Сюзан Айзъкс
Изборът на Глория (10)

10
Глория

Толкова съм бясна, че ми иде да крещя. По-скоро ядосана, защото бясна означава „луда“. Е, добре. Може би не съм съвсем наред, щом ми е дошло наум да предам „Глори“ в ръцете на едно от тези неблагодарни идиотчета.

Адвокатите ми трябваше да ме разубедят. Но не го направиха. Винаги са твърде заети да избират скъпи картини за кабинетите си, затова не обръщат необходимото внимание на клиентите си. Нищо, че тъкмо ние им осигуряваме по четиристотин долара на час. И какво получаваме в замяна? Лоши съвети и възможността да седим в заседателната зала пред жалка имитация на водните лилии на Моне, нарисувана от някой маниак на лилавите тонове. А до нея — изображение на Христос, превит под тежестта на кръста. Картина с въглен, дотолкова лишена от перспектива, че несъмнено е произведение на некадърната съпруга на някой от съдружниците.

Защо поне един от тези адвокати не намери смелостта да ми каже: „Госпожо Гарисън, да не сте се побъркали?“. Защо не ме посъветваха, че е повече от неразумно да предлагам „Глори“ на някакви наперени нюйоркчани, и тримата съвсем боси в бранша? Всичките нареждаха едно и също: „Успех на семейния бизнес! Каква радост — да предадеш създаденото от теб на идното поколение!“.

Ето такива са адвокатите. Освен ако клиентът не се съблече гол и с пяна на уста не драсне кибрита на кантората им, ще се преструват, че е взел правилното решение, и с удоволствие ще го узаконят.

Къде ми беше умът, когато реших да поканя внуците си в консерваторията? Избрах именно това помещение, защото бе слънчево и вдъхваше оптимизъм, въпреки че съществуваше опасност да забележат мрежата от бръчки по лицето ми. Тънки бръчици наистина, но доктор Морвийо, най-добрата специалистка по козметична хирургия в Ел Ей, ме увери, че ако ги заличи напълно, кожата ми ще остане завинаги увредена. Независимо от всичко аз се спрях на слънчевата консерватория и изложих на показ възрастта си, за да дам на един от тримата „Г“ най-големия шанс в живота му. Деветдесет и девет процента от хората ще изтръпнат от вълнение и ще се просълзят, ако чуят подобно предложение. Сърцата им ще запърхат от признателност и те ще промълвят: „Благодаря, благодаря, че изобщо се сети за нас!“.

А тези трима дрисльовци? Докараха ме дотам, че да употребявам такива думи. Какво получих от тях? Мълчание, последвано от измъчените обяснения на Дейзи, сякаш бях някаква откачалка, която не знае как да общува с хората. После другите двама ми благодариха, но не от признателност, а защото не можеха да се държат прекалено невъзпитано, след като им бях купила билети в бизнес класа. Ето какво е поколението, което непрекъснато говори за човешки ценности!

Ще си навия часовника за шест без петнайсет, за да имам време да си оправя грима. Дотогава ще лежа със затворени очи под кашмиреното одеяло. Обичам спалнята си. Изобщо не подхожда на останалото обзавеждане в къщата, но от дете мечтаех да имам точно такава стая. Антично легло в стил „Джордж Трети“, с четири резбовани колони и дъгообразен корниз от най-скъпото дърво. Чаршафите, калъфките, одеялото, тапетите и мокетът бяха по поръчка, със сребристосинкавия цвят на утринно небе в някоя далечна приказна страна.

Изключих алармата на часовника. Не мога да се отпусна, нито да заспя.

Има само един начин да поправя грешката си. Ще анулирам предложението си. След час ще сляза да вечерям с Ужасната тройка (няма да ги заплюя, обещавам) и докато пием кафето, ще им кажа следното: „Съжалявам, но и тримата не отговаряте на изискванията ми. Не съм в състояние да избера когото и да било от вас. Работих много, за да постигна всичко това. Край на забавата. Карл ос ще уреди заминаването ви утре сутринта. До вечерта ще бъдете в любимия ви Ню Йорк.“

Мразя Ню Йорк.

Наистина. Измъчвам се, когато се налага да отида там по работа. Почти никога не се обаждам на Брадли, въпреки че постоянно се страхувам да не го срещна със Синтия в някой ресторант. Опасенията ми са напълно абсурдни — едва ли сме генетично предразположени да изберем едно и също място по едно и също време. И все пак предпочитам да вечерям в стаята си в „Риц-Карлтън“ — камбала с пържени картофи и пармезан, — вместо да бъда угощавана от някой представител на „Ести Лодър“ или „Елизабет Арден“.

Но още повече мразя Синсинати. Напуснах го на седемнайсет и никога няма да се върна. Отвратителен, гаден град.

Като изключим дядо ми, Луи Голдбърг. Единственият човек в цялата ни фамилия, с когото си приличахме. Отбиваше се у нас всяка събота след службата в синагогата. Винаги клатеше неодобрително глава, когато мама казваше, че татко е на работа. „Господи! Защо ще търси препитание при антисемити?“. Не можеше да понесе факта, че синът му работи на Шабат.

— Собствениците на „Шилито“ са евреи, Луи — възразяваше майка ми.

— И карат други евреи да работят? Знаеш ли какви са тогава? — Дядо ми вдигаше пръст, сякаш беше пророк, който предава Божието послание на израилтяните: — Антисемити на квадрат!

После Луи промърморваше няколко думи на идиш, които не искаше да разбера, а мама свиваше рамене (беше усъвършенствала този жест) и го канеше да остане на обяд. Той отказваше, защото смяташе, че храната ни не е кашер. А може би знаеше за кулинарните способности на майка ми, която умееше да превръща месото в безвкусна подметка с ухание на чесън. Не че Луи беше гастроном. Откакто баба Гител бе починала две години преди раждането ми, той закусваше със сметана. Обядът му се състоеше от сандвич със салам, който си носеше във фабриката за пури, където работеше. За вечеря ядеше варени яйца и сладолед.

Дядо ми ме обичаше.

— Глория, миличка, трябва пак да дойдеш с мен в шула.

Канеше ме в синагогата само когато мама не беше наблизо. Но аз не можех да отида. Не бях агностичка, а осемгодишно момиче, което просто не искаше да седи на балкона до лъхащи на камфор жени и дъщерята на равина, чието име така и не научих. Веднъж я нарекох Франзела и тя се обиди. Беше на около десет години, с безцветни очи и знаеше всички молитви наизуст. Обикновено се клатушкаше напред-назад, докато ги изричаше.

— Не ми харесва на балкона — признах му аз. — Съжалявам, дядо Луи. — Дори пуснах няколко сълзи и добавих: — Мразя това място.

Подобно на мен, той преливаше от енергия. Носеше елегантен костюм с папийонка и беше по-висок и по-слаб от връстниците си. За нула време извървяваше трите километра от малката си къща до ортодоксалната синагога.

— Не ми се сърди, дядо.

— Да ти се сърдя ли? Глупости! Само ми е мъчно, че не мога да се разходя с такова красиво момиче на Шабат.

След около месец Луи се премести в друга, неортодоксална синагога, където мъжете и жените седяха заедно. Направи го заради мен. И така, всяка събота в сняг, дъжд или пек ние отивахме заедно в шула. Изглеждахме безупречно — той с една от хилядите си папийонки, а аз с рокля, лачени обувки с каишки и бели къси чорапки. Вървяхме и обсъждахме дрехите на минувачите. Разказвах му за съучениците си, а дядо ми споделяше впечатленията си от другите майстори на пури и шефа си, господин Шулц. Говореше много увлекателно. Библейските му истории звучаха по-интригуващо и от най-неочаквания край на холивудски филм: „И какво смяташ, че направила онази коварна жена, съпругата на Потифар?“.

Ако животът ми бе поел в друга посока, може би щях да харесвам Синсинати. Но малко преди единайсетия ми рожден ден дядо Луи получи инфаркт. На другия ден беше мъртъв.

И така, мой Синсинати. Всички се оплакват от сексуалните репресии и лицемерието през петдесетте години, но явно не са живели в Охайо в края на четирийсетте. След като се завърнаха от Европа и Тихия океан, смелите американски войници се нуждаеха от… В наши дни се говори, че тогавашните велики млади мъже искали единствено „нормален“ и „сигурен“ начин на живот. Но те мечтаеха за секс, секс и отново секс, стига да можеха да го получат. По-младите момчета, които още учеха в гимназията, не бяха по-различни.

И обектът на желанието им бяха съученичките. Само че те удряха на камък, защото ние бяхме девствени, с няколко много редки изключения. Трябваше да бъдем такива, за да водим сравнително порядъчен и достоен живот. На снимките от училище всички до една се сливаме в образа на недостижимата целомъдрена девойка. Приличаме си като членове на някоя религиозна секта — с прасковена кожа, блестящи очи и смешни прически, захванати с фиби. Внимателно избягвахме сексапилните кичури над едното око, които придаваха на Лорън Бакол и Вероника Лейк вид на неморални, прелъстителни жени.

Какво правеха момчетата ли? Опитваха се да принудят целомъдрените си приятелки да стигнат до крайност, но очакваха — и мълчаливо изискваха — остра съпротива. Ето защо непрекъснато се оглеждаха с надеждата да докопат някое разхайтено момиче, готово да свали фибите от косата си и да забрави за всякакви задръжки.

Аз тежах едва петдесет килограма и не бях обект на похотливи желания. В наши дни подобна фигура би била интригуващо андрогенна, но според тогавашната мода бях направо мършава.

Нямах и бюст. Следвоенният вкус изискваше американската красавица да има гърди като торпеда. В стремежа си да компенсират липсите повечето момичета носеха сутиени с подплънки от изкуствена гума, която миришеше на тлеещ боклук. Сутиените бяха много твърди и все пак хлътваха лесно навътре — ако някой те бутнеше, трябваше да изтичаш до тоалетната, за да оправиш вдлъбнатината. Алтернативата беше да натъпчеш сутиена си с мека хартия, но тя издаваше неприятен шум.

На всичкото отгоре носът ми растеше все повече и повече. В тийнейджърските си години не приличах на Пинокио, но спокойно можех да мина за женска версия на Ейб Линкълн. Само дето нямах неговите загадъчни тъжни очи. Жалко наистина, защото животът ми е предлагал немалко поводи да бъда тъжна.

Но няма смисъл да увъртам повече. Ето защо ще го кажа направо: станах едно от лошите момичета. Никога не съм имала намерение да бъда уличница. (По онова време думата се използваше не само за проститутка, но и за по-малкото зло — „лека“ жена, която не си изкарваше прехраната със секс.)

Един ден след училище отидох на гости у приятелката си Карол Браун. Бяхме на четиринайсет, скромни и притеснителни. Братът на Карол, Майрън, беше на шестнайсет, но не ставаше за нищо. Цялото му лице бе осеяно с пъпки, като всяка от тях имаше свой собствен сателит. Очилата му бяха старомодни, като на Хари Труман, и непрекъснато се смъкваха на мазния му нос. Карол веднъж ми сподели, че иска брат й да загине в ужасна катастрофа, за да може да бъде погребан в затворен ковчег.

Но онзи ден не беше като другите. Майрън бе поканил свой приятел или поне връстник, който се беше престрашил да приеме компанията му.

Скип Шумейкър не изглеждаше толкова ужасно, колкото Майрън, но не беше и момче мечта. Бледожълтеникавата му кожа подхождаше повече на скопен петел. Косата му или беше много рядка, или вече бе започнала да пада. Той обаче имаше висока стройна фигура и приятен глас на радиоговорител. Освен това играеше в баскетболния отбор на гимназията „Уолнът Хилс“. Не ми харесваше кой знае колко, но все пак облизах устни няколко пъти, за да бъдат бляскави като на сексапилната актриса Джийн Тиърни. Карол се бе напръскала с парфюма на майка си. Скип сякаш не го забеляза.

Когато дойде време да си ходя, тръгнах нагоре към стаята на Карол, за да си взема палтото. На стълбите неочаквано се сблъсках със Скип. Той държеше цигара по възможно най-мъжествения начин — между палеца и показалеца. Другите му три пръста оформяха малка фуния, през която се виждаше червеното огънче. Може би сиянието ме омагьоса. Или пък случайният допир на момче, по-високо от мен. Преди да стъпя на следващото стъпало той ме целуна.

Първата ми целувка. Видя ми се много дълга. Скип дишаше като дракон през носа и никотиновият дим едва не потуши вълнението ми. Хареса ми топлото докосване на ръката му, когато той ме придърпа към себе си. След целувката ръката му се плъзна надолу и опипа гумения ми сутиен.

Скип може и да не беше наясно с много неща, но веднага усети, че стиска гума. Тъкмо когато понечих да се втурна по стълбите и да му покажа възмущението си, долових разочарованието в очите му. Бях го измамила с опаковката. Вместо да хукна надолу, аз стоях като закована на мястото си. Той подпря едната си ръка на ослепително зелените тапети на стената и пъхна другата под пуловера ми. Подплънките на сутиена му попречиха да стигне до целта и Скип вдигна пръсти, за да атакува лявата ми гърда.

Възбудата ми се изпари напълно. Внимавах да не залитна и да не се изтърколя по стълбите. Скип Шумейкър стигна до зърното ми и го завъртя, сякаш нагласяваше радиостанция. Сграбчих перилата с надеждата, че скоро ще му омръзне. Ами ако Карол или брат й се появяха отнякъде… Обзе ме паника.

— Трябва да вървя — казах аз.

— Не! — възпротиви се Скип, но поне извади ръката си.

Чаках да ми се извини. Той обаче плъзна ръка под полата ми и я пъхна в пликчетата ми. Тоест в бикините ми. Никой вече не използва думата „пликчета“.

— Престани! — прошепнах настойчиво аз.

— Моля те! — заяви Скип. — Моля те!

Сигурно не знаеше името ми. Точно когато се канех да го отблъсна, той изстена още веднъж: „Моля те!“. Едва ли бях първата глупава тийнейджърка, която се ласкае от подобен запъхтян вопъл. О, как се нуждае от мен! О, как ме желае! Следващата логична мисъл би трябвало да бъде: Какво толкова? Проблемът си е негов. Да, ама не. Почувствах се желана. Позволих му да направи онова, което ръцете на шестнайсетгодишните момчета правят в бикините на момичетата. По едно време чух гласа на Карол.

— Глория? Палтото ти е на розовия стол в стаята ми.

Скип издърпа ръката си. Погледнах нагоре по стълбите, после надолу. Нямаше никой. Слава богу! Пригладих полата си и хукнах към стаята на Карол. Когато заслизах по стълбите, той беше изчезнал. Но не и от живота ми.

На другия ден отидох на училище със свито сърце. Скоро обаче си отдъхнах, защото Скип не ме чакаше на вратата, за да пъхне ръка под полата ми и да извика нещо от сорта на: „Глория Голдбърг е доста окосмена!“. Олекна ми. Всичко беше наред.

Колко съм се заблуждавала! Бях само на четиринайсет — откъде можех да предположа какво следва, когато загубиш репутацията си и изведнъж се превърнеш в уличница.

Карл Търнър се бутна в мен в междучасието, но вместо да се извини, се усмихна многозначително. Стомахът ми се обърна. Опитах се да изтълкувам реакцията му като извинение. Навярно дори не бе усетил, че ме е бутнал, и се усмихваше на някой друг от тълпата ученици.

Когато се наредихме в стола за обяд, разбрах, че Скип бе казал на всички. Не знаех какво точно, но докато чаках на опашката, Гари Шроудър изведнъж се шмугна покрай мен и докосна с рамо гърдите ми, а Хари Армстронг се притисна в гърба ми и попита: „Извинявай, къде са вилиците?“, което прозвуча като: „Извинявай, къде са ти циците?“. В този миг разбрах, че съм уличница.

Същия петък Карол ми звънна, за да отмени срещата ни на следващия ден.

— Тогава да се видим другата събота — отвърнах аз.

— Не мога — промърмори тя. — Майка ми не иска да… Нали се сещаш?

После затвори. Още тогава трябваше да осъзная, че щом майката на Карол е разбрала за случилото се, новината скоро ще стигне и до моята.

Минаха няколко дни в относително спокойствие, ако не се броеше разговорът с едно от момчетата в по-горен клас. Той ме спря и попита:

— Ти ли си Глория Голдбърг?

— Да.

— Искаш ли да го направим?

Приятелките ми постепенно започнаха да ме избягват.

След два дни майка ми ме чакаше на вратата. Веднага усетих, че е научила. Дърпаше нервно пръстите си, които пукаха ужасно.

— Седни! — нареди ми тя и посочи канапето.

Къщата ни беше нелепо миниатюрна за високи хора като нас, но когато преди време се бях осмелила да го спомена, мама бе избухнала: „Какво искаш?! Баща ти се скъсва от работа!“ В дома ни нямаше антре и аз стоях застинала на прага.

— Седни веднага! — повтори майка ми.

Започнах да разкопчавам палтото си, но тя ме бутна към канапето. Залитнах и седнах, като едва успях да придърпам учебниците си. Тогава нямахме чанти и ги връзвахме със стар колан. Надявах се, ако майка ми се настани до мен, купчината книги да послужи като предпазна стена помежду ни.

— Какво си правила с онова момче?

Гласът й беше толкова писклив, че ми идеше да си запуша ушите.

— Моля? — попитах тихо аз. Опитвах се да спечеля време, но и да се престоря на изненадана.

Въпреки че мозъкът на майка бе доста по-малък от моя, може би не по-голям от карфица, на нея не й минаваха подобни трикове.

— Какво си правила? — Тя си пое дълбоко въздух, което беше първата стъпка към истеричен пристъп. — Какво, за бога?

— Нищо! — изпищях аз. Не ядосано, а ужасено, като животно преди заколение. — Нищо! Кълна се в Библията!

— Само не смей да ме лъжеш! Разкажи ми какво се е случило.

— Нищо.

— Попитах какво се е случило!

— Бях у Карол и се разминавах с него на стълбите…

— С брат й ли?

— Не. С един негов приятел.

— И? — Мама се беше надвесила над мен, подпряла ръце на кръста си. Само още една крачка, и щеше да стъпи върху пръстите на краката ми. — Какво стана после? — Дългият й нос сочеше право в гърдите ми като обвиняващ показалец. — Не ми губи времето с лъжи!

— Нищо. Докосна ме… горе. За малко. Майката на Карол си беше вкъщи.

— Видя ли ви?

— Не. Честна дума. Може би трябваше да извикам, но… Съжалявам.

Обикновено не ми беше трудно да я излъжа — все пак коефициентът й на интелигентност беше нищожно нисък, — но този път прозорливостта й надмина всякакви граници.

— Докосна те за секунда, докато се разминавахте? — попита Великият инквизитор.

Чувствах се ужасена от факта, че вече съм уличница, и от необичайната агресивност на майка ми. Ето защо отговорът ми се забави и не прозвуча убедително.

— Може би бяха две-три секунди.

— А може би десет минути? Или цял час! — Тя сграбчи ръба на палтото ми и ме вдигна със замах от канапето. — Ти му позволи да те докосне, нали? Едно добро момиче би му ударило шамар!

Кимнах. Бях толкова уплашена, че дори нямах сили да се разплача. Майка ми направи крачка назад и ме зашлеви.

— Позволи ли му да те докосне и под кръста?

— Да, но…

— Няма „но“! — Тя ме завъртя и ме изрита в задника. — Какво ще стане, ако си забременяла? Смяташ ли, че имаме пари да те пратим някъде за девет месеца?

Не успях да я опровергая, тъй като бях обсебена от натрапчивата мисъл, че средният пръст на Скип Шумейкър е бил потопен в семенна течност. Сигурно го беше наквасил, преди да го пъхне под полата ми, а човечетата се бяха намърдали и… не беше изключено да съм бъдеща майка.

— Моля те, не казвай на татко — най-сетне продумах аз.

Баща ми продаваше дамски обувки в големия универсален магазин „Шилито“ и все се оплакваше от безкрайните изисквания на клиентките си. Не блестеше с особени качества, но пък беше мил човек, толкова изтощен от работа, че едва успяваше да се усмихне.

— Да не му казвам ли? Той вече се досеща. Госпожа Мейзър го подминала вчера в магазина и купила два чифта обувки за Пасха от Харълд Вос! На онези стълби ти си съсипала кариерата му. За това помисли ли? Кой ще отиде при продавач с опозорена дъщеря? Кой би го попитал: „Как е семейството ти?“. Коя дама би поискала да пробва модерни обувки на висок ток, след като види отчаяните му насълзени очи! Отговори!

Така и не разбрах дали наистина се налагаше татко да се премести в отдела за мъжки обувки, а после и да напусне, за да работи като чиновник в телефонната компания „Бел“ в Синсинати. Както твърдеше майка ми, новата позиция му давала възможност „да се скрие от хорските очи“, защото нямало човек да не е възмутен „от опетнената ми репутация“.

Моят живот също се промени. Загубих и малкото си приятели. Постоянно трябваше да търпя осъдителни погледи, злобни подигравки, цинични коментари, а понякога и протегнат крак, който ме спъваше във физкултурния салон. А така реагираха само момичетата. Момчетата се бутаха в мен, опипваха ме и ми отправяха неприлични предложения. Не знам защо, но най-често подхвърляха: „Пресуши ме до капка!“. Тази жестокост не се дължеше на глупостта им. Гимназията „Уолнът Хилс“ беше известна с надарените си деца.

Следващите три години се превърнаха в истински кошмар. За да се спася от самотата, преспивах с всяко момче, което се държеше добре с мен. От тях исках само да не ми говорят гадости.

Баща ми така и не направи коментар на случилото се, но той и бездруго беше пестелив в приказките. Неговата симпатична вяла усмивка обаче изчезна завинаги. Колкото до майка ми… Веднъж бившият ми съпруг Джо заяви: „Изтрий телефонния й номер. Тази жена е истинска змия.“ Това беше, преди да го изоставя. Години по-късно, когато го напуснах, мнението му се промени: „И ти си същата змиорка като оная злобна старица.“

За щастие, след като навърших шестнайсет, се разхубавих. На козметичния щанд в магазина, на опашката пред киното, на задната седалка след тройно фелацио (три за вечерта, а не с три различни момчета) чувах все едно и също: „Ти си истински модел.“

Подходих сериозно и тъй като никой в Синсинати не би се оженил за мен, реших да се опитам да стана модел. Не отидох на церемонията по завършването в „Уолнът Хилс“ и помолих да изпратят дипломата ми у дома. В деня на бала напуснах Синсинати завинаги и заминах за Ню Йорк. Поддържах връзка с нашите, като им съобщавах къде живея и какво работя, но те сигурно смятаха, че „модел в магазин“ означава „порноактриса“. Татко ми пишеше през няколко месеца — приятни писма с новини за шумния бойлер или за ремонтирания ресторант „Биг Бой“ на Рединг Роуд. Звучаха не като написани от близък човек, а от някакъв приказлив съсед, когото почти не познавам.

Единайсет години след заминаването ми щях да отида на погребението му, ако майка ми ме бе уведомила навреме за смъртта му. Но тя ми изпрати писмо, и то не с бърза поща. Научих твърде късно. Джо предложи да организираме възпоменателна служба в синагогата ни в Грейт Нек, но аз му казах, че сърцето ми ще се пръсне от още едно сбогуване. Последното, разбира се, не беше истина. Дълбоко в себе си съжалявах, че не си е отишла майка ми. Така татко най-сетне щеше да си поживее щастливо, без да се налага да търпи тази вечно намусена злобарка. Заслужаваше поне това.

След години дойде и нейният ред. Кардиологът в еврейската болница в Синсинати се обади да ми съобщи, че е добре да отида, защото положението й е критично. Отговорих, че съм в Санта Фе и ще ми трябват поне три-четири дни, за да намеря бавачка за синовете си. През цялото време си мислех за погребението на дядо Луи. Тогава бях на единайсет и мама не ми разреши да присъствам въпреки всичките ми молби. Смяташе, че ще се разстроя още повече. Каза ми, че ако толкова искам да помогна, мога да си остана вкъщи и да приготвя масата за гостите. Дядо ми щял да оцени подобен жест.

— За съжаление й остават само ден-два — заяви кардиологът.

Всъщност тя почина след по-малко от двайсет и четири часа, така че нямаше смисъл да ходя в Синсинати. Уредих всичко по телефона. Осем хиляди на погребалната агенция. Заслужаваше си парите. Иначе не бих изтърпяла четирите бабички, които щяха да се появят на службата. Сигурно са ме одумвали през цялото време. Още две хиляди на равина. Той вероятно ме смяташе за чудовище, задето не отидох на погребението на майка си, но поне не бях стиснато чудовище.

Мисля си за тримата ми внуци. Техните родители са коренно различни от моите. Когато бях малка, майките и бащите не трябваше да бъдат добри с децата си или да проявяват интерес към заниманията им. Проверяваха бележниците ни, и толкова.

А на тези тримата непрекъснато им се възхищаваха: „О, какъв прелестен макет на Южна Америка! Зеленият цвят на бразилската джунгла е направо изумителен!“. Е, добре, Брадли винаги си е бил сантиментален, което обяснява привързаността му към децата. Синтия обаче е нарцистична, глупава и обзета от натрапчиви мании. Ще се напишка, но няма да стъпи в обществена тоалетна. Любовта й към Матю е разбираема, но към дебеланата Дейзи с рошавите вежди? Синтия винаги е изтъквала, че ги обича еднакво. И разиграваше съответния театър. Що се отнася до Адриана, тя нямаше избор. Трябваше да обича Ракел, защото имаше само нея.

Вероятно всичко опира до разликата в поколенията. Ако си връстник на синовете ми, си длъжен да демонстрираш възхищение от децата си не само у дома, но и пред обществото. Иначе ще бъдеш низвергнат. Дори дъщеря ти да е пристрастена към хероина, от теб се очаква да кажеш: „Мелиса се справя чудесно в клиниката за наркомани!“ Културата също е от значение. За Адриана денят започва и свършва с Ракел — това е присъщо на латиноамериканците. Интересно защо не се омъжи повторно и не роди още деца след смъртта на Травис. Беше млада, работлива и образована.

Само да не излезе, че я харесвам. Съвсем не. Нейната добродетелност ми идва малко в повече. А и тя е много ниска, около метър и петдесет. Макар да имах сериозни съмнения, не вярвах, че Травис е избрал тази миниатюрна католичка, за да се разбунтува срещу мен. Както и да е, винаги съм се гордеела с обективността си. Ето защо трябва да призная, че като вземем предвид всичко сторено досега (като изключим продупчването на ушите на Ракел като бебе, един абсолютно дивашки обичай), Адриана беше добра майка. Дори повече от добра. Но вместо да си намери някого и да роди още деца, тя се отдаде на кариерата си.

Веднъж попитах Брадли защо Адриана не се е омъжила отново.

— Убедена е, че на този свят съществува само един мъж, Травис — отвърна той. — Всеки друг ще бледнее пред него. Тя предпочита да живее сама вместо с човек, когото не обича с цялото си сърце.

Направо да повърнеш! Брадли уж е възрастен мъж, а все още живее в приказка от „Хиляда и една нощ“! Семейни ценности. Аз не вярвам в тях. И никога няма да повярвам. Пълни измишльотини.

Кой ли дявол ме накара да поканя тези тримата в дома си?