Сюзан Айзъкс
Изборът на Глория (14)

14
Дейзи

Леглото ми приличаше на малка галактика. Легнах близо до ръба на матрака, за да не се събудя посред нощ с усещането, че съм изгубена в Космоса. Преди да заспя, ми хрумна една мисъл. Което ми се случваше рядко в този час от денонощието. Макар че принадлежах към поколението, което непрекъснато се оплакваше от безсъние, проблемът ми беше напълно чужд.

Бях ранно пиле по рождение и живеех в Ню Йорк, но постоянно трябваше да се съобразявам с калифорнийската часова зона. Ето защо ми се налагаше да будувам по-дълго от всеки нормален хомо сапиенс. Но още преди да оставя айфона си на нощното шкафче, главата ми се изпразваше от съдържание. Заспивах бързо и лесно. Нищо не бе в състояние да ми попречи. Дори новината, че някой откачен продуцент от Лос Анджелис е решил да ме уволни, защото друг психопат от „Сърчлайт“ се е докопал до новия ръкопис на Джонатан Фоър няколко часа преди него, би ме оставила напълно безразлична.

Тази нощ обаче, точно преди да затворя очи, ми хрумна една мисъл, която бе също толкова ясна и на сутринта: че аз бих могла да управлявам „Глори“. Не че го исках.

Събудих се преди алармата на часовника. Беше седем без двайсет. Изведнъж ме обзе паническото усещане, че ще умра от глад, тъй като бях на чуждо място и не знаех къде да намеря нещо за ядене. Огледах нощните шкафчета от двете страни на леглото с надеждата, че ще видя дискретна картичка с надпис: „Натиснете еди-кой си бутон на телефона, за да си поръчате закуска. Ще ви я донесем до десет минути.“ Не открих нищо подобно. Може би някъде имаше шоколадов бонбон, който не бях забелязала снощи? Не. Разрових кошничката от предния ден. Вероятно под златистата декорация се криеше някакво съкровище, например торбичка със захаросани ядки. На дъното обаче намерих единствено овална подложка от стиропор, която създаваше впечатлението, че вчерашните три сухарчета, парченце сирене, няколко сладки и шепа бадеми представляват истински рог на изобилието от картините на някой стар холандски майстор.

Взех душ и си обух белите джинси. Бяха много подходящи за Манхатън, но напълно неуместни за Ню Мексико. Или по-скоро за баба ми, която щеше да плъзне поглед по червено-бялата ми раирана риза, джинсите и равните червени обувки тип „балерина“ и потресено да извърне глава. Закръглено момиче с риза на хоризонтални райета и неподходящи за възрастта обувки!

Допусках, че нощем Глория включва алармата на стълбището и следователно, щом тръгна надолу, върху мен ще се нахвърлят ротвайлери и охранители. Но гладът надделя над страха от смъртта. Отне ми десетина минути да стигна до трапезарията, тъй като всички коридори изглеждаха еднакво. На сумрачната утринна светлина се забелязваха следи от прахосмукачка върху килима. Някой бе успял да почисти след вечеря.

Вратата към кухнята беше на пружини и щеше да ме удари по лицето, ако бях спряла на прага. Подобно на останалата част от къщата, и кухнята беше огромна — с гигантска професионална печка и аспиратор, който приличаше на площадка за изстрелване на космически кораби.

— О, добро утро… Дейзи — каза Глория.

Ахнах от изненада. Не я бях забелязала до момента. Може би сребристата й коса и бялата й риза се сливаха със светлата кръгла маса, до която седеше, или пък прозорецът зад гърба й беше толкова голям, че силната светлина я правеше невидима.

— Стреснах ли те? — попита тя. Носеше лек грим, бежов панталон с широка кройка а ла Катрин Хепбърн и бяла риза с бухнали ръкави, които напомняха за Джийн Кели, Ерол Флин и Джони Деп от пиратските филми. Тя вирна царствено брадичката си. — Май да!

Какво можех да отговоря? Че всеки път, когато чуя името си, се стряскам?

— Да, не те видях — обясних аз.

— Забелязах.

— Очаквах да заваря Ракел или някой от хората, които работят за теб. Предполагах, че закусваш в леглото.

Глория направи три жеста едновременно — недоумяващ поглед към небесата, надменно поклащане на глава и леко начупване.

— Закуска в леглото! Наистина гледаш много филми. Сигурно си ме представяш с розова наметка и панделка в косите — отбеляза Глория със саркастичен тон, който ми напомни за Блеър от сериала „Клюкарката“.

Ако Глория бе направила този злобен коментар към четири следобед, когато се чувствам уморена и още не съм отпила от кафето си в „Старбъкс“, сигурно щеше да ме вбеси. Но тъй като обичах ранните часове, просто се засмях.

— Боже мой! Специална наметка за леглото. За какво ти е такъв ненужен аксесоар?

Глория се замисли и сякаш поомекна.

— За да ти е топло, ако си с нощница без ръкави.

— Защо просто не се завиеш?

— Откъде да знам! — избухна баба ми в изблик на възмущение, все едно бях задала някакъв ужасно неприличен въпрос.

Подобна реакция би наранила баща ми (и дори чичо Травис, ако предположим, че Глория някога се бе държала така с него). Аз обаче оставах непоклатима. Колегите от филмовата индустрия, включително и онези, които не са се приближавали до камера, постоянно драматизират. Ако учителите по английски в гимназията изразяваха възмущението си с думите „Не одобрявам това, което правиш“, хората в нашия бизнес крещяха: „Майната ти!“. Бях свикнала да ми вдигат скандали. Ето защо гневът на Глория ме караше да се усмихвам. Тя остави темата за наметката, облегна добре поддържаните си ръце на бялата маса и попита:

— Ще можеш ли сама да си вземеш закуска, или се нуждаеш от помощ?

— Стига, Глория. Наистина ли мислиш, че няма да се справя?

Тя стана от стола и ме проследи с поглед, докато отивах до огромния хладилник от неръждаема стомана.

— Имаш ли някакви специални желания? — попита тя.

— Не, благодаря. Да ти донеса ли нещо?

— Не е необходимо. Вече закусих.

Почти незабележима, върху огромната кръгла маса се мъдреше малка празна кутийка от кисело мляко. Отворих тежката врата на хладилника и се зачудих дали и аз да не си взема едно пигмейско кисело мляко и да въздъхна: „Ох, натъпках се!“. От друга страна, можех да си избера нещо по-сериозно, за да не умра от глад до обяд.

— Ще ти направя палачинки, ако искаш — предложи Глория толкова любезно, че за миг си помислих, че халюцинирам. Очаквах да добави: „Нали с такива нездравословни закуски се тъпчат момичетата с твоята фигура.“ Тя обаче заяви: — Мога да готвя. Сигурно знаеш, че бях домакиня, преди да напусна Ню Йорк с момчетата. Тогава те бяха в ранния пубертет, ако не се лъжа. Единственото качество, което загубих с годините, е способността ми да помня кога се е случило дадено събитие.

— Благодаря ти, но се отказвам от палачинките. Иначе трябва да ям листо маруля за обяд. Предпочитам да отложа лакомията с няколко часа.

— Доста си приказлива.

— Да.

— Това е характерно за жените, които живеят сами.

— Не и за теб.

— Не. Разбира се, че не.

Какво ли беше да работиш за човек като Глория, след като почти всяка нейна реплика беше изпълнена с жлъч? А може би тя пазеше отровните си коментари само за членовете на семейство Голдбърг?

— Обичаше ли да готвиш?

— Не. Не и всеки ден.

Извадих от хладилника опаковка извара и се озърнах за нещо, на което да я намажа. Погледнах баба ми и тя посочи голямата кутия на кухненския плот. Беше скована от дървени летвички в скандинавски стил — може би вътре щях да открия еленова пастърма или ръкавиците на едно голямо русо семейство.

— Хлябът е там — поясни Глория.

Тръгнах към плота, като отчаяно се опитвах да измисля следващия въпрос. Ако не успеех, трябваше да се примиря с неловкото мълчание, в което сякаш кънтяха мислите й: „Не бива да носиш бял панталон преди Деня на загиналите във войните.“ Щом обаче отворих кутията и намерих няколко хлебчета чабата, баба ми наруши тишината.

— Когато още живеех с Джо, всяка събота се събирахме с приятели на вечеря. Редувахме се и аз ненавиждах дните, в които трябваше да бъда домакиня. Никога не съм разбирала истерията около готвенето. Купуваш продукти и изпълняваш някаква рецепта. Добави това, разбъркай онова. Голяма работа. Напълно безсмислено занимание. Не мога да си обясня целия този шум около известните готвачи. Правиш сорбе от копър и всички те смятат за гений! Измислянето на менюто и подреждането на масата обаче ми доставяха удоволствие. — Споменът не я накара да се усмихне, но очите й засияха. — Веднъж стоплих пет-шест консерви с говежда яхния, нарязах пресен магданоз и добавих малко червено вино. После изсипах сместа в няколко издълбани картофа. Намазах ги с масло и ги запекох, за да станат хрупкави. Наредих ги на голям овален поднос, украсен с магданоз и кресон.

— И?

— Гостите се прехласнаха от възторг.

— Най-добрата ми приятелка Карън Бонхайм, която преподава иконометрия в Масачузетския технологичен институт, твърди, че всички ястия стават два пъти по-вкусни в тенджера за бавно готвене.

— Това да не е някаква икономическа теория?

— Не. Тя си отдъхва от науката, като умишлено й се противопоставя с различни абсурдни теории. А после отново се връща към своята свръхразумна същност. Както и да е, кюфтенцата, които приготвя на бавен огън са прекрасни!

— Ако трябва да бъда честна, никога не съм била добра в готвенето. Но винаги компенсирах с вида на ястията. В даден момент се прочух като една от най-добрите готвачки в Грейт Нек. Дори и да сервирах кучешка храна с готов сос за спагети, съседите ми възкликваха: „Усетих щипка риган в специалитета на Глория.“

Баба ми въздъхна и тялото й сякаш се смали. Може би споменаването на името Голдбърг я върна към настоящето, в което тя носеше фамилията Гарисън. Разговорът изведнъж замря. Сиянието в очите й изчезна.

Пъхнах хлебчетата в тостера. Глория гледаше през мен, все едно бях невидима прашинка. Мълчанието й навярно загатваше, че няма повече какво да каже. Или пък просто беше проява на свенливост. Майка ми обикновено прибягваше до тази тактика, за да демонстрира пасивна агресия. Но не за дълго, тъй като винаги знаеше какво да добави.

При самовлюбените, мегаломаните и седемдесет и девет годишните проклетии обаче мълчанието означаваше само едно: „Дразниш ме. Ще те накарам да се почувстваш неловко.“ Имаше известен ефект. Но аз си затананиках наум някаква мелодия и намазах обилно хлебчето с обезмаслената извара. После седнах на масата срещу Глория и забравих за пренебрежителното й отношение.

— Преди малко спомена, че гледам много филми… — започнах аз. — Наистина е така. Ти обичаш ли киното?

Този път тя се изненада. Сигурно се беше замислила за нещо.

— Не. Вече не. Преди години гледах един ужасен филм с Марлон Брандо, „Последно танго в Париж“. Предполагах, че ще е романтичен и трогателен, но се оказа направо отвратителен. Когато видях как Брандо маже ректума на онова момиче с масло, реших, че повече никога няма да стъпя в киносалон.

— Филмът е от началото на седемдесетте.

— Добре, че си го изпуснала.

— Напротив, гледах го. Критиците го определят като „елегичен“. Според мен е досаден, дори сцената с маслото. Брандо винаги е бил противен. Хареса ми единствено в „Трамвай Желание“. А и гласът му е доста дразнещ. След седемдесетте години има някои много добри филми. Ако ми кажеш какво харесваш, ще ти направя списък.

Не се изненадах, когато Глория отново потъна в мълчание. Вероятно беше свикнала да живее сама и не умееше да води диалог. Или пък присъствието ни в къщата я потискаше.

Станах, за да потърся сол. Сипах малко в шепата си и поръсих сандвича. Чудех се как още не ми е казала: „Хайде, ще се видим по-късно.“ Тъкмо се питах дали е разбрала, че маслото е необходимо за анален секс, когато тя неочаквано проговори:

— В младостта си ходех на кино всеки съботен следобед. В Охайо имам предвид. Когато се преместих в Ню Йорк, имах твърде много други занимания. Ходех на кино само когато излизах на среща с някого. Джо обичаше глупавите филми. Категорично отказа да гледа „Айвънхоу“. Ужасно се скарахме и аз отидох сама. По онова време жените не стъпваха в киносалон без придружител. Имаше и изключения, но не и в нашите среди. Гледала ли си „Айвънхоу“?

— Не. Заслужавали си?

— Не помня подробностите. Бях ужасно ядосана на Джо. Помня, че Елизабет Тейлър играеше еврейка. А актьорът беше много красив.

— Робърт Тейлър.

— Как помниш всички тези детайли? Дори не си гледала филма. Това не е важно.

— А кое е важно? Моливите за устни ли? — попитах аз достатъчно любезно.

Глория стана и хвърли кутийката от кисело мляко в отвора на плота, под който се намираше кофата за боклук.

— Смятам, че детайлите в професията са важни — продължих аз. — А и филмите са моята страст. Постоянно преглеждам стари дивидита и следя всичко ново. Ако видя, че Робърт Тейлър е в актьорския състав на „Айвънхоу“, ще го запомня. По същия начин, ако управлявах „Глори“, щях да знам, че керемиденото червено — или който и да е друг цвят — е бил най-актуалният сред моливите за устни през осемдесет и седма година.

Глория откъсна тясно парче от кухненската хартия, избърса ръцете си и я смачка на топка. После я остави на плота и попита:

— Някой казвал ли ти е, че имаш голяма уста?

— Да. Татко. Може би е научил израза от теб.

Споменаването на баща ми като че ли я ядоса още повече. По лицето й премина сянка и тя стисна устни.

— Въпреки че той е доста тактичен — добавих аз. — Не вярвам често да ти се е тросвал.

— „Тросвам“ не е ли старомодна дума? — попита Глория.

— Сигурно. Хората обаче знаят какво означава. Е, татко тросваше ли ти се?

— Не. Травис също не ми възразяваше. Но винаги разполагаше с добри аргументи.

— Ако татко беше по-труден човек, щеше ли да го обичаш повече?

Отне й толкова дълго време да отговори, че се уплаших да не би да е издъхнала.

— Мислех те за по-жизнерадостна от Ракел. Е, наистина не си обидчива и враждебна като нея, но си по-агресивна, отколкото допусках.

— Агресивна?! Аз скоро ще стана на трийсет, а ти на осемдесет. Ние сме просто две интелигентни жени, които водят дискусия.

— Дискусия? Така ли му викаш?

— Да. Наречи го „непринуден разговор“, ако ти харесва повече.

Глория поклати неодобрително глава, но в жеста й липсваше енергичност.

— Още не си ми отговорила на въпроса за баща ми — добавих. — Щеше ли да го обичаш повече, ако беше по-труден човек?

— На него му липсваше… Защо искаш да го обсъждаме?

— А ти защо не искаш? Едва ли се страхуваш, че ще нараниш чувствата ми.

— Вероятно ме смяташ за преднамерено жестока — заяви баба ми. — Но се лъжеш.

— Добре. — Тъй като бях на гости в нейната къща, реших да не я дразня повече. Вместо това се върнах на предишната тема. — А какви са чувствата ти към него?

— Истината ли искаш да чуеш? — Глория изчака да кимна или да реагирам по някакъв друг начин, но аз стоях неподвижно. — Хубаво. Щях да го обичам повече, ако не беше толкова… отстъпчив. Но това не означава, че не съм го обичала изобщо. Напротив. Нали е мой син. Можех ли да се отрека от него само защото е мухльо? — Тя скръсти ръце. Кожата им висеше като на полуразмразено пилешко бутче. — А що се отнася до чувствата ми към Травис, предлагам изобщо да не повдигаме този въпрос.

— Татко не е мухльо — възразих аз. — Той е много мил и добър човек. И е доста проницателен. Е, невинаги, но в повечето случаи. Определено си заслужава да го познаваш.

Тя ми обърна гръб, взе смачканата на топка хартия и преди да я пусне в боклука, я изглади с ръка.

— Но по-добре е да не обсъждаме и това — добавих. — Предлагам ти да говорим за нас, Глория. Баба и внучка.

— Много мило.

— „Мило“ изобщо не е подходящо определение. Нито за теб, нито за мен. Въпреки всичко бих искала да поддържаме добри взаимоотношения.

— Аз ги предлагам бизнес — заяви студено тя. — Или по-скоро възможност за бизнес.

— Тогава приеми думите ми като контрапредложение.