Сюзан Айзъкс
Изборът на Глория (7)

7
Ракел

Баба ми винаги успяваше да разбуди най-лошите ми качества. Наложих си да млъкна, за да не изтърся някоя обида от сорта на „За вратове като твоя има високи яки!“ или „Прекрасна къща! Толкова е деветдесетарска!“. Не бях сигурна какво точно исках да кажа с последното, но звучеше пренебрежително и вероятно щях да я засегна.

— Откога живееш тук? — попита Дейзи.

— От двайсет и две години — отвърна Глория.

Дейзи се усмихна. Очевидно очакваше да чуе историята около закупуването на къщата или построяването на стъклената консерватория. Баба ми, изглежда, смяташе, че вече е направила достатъчен жест, като е платила самолетните ни билети, и упорито мълчеше. Дейзи обаче не се предаваше.

— Много хубава къща. Всичко е толкова изискано. Пясъчните и белите тонове, комбинирани с различни цветни елементи, приглушеното осветление в коридорите. И тази изненадваща естествена светлина в консерваторията!

Глория кимна съвсем леко, но така и не вдигна отново глава. Приличаше на царица, която оценява ласкателството на свой поданик. Или просто имаше шипове във врата.

Но мълчанието не можеше да спре един представител на семейство Голдбърг. Дейзи продължи:

— Не го казвам като дъщеря на дизайнерка. Просто виждам и оценявам красотата. От години гледам по няколко филми на ден и съм си изработила усет както към детайлите, така и към цялостната картина.

— Аз пък чета в свободното си време — заяви Глория Гарисън.

Думите й дойдоха толкова неочаквано, че дори аз — адвокатката, тренирана да реагира светкавично в съдебната зала — си глътнах езика и не можах да отговоря вместо Дейзи. Слава богу, Мат й се притече на помощ.

— Интересно. Сестра ми също чете много. Това й е работата. Подбира книги, от които могат да станат хубави филми, и ги предлага на продуцентите от студията. Не познавам човек, който чете повече от нея.

Вместо да изгледа гневно Глория, Мат й се усмихна. Може и да не я очарова, но поне разсея злонамерения черен облак в главата й. Усмивката му правеше чудеса.

Матю Голдбърг беше невероятно красив. Средиземноморски тип, роден с естествен матов загар, сексапилни кафяви очи и ослепителна усмивка. Можеше да произхожда от всяка една страна в този регион — Алжир, Испания, Франция, Италия, Гърция, Израел или Турция — и навсякъде би разбил женските сърца. Но Мат не беше от красавците, които разчитат на външния си вид, за да се сдобият с известност. Предпочиташе да остане в своя собствен кръг, където се наслаждаваше на обожанието на жените и възхищението на мъжете.

След като умилостиви баба ми с чаровната си усмивка, той започна да я разпитва за транспортните връзки в района, градоустройството и местните данъци — на тези въпроси не можеше да се отговаря само с „да“ или „не“. Накара я да се разприказва и дори прояви интерес към досадните й обяснения за предстоящото вдигане на данъците върху недвижимите имоти и съответните утежнения. Мати я гледаше така, сякаш беше искрено заинтригуван. Очите му светеха, а усмивката му разкриваше ортодонтско съвършенство.

Дейзи най-сетне раздвижи дългите си крака, които се бяха сковали от напрежение. Изпитваше облекчение от факта, че не се налага да измисля друга тема на разговор, с която би могла да предизвика гнева на Глория.

Мат се усмихна отново. Като че ли се радваше, че е успял да защити по-голямата си сестра, която обикновено не се нуждаеше от закрила. Глория сигурно си мислеше, че усмивката му е предназначена за нея, тъй като развърза още повече езика си и стана три пъти по-досадна. Не че не се досещах за какво говори. Разбирах всяка дума. Все пак имах отличен на изпита по Вещно право, но това едва ли е тема за „добре дошли“.

Какво й имаше на тази жена? Може би наистина обичаше да обсъжда подобни въпроси. Или пък беше толкова самовлюбена, че се опияняваше от собствения си глас. За секунда ми мина през ума, че просто жадува за малко компания. Кой знае какъв беше животът й. Междувременно Мат продължаваше да се усмихва.

 

 

Изведнъж си спомних как един ден, когато още учех в гимназията, телефонът вкъщи иззвъня. Вдигнах и чух женски глас.

— Обажда се Глория Гарисън. Майка ти вкъщи ли е?

Стоях в кухнята, стиснала слушалката на стария ни бял телефон, и треперех. Облегнах се на стълбата, която мама държеше разтворена в ъгъла. Обикновено сядаше на нея, докато готвеше, тъй като нямахме място за маса и столове. Гласът ми прозвуча пресипнало, когато обясних, че майка ми е отишла на събрание. Исках да попитам Глория как е, за да не излезе, че съм онемяла, но тя ме изпревари:

— Разбрах от нея, че са те приели в „Бърнард“. Предай й моите поздравления. Няма нужда да ми се обажда.

Баба ми не беше просто ужасен човек, а пустинен гущер, който плюе отрова. Когато мама се прибра, й вдигнах страхотен скандал.

— Обадила си се за пари, нали? По дяволите! Как си могла да помолиш тази кучка? Нали имаме застраховката на татко?

Тя ме зашлеви заради мръсния език и отвърна:

— Застраховката не е достатъчна, за да покрие разходите по следването ти. Не исках да се обременяваш с шейсет хиляди долара студентски заем. Глория никога не ти е давала нищо. Отказът й не би ме съкрушил.

След седмица ми съобщи, че чичо Брадли й е предложил да поеме всички разноски. Тя се разплакала от благодарност. Чичо я уверил, че парите са подарък, но държал децата му да не научават. Тъй като била много развълнувана, майка ми не попитала защо трябва да пази тайна. Вероятно той се е страхувал, че ще разваля отношенията си с Дейзи и Мат. Мама винаги е подчертавала колко добър е чичо Брадли. По-скоро бих го описала като честен човек, потресен от бездушието на Глория към собствената й плът и кръв да забравим за парите, които не получих от нея. Така и не можах да й простя, че предаде хладните си поздрави на майка ми, без дори да се сети да ми пожелае успех.

 

 

Усетих, че често се обръщам, за да погледна през стъклените стени на консерваторията. Не си падах много по пустинните пейзажи, но пурпурните планини на хоризонта наистина бяха величествени. Дори сухата земя, осеяна със сивкавозелени туфи — салвия или пелин — и изпепелените от слънцето храсти ми харесваха повече от изисканата зала.

Тази къща ми беше ужасно чужда. Накъдето и да се обърнех, виждах нещо странно: от вградения хладилник за напитки до неестествено лъскавия грим на баба ми, с който тя изглеждаше наполовина жена, наполовина перла. Всичко ми се струваше по-бляскаво и по-голямо от нормалното. Дори Дейзи и Мат бяха някак по… Какво? Трудно ми е да го определя. Но тъй като произлизаха от богато семейство, и двамата сякаш се чувстваха по-удобно от мен в палата на Кале дел Алкон 63.

Преди да дойдем в Санта Фе, изпитвах неудобство от желанието си да живея в подобен лукс. Срамувах се, че не приличам повече на майка си. Като дете си мислех, че някой ден ще стана добра като нея, че изблиците ми на егоизъм и лошотия са преходни. И че заедно с бюста ми ще се появят и истинските ценности.

Вярвах, че мама живее достойно. Помагаше на хора, които не можеха да се справят сами, като им показваше пътя в една твърде сложна за тях система. Никога не я напускаше убеждението, че Бог я е пратил с тази мисия на Земята. Как би постъпил Христос? Навярно звучи като глупав надпис, залепен на задната броня на автомобил, но ако се нуждаех от истински модел за подражание, трябваше просто да се уча от постъпките на майка ми, която бе изцяло отдадена на бедните, необразованите, безпомощните и умствено изостаналите.

Въпреки всичко напоследък копнеех за нещо повече. В чисто битов, а не в интелектуален или морален смисъл. Исках добре осветена стая, за да не ме боли главата от неоновата лампа, мечтаех за по-изискани колеги, които да не мрънкат, че са преуморени от работа. Не че нямаха право; но тук става дума за стил. Ненавиждах претъпкания си кабинет с мръсните прозорци, както и постоянната миризма на притоплени в микровълновата фурна храни, носеща се из коридорите.

Какво правех сред цялата тази посредственост? Защо бях обърнала гръб на важните неща в живота? Ако вярваш, че каузата ти е благородна, не би трябвало да забелязваш мръсните прозорци. Може да си помислиш: „Защо не блестят повече?“, и толкова. Но за мен минусите постоянно изпъкваха пред плюсовете и аз не бях в състояние да ги пренебрегна.

Отвратителните условия в офиса на „Правна помощ“ направо бледнееха пред още по-мръсната, воняща съдебна зала. Най-лошото обаче беше, че мразех клиентите си. Не говоря само за току-що арестуваните, които още не бяха успели да се възползват от спа процедурите в нюйоркските изправителни заведения и чиято телесна миризма се носеше чак до „Челси“. Говоря за всичките си клиенти. Хигиената им беше най-малкият проблем. Чисти или мръсни, ядосани или разстроени, симпатични или леко откачени (но не дотолкова, че да минат за невменяеми), аз не можех да ги търпя. Вбесяваше ме фактът, че седемдесет и пет процента от тях не само бяха извършили престъпленията, в които ги обвиняваха, но и бяха продажни, безнравствени и закоравели мошеници.

Знам, че законите се прилагат чрез деликатния баланс между обвинението и защитата. Ето защо не ми влизаше в работата да съдя клиентите си или да се правя на Господ. След като завърших „Бърнард“ с пълно отличие, записах право в Нюйоркския университет, където станах редактор в списанието „Лоу Ривю“. После започнах да работя на мечтаната позиция, но изведнъж бях обзета от угризения, защото можех да допринеса за промяната на света, но не исках.

Нощем се сгушвах до Хейдън и мечтаех да бъда част от неговия финансов свят в „Голдман Сакс“. Приятелят ми общуваше с хора, които миришеха хубаво, без да се парфюмират. Прозорците в кабинета му светеха. Не ме интересуваше самото естество на работата му — на кого изобщо му пукаше за капиталовите пазари? Не исках и да съм богата. Исках просто… и аз не знам какво. Нещо, което нямах.

Хейдън Рамос-Круз. Както казвах на майка ми, той беше страхотен и от двете страни на тирето. Тя не мислеше точно така, въпреки че дядо му произхождаше от известна фамилия в Сантурсе, Пуерто Рико, а баща му преподаваше испанска литература в университета „Рътгърс“. Не одобряваше и самото тире, тъй като го смяташе за израз на ненужна сантименталност. Не че бе споменала нещо пред мен, но аз го знаех, тъй като двете винаги си четяхме мислите. Когато за пръв път видя името му написано, мама възкликна: „Тире Круз?!“. За разлика от другите латиноамериканци, хората от Пуерто Рико не си падаха толкова по свързаните с тирета фамилни имена.

В нейните очи ние живеехме в грях и оттам идваше неодобрението й. Това също не ми го беше казала, но аз я познавах добре и усещах, че е против съжителството ни. Майка ми смяташе, че ако двама души се обичат, те трябва да се оженят. И толкова. Нещата не опираха само до морал. Според нея съжителството често свършваше с грозна раздяла и разправия кой да вземе миксера. Твърдеше, че Хейдън, за разлика от татко, няма „смелостта“ да се обвърже в брак. По този начин вероятно се опитваше да ми намекне, че той не е достоен за мен или пък че не ме обича достатъчно. Странно, но именно майка ми, която беше социален работник, не проумяваше, че бракът е най-сериозното обвързване. Подобно решение изискваше време и търпение.

Възхищавах се на умението на Мат да общува. Глория Гарисън все още седеше в голямото бяло кресло с отпусната върху зелената възглавница дясна ръка. По пръстите й пробягваха слънчеви лъчи. Изведнъж забелязах, че пръстенът, която отначало бях помислила за произведение на местен бижутер със седеф или някакъв пустинен камък, всъщност е с огромен диамант. Нищо не разбирах от карати, но стойността му сигурно би покрила университетските такси на няколко деца.

Дейзи улови погледа ми, сгъна десния си безимен пръст и с усмивка го подпря до брадичката си, сякаш мислено се обръщаше към мен: „Някога виждала ли си по-голям диамант, Ракел?“.

Отвърнах на усмивката й. Може би отразената в зъбите ни светлина и любезността на Мат внезапно подействаха, защото баба ми заговори:

— Смятах да изчакам до вечерята, за да ви съобщя защо съм ви повикала тук, но както е казал Бърнс „И най-добре скроените мечти на мишките и хората остават често неосъществени“. — Тя ни погледна и установи, че само Дейзи разгада цитата. — И така. Никой от вас ли не е поне малко любопитен?

От честото си присъствие в съдебната зала знаех, че ако си се изправил срещу опитен прокурор или високомерен съдия, по-добре е да не се опитваш да се мериш с него. Забележиш ли, че някой иска да кръстоса остроумието си с твоето, преструвай се, че не виждаш шпагата му, и отвърни кратко и (по възможност) искрено. Ето защо заявих:

— Аз съм любопитна.

Братовчедите ми, които все още се чудеха какво да кажат, кимнаха с облекчение.

— Е, историята е дълга — отбеляза баба ми. Тя сложи ръка на сърцето си и пое дълбоко дъх сякаш за да засили притока на кислород към мозъка си. — Откъде да започна?

Какво очакваше от нас? Да продължим да се правим на глупаци и да отговорим на реторичния й въпрос с очевидното „Ами от началото!“ ли? Мат стана и си взе една бира. После всички зачакахме.

 

 

Заради работата на майка ми израснах с девиза „Използвай максимално онова, с което разполагаш“. Само да не излезе, че тя сипеше мъдрости наляво-надясно като някоя пълна досадница. Точно обратното. Когато бях малка, мислех, че чистенето е забавно, защото наричахме прахосмукачката „Всеяден динозавър“, който омиташе всичко в Дефилето (хола) и Долината (под леглата).

Имайки предвид все по-малкия бюджет и съкращенията на персонала, мама вършеше чудеса и в работата си. Когато клиентите й смятаха, че възможностите им са на изчерпване, тя често ги убеждаваше в противното. А ако ситуацията наистина се окажеше безнадеждна, полагаше всякакви усилия, за да им помогне да я приемат. В такива случаи обичаше да повтаря (може би твърде често): „Не трябва да харесваш реалността, а просто да се справяш с нея.“

И тя наистина използваше максимално онова, с което разполагаше. Запознала се с татко, когато била на деветнайсет, първокурсничка в Хънтър Колидж. Тогава там била организирана някаква конференция за застрашени животински видове, в която участвал баща ми. Мама работела на регистратурата и упътвала лекторите към залите. Влязла на една от презентациите на татко, докато той показвал някакви слайдове, защото вътре било тъмно и се надявала да подремне за десетина минути. Вместо обаче да поспи, тя взела, че се влюбила в неговите снимки на животни. После се върнала на регистратурата и го изчакала, за да му каже колко е възхитена от работата му.

След шест месеца се оженили. Щели да го направят и по-рано, но баща ми трябвало да замине за Ботсуана и да снима различни животни за „Нешънъл Джиографик“.

Травис Голдбърг бил голямата любов на майка ми. И единствената. В един момент тя се чувствала благословена с малко момиченце и мечтаела за второ дете, но в следващия се оказала вдовица. Използвай максимално онова, с което разполагаш. Два месеца след смъртта на баща ми подала документи за магистърски курс по социални науки във всички учебни заведения в Ню Йорк. Получила най-добра стипендия от „Йешива“, но успяла да си издейства още по-висока в Колумбийския. В крайна сметка Нюйоркският университет й предложил най-изгодните условия — безплатно обучение — и тя се записала да учи там.

И двете страни били доволни. Университетът търсел жена от пуерторикански произход (макар и негласно), а майка ми искала да запази парите от застраховката на татко за моето следване. Изумителното в цялата история е, че в момент на най-дълбока, опустошителна скръб тя успяла да планира бъдещето ни, като разучавала безброй магистърски програми и преговаряла със студентски канцеларии за намиране на най-разумното решение.

Едно е да превърнеш думите на майка си в житейско мото, но нещата са твърде сложни, когато животът ти е свързан с фамилията Голдбърг. Обичах братовчедите си, въпреки че не ги познавах много добре. Но те не бяха лесни поради… хиляди причини. Всъщност никое семейство не е лесно. И все пак отношенията ми с Брадли Г. И компания ме напрягаха доста повече, отколкото тези с роднините на майка ми. Татко, нашата истинска и единствена връзка с фамилия Голдбърг, си беше отишъл завинаги. Ние с мама попадахме в друга религиозна и икономическа категория. Разбира се, винаги се стараехме да уважаваме празниците им. Ходехме на Пасха с метрото, влака и… Финансовото ни положение беше толкова различно от тяхното, че те дори не осъзнаваха колко обидно звучат думите им: „Вземете такси от гарата. Просто дайте адреса на шофьора.“

Освен това не бяха особено добра компания. Не можеха да понасят тишината. След секунда мълчание чичо Брадли поглеждаше онзи, когото не бе виждал най-дълго време (обикновено мен), и питаше: „Какво става, Ракел, нещо интересно?“. Леля Синтия пък скачаше от стола си, за да премести купата със сухи цветя или мелничката за пипер, и казваше: „Знам колко смахнато изглежда отстрани, но не мога да търпя, ако нещо не е на мястото си.“ После се засмиваше, като вероятно смяташе, че смехът й наподобява камбанен звън, а не прегракнал кикот на травестит. „Ракел, кажи ми честно, нали не ме мислиш за напълно откачена?“.

Разбира се, фамилиите Калдерон и Ечавария от страна на майка ми изобщо не бяха от безшумните. Последните имаха мнение за всичко, включително и за нещата, от които нямаха никаква представа. И все пак и двете семейства можеха да преживеят поне трийсет секунди мълчание, без да чувстват, че се задушават. За съжаление Мат и Дейзи бяха като родителите си — за тях тишината беше противоестествена. Мати се справяше по-лесно, защото бе природно общителен и самоуверен, което му помагаше и в кариерата. Думите му се лееха непринудено и предразполагаха хората. Той обсъждаше с мен всичко — най-вече спорт, но и политика, любими музикални групи, пътуването ми из Америка през 2007 година и рецепти за вкусен омлет.

Мати не говореше празни приказки. Интересуваше се от работата на майка ми и помнеше подробностите чак до следващата Пасха. Не беше гениален, но притежаваше остър ум. Въпреки че годините минаваха и светът се променяше, той никога не настояваше да води задълбочени, свръхинтелектуални дискусии за книги, филми, известни личности и влиянието на социалното общуване върху различни сфери от живота. Ако все пак някой искаше да коментира етиката в съвременните отношения, Мати не би имал нищо против да се включи. Със същата лекота обсъждаше последния епизод на „Моите сладки 16 години“ и защо поредицата от риалити шоута по „Ем Ти Ви“ е най-успешната в историята на телевизията. Щом разговорът секнеше, братовчед ми веднага измисляше друга тема.

Не мога да повярвам, че когато бях на четиринайсет-петнайсет, си падах толкова много по него. Всъщност обяснението е съвсем просто. Тогава Мати беше светски мъж — тъкмо го бяха приели в колеж! Какво по-изискано от това? Освен че изглеждаше невероятно, той се държеше толерантно с всички, без следа от високомерие. Ако си тийнейджърка и някое по-голямо привлекателно момче прояви интерес към теб, се чувстваш наистина поласкана.

По предложение на Дейзи тримата се срещахме през коледната ваканция, когато тя и Мати се връщаха от колежа. Братовчедите ми действаха изцяло по правилата — обаждаха се на майка ми и предлагаха да ме вземат от Бронкс, за да отидем на обяд. Аз бях свикнала да пътувам с метрото — в делнични дни до гимназията в квартала, а през уикендите и до Манхатън, където се срещах с приятели. Ето защо мама им благодареше и казваше, че ще стигна сама до уреченото място.

Ако не се броеше въпросният обяд и семейното празнуване на Пасха, тримата се виждахме най-много два-три пъти годишно. И за мен, и за тях тези срещи бяха нещо като бягство от ежедневието, защото колкото и да общуваха като брат и сестра, Дейзи и Мат имаха свой собствен живот и различни приятелски кръгове. На първия ни обяд заедно ги разсмях, когато отворих менюто и попитах:

— Искате ли да знаете дали наистина вярвам в Исус като наш Спасител?

Споменаването на тема, за която се предполага, че е табу, ги развесели.

— Аз искам — засмя се Дейзи.

— Голям си образ! — каза Мати и ме погледна с обич.

Беше толкова красив и мъжествен с леко наболата си брада, че аз веднага си забравих мисълта.

— Е, вярваш ли? — настоя той. — В Исус?

— Да. Срам и позор за Голдбърг, нали?

— Разбира се — кимна Дейзи. — Освен ако не си била принудена от Инквизицията в Бронкс.

— Инквизиция е… — започна да обяснява Мат.

— Знам какво е — прекъснах го. — Никой не ме е принуждавал. Мама винаги е била много набожна, а татко не се интересувал особено от религиите и се съгласил на църковна сватба. Имал само едно условие: да не ме пращат в католическо училище. Потискал се ужасно от деца в униформи. Казал на мама, че момиченцата му приличат на фашисти с чорапи до коленете.

Изведнъж се почувствах странно. Кръвта закипя във вените ми, главата ми започна да пулсира. Не бях говорила толкова много за татко пред никого, освен майка ми. Тя често го споменаваше — не само за да поддържа спомена ми за него, но и за да усеща присъствието му. Седях с братовчедите ми в скъпия ресторант в Сохо и всеки момент щях да се разплача. Не че нямаше да ме разберат, но едва ли щяха да излязат отново с мен. Или може би само още веднъж, от съжаление.

Дейзи се протегна, стисна ръката ми и разказа как преди много години, когато сме гостували у тях, баща ми й дал фотоапарата си, за да прави снимки. Бил много търпелив и забавен. Двамата лежали в тревата, а после се качили на едно дърво и фотографирали семейните кучета Луси и Флипи от различни ъгли. По-късно той проявил негативите и й подарил снимките.

— Ако не помнех ясно цялата случка, изобщо не бих повярвала, че снимките са мои — каза тя.

Дейзи и Мат не ми бяха като брат и сестра, но поне ги чувствах като свое семейство. Едва ли можех да кажа същото за старата дама, която изведнъж заговори отново.