Сюзан Айзъкс
Изборът на Глория (3)

3
Дейзи

Трябваше да се отбия в тоалетната на летището в Албакърки, но към притеснението от предстоящата среща се бе прибавила и тревогата, че може би съм забравила тениските си в един плик на леглото у дома. Чак когато колата потегли към къщата на Глория Гарисън, осъзнах, че едва ще издържа, докато пристигнем.

— Може ли да ползвам тоалетната? — попитах аз час и половина по-късно. Чувствах се като героиня от реклама на хапчета против уринарна инконтиненция.

— Да — отсече баба ми.

Звучеше като английска аристократка. Нямам предвид акцента, а високомерния тон към по-нисшето съсловие — в случая внуците й. Говореше като Маги Смит в ролята на графинята от „Абатство Даунтън“. Рязкото „да“ изразяваше по-скоро възмущение, отколкото изненада от неспособността ми да контролирам пикочния си мехур.

Фоайето беше огромно. Надявах се, че една от стените няма да се окаже скрита врата към тоалетната. Как щях да се облекча, ако ни разделяше само една преграда? Пъхнал ръце в джобовете, брат ми се опитваше да си придаде небрежен вид, но и той се притесняваше от срещата.

— Надолу по коридора — каза накрая тя. — Първата врата вляво.

— Благодаря — отвърнах бодро аз.

Така си говорех. Бодро. Освен брат ми Мати и Карън Бонхайм, най-добрата ми приятелка от четвърти клас, всички ме смятаха за бодра и общителна. Не биха и помислили друго, тъй като цялостното ми излъчване беше на пълничко бъбриво момиче. Работата ми като помощник-продуцент в „Парамаунт“ изискваше невероятен ентусиазъм. Първо се опитвах да очаровам нюйоркските редактори, за да ми дадат възможно най-ранната версия на някой интригуващ роман или статия. После бързо решавах дали ръкописът би събудил интереса на продуцентите. Обикновено им беше по-лесно да кажат „не“, отколкото „да“, затова се налагаше да очаровам и тях — понякога само за да ги накарам да прочетат книгата или поне да възложат на асистентите си да прегледат коментарите ми.

Трябваше непрекъснато да предлагам добри материали, иначе нямаше какво да правя в „Парамаунт“. Ето защо се стараех да блестя по осемнайсет часа на ден, докато седемдесет и петватовата ми личност се превърнеше в ослепителен прожектор. Не бях чак толкова жизнерадостна, че да водя радиопредаване на име „Сладкодумната Голдбърг“, нито пък преливах от безкрайна енергия, за да мога да съживя замряло парти. В работата си обаче се стараех да бъда бодра и приветлива. Никой във филмовия бизнес не би казал, че съм скучна.

Думата „скучен“ като че ли добре подхождаше на бежовите стени в коридора, където се намираше тоалетната. Изискан нюанс. Човек си мисли, че бежовото винаги е бежово, но не е точно така, защото този цвят изглежда съвсем различно в къщите на богаташите. Коридорът бе огрян от дискретна осветителна система. Из въздуха се носеше приятно, макар и леко натрапчиво ухание — вероятно на евкалипт или на пустинния му еквивалент. (Ако питате мен, евкалиптът спокойно може да бъде символ на Ню Мексико.) Докато вървях към тоалетната, чух как баба ми казва на Мати и Ракел:

— Ще чакаме Дейзи в еди-коя си стая.

Вероятно ставаше дума за някое ненужно помещение с помпозно наименование.

Стените в коридора бяха покрити с няколко слоя боя, която наподобяваше много скъпа кожа. Нямаше картини или семейни снимки. Майка ми би изсумтяла: „Тази жена сигурно си мисли, че липсата на въображение е израз на финес.“

Продължих да вървя, но все така не стигах до тоалетната. Изведнъж обаче забелязах голяма рамкирана снимка в една сводеста ниша, където човек би очаквал да открие руска икона.

Снимката беше от седемдесетте или началото на осемдесетте години. На нея се виждаше огромен камион, по-скоро ромбоиден, отколкото четвъртит, с надпис, различен от червения, за който ми беше разказвал татко. Името „Глори“ бе изписано с пъстри преливащи букви във формата на дъга. В края на дъгата се открояваше тъмносин женски силует. Подходящо, нали? Камионът бе спрял на бензиностанция, сякаш нарисувана от Едуард Хопър, но след лечение с антидепресанти. Контрастът между камиона от края на двайсети век и старомодния фон говореше без думи: „красивото и модерното в комбинация с непоклатимите американски ценности“.

Глория стоеше на стъпалото до вратата на шофьора и изглеждаше ослепително за жена на средна възраст. Слаба, стройна и красива. Единият й крак (обут в тесен и висок ботуш според тогавашната мода) бе уловен в движение, за да придаде по-голяма динамичност на снимката, но фотографът беше изпуснал подходящия момент и той стърчеше като замръзнал във въздуха.

По всичко личеше, че Глория се чувства комфортно в тялото си. А и полата, която стигаше малко над коляното, наистина й отиваше. Прилепналата тениска на широки райета подчертаваше стройното й тяло и тънката й талия. Светло кестенявата й коса беше до раменете и се вееше или от бриза, или от специален вентилатор. Тя махаше радостно към фотоапарата, сякаш за да ни каже: „Довиждане! Заминавам мнооого надалече!“.

Наистина трябваше да намеря тоалетната. Само да не кихнех, преди да съм стигнала! Забързах се и най-сетне я открих.

Вътре имаше същото дискретно осветление като в коридора. Предположих, че е нарочно, за да не се разочароваш, когато зърнеш образа си в опушените златисти огледала на стените и тавана. Всъщност кой човек би искал да се любува на отражението си, докато седи на тоалетната чиния? Тъй като наблюдавах мъглявия си силует от различни ъгли, които така и не правеха бедрата ми по-изящни, инстинктивно изправих гръб и опрях лакти над коленете си. Веднага ме обзе параноя — дали огледалата не бяха от онези, през които те виждат от другата страна?

Изведнъж чух жуженето на вентилатор. Добра идея за тоалетна без прозорец. Само че въздухът, който нахлу в помещението, беше леденостуден. Усетих, че замръзвам.

Но да се върнем на характера ми. Когато навърших петнайсет, хората вече ме възприемаха като приятната седемдесет и петватова Дейзи, но аз имах проблеми с притеснителността си. (Забележка: Въпросната фаза започна по-рано, още на единайсет. Сега бях на двайсет и девет и тя продължаваше, но за щастие двете пъпки, които красяха лицето ми почти петнайсет години, бяха изчезнали.) Именно в този период притеснителната Дейзи видя Глория Гарисън за последен път.

Спомням си мъчителното чувство, присъщо на тийнейджърите при такива странни срещи. Чудех се какво да кажа на баба ми. Бе дошла на Лонг Айланд за бар мицвата на Мати. Стоеше във фоайето на синагогата „Бет Израел“, облечена в бял костюм. Перлите й бяха големи колкото яйца на птеродактил. Изглеждаше безупречно, като застаряваща жрица на богинята Веста. Тя взе ръката ми и каза:

— Дейзи, станала си малка госпожица.

Пръстите й бяха като копринени и въпреки маникюра, с който майка ми бе решила да ме поглези, имах чувството, че тя потръпва от отвращение. Ух, че сухи ръце!

Езикът ми беше на фльонга. Не че баба ми очакваше да й отговоря. Веднага отмести очи, пусна ръката ми и заоглежда присъстващите. Освен отвращение, явно изпитваше и пълно безразличие към мен. Да не споменаваме за пъпка номер едно, от която сигурно й се повдигаше. (В този ден се беше настанила между веждите ми — огромно бледорозово образувание, кораво като камък след два дни лечение с какви ли не мазила. Приятелката ми Карън ме беше предупредила: „Ако позволиш на пъпката да те обсеби, тя ще изгрее като звезда на челото ти.“ Така и стана. След време майка ми я заличи от снимките.)

— Благодаря — промърморих аз и след миг осъзнах, че „малка госпожица“ невинаги е комплимент.

От притеснение й бях благодарила за нещо, което най-вероятно щеше да се окаже една банална, бездушна констатация. Баба ми и бездруго не ме гледаше, тъй като изучаваше останалите двеста гости.

Реших все пак да продължа разговора, за да не ме помисли за пълна загубенячка, но не знаех как да се обърна към нея — с бабо, бабо Глория, Глория или госпожо Гарисън. Чак когато съпругът й, дядо Джо, застана пред микрофона, за да благослови питата халах с размера на Тел Авив, аз се сетих, че просто бих могла да я попитам: „Как беше пътуването?“, без каквото и да е обръщение.

И така, след тази тирада за моите дерматологични, уринарни, социални и личностни проблеми би било лицемерно да обвиня баба ми в егоцентричност. Но ще го направя. Защото знам, че за нея човечеството е създадено само за да бъде публика на екстравагантния й театрален монолог, представляващ живота и работата й.

Всъщност животът й е бил доста интересен. Не съм запозната с подробностите, тъй като баба ми не е любима тема за разговор в нашето семейство. Но въпреки отчаяните ни опити да не я обсъждаме, Глория Голдбърг Гарисън винаги събуждаше любопитството ни. Ето защо, подобно на добри археолози, ние дълбаехме и ровехме. Понякога попадахме на малка отломка, с чиято помощ възстановявахме части от „Животът и деянията на една неблагочестива баба“.

Веднъж например Мати намери някаква кутия в големия шкаф в мазето, докато търсеше касетка на „У Танг Клан“, конфискувана от майка ни. Освен снимки от годежа на родителите ни и срещата по случай десетгодишнината от завършването на баща ни, вътре имаше фотографии от детството му.

Откритието беше забележително. Нещо като Свитъците на семейство Голдбърг от Мъртво море. Миналото внезапно придоби яснота. Веднага си дадох сметка, че Глория Гарисън бе обичала другия си син повече от татко. И то много повече. На всички снимки тя стоеше до чичо Травис. Дядо Джо беше от противоположната страна с баща ни Брадли. Но очевидно и той имаше слабост към Травис — усмивката му почти винаги бе насочена към него.

Боже, колко студено беше в тоалетната! Пръстите ми се вцепениха, да не говорим за уретрата, която отказваше да функционира. Опитах се да направя аналогия между жената, притежаваща ледена тоалетна, и онази, лишила от топлина едното си дете, но умът ми беше също толкова вкочанен, колкото и пикочният ми канал. Вероятно невроните ми бяха замрели подобно на атоми при абсолютната нула. Не можех да седя вечно тук. Но и не можех да тръгна по бежовия коридор като ледена шушулка с мъртвешки бели пръсти, която е твърде вцепенена, за да усети, че оставя следа от урина след себе си.

Обратно към отломките от семейната ни история. Доказателствата безспорно сочеха, че Глория и Джо са били прекрасна двойка. Дядо ми не беше холивудски красавец а ла Рок Хъдсън или Джеймс Дийн. Въпреки това излъчваше невероятна мъжественост — като онези герои със зараснали накриво носове от филмите ноар през четирийсетте. Висок над метър и осемдесет, той беше доста по-едър и от двамата си синове, с широки рамене и мускулесто тяло. Микеланджело едва ли би го избрал да позира за Давид, но Джо Голдбърг беше абсолютен прототип на статуетката „Оскар“.

Баба ми имаше друг тип красота. Класическа. Дори бе работила като модел. След като завършила гимназия в края на четирийсетте или началото на петдесетте, тя напуснала Охайо, за да преследва кариера в модата. Доста смела и наивна постъпка. За съжаление манхатънските агенции не я харесвали — била твърде ниска и с три килограма над допустимото тегло. Нямало смисъл да отслабва, защото ниският ръст, така или иначе, щял да й попречи да се появи на корицата на „Вог“. Все пак загубила пет килограма, но не от амбиция, а защото можела да си позволи да яде само веднъж на ден. В крайна сметка си намерила работа като модел в магазините на средно — известен дизайнер. Станеше ли дума за това, майка ми не пропускаше да подметне присмехулно: „Модел в магазин е най-ниското стъпало в този бранш.“ Мразеше баба ми заради пренебрежението й към татко. Самата тя не беше идеалната майка тип Джун Клийвър, но не можеше да се сравни с чудовището Глория Г. Г. Г.

Майките обикновено имат по-голяма слабост към синовете си, но двамата с Мат бяхме равни пред нашата. Тя твърдеше, че ни обича еднакво. Ако изобщо бе в състояние да обича. Още като малка разбрах, че мама не е способна на силни чувства. Професионалните успехи на татко или някой старинен плат като че ли й носеха повече радост, отколкото ние с брат ми. Мати също го знаеше и се тормозеше от факта, че не може да удовлетвори най-важния човек в живота си.

Замръзнах от студ. Кихнах три пъти и чудото стана. Докато си миех ръцете, забелязах колекция от малки пудриери, каквито жените от старите филми изваждат с изискан жест, за да напудрят носовете си. Като че ли славното минало на семейството ми свършваше с мен. Майка ми и баба ми колекционираха красивото. Мама сигурно притежаваше над хиляда стъклени топки с различни мотиви от Ню Йорк — Статуята на свободата, луксозния магазин „Сакс Пето Авеню“, патрулна кола на градската полиция, танцьорките от „Рокетс“. А на тоалетката й бяха подредени порцеланови ръце, от които ме побиваха тръпки. На щръкналите пръсти тя окачваше пръстените си, за да не изцапа диамантите с крем. Имаше и друга колекция в банята за гости — огромна кошница с черупки от охлюви, чийто символизъм ми убягваше.

Като стана дума за диамантени пръстени… Не бях ходила на среща от година и два месеца. Изключвам спорадичните излизания с полуграмотни типове от намери-половинката-си-точка-ком, които така и не ми се обаждаха повторно, или пък с онези от еврейския сайт за запознанства, в който влизам от дъжд на вятър само за да не забравя как се флиртува. През повечето време се чувствах толкова отчаяна, че се страхувах да не се омъжа за някой дебел трътлест таджикистанец с рошави вежди, който се опитва да вземе американско гражданство. Защото точно такива мъже ми налитаха в баровете. Мечтаех да се върна в Ню Йорк. Никой от нас тримата не искаше да идва в Санта Фе. Защо бяхме тук? Възрастната дама не проявяваше никакъв интерес към живота ни. Отнасяше се презрително към баща ми, а след смъртта на чичо Травис започна да се държи по същия начин с майката на Ракел.

Не бяхме прекосили страната от алчност, защото за двайсет и първия ни рожден ден Глория изпрати на всеки от нас препоръчано писмо с горе-долу следното съдържание: „Честит празник и много ти здраве, тъй като в завещанието ми не е предвиден нито цент за теб.“

Дойдохме заради Адриана, майката на Ракел, и баща ми. Те се надяваха, че като ни види накуп, Глория ще се размекне и ще каже: „Бях много лоша към вас през всичките тези години. Но сега искам да ви даря с цялата обич, която дори не съм подозирала, че притежавам. Вие тримата сте прекрасни.“

Не ни даваше сърце да обясним на толкова добри хора като татко и леля Адриана, че надеждите им са напразни. Ето защо решихме да се жертваме и да предприемем пътуването.

Колко проклет трябва да си, че да превърнеш тоалетната си във фризер, който смразява пикочните мехури на гостите ти?

На една от пожълтелите полароидни снимки, намерени от Мат, се виждаха Глория, Джо и двете им момчета на последната им почивка заедно. Стояха на скала, от която се разкриваше гледка към плажа на хотел „Ел Конкистадор“ в Пуерто Рико. По-малко от година след това фамилия Голдбърг се разпаднала. Дядо Джо не бил от най-богатите американци, но успял да осигури на семейството си всякакви привилегии — къща в тюдорски стил в Грейт Нек, прислужница и нов кадилак, който се сменял ако не всяка, то през година. Бизнесът му, свързан с транспорт на дрехи за най-големите модни компании в Ню Йорк, вървял добре. Все пак в онези дни производството още не било прехвърлено в Китай. Но ето че един ден го посетили мафиотите.

Доколкото знам, при него дошъл някакъв любезен, но леко мазен пратеник на фамилията Касаро. Предложил му — и то доста уважително — да станат бизнес партньори. Дядо ми казал, че ще си помисли, но веднага разбрал какво ще последва. Прибрал се в Грейт Нек с натежало сърце от злочестия ход на съдбата и съобщил на скъпата си Глория, че се налага да работи с господин Коза Ностра. Нямало друг начин. Въпросът бил на живот и смърт.

За Глория примирението на дядо Джо означавало не просто началото на края, а самият край.

Питала съм татко за раздялата им и той ми е казвал, че макар да бил тийнейджър, веднага усетил големия разрив. Не че станал бурен скандал. Просто бракът им изведнъж се преместил от умерения в полярния климатичен пояс и постепенно замръзнал.

Татко не разбрал какво точно се случило след точката на замръзване. Дни наред родителите му се карали в спалнята. Според него баба ми се опитвала да спечели време, за да организира по-добре бягството си.

Години по-късно научил, че дни след мафиотския ултиматум Глория представила някакви документи, с които доказала, че притежава два от единайсетте камиона на Джо. Твърдяла, че дядо ми й е прехвърлил собствеността заради данъците. Той на свой ред изтъкнал, че Глория е фалшифицирала подписа му и е преспала с адвоката, при когото го принудила да отиде. Баба ми отписала татко и Травис от гимназията в Грейт Нек и тримата (заедно с камионите) заминали за Санта Фе, където започнали нов живот.

Звучи като начало на глупав виц: „Какво прави една бивша манекенка с два камиона?“.

„Идеята за Глори ми хрумна най-неочаквано.“ Това е цитат от интервю на Глория Гарисън за „Бизнес Уийк“ през 1972 година.

Брат ми намери статията и всички я прочетохме. Мати се занимаваше с пиар, но бе завършил и финанси в университета „Дюк“ и беше цар на издирването на материали в „Гугъл“. Дай му каквато и да е тема и веднага ще те затрупа с планина от информация. След поканата на Глория да я посетим в Санта Фе той се залови да изследва миналото й и бързо установи, че последователността не е сред добродетелите й — ако изобщо можеше да се говори за такива. През 1987 година тя твърдеше нещо коренно различно в „Уолстрийт Джърнъл“. Изведнъж ставаше ясно, че идеята за „Глори“ изобщо не е била неочаквана. „Още докато работех като модел, разбрах, че деветдесет процента от жените допускат една и съща грешка — не поддържат косите си, не се гримират добре и не знаят какво да облекат, за да подчертаят фигурата си. Исках да намеря начин да им покажа колко лесно е да изглеждат чудесно!“. Авторът на статията отбелязваше, че госпожа Гарисън специално е наблегнала на думата „чудесно“.

В същия материал се споменаваше, че тя избрала Санта Фе, защото преценила, че от там има удобен достъп на запад и на юг заради близостта на две основни пътни артерии. А и за нея Санта Фе представлявал „убежище за хората на изкуството… и красотата изобщо“.

Когато тримата обсъдихме статията, Ракел направо се възмути.

— Как може да говори такива глупости?

— „Тя иде като нощ красива…“ — започнах аз.

— Това е цитат от стихотворение, нали? — прекъсна ме брат ми.

— От кого е? — попита Ракел.

— От лорд Байрон. Той обаче не е имал камион.

Веднъж на вечеря баща ми разказа на гостите как Глория завъртяла бизнеса и заключи с думите: „А останалото е история.“ Мама веднага възрази: „Брадли, моля те, каква ти история, това и като виц звучи тъпо!“. Двамата избухнаха в смях. Татко винаги се възхищаваше на остроумието на съпругата си, особено когато тя злепоставяше Глория. Майка ми също се забавляваше от все сърце, тъй като й беше приятно да бъде харесвана.

„Останалото“ може да се нарече поне микроистория, в случай че такова нещо изобщо съществува. Особено ако се интересувате от феминистките движения през шейсетте или от психологията на една домакиня, която изведнъж осъзнава, че смелият й съпруг е пълен страхливец, и се нагърбва със специалната мисия да подобри живота на другите като нея. Или пък баба ми просто е възприемала красотата като единственото й достъпно средство да изкарва пари.

Независимо от подбудите й, Глория искала да внесе известна артистичност в иначе сивото ежедневие на жените от малките провинциални градчета. И тук не става въпрос за артистичност в строгия естетически смисъл на думата — Глория Г. Г. Г. Не транспортирала изящно изкуство до затънтените краища на Аризона или Оклахома. Тя превозвала един далеч по-непретенциозен продукт — екип от фризьор, гримьор и моден консултант, придружен от цял камион със специално оборудване.

В общи линии нейният бизнес план се свеждал до различни видове разкрасяване. За начало тя продала единия камион и с парите ремонтирала другия — стар яркосин бегемот с инициали „Дж. Г.“ и изрисувана светкавица с предсказуемия надпис „По-бързи от мълния“.

Татко твърдеше, че не си спомня много от първите месеци в Ню Мексико. Сигурно е изпаднал в шок. От щастливия семеен дом на Източното крайбрежие изведнъж се бил озовал в мотелска стая, където трябвало да спи на разтегателен диван с брат си. Майка им била толкова заета с преобразяването на камиона, че не намирала време да ги запише в училище.

И все пак той си спомняше ясно как ги завела да видят камиона, боядисан в нежния бледорозов цвят на мидена черупка. Татко научил едно нещо от Глория: Никога не подценявай клиентите! Ето защо тя не се спряла на крещящо розово — подобен нюанс би се харесал само на някой непрозорлив нюйоркски бизнесмен. Името „Глори“ и мотото „Защо да не сме красиви?“ били изписани в червено. Вътре камионът изглеждал неузнаваем. Старите стойки за дрехи в задната част били заменени от гримьорна с мивка и тръби за свързване към водопроводна инсталация, два фризьорски стола, голямо огледало с модерно осветление и шкафове за козметични продукти. В предната част имало дрехи, обувки и аксесоари, както и маса със столове, където клиентките можели да се посъветват с консултантите и да направят своите поръчки в приятна обстановка. Като приятелки, дошли да си побъбрят на чаша кафе. От чекмеджетата надничали примамливи аксесоари — пресягаш се и си избираш шал, гривна или нещо друго. Хитро, нали? Дори гениално.

— След като ни показа камиона, заяви, че засега не може да си позволи моден консултант — продължи татко. — Тъй като й се налагаше да пътува често, ни беше избрала „чудесен“ пансион до Албакърки. Не се съмняваше, че ще ни хареса. С брат ми настоявахме да запазим името Голдбърг, което не й беше никак приятно, защото тя вече се наричаше Гарисън. Смяната щеше да бъде голям удар за татко, особено след като бе загубил бизнеса, съпругата и децата си. Две момчета с фамилия Голдбърг в пансиона „Сейнт Доминик“! Казах на Травис, че Глория ни праща там от яд, че сме отхвърлили името й. Но според него пансионът не беше толкова лош.

— А според теб? — попитах аз.

Татко махна с ръка, сякаш искаше да убие муха. Дори не си заслужава да говорим за това. Преглътна толкова бавно и мъчително, че очаквах всеки момент да се разплаче. Но той стана, отиде в кухнята и се върна с едно от любимите на мама пълнозърнести гевречета. После спокойно заяви:

— Каквото и да говорим, майка ми беше голяма работа.