се контролираше от Организацията за освобождение на Палестина, но тук живееха основно кюрдски и арменски бежанци. През 1976 християнските милиции се бяха сражавали по тези улици с ООП и по време на този сблъсък бяха загинали повече от 1000 цивилни. Оттогава враждуващите сили бяха оставили квартала на мира и тесните му улички се бяха превърнали в отлично място за пребиваване на намиращите се в града терористи, престъпници и черноборсаджии. А те не обичаха външните хора, независимо какъв цвят е кожата им и от каква националност са.

И особено не обичаха бели агенти на ЦРУ.

Бен се беше преоблякъл за излизането. Беше ранна облачна привечер и той носеше торбести бели шорти и широка тениска. Не беше взел оръжие, но зад колана му беше затъкнат нож. През последните двадесет и четири часа тримата бяха разговаряли с различни хора, преслушваха мрежи, с които Агенцията слабо си сътрудничеше. Нямаше значение дали бюрото в Бейрут вече е разговаряло с тези хора. Понякога се налага да изстискваш източника си отново и отново, докато успееш да изкараш малко сок от него.

Често човек успява да измъкне нещо, което си заслужава, едва при четвъртия или петия рунд разпити.

Вярно беше, че досега не бяха научили много. Джим щеше да прекара тази вечер на пристанището в разговор с един капитан. Възможно бе заложниците да се намират в друга страна, а най-безопасният начин да бъдат изведени от страната беше да ги качат на рибарска лодка и да отплават през нощта. От всичко, което знаеха, четиримата вече можеха да се намират в Египет, Малта или дори в Испания. А може би ги държаха в открито море в трюма на някой товарен кораб. Имаше много малко сигурни места, а в открито море кой ще чуе виковете на заложниците?

Ако нещо се беше случило на доковете, охраната на пристанището трябваше да знае. Като разхвърля малко пари, Джим би могъл да попадне на следа. Стига да успее да убеди подходящите хора да говорят с него.

Скот пък беше отишъл да разговаря с Масуд Ареби, един от либийските агенти в града.

Официално между американците и либийците нямаше контакти. Двете страни бяха заклети врагове. В момента дори нямаха действащи посолства в съответната страна. Обаче в Близкия изток винаги има задни вратички, а Бил Хортън знаеше как да отваря повечето от тях. Той беше майстор на неформалните контакти между заклети врагове. Ареби беше старши служител на разузнаването в либийското посолство в Бейрут и познаваше разположението на силите между различните терористични групи. Понякога либийците подкрепяха ООП, друг път удряха едно рамо на Хамас, а след това идваше редът на ливанското правителство. Със сигурност те бяха важен канал за оръжия и пари. Либия беше една от малкото държави, които открито поддържаха връзки с терористи, независимо от тяхната националност. Което означаваше, че всички искат либийците да са на тяхна страна. Това осигуряваше на човек като Ареби голямо влияние. Влияние, което понякога можеше да изтъргува срещу информация.

— Вероятно ще лъже като циганин — каза Скот, когато тръгваше за срещата. — Но кой? Дори да ме лъже, може да изтърве нещо интересно.

На Бен се беше паднала, както изглежда, най-малко обещаващата следа.

И най-голямата вероятност да му забият нож в гърба. Също така най-малката вероятност да попадне на нещо свястно, мислеше си той навъсено, докато напредваше из сенчестите вътрешности на Карантина.

Хашем Акад беше сравнително маловажен брокер на информация. От време на време ЦРУ го използваше за пране на пари. Освен това той можеше да набави всякакво оръжие или транспортно средство, които ти трябват за някоя операция. Разбираше се с хората и обикновено си държеше езика зад зъбите, а това го правеше полезен. Никой обаче не се заблуждаваше, че е кой знае колко важен. Но все пак беше готов да говори, а това беше напълно достатъчно за днес.

Мамка му, никой друг не искаше да говори!

Акад живееше сам в апартамент на половината път до центъра на квартала, но беше казал на Бен, че ще го чака в кафенето пред жилищната сграда. Докато крачеше из тесните улички, Бен усещаше с кожата си подозрителните погледи, с които го стрелкаха. Правеше се, че не им обръща внимание, но все пак ускори крачка.

Най-после стигна до кафенето. Хашем го нямаше. Бен беше видял снимка на Акад, а нито един от мъжете, които седяха и пиеха кафе, не отговаряше на нея. Попита келнера и той му каза да пробва в гаража на двеста метра нататък по улицата, от лявата страна. Гаражът се оказа бедна работилница, пред входа бяха струпани стари гуми. Вътре имаше два разглобени стари фолксвагена. Мъжът, който работеше по тях, не знаеше и дума английски, но Бен знаеше достатъчно арабски, за да обясни кого търси.

Мъжът му каза, че бил излязъл отзад, и посочи малка врата между купчина пробити ауспуси. Бен усети как двама мъже внимателно го наблюдават, докато я отваряше.

Дворът беше малък, заобиколен от висока стена. Тук бяха натрупани още автомобилни части: врати, калници и един омаслен моторен блок, качен на дървена стойка.

Бен спря.

Ако се готвиш да убиеш някого, това място съвсем не беше лошо. Тихо, защитено от погледи и без съмнение наблизо имаше някой канал, където можеш да изхвърлиш трупа.

„Не мисли за това.

Иначе ще изперкаш.“

Акад пристъпи напред. Бен погледна първо ръцете му, за да види дали не носи оръжие. Когато видя, че е невъоръжен, забележимо си отдъхна.

— Бен Ханолд — представи се и протегна ръка.

Акад не я пое. Лицето му беше начумерено и нервно.

— Извинявай за мястото на срещата — каза той тихо, — но сега в Бейрут цари такава подозрителност, че не мога да си позволя да поемам каквито и да било рискове. Вас, американците, не ви обичат много…

— Зная — отговори Бен.

— Но въпреки това можем да поговорим.

— Трябва ни следа за нашите заложници — каза Бен. — Каквато и да е, стига да ни подскаже къде може да са. Или кой ги държи. Разбира се, ще платим богато за сведенията.

Акад запали цигара, предложи на Бен и видимо се учуди, когато той отказа. После каза сухо:

— Не знам къде са.

— Някакви предположения? Може би са някъде в този квартал?

— В Карантина? Не.

Изкиска се и хвърли кибритената клечка опасно близо до моторния блок. Бен я стъпка с подметката си. Беше готов да загине в престрелка с Хамас, ако се наложи да измъкват заложниците със сила, но не искаше да умре, защото някакъв пушач идиот си няма друга работа, освен да подхвърля запалени кибритени клечки из гаража.

— В Карантина няма тайни, а тези заложници са пазени в строга секретност.

— А в Бейрут ли са?

— Да. Поне в това съм сигурен.

— Колко сигурен?

Акад дръпна силно от цигарата и издуха презрително дима. Внимателно изучаваше лицето на Бен.

— Местят ги всеки ден. Знам го, защото един мой братовчед е от хората, които са ги местили.

Бен трябваше да положи усилия, да не нанесе кроше на въздуха. Може би от това щеше да излезе пробивът, който очакваха. Едно от онези неочаквани сведения, които най-късметлийски ти попадат в ръцете. Местеха заложниците всеки ден. Бил Хортън им беше казал, че е сигурен в това. Обаче рискът при местенето е, че участват доста хора, което пък поражда други рискове.

„Нужно е само един да проговори.

Може би намерих този човек.“

— Братовчед ти…

Бен не искаше да притиска човека. Привличането на информатор приличаше на ваденето на риба. Трябва да обираш кордата внимателно, та кукичката да си остане забита. Ако дръпнеш прекалено силно, рибата ще започне да се мята и може да я изпуснеш.

— Далечен братовчед — озъби се Акад. — Родът ми е голям.

Бен усещаше, че Акад се колебае. Между верността към едноверците си и подтика на алчността, който му нашепваше, че може бързо да изкара големи пари. Лесно можеше да отгатне какво си мисли. Ако го направеше, вече нямаше да се налага да живее в бордей като Карантина. Обаче това означаваше да се откъсне от всичко, което му е близко.

Не беше шега, защото човекът, който издадеше местонахождението на заложниците на американците, щеше да бъде преследван до края на дните си.

„Играй внимателно — каза си Бен. — Арабинът може всеки миг да се отметне.“

— Ще му платим богато.

Акад смачка фаса с крак.

— Той ще поеме голям риск.

— Бихме могли да уредим безопасно напускане на страната — каза Бен. — Ще говоря със службата. Може би дори американски паспорт, така че да може да се засели на някое спокойно място в Щатите.

— Той има жена — подхвърли Акад. — Нямат деца, поне засега. Жена му е млада и той я обича.

— Ще се погрижим и за нея. Хубава къща някъде, нова кухня, всичко необходимо…

— Къде?

Бен се замисли малко.

Къде, по дяволите, би искал да се засели тип от такъв бордей?

— Да речем, Калифорния — отговори той. — Там слънцето грее непрекъснато, а океанът е наблизо. Точно както тук.

— Това ще му хареса.

— Ако ни помогнеш, за теб също ще има възнаграждение.

— Колко?

В учебниците пише, че никога не бива да правиш първото предложение. Човекът, който продава информацията, трябва да каже своята цена. По такъв начин можеш да усетиш колко я цени. Освен това ще разбереш колко иска и ще можеш да започнеш пазарлъка. Няма смисъл да предлагаш 100000 долара, ако човекът се готви да поиска само 50000, а след малко приказки може да свали и до 40000. Майната му на учебника. Той е написан от чантаджии във Вашингтон, които се тревожат за парите на данъкоплатците и гледат да ги икономисват. А не от хората на място, които разполагат само с частица от секундата, да изстискат информатора или да го загубят завинаги.

Акад трябваше да бъде убеден и единственият начин, който щеше да свърши работа, бяха парите.

— Можем да платим на братовчед ти сто хиляди. В американски долари, преведени, в която сметка ни посочи. А на теб ще платим 50000, за да ни свържеш. В замяна братовчед ти ще ни каже къде са заложниците. Но не в деня, когато са преместени, а когато се готвят да ги местят. Така че да имаме достатъчно време да организираме операцията и да ги измъкнем.

— За мен също ще е опасно — каза Акад. — Ако една-едничка дума от нашия разговор се разчуе…

И прекара пръст по гърлото си.

— Разбирам — кимна Бен. — Вероятно ще уредя и за теб сто хиляди.

— И нов паспорт? Американски?

Бен кимна.

— И къща…

— Както казах, в Калифорния.

— С басейн…

Бен отново кимна.

„Мили боже! Още малко и този откачалник ще каже и какъв цвят пердета иска.“

Акад измъкна друга цигара, пъхна я в устата си, но не я запали, а попита:

— Парите от наркотиците ли са, или от Вашингтон?

— От наркотиците…

От наркотиците? Бен не довърши изречението. За какви пари от наркотици говореше този?

— Значи не знаеш?

— Аз съм от централата, не съм от бейрутското бюро.

— Ясно.

Акад запали цигарата и пак хвърли клечката запалена на земята, но този път Бен я остави да си гори. „Остави го да говори — каза си. — Не го разсейвай.“

— Бейрутското бюро на вашата агенция си има собствено финансиране.

— От трафик на наркотици?

Акад кимна.

— Поемат пратки хероин и кокаин и уреждат прехвърлянето им в твоята родина. Слагат ги в дипломатическата чанта, която заминава всяка вечер за Вашингтон, поне така ми казаха. Малцина знаят за това. Обаче така разполагат с доста значителен фонд, за да финансират операциите си в града.

„Мамка му“, изруга Бен наум.

Възможно ли беше това?

— Не знаех — отговори той спокойно. — Има ли значение?

Акад го погледна вторачено.

— Ако сключим сделката, парите трябва да са от Вашингтон. Не бих работил с вашите хора в Бейрут. Не може да им се има доверие.

— Добре, ще дойдат от Вашингтон. Мога да гарантирам това.

— Тогава ще говоря с братовчед ми.

— Кога?

Акад хвърли цигарата на земята.

— Когато сме готови, ще се свържем с теб.

— Трябва да знам кога — настоя Бен. — Трябва да се подготвят някои неща.

— Когато ти започнеш да си рискуваш живота, тогава ще определяш сроковете — отговори остро Акад. — Дотогава ще действаме по моя начин.