Сюзан Айзъкс
Изборът на Глория (13)

13
Ракел

След като казах на Глория, че е вън от играта, си отрязах завинаги шансовете да ме вземат в дипломатическия корпус, но все пак имаше смекчаващи вината обстоятелства. (Ако си защитник в съда, трябва да убедиш съдебните заседатели в съществуването на такива.)

Самият факт, че се намирах в къщата на Глория Гарисън, ме бе изкарал извън равновесие. Цялото богатство. Огромните стаи с ламперия от скъпо дърво — смехотворна демонстрация на изчистен стил. Не твърдя, че тоалетната трябваше да е на двора, но защо беше цялата от мрамор? Осветлението бе толкова гениално проектирано, че сякаш проникваше в теб и се превръщаше във вътрешно сияние, което угасваше мигновено при допир с реалния свят. Тогава човек внезапно се връщаше към своята стара, лишена от блясък същност. Дори най-малкият детайл в къщата говореше за огромно богатство — изгладените калъфки, английският сапун, прислугата в униформа. И всичко това принадлежеше на арогантната старица с неприлично големия диамантен пръстен.

Най-лошото обаче беше, че този разкош ми допадаше. Не, думата е твърде слаба. Чувствах се като омагьосана. Господи, какво ли не могат да ти осигурят парите! Кашмирено одеяло, метнато на канапето в прекалено изстудената от климатика стая, слуги, които бързат да сгънат на триъгълник края на рулото тоалетна хартия… Този лукс противоречеше изцяло на разбиранията ми и от него ми се повдигаше. Щом Карлос и Паула донесоха вечерята и наредиха подносите на бюфета, усетих как невидима ръка ме стиска за гърлото.

И все пак, когато казах на баба ми, че е вън от играта, гласът ми беше спокоен и не съдържаше дори капка омраза. Е, добре, може би съвсем малко. Но аз нито я посочих с пръст, нито я изгоних от стаята (подобна постъпка щеше да предизвика истинско възмущение; да не забравяме, че се намирах в нейния дом). За свое оправдание ще отбележа, че не изрекох думи, които биха й причинили инфаркт. Просто изтъкнах факта, че никой от нас не се интересува от „Глори“ и следователно предложението й се отхвърля.

Трябваше ли да бъда толкова пряма, след като Глория сама можеше да реши уравнението? Трима внуци плюс три отказа равно на ново обмисляне на плана за предаване на бизнеса. Не, не трябваше. Но поне успях да овладея гнева си и да се въздържа от дребни заяждания като „Интересно как след толкова козметични операции устата ти е все така увиснала и начупена“ или „Ако смяташ, че в Ню Мексико има интелигентни хора, които вярват, че си се родила с фамилното име Гарисън, дълбоко се заблуждаваш“. Не исках да засегна Дейзи и Мат. Пък и щеше да прозвучи идиотски, изречено точно от мен, непримиримия враг на всички предразсъдъци.

Не се обиждах, когато хората с еврейски произход предполагаха, че след като нося името Голдбърг, съм една от тях. Редовно ме питаха: „Ще си вземеш ли два дни отпуск за Рош Ашана?“. А аз отвръщах: „Не, защото не съм еврейка.“ Те се опитваха да прикрият изненадата си и задаваха следващия въпрос с пресилено небрежен тон: „О, а каква си тогава?“. Отговорът ми гласеше: „Католичка.“ Следващата им реплика ме нервираше, тъй като бе насочена към цвета на кожата ми: „А ние си мислехме, че си сефарадка.“ Обяснявах, че майка ми е пуерториканка, а баща ми — евреин, и че той е починал, когато съм била на четири. После добавях, че съм католичка по рождение. Не исках да си помислят, че мама ме е покръстила веднага след смъртта на татко. Беше глупаво от моя страна да давам подобни обяснения. Но дори когато го правех, някои хора продължаваха да ме гледат укорително, сякаш бях вероотстъпник и предател.

На католиците също не им липсваха предразсъдъци. След като разбираха, че не съм еврейка, повечето възкликваха с облекчение: „О, чудесно! Значи можем да те поздравим с Честита Коледа“, а не с „Весели празници!“. Все едно им падаше камък от сърцето. Понякога дори подхвърляха антисемитски реплики. Идеше ми да им кажа: „Колко сте глупави! Не чухте ли, че баща ми е евреин? Да не говорим за Спасителя!“. Бях сигурна, че две минути след като си тръгна, добрите християни щяха да критикуват наплива от латиноамерикански имигранти, които унищожават страната. Нещастници.

Интересно, но всеки път, когато си спомнех за Глория Гарисън, намирах за какво да се ядосам. Не ме вбесяваха само нейните недостатъци. Цялата й личност действаше като възпламенител на най-омразните ми мисли.

Както и да е, малко след като изрекох думите „Ти си вън от играта“, си представих как майка ми би потънала в земята от срам. Не заради способността ми да бъда жестока. Тя знаеше от работата си, че и най-добрите хора понякога се държат лошо. Не, щеше по-скоро да се възмути от факта, че не бях успяла да замълча. И че след това не скочих да се извиня на старата си баба. Сигурно щях да го направя, ако разполагах поне със секунда, но Глория мигновено отсече:

— Ясно. Разбрах. — Тя зае обичайната си делова поза и заяви: — Ще се погрижа да уредя билетите ви за утре сутринта. Вече няма смисъл да следвам първоначалния план да ви водя в офиса на „Глори“, да ви говоря за успехите на фирмата…

Започвах да съжалявам, че съм казала „Ти си вън от играта“. Обля ме горещата вълна на угризението. Червенината запъпли от врата към брадичката и ушите ми. Същевременно обаче едва се сдържах да не избухна в смях заради светкавичното решение на Глория да ни отпрати колкото се може по-бързо. Какви рефлекси! Семейната сбирка отиваше към своя край.

Мат я прекъсна и тя не успя да изреди всички причини за преждевременното ни заминаване.

— Глория, не говоря само от мое име. Сигурно ти е омръзнало да слушаш тази реплика. Но ако нямаш нищо против, бих останал още малко.

Тя отметна рязко глава, сякаш бе чула някакво неприлично предложение, и попита студено:

— Защо?

Аз лично бих се вбесила на високомерния й тон, но Мат си придаде умислен вид, все едно вярваше в искрения интерес на Глория към молбата му. Дори потърка мъжествено брадичката си, за да спечели малко време. Братовчед ми беше спортен тип и прекарваше много време сред природата, така че подобни жестове му отиваха. Някой блед и невзрачен инвестиционен банкер, който не е виждал естествена слънчева светлина от години, би изглеждал смешно на негово място.

Дейзи очевидно искаше да си тръгне час по-скоро. Не само от трапезарията и къщата, но и от Санта Фе. Когато Мат спомена за намерението си да остане, тя му хвърли убийствен поглед. Толкова нетърпелива беше да се измъкне оттам, че дори бе седнала настрани с единия крак пред другия, готова да хукне след изстрела от сигналния пистолет.

— Ние ти обяснихме защо не се интересуваме от „Глори“ — продължи Мат, — но всъщност причината не е в компанията, а в нежеланието ни да напуснем Ню Йорк. Когато предложа брак на Ашли, аз не бих могъл да й кажа: „Ще се оженим само ако оставиш работата си в Презвитерианската болница, за да лекуваш пристрастените към амфетамини в Ню Мексико.“ Ето защо съм тясно свързан с Ню Йорк. Но се чувствам неудобно, че и тримата отхвърлихме набързо предложението ти, без дори да осъзнаем какво губим. Ти си постигнала нещо изумително. На мен лично ми се струва неразумно, че ти отказах просто ей така, на мига.

— Ако смяташ, че съм се засегнала, губиш си времето — заяви Глория.

Ноздрите й се разшириха — вероятно признак на надменност. Не бях сигурна дали е искрена, или се преструва. Искаше ми се да вярвам, че някъде дълбоко в нея е останала поне капка уязвимост. Съжалих, че не мога да тълкувам реакциите на хората като онзи доктор от телевизионния сериал „Излъжи ме“ — дори и най-незначителното трепване на мускул съдържаше някакъв скрит смисъл.

— Отказът ви беше достатъчно красноречив — добави Глория. — И причината не е важна. Не съм ви поканила тук от сантименталност. Ако държах да се сближим, щях да се свържа с вас много по-отдавна. Повиках ви заради бизнеса. Вие взехте решение, и точка. Нямам какво повече да ви кажа.

В работата си срещах доста трудни клиенти. Не само гангстери от Бронкс, но и професионалисти от бранша. В „Правна помощ“ нямаше кой знае колко закоравели типове, но в прокуратурата гъмжеше от тях. Някои от колегите на Хейдън в „Голдман Сакс“ също бяха класически злодеи — хора с ледени сърца и никаква емоционална дълбочина.

Всички обаче бледнееха в сравнение с Глория. Тя не само оставаше безразлична към чувствата на Мат, но и бе загубила всякакъв интерес към нас в момента, в който бе чула отрицателните ни отговори. В най-добрия случай щяхме да получим закуска преди ранния полет.

— Знам, че времето ти е скъпо — продължи Мат. Според твоите стандарти навярно сме допуснали непоправима грешка и не заслужаваме вниманието ти. — Явно и пиарите, подобно на адвокатите в съдебната зала, бяха научени да не отстъпват в трудни ситуации. — От друга страна, ти не си ни избрала случайно. Повика ни, защото сме от твоето семейство. Едва ли имаш други трима внуци, които са опаковали багажа си и чакат реда си да дойдат в Санта Фе.

— Мисля, че си взех поука — каза Глория. — Роднините ми по кръвна линия не са от хората, които могат да вземат разумни бизнес решения, отнасящи се до компания като „Глори“.

Мат понечи да се усмихне, но нейното пълно безразличие, комбинирано с равния акцент от Средния запад, накара лицето му да замръзне. Изненадах се, когато чух собствения си глас:

— Предполагам, че решението ти да ни поканиш тук не е било спонтанно. — Глория ме погледна така, сякаш бях жалка хлебарка. — Било е старателно обмислено. Отрицателните ни отговори не означават, че нямаме необходимите качества да се справим с „Глори“.

— Накъде биеш? — попита Глория.

Беше очевидно, че се дразни много повече на мен, отколкото на Мат и Дейзи.

— Ами… Първо трябва да ти се извиня. Не биваше да казвам, че си вън от играта. Може и да не си се засегнала, но не беше учтиво. Съжалявам. — Мълчание. — Що се отнася до желанието на Мат да останем по-дълго, смятам, че е редно да го уважиш. Знам, че ни смяташ за глупави и емоционално осакатени, но все пак сме твои внуци. Въпреки че до момента не сме били близки заради огромното разстояние и редица други причини, трябва да признаем, че между нас съществува някаква връзка, независимо колко е натоварваща. Можеш да решиш да ни отпишеш завинаги и никога повече да не се сетиш за нас. Или обратното. Във всеки случай и тримата нямаме други планове за уикенда.

— Кълна се, че няма да те наричаме „бабче“! — обади се Дейзи.

Глория погледна към бюфета. Вероятно си мислеше за цялата храна, която щеше да остане, ако заминехме рано на следващата сутрин.

— Добре — каза най-сетне тя. — Ще спазим първоначалната уговорка.

 

 

Когато се качихме в стаите си, минаваше единайсет. В Ню Йорк беше един часът — твърде късно, за да звънна на Хейдън. Той си лягаше преди десет, освен ако не му се налагаше да работи до късно, което се случваше често.

Исках да се изтегна на огромното легло с четири дървени колони, чиято усукана резба ми напомняше глазура на скъпа торта. Но преди това си мечтаех за грамадната вана. Огледах се в банята, но не намерих нищо, с което да я почистя след това. Ако използвах ароматните соли в красивото гърненце, както и гигантския бял сапун, трябваше да оставя миенето на ваната на прислугата. Гласът на Глория отекна в съзнанието ми: „За какво си мислиш, че им плащам?“. Но аз не исках някой друг да го свърши вместо мен. Децата на работещите майки са свикнали да чистят след себе си и се чувстват ужасно, ако не го направят. Когато бях малка и разхвърлях стаята си, мама постоянно ми натякваше: „Челси Клинтън живее в Белия дом, но няма слугини, които да подреждат след нея!“. И аз й вярвах.

Изведнъж някой почука на вратата. За миг си пожелах да е Паула, която ще влезе в стаята и ще каже: „Госпожа Гарисън се надява да се възползвате от ваната и специалните френски соли с аромат на жасмин. Не се притеснявайте, аз ще измия после, това е част от задълженията ми, а и движенията са полезни.“ Или пък: „Госпожа Гарисън ползва услугите на специален чистач на вани.“ Тогава нямаше да се наложи Паула да мие вместо мен. Но както предположих, беше Дейзи.

— Не мога да заспя — заяви тя. Бяхме се разделили само преди пет минути, така че едва ли бе положила огромни усилия. — Разликата във времето. Глория. Мат иска да се жени. Чувствам се като зашеметена.

— Влез — поканих я аз.

Дейзи имаше изморен вид. Гримът сякаш притваряше клепачите й и очите й оставаха наполовина скрити. Роклята й беше измачкана, все едно бе шофирала с нея през оживения трафик. И все пак — впечатление, което неизменно се повтаряше — братовчедка ми излъчваше някаква старомодна красота, напомняща за имигрантките от старите снимки на Джейкъб Рийс. Представях си как стои сред група жени пред някоя фабрика в Долен Ийст Сайт. Веднага ще я загледате — тъмните коса и очи, привлекателното овално лице, тялото във формата на пясъчен часовник. Ще забележите, че е умна и с чувство за хумор, а след няколко секунди ще й се усмихнете, очаквайки да ви отвърне със същото.

Седнахме в двата края на канапето, вдигнахме крака на меката тапицерия и се завихме с кашмиреното одеяло.

— Трябва да ти кажа, че много се изненадах от сериозните намерения на Мат към Ашли — започнах аз. — Нали го познаваш, влюбва се на всеки десет месеца. Дори не съм я виждала. Към края на сезона с Мат и Хейдън ходихме на мач на „Метс“, но тогава той беше със… Сара?

— Не, с Майра. Чудесно момиче. Всичките му гаджета са прекрасни, с изключение на онази от „Дюк“. Приличаше на Мортиша от „Семейство Адамс“. Ашли е много симпатична и общителна. Говори с очарователен тексаски акцент. И е изключително умна.

Преди една-две години с Дейзи бяхме излезли на вечеря с мотото In vino veritas. Тогава стигнахме до заключението, че Мат винаги постига нещата, които на пръв поглед надхвърлят възможностите му. Влезе в „Дюк“ и завърши „Дюк“. Веднага започна работата, която искаше, и за кратко време получи три повишения. Излизаше с красиви и интелигентни момичета, които бяха луди по него, и ги напускаше почти без горчивина. Вероятно беше по-умен, отколкото предполагахме. Комбинацията от красива външност и непринудено държане създаваха погрешното впечатление, че не притежава необходимата дълбочина.

— Не ти ли е споменавал за намеренията си? — попитах аз.

— Не. Казвал ми е, че е мила, добра и амбициозна и че някой ден ще стане страхотен лекар. Но не звучеше по-въодушевен от обикновено. А и би трябвало да се досетя. Двамата често си говорим и сме доста близки, въпреки че аз не се интересувам от спорт, а за Мати „чуждестранен филм“ означава поредният екшън с Джет Ли.

— Кои са общите ви теми?

— Политика. Приятели от училище. Често анализираме родителите си. Понякога си споделяме. Но никога не философстване. Не се питаме дали понятието „свободна воля“ има еквивалент в реалността.

— Стига, Дейзи. Кой обсъжда такива неща? Това са разговори за студентско общежитие.

— Не е точно така. Е, ако работиш за „Парамаунт“, Шопенхауер рядко е в дневния ред на служебните срещи. Но аз обичам да разсъждавам над всичко. Свободната воля и моралната отговорност например. Обикновено дискутираме подобни теми в читателския клуб. Миналата година обсъждахме „Аз и ти“ на Бубер. Разговорите ни са доста по-сериозни от тези в студентските общежития. С Мати обаче е различно. Той не се задълбочава толкова.

Тъй като и аз не обичах да се задълбочавам, попитах:

— Дали не спомена, че ще се жени, за да си намери извинение да остане в Ню Йорк? Може би просто е искал да се измъкне от предложението на Глория?

Веднага съжалих за думите си. Дейзи щеше да си помисли, че съм тайно влюбена в брат й, щом се надявах намеренията му към Ашли да се окажат несериозни. Почувствах се ужасно. Реших да поправя грешката си и да заявя, че Мати най-вероятно е бил искрен и че новината е чудесна, но в този момент Дейзи поклати глава и една от шнолите й падна между облегалката и възглавницата на канапето. Тя смръщи лице.

— Вдигни възглавницата и я вземи — предложих аз.

— И дума да не става. Кой знае какво ще напипам. Трохи, боклуци…

— Ти си луда!

— Да.

— Но тук блести от чистота.

— Знам, знам. Точно това ме влудява. Както и да е, не смятам, че Мат е използвал Ашли, за да се отърве по-лесно от Глория. Преди години обсъждах с него една неловка ситуация в работата ми. Тогава той ми каза, че ако ме измъчва нещо — някакъв гаф или конфликт с колега, — по-добре е да не го премълчавам. Ето защо си мисля, че Мати не спомена Ашли, за да пощади чувствата на Глория. Брат ми наистина държи много на любезността, но същевременно е убеден, че ако трябва да отметнеш нещо тягостно, не бива да отлагаш.

— Сигурно заради това връзките му са толкова кратки — казах аз. — Щом усети, че момичето не е за него, слага край, и толкова. Между другото, двамата с Ашли откога са заедно?

— Ако беше някоя друга, досега да е скъсал с нея. Но тя наистина е чудесна. Отгоре на всичко си пада по спорта. Била е във футболния отбор на Чикагския университет, играе тенис и голф. С удоволствие би го придружила и на хокеен мач.

— Луда работа — отбелязах аз. — Мразя хокея.

— Съгласна съм. Но той беше изумен от познанията й в тази област. Уууф! Но изглежда, че Ашли не се преструва. Не е от жените, които се стараят да се харесат на мъжете. — Дейзи пъхна палеца в устата си и бързо го издърпа. — За малко да си сдъвча лака. Как щях да изкарам уикенда под критичния поглед на Глория? Олющен лак, какъв ужас! Като белега на челото на Хари Потър.

— Странно — заявих аз. — Когато се съгласих да дойда тук, не допусках, че ще ме е страх от Глория. Бях сигурна, че няма да покажа враждебността си, която ме измъчва от години. Трябва да се отърва от нея, защото само ми вреди. Но ето че стомахът ми е на топка и аз не спирам да се ядосвам.

— Има за какво.

— Същото се отнася за теб и Мат.

— Не е така, Ракел. За нас враждата не е семейна и не се прехвърля от поколение на поколение. Глория е проблем, който засяга баща ни. А като имаме предвид, че никога не го е обичала, той се справя учудващо добре. Знаеш ли какво му казала веднъж? „Никога не съм предполагала, че ще изградиш печеливш бизнес. Бях истински шокирана, когато разбрах, че си успял.“

— Наистина ли? Всъщност не би трябвало да ме учудва.

— А после добавила, че успехът му се ограничава само в района на Ню Йорк.

— Не може да бъде!

— Напротив. Щеше да е забавно, ако не беше толкова безмилостно… Каквото и да правеше татко, тя никога не беше доволна. Но нейната жестокост не спираше дотук. При всеки удобен случай Глория му намекваше, че е неудачник, и изтъкваше колко велик е бил баща ти. Все едно искаше да му каже: „Трябваше да умреш ти, а не Травис.“

Последното ми дойде в повече. Обгърнах с ръце коленете си. Климатикът духаше право във врата ми. „Ти, а не Травис“. Дейзи изрече тези думи с равния тон на съдия, който съобщава на заседателите, че могат да вземат предвид поведението на свидетеля, когато решават дали показанията му са правдоподобни. Не смятах, че братовчедка ми лъже, но такава реплика от майка към син звучеше твърде ужасно, за да бъде истина.

— Ти лично чувала ли си я да го казва? — попитах аз.

Дейзи поклати глава.

— Не. Но и бездруго се срещахме много рядко. Когато идваше в Ню Йорк, мама и татко излизаха с нея на вечеря. Глория изобщо не се интересуваше от мен и Мат. Сигурна съм, че никога не е поискала да ни види. Издънките на Неудачника и жена му Синтия не бяха достойни за височайшето й внимание.

— Не че цени мен, дъщерята на успелия син.

— Така е.

— Не ме учудва. Нали съм внучка на пуерторикански имигранти.

— А тя каква е? Шибаната кралица на Полша ли?

— И все пак е странно, че ни извика тук. Как ли й е дошло наум да предложи „Глори“, най-голямата ценност в живота си, на един от нас?

— Сигурно е очаквала сцена от „Игрите на глада“. Борба до смърт, докато само един от трима ни оцелее.

Дейзи винаги звучеше сдържано, дори когато разказваше за лоши неща, които се случват на сравнително добри хора: смъртоносната битка между нас тримата, зловещите намеци на Глория, отправени към чичо Брадли… Вероятно се беше научила да говори така в работата си. Филмовият бизнес е жесток и човек трябва да прикрива своята уязвимост.

— Дейзи, аз не я защитавам. Знам, че е обичала много баща ми, но вероятно се е държала зле с чичо Брадли, защото просто характерът й е такъв. Ти сама видя колко е безчувствена. Толкова години е била омъжена за дядо Джо…

— Е, и?

— А той се уплашил от някакви мафиоти и не събрал смелост да ги отблъсне. Сигурно Глория е изпитала огромно разочарование, след като е разбрала, че мъжът й не е онзи непоклатим стълб на семейството, за какъвто го е смятала. Много жени го осъзнават, но продължават да живеят със съпрузите си заради чувство на дълг и отговорност. Трябва да си ужасен егоист, за да загърбиш всичко и да си тръгнеш без предупреждение. Като Глория.

— Искаш да кажеш, че тя не е откачен социопат, а просто бездушна кучка?

— И двете не са комплимент, но бих предпочела една четвърт от гените ми да идват от бездушна кучка, отколкото от човек, напълно лишен от съвест и състрадание.

— Не знам — заяви братовчедка ми. — Всяко семейство си има своите истории. Но дали са истински? Обикновено те се преобразяват според емоциите на онзи, който ги разказва. Когато слушам версиите на татко, мога да се доверя единствено на думите му, без да разполагам с обективни доказателства. Е, в някои случаи нещата са съвсем ясни. Да вземем например пренебрежителното отношение на Глория към него. Тя постоянно си измисляше причини, за да не се срещат. Винаги той я търсеше по телефона. Обикновено попадаше на секретарката или Карлос, а аз чувах гласа му от другата стая: „Тук е синът й Брадли. Бихте ли й предали да ми звънне?“. Но Глория никога не връщаше обаждането му. Най-лошото беше, че при всяко иззвъняване на телефона в следващите няколко дни баща ми придобиваше очаквателното изражение на малко кученце. Не че й се обаждаше много често, но все пак… За други неща обаче нямам неоспорими доказателства. Не знам дали Глория наистина е заявила, че предпочита Брадли да беше умрял вместо Травис.

— Просто звучи странно — обясних аз. — Струва ми се доста примитивно да възприемаш смъртта като монета, хвърлена от Господ: „Ези — Травис, тура — Брадли.“

— Е, това е историята на татко и той се придържа към нея — отвърна Дейзи. — Ако едно дете е израснало без майчина любов, то се нуждае от някакво успокоение: „Вината не е в теб, а в нея.“ Съмнявам се, че баща ми някога ще се примири с фактите, но подобно обяснение помага. — Дейзи стана от канапето и попита: — Остана ли нещо в кошницата ти, или излапа всичко?

— Май не е съвсем празна.

— Така и предполагах. Онази хапка сирене ти е била напълно достатъчна.

— Не забравяй, че я изядох върху миниатюрна филийка. Да се чудиш кой пече тези малки хлебчета и си играе да ги реже толкова на тънко.

Дейзи надникна в кошницата и както очаквах, си избра сладките.

— На бюфета имаше шоколадови кексчета, но аз си взех само две резенчета манго. Глория постоянно ме гледаше. А сега ще изям твоите сладки, защото съм убедена, че прислугата ще й докладва за съдържанието на кошниците, след като заминем.

— Моите сладки са и твои.

Дейзи седна на канапето.

— Да се върнем на Глория. Не знам дали баща ми е прав за чувствата й към него, но определено си вярва. — Тя облегна назад глава и затвори очи. — И го преживява. Когато бях малка, постоянно слушах как се оплаква на мама, че Глория никога не го е обичала истински. Това ме побъркваше.

— Срамувала си се, че го е споделял с майка ти?

— Да. Идеше ми да изкрещя: „Престани!“, и да избягам от стаята. Но реакцията ми щеше да го натъжи още повече.

Интересно какво мислеше леля Синтия по въпроса. За мен тя си оставаше пълна загадка. Така и не успях да надникна зад жизнерадостната й фасада. Винаги се държеше добре с мен. Вярно, говореше много, но не досаждаше, въпреки че никога не казваше нещо съществено. Беше изключително гостоприемна домакиня. Носеше доста грим и прекаляваше с бижутата. Понякога ми се искаше да я попитам: „Лельо Синтия, не смяташ ли, че рубиненото цвете на ревера ти е излишно? Все пак си сложила гердан, обици, гривна и часовник.“

— Трудно е да разбереш какво точно се върти из главата на майка ми — продължи Дейзи. — Постоянно се стреми да бъде очарователна. Когато е тъжна, просто се умълчана. Ако я питаш какво й е, отговаря, че всичко е наред. Само в най-крайни случаи признава, че няма настроение. И все пак мисля, че й е омръзнало от безкрайното мрънкане на татко за липсата на майчина любов.

— Дали вярва на оплакванията му?

— О, да. Несъмнено. Проблемът е, че са й дошли до гуша. Той е мил, отзивчив и преуспял мъж, но щом се прибере вкъщи, не спира да повтаря: „Мама не ме обича.“

— Знаех за чувствата му, но не допусках, че ситуацията е толкова сериозна. Сигурно е ужасно, когато единият ти родител не те обича.

— Разбира се. Но да говориш само за това? Мати го понася по-тежко и от мен.

— Защо?

— Трудно ми е да го обясня. Мати смята, че мама го отъждествява с татко и следователно не му дава всичката си любов. Все едно липсата на майчина обич се е предала и на следващото поколение. Това, разбира се, не е вярно. В тази теория има известна истина, но тя е по-скоро свързана с баща ми. Мати отхвърли предложението му да работи за „Красив дом“ заради неговата лабилност. Въпреки че татко е способен и предприемчив, Мати не искаше да се обвързва с човек, който е толкова емоционално обременен. Когато двамата разговаряли за евентуално бъдещо сътрудничество, татко редовно подхващал темата „Мама не ме обича“. Мати ми каза, че не желае да прекара остатъка от живота си, слушайки подобни оплаквания. Според мен той по-скоро се боеше да не усвои неговите слабости — постоянното усещане, че не е положил достатъчно усилия.

— Това едва ли е заразно — отбелязах аз.

— Напротив — възрази братовчедка ми.