Сюзан Айзъкс
Изборът на Глория (15)

15
Мат

Когато седемдесет и девет годишната ми баба подкара мерцедеса със сто и трийсет километра в час, осъзнах, че бъдещето ми зависи от нейните рефлекси. Седях на гибелното място до шофьора и се чудех дали въпросното бъдеще наистина включва брак с Ашли. Решението, споделено с останалите предишната вечер, ми се бе сторило напълно логично. Дори съвършено. Заявих пред три интелигентни жени, че смятам да доведа още една като тях в семейството. При това бях изпил само две чаши вино. Но сега, на следващата сутрин, не спирах да се питам: Какво направих?

Всъщност не бях направил нищо. Отвъд затъмнените прозорци на колата се нижеха картини в приглушен златист цвят. Гледах ги и се опитвах да се успокоя. В най-лошия случай щях да се откажа от обявеното решение, отдавайки го на моментна слабост вследствие на пътуването и часовата разлика. Бих изпитал неудобство единствено от Дейзи. Реакцията на Глория не ме интересуваше особено. А Ракел? Детското ми увлечение по нея сигурно щеше да остане завинаги. Не спирах да се възхищавам на перфектното й миниатюрно тяло и красивото й лице, което не се нуждаеше от грим. В първите няколко минути от нашите срещи винаги ми хрумваше мисълта, занимавала съзнанието ми още от тийнейджърските години: „В някои култури бракът между първи братовчеди е съвсем нормален.“ Ракел означаваше твърде много за мен и аз не исках да ме възприема като несериозен глупак.

В крайна сметка обаче най-важно беше мнението на сестра ми, която ме познаваше до мозъка на костите си. Лошо ми се пишеше, ако разбереше какво си мисля в момента. Дейзи никога не ми спестяваше истината. А тя беше следната: имах фобия от обвързване. Харесвах всяко момиче с готин задник и коефициент на интелигентност над 130. Сестра ми не използваше точно тези думи, но намеците й бяха недвусмислени. За нея аз бях един от мъжете, които търсят приятелство с известни привилегии. Един ден щях да се превърна в сбръчкан стар ерген с безброй безсмислени връзки зад гърба си. Само че се бях променил — всичко се бе променило — с появата на Ашли.

Ако Глория завиеше рязко, за да избегне някой огромен паднал кактус на шосето, и ние катастрофирахме по пътя към „Глори“, със сигурност щях да загина. Дейзи седеше отзад, закопчана с колан, и щеше да оцелее. Представих си как се обажда на Ашли и излиза с нея на вечеря, за да й предаде последните ми думи: „Ще се оженя за Ашли.“ Двете плачат безутешно. Дейзи плаче повече, защото няма кой да я утеши в такива трудни моменти. Ашли се чуди как да я успокои, тъй като от работата си в спешното отделение знае на какво бих приличал след подобна катастрофа.

Не че на пътя се въргаляха изсъхнали кактуси. Напуснахме пустошта и навлязохме в типичните за всеки град непривлекателни търговски квартали с магазини за гуми, заведения за бързо хранене, банкови клонове и мотели. Когато пресякохме Серийос Роуд, се обърнах назад и попитах Ракел:

— „Серийос“ означава ли нещо, или е просто някакво име?

— Не знам — отвърна тихо тя, сякаш не искаше да си признае, че испанският й речник все пак има ограничения.

— Защо не попиташ мен? — обади се Глория и добави с присъщия си пренебрежителен тон: — Означава „рът“. — След като забеляза недоумението ми, поясни: — Рът е малък хълм или възвишение.

Баба ми не отделяше очи от шосето. Беше добър шофьор, но комбинацията от високата скорост, деформираните й китки, наподобяващи топки за пинг-понг, и осеяните й с тъмни вени ръце ме държеше в напрежение.

Тя не даде мигач, когато сви от главния път, и аз направих онова, с което мъжете вбесяват шофиращите жени — натиснах с крак несъществуваща спирачка. Глория, която имаше периферното зрение на двайсетгодишно момиче, веднага го забеляза и изпуфка. На следващата пресечка зави вляво и сякаш напълно забрави за мен. В далечината изникна продълговата кафеникава сграда. Студеният тон на баба ми поомекна и в него се прокрадна нотка на гордост.

— Ето я и „Глори“.

— Ооо!

Тримата възкликнахме едновременно, така че не можах да разбера дали Дейзи и Ракел са еднакво не възхитени, колкото мен. Сградата беше голяма, но приличаше на квартално училище, напомпано със стероиди. Стените бяха от стъкло и оставаха скрити под широка козирка, поддържана от четвъртити колони на всеки три-четири метра. Дори отблизо постройката изглеждаше двуизмерна и приличаше на архитектурна скица. В един от ъглите се виждаше голям еркерен прозорец.

Всичко беше в пясъчни нюанси, с изключение на затъмнените прозорци. Почти целият град беше боядисан в цвета на традиционните къщи на индианците пуебло.

Хубаво щеше да бъде, ако архитектът на баба ми, ако изобщо имаше такъв, бе съобразил проекта си с техните форми, които бяха сто пъти по-интересни от този плосък квадрат. Озеленяването се състоеше от няколко тънки щръкнали дървета и заоблени камъни, полегнали в чакъл. Дори една банална ивица трева между тротоара и бордюра би изглеждала по-добре. Не беше грозно, но липсваше каквото и да е въображение.

— Служебният паркинг е отзад — каза Глория.

За миг си помислих, че говори на себе си или прави звукозапис с информация за уебсайта на „Глори“. Може би създаваше такова впечатление заради акцента си. Всички жители на Охайо звучаха така, все едно бяха гласове зад кадър. Глория мина през легналите полицаи със самочувствието на човек, който притежава скъпа кола.

Освен паркинг зад сградата имаше огромна площадка за камиони и грозен правоъгълен гараж с високи кафяви врати.

— Правим редовни прегледи на камионите — заяви тя, докато паркираше. — Обикновено по два наведнъж. Чистене, настройка, смяна на гумите.

Пред мястото за паркиране бе поставена малка табелка с надпис „Госпожа Гарисън“. Загледах се в един от камионите. Биваше си го. Старият гигант в червено и розово, за който знаех от баща ми, отдавна бе останал в историята. Този беше в ретро стил и напомняше влак от трийсетте, превозващ филмови звезди между Лос Анджелис и Ню Йорк. Името „Глори“ беше изписано с лъскави черни и златисти букви. Отдолу, без всякакъв блясък, се виждаше мотото: „Стани красива СЕГА“.

— Хубаво мото — отбеляза Дейзи, когато слязохме от колата.

Баба ми кимна по своя царствен начин. В нейните представи цариците не казваха „благодаря“.

— Предишното беше „Защо да не сме красиви?“ — поясни тя. — Но малко преди началото на две хилядната година Кийт реши, че то звучи старомодно. — Тонът й намекваше, че Кийт е гей. Преди това беше споменала за партньора му, но без да навлиза в подробности. — Аз пък му казах, че сигурно е прекалил с текилата, ако си въобразява, че ще платя сто хиляди на някой консултант за ново мото. На другия ден Кийт остави на бюрото ми списък с десетина предложения и аз избрах това.

— Доста е оригинално — заяви Ракел.

Думите й бяха толкова позитивни, че насочени към Глория, звучаха направо неестествено. Братовчедка ми сякаш бе обладана от онези демони или ангели, които се вселяват в петдесятните християни и ги карат да говорят на непознати езици. Може би подобно създание бе летяло из близките небеса и след като не бе открило нито едно преродено човешко същество, най-накрая беше кацнало на рамото на единствената налична християнка.

Глория понечи да благодари, но се овладя навреме, за да не изгуби царствената си осанка и да не обиди Дейзи. Вместо това кимна отново и доколкото успях да забележа по изпънатото й от ботокса лице, остана приятно изненадана от любезността на братовчедка ми. Окрилена от комплимента, тя се забърза към вратата и аз едва смогнах да я изпреваря, за да й отворя. В противен случай можеше да реши, че съм недодялан бастун. Обичам думата „бастун“. За пръв път чух някой да я употребява в този смисъл, когато гледах един стар филм ноар заедно с Дейзи. Детективът не си свали шапката в асансьора въпреки присъствието на една дама. Тогава придружителят му промърмори: „Сър, вие сте истински бастун!“ С Дейзи много се смяхме на сцената.

Климатиците в Ню Мексико работеха с пълна сила, дори и в хладна сутрин като днешната. Още на прага ни удари вълна от леден въздух.

— Добро утро, госпожо Гарисън! — каза нечий бодър глас.

Задържах вратата пред Дейзи и Ракел и ги последвах вътре. Гласът беше на рецепционистката, която седеше зад груба дървена маса в средата на огромна стая. Всичко беше от дърво — подът, стените, таванът. Имах чувството, че съм попаднал в дърводелски магазин, въпреки че помещението не изглеждаше чак толкова зле. Дори ми се стори модерно. Приличаше на сауна и миришеше доста приятно.

Рецепционистката се оказа красива жена на четирийсет и една-две. Звучеше прекалено енергично за моя вкус, но все пак беше за предпочитане пред някоя грачеща вещица. А и в девет без петнайсет сутринта е по-добре да бъдеш посрещнат от нормален човек с медноруса коса, усмивка и трапчинки, отколкото от изкуствена кукла, която е превърнала външния вид в единствен смисъл на живота си. Кой знае, може би тя се беше качила в един от камионите на „Глори“ само с трапчинки и блудкава кестенява коса, а след няколко часа бе излязла отвътре напълно преобразена, като живо доказателство за мотото „Стани красива СЕГА“.

— Добро утро, Маргарит! — отвърна Глория със сърдечност, която до момента не бе проявила към нито един от внуците си. — Как си?

— Отлично, госпожо Гарисън!

Трапчинките й изпъкнаха още повече. Прекрасните й лешникови очи се разшириха — ако не от радост, то поне от чувство на задоволство. Вероятно наистина харесваше баба ми… Но в такъв случай беше лишена от разум или бе станала жертва на коварен заговор.

— Маргарит, запознай се с внуците ми от Ню Йорк — обяви Глория. После вдигна показалеца си, за да ни повика. — Дейзи, Ракел и Матю Г-бър. — Баба ми изрече фамилното ни име с ненужна бързина. — А това е Маргарит Барбея.

— Вашите внуци! — Веждите на Маргарит се вдигнаха чак до косата. С ентусиазъм, присъщ на човек, който току-що е наследил един милиард долара, тя възкликна: — Трима чудесни, големи внуци! О, дано не ви притесних — обърна се Маргарит към нас.

— Започвам работа рано — уведоми ни Глория. — Маргарит също е ранно пиле. Само двете сме тук преди девет, когато започва пълната лудница.

Баба ми погледна бюрото на Маргарит, на което имаше компютър с плосък монитор, малък телефон, осеян с толкова много бутони, че само най-миниатюрните пръсти можеха да боравят с него, и бележник с логото на „Глори“.

Маргарит се усмихна, откъсна два листа от бележника и ги подаде на Глория.

— Само тези две неща — каза тя с пресилено въодушевление.

Дори след спечелване на Световните серии никой от „Метс“ не е способен на подобна радост. Ентусиазмът на Маргарит Барбея просто не пасваше в бизнес средите на Източното крайбрежие.

— Благодаря — заяви Глория. — Ще се видим по-късно.

Тръгнахме след баба ми, а Маргарит се провикна след нас:

— Беше ми приятно да се запознаем!

Тъй като не искахме да се държим като бастуни, и тримата отвърнахме:

— И на нас!

Ракел следваше плътно Глория. Макар че беше с цяла педя по-ниска, не изоставаше. Дори и в тази ситуация двете не бяха в синхрон. Баба ми вървеше леви, десни, леви, десни, а Ракел — десни, леви, десни, леви. Не го правеха нарочно. Просто си бяха такива по рождение — принадлежаха на различни светове.

Дейзи крачеше редом с мен. Когато ме погледна, си помислих, че ще ми се скара, задето не й бях разказал за плановете си да се оженя за Ашли. Но тя прошепна:

— Що за идиотщина! „Внуците ми от Ню Йорк“! Като че ли има още няколко в Чикаго и Бостън.

Свих рамене, което я дразнеше, защото означаваше, че не съм особено заинтересован от подхванатата тема. Дейзи обаче продължи:

— Какво ни сочи? Дейзи, Ракел, Матю! Все едно сме издънки на някакво мистериозно нейно дете в Ню Йорк. И как само го изговаря! Ню Йърррк. Нарочно натърти на всяка съгласна.

— Аха казах аз.

— А чу ли как произнесе Голдбърг? Глътна почти цялото име!

— Фамилията й е Гарисън. Тя не иска никой да разбере, че се е казвала Голдбърг.

— О, не. Просто се срамува, че е еврейка.

Поклатих недоверчиво глава, но Дейзи не се предаваше.

— Матю Г-бър?! Само не ме лъжи, че не си го чул.

— Е, имаше известно сливане на звукове — съгласих се аз.

— Сливане ли? Нарочно смотолеви името така, че Маргарит да не го разбере.

— Стига, Дейзи! Глория ще те чуе.

— Прозвуча като Губър. Трите малки Губърчета от Ню Йорк.

Влязохме в стая, голяма колкото съблекалнята на „Мете“. Дългата ниска масичка беше заобиколена от фотьойли, а в дъното имаше няколко бежови кожени кресла, наредени в полукръг пред мечтата на всеки мъж — петдесет и пет инчов телевизор „Ел Джи Инфиния“. Отстрани бе обособен специален моден кът с хромиран статив, на който висяха различни модели дрехи. До него бяха наредени безброй чекмеджета с прозрачни прегради, така че съдържанието им — обувки, колани, бижута и други аксесоари — да бъде на показ. Въпреки женствения прасковен цвят на стените и уютните мебели залата имаше чисто търговско предназначение.

Глория ни наблюдаваше с такова любопитство, сякаш очакваше, че ще променим решението си. Заради тези колани ще зарежа всичко и ще се преместя в Ню Мексико! Трябва обаче да си призная, че част от мозъка ми си представи как гледам футбол в едно от кожените кресла. Останалата част си мислеше за Ашли.

Нямаше нужда да чувам от Дейзи и приятелите ми, че съм цар на влюбването. Сам си го знаех. Проблемите идваха след това. Обикновено издържах между осем и десет месеца. Тук не става дума за изпепеляващата страст, която утихва с времето, а за радостта, неизменно умираща с нея. За мое учудване с Ашли винаги ми беше приятно — дори когато тя бе толкова уморена, че не й се правеше нищо, а аз бях планирал да излезем. Чувствах се все по-щастлив. От какво се страхувах тогава?

— Да седнем около масичката — предложи Глория.

Дейзи зае място и опъна краищата на джинсите си, за да изглеждат по-дълги. Очевидно се притесняваше от спортното си облекло и постоянно наблюдаваше Ракел, чийто сив ленен панталон беше с идеална дължина — разкриваше носа на обувките й, но не и петите. Глория седна до Дейзи. От другата й страна имаше малка кръгла масичка със стъклен плот. Майка ми често използваше такива масички в проектите си. Ето защо заключих, че са класически и вероятно доста скъпи. С Ракел седнахме срещу тях.

— За какво използвате телевизора? — попита братовчедка ми.

— Гледаме сезонните ревюта на различни марки дрехи и аксесоари. Няма спасение от тази мания. Преди изтегляхме материалите от интернет или си пускахме дивидита. Скупчвахме се до нечие бюро и надничахме един през друг. В даден момент предложих да купим голям телевизор.

— Хубаво е да си цар — подхвърли Дейзи. Когато видя, че Глория мига недоумяващо, поясни: — Това е реплика на Мел Брукс от „История на света — част първа“. Означава, че…

— Разбрах — прекъсна я Глория и ноздрите й леко потрепериха. После се обърна отново към Ракел. — Видеозаписите не могат да заместят мострите и живите модели, но ни дават ясна представа какво се предлага на пазара. Ние не предоставяме всички дрехи във всички размери. Същевременно обаче не желаем да отблъснем по-пълните си клиентки. Не искаме да си мислят, че единственият моден избор за тях е някоя прекроена брезентова палатка. Когато препоръчваме вталена рокля с широк колан на жените с по-стройни фигури, се стараем да не забравим и по-едрите ни почитателки, като уж случайно закачаме в пробните ластична рокля с прихлупващо се деколте. — Тя ме погледна и добави: — Матю, не е необходимо да знаеш всичко за ластичните тоалети, ако, разбира се, не си променил решението си относно „Глори“. — Тонът й беше делови и в никакъв случай не предполагаше подновяване на вчерашното предложение.

Не знаех как да реагирам и сестра ми ме спаси, като попита:

— Ако един модел върви тук, има ли същия успех в по-голям град като Пеория? Знам, че нямаш бизнес в Илинойс, но какво ще кажеш за някой град в Орегон или Вашингтон? Едни и същи дрехи ли предлагате навсякъде?

— Благодарение на съвременните медии регионалните различия са все по-малки. Естествено, климатът е от значение, но дебелите вълнени дрехи не се търсят в нито един от градовете, с които работим. Климатиците в Тексас изобщо не спират, а в Орегон не е чак толкова горещо и затова на двете места вървят еднакви модели панталони, рокли и сака. Винаги съм била голям привърженик на няколкото слоя дрехи, тъй като жените имат различни и непредсказуеми биологични термостати.

Дейзи и Ракел кимаха като Мойсей, който слуша Божието послание в Синайската планина. Учудих се на интереса им. И двете не бяха вманиачени на тема мода, но знаеха какво им отива и как да се обличат. Постепенно и аз се увлякох от историята. Когато слушаш как някой разказва за бизнеса си, независимо дали той се отнася за бейзболни картички или паста за зъби, започваш да разбираш начина на мислене на евентуалния купувач, на собственика и на цялата индустрия.

— Тези термостати и „случайно“ оставени рокли в пробните са твои инстинктивни хрумвания или се основават на маркетингови проучвания? — поинтересувах се.

— Добър въпрос — заяви Глория и думите й ме поласкаха. — Още когато стартирах бизнеса, се правеха маркетингови проучвания сред различни целеви групи. Тогава не струваха много, но аз не можех да си позволя никакви екстри. Ето защо разчитах най-вече на инстинкта си. Помогна ми и дългогодишният опит като модел и домакиня. Докато работех като модел, някои момичета се поглеждаха в огледалото и възкликваха: „На нищо не приличам!“. Което изобщо не отговаряше на истината; все пак ни бяха избрали заради слабата фигура и красивата външност. — Тя ни огледа и добави: — От вас тримата само Матю става за модел.

— Не се виждам с рокля — възразих аз.

— Много добре знаеш, че си привлекателен мъж. Ако те превърнем в жена, отново ще бъдеш висок, слаб и фотогеничен. Ти имаш стил и се грижиш за външността си, но всичко останало се дължи на гените. Наследил си ръста, дългите крайници и изсечените черти на лицето. Дейзи и Ракел също са привлекателни, но по различен начин. Не са подходящи за модели. Дейзи е закръглена, а Ракел е ниска. Ако се водят по съществуващите стандарти в бранша, ще останат разочаровани. Всъщност това важи и за самите модели. Те винаги се сравняват с другите. „О, косата ми не е гъста и чуплива като на Барбара“ или „Задните ми части не са стегнати като на Лоис“. Говоря за времето, преди ханшът да стане онова, което някога беше бюстът: колкото по-голям, толкова по-красив.

— Кое време имаш предвид? — попита Дейзи.

— Не мога да посоча точната година. Но си обяснявам промяната във вкусовете с многообразието. Различни раси и етнически групи се възприемат все по-толерантно от обществото, и то не само в политически, но и в културен аспект. Така постепенно се промъква и възхищението от различни видове красота. По-дебели устни, по-големи дупета, по-тъмна и по-къдрава коса. Но за какво говорех?

— За това, че моделите се подценявали — напомни й Ракел.

— А, да. Съвсем случайно осъзнах как мога да елиминирам непрестанните им оплаквания. Един ден колежката ми Джули започна да мрънка за луничките си. Приличала на Мики Руни. — Глория замълча и попита: — Знаете ли кой е… — И тримата кимнахме. — Бях много директна с нея: „Джули, луничките са най-големият ти плюс. Те не само са очарователни, но те превръщат в стопроцентова американка. Как бих искала и аз да имам такива!“.

— Колко мило от твоя страна — заяви Дейзи.

— Нищо подобно. Казах й го, за да я накарам да млъкне. Беше ми писнало да я слушам и да гледам гадните й лунички. За добро или лошо тя реши, че съм прекрасна. Започна да харесва ужасните си лунички и същевременно стана по-толерантна към мен. Имах и други подобни случаи. Не само с колежки, но и със съседки и съпруги на бизнес партньорите на Джо. Когато търсеха съветите ми, защото знаеха, че работя в модния бизнес, аз с радост се отзовавах. Не беше възпитано да се хвана за очевидните им недостатъци: „Веднага да отслабнеш с петнайсет килограма!“ или „Носът ти прилича на клюн. Направи си пластична операция!“. Оглеждах ги и преценявах от каква промяна се нуждаят, за да изглеждат по-приятни за себе си и околните. Напътствията ми бяха съвсем практични. Онова, което ми се струваше напълно очевидно — оранжевото червило не е за всеки, късите сака отиват само на жени с тънка талия, — будеше у тях истинско учудване. Благодарение на мен те променяха външността си. Понякога повече, понякога по-малко. Но аз винаги им давах самочувствието, което им липсваше. Бяха ми благодарни по някакъв странен начин — сякаш участвахме заедно в заговор, който щеше да промени света.

Глория се облегна назад и погледна часовника си. Златен „Ролекс“.

— Секретарката ми сигурно е дошла. Някой иска ли кафе? Имаме специална машина, която прави кафе според индивидуалния вкус.

И тримата приехме поканата. Тя вдигна телефона от масичката и натисна два пъти един от бутоните.

— А сприятеляваше ли се с жените, на които помагаше? — попита Ракел.

Гласът й отново звучеше предизвикателно. Явно очакваше отрицателен отговор.

— Не съвсем. Но се радвах, че съветите ми се приемат. Умеех да виждам недостатъците и да предлагам съответните корекции, без да будя възмущение.

За човек с гимназиално образование, който бе специализирал в недружелюбните аспекти на оранжевото червило, Глория боравеше с доста добър речник. Не се отличаваше с особено красноречие, но държеше да покаже колко е начетена. Или просто искаше да бъде колкото се може по-конкретна.

На вратата се почука два пъти. В стаята влезе колоритна жена, която сякаш бе излязла от ярка детска рисунка. Беше афроамериканка с едра фигура като на футболен нападател.

— Внуците са пристигнали! — възкликна тя, щом ни видя. Гласът й беше плътен и звънлив, от онези, подходящи за изпълнението на националния химн преди началото на някой мач. — Аз съм Емили Андерсън, секретарката на госпожа Гарисън.

Без да си разменяме бързи допитващи погледи, и тримата станахме и се ръкувахме с нея.

— Погрижих се за билетите ви — продължи тя. — Шофьорът ви чакаше на летището с табела „Голдбърг“, нали?

— Да — отговори Ракел.

— Всичко беше точно — добави Дейзи.

— Чудесно — заяви Емили.

Беше красива жена, с високи лъскави скули, които розовееха — или от здраве, или от тънък слой руж. Очите й бяха бадемовидни, с тежки гъсти мигли, напомнящи кръстоска между норка и стоножка. По навик я огледах от глава до пети. Емили беше от жените, които могат да комбинират лилаво и тюркоазено и пак да бъдат елегантни. Когато забелязах брачната й халка с диамант, изпитах мигновено разочарование — за съжаление бе омъжена. Странно, но винаги ме обзема подобно чувство при вида на годежен пръстен или брачна халка. Не че съм от мъжете, които се заглеждат по непознати жени, заговарят ги и много скоро преспиват с тях. Може би не го правя, защото винаги си имам гадже, а и съм малко стеснителен. Освен това учителят ни по биология в седми клас ми взе завинаги страха с урока за СПИН и безразборните сексуални връзки. В главата ми се е запечатал образът на умиращ пациент, който се е подредил така заради едно-единствено чукане.

— Госпожо Гарисън? Както винаги?

— Да, благодаря. Ако има бишкоти…

— Разбира се, че има. — Секретарката не само не се притесняваше от Глория, но и разговаряше с нея като добронамерен родител с непослушно дете. Тя ни раздаде ламинирани менюта с предлаганите видове кафе и чай. — Разполагаме също с безалкохолни напитки и вода.

— Емили знае четири езика — каза Глория. — Английски, френски, испански и мандарин. Владее и езика на апахите. Преподавала е в училище за коренни жители.

С учудване забелязах, че баба ми за пръв път говори с гордост за някого.

— Поръчайте кафето си на апахски, ако искате — изчурулика Емили.

Звучеше така, сякаш беше член на семейството — сигурно предполагаше, че Глория Гарисън се отнася към внуците си мило и непринудено. Когато бяхме на повече от три хиляди километра от тук, в Ню Йорк, баба ми може би говореше ласкаво за нас, но сега се намирахме на нейна територия и в отношението й нямаше капка семейна топлота.

Дадохме поръчките си на Емили и тъкмо когато се замислих колко зле трябва да е икономиката, щом човек с четири езика е принуден да ни прави кафе, Глория каза:

— Не си мислете, че това влиза в задълженията на Емили.

Тонът й беше почти назидателен, все едно ние бяхме повикали секретарката, за да изпълни желанията ни.

— Невъзможна е, нали? — попита закачливо Емили, като че ли ставаше дума за някое палаво, но очарователно дете.

Почувствахме се неловко. И тримата се насилихме да се усмихнем. Да, да се чуди човек какво да я прави тази вироглава Глория!

— Днес имам събрание извън офиса — добави тя, — но първо исках да мина да ви видя. А и трябваше да съм сигурна, че бишкотите с боровинки и шамфъстък са пристигнали. — Лицето й засия в усмивка. Ако рецепционистката Маргарит беше високоватова крушка, Емили направо бе прожектор на стадиона на „Янките“. — Госпожо Гарисън, защо не ме предупредихте, че внуците ви са толкова прекрасни? Виждам, че и тримата приличат на вас.

— Аз пък не го виждам — заяви баба ми.

— Може би имате перде на очите. Ще се върна веднага.

Емили излезе и Глория поясни:

— Винаги е такава. Постоянно щастлива. Все едно е завършила академия за мажоретки, а не Университета на Ню Мексико.

Ракел се наведе към баба ми и попита:

— След като онзи човек, на когото си искала да оставиш бизнеса…

— Кийт — поясни Дейзи.

— Да, Кийт. След като Кийт се е отказал от „Глори“, защо реши да питаш нас, а не някой вътрешен човек като Емили?

Въпросът й сякаш засенчи слънцето. Гласът на Глория излъчваше студенина.

— След като и тримата отхвърлихте шанса да станете мултимилионери, не виждам защо трябва да ви давам обяснения. — Миг по-късно, сякаш бе забравила казаното току-що, тя добави: — Емили се е омъжила късно. В момента е на трийсет и девет, с две малки деца и бебе. Не я интересуват парите и властта, което е единственият й недостатък. Доволни ли сте от отговора?

Леденият поглед, който баба ми отправи към Ракел, би подействал на повечето хора като пробождане с шило. Но глетчерите не плашеха братовчедка ми.

— Няма ли някой друг в компанията, който да е подходящ? — настоя тя.

— Не. Да не би да смятате, че в „Глори“ има безброй опитни бизнесмени? Аз назначавам само хора, от които се нуждая. Въпреки че бизнесът ми непрекъснато се разраства, се въздържам от излишни разходи. За мен работят специалисти в рекламата, медийните промоции и счетоводството. Какво очаквате от мен? Да предам бизнеса си на човек, който учи фризьорките как да смесват боите за коса, за да получат ванилено русо?

Възхитих се на Ракел, която прие напълно хладнокръвно тази саркастична забележка. Вместо да заяви „Не ти ли се струва, че малко преувеличаваш?“, тя се наведе още по-близо до Глория и попита:

— Какво е „ванилено русо“? Не че бих се боядисала в такъв цвят.

— Много светло, почти бяло. Има лек жълтеникав оттенък, за разлика от платиненото. Когато се комбинира със светлорусо, създава впечатлението за ореол. Или по-скоро за сиянието зад главата на светец.

Ракел кимна, а сестра ми промърмори:

— Ореолите са изчезнали в апогея на ренесансовото изкуство. Ослепителното сияние ги замества.

Глория издаде звук, подобен на „хммм“, с който одобри познанията на Дейзи за Ренесанса. Може би сестра ми щеше да се превърне в любимото й внуче или поне в най-малко нехаресваното. Едно беше сигурно — споменаването на апогея в изкуството и завръщането на Емили Андерсън подобриха настроението на баба ми. Секретарката остави красивия метален поднос на масичката и ни сервира напитките. Преди да излезе, ни подкани със съучастническа усмивка:

— Дайте знак, ако искате още нещо.

Дамите проявиха засилен интерес към бишкотите. Чудеха се коя да си изберат и дали да я разделят на две или на три. Цялата ситуация ме накара да се почувствам неловко. В нея имаше нещо твърде… префинено. Същевременно ме напушваше смях, тъй като знаех, че ако беше сама, Дейзи можеше да излапа десетина бишкоти, докато гледа един епизод от „Родна земя“.

Аз също обичах да обсъждам храната, но мъжете обикновено наблягат на количеството — разбира се, ако не са изискани като Хейдън, гаджето на Ракел. Когато им ходех на гости, той приготвяше свински кюфтенца с лимонена трева и ги поднасяше в листо от маруля. Мъжете обичат големи мазни вкуснотии, а не някакви претенциозни хапки. Като например пица с три сирена и четири вида наденички. Плюс кюфтета.

След като изядох една шоколадова бишкота, се замислих колко много бих искал да се измъкна от света на ванилено русото и малките хапки. Мечтаех да отида на някое място, където щях да се чувствам удобно. Не бях сигурен къде точно ще намеря подобен комфорт. На работа на стадиона „Сити Фийлд“? На баскетболното игрище? В бар с приятели? Или в денонощен ресторант с Ашли, която отхапва от голям хамбургер след дълга смяна и изобщо няма намерение да го дели с мен?

В този миг забелязах, че Глория ме гледа. Беше неспокойна. Или ядосана. Е, аз също не бях в настроение. Идеше ми да изкрещя: „Какво, по дяволите, искаш от нас, шантава дърта вещице? Вместо да ме зяпаш, защо просто не продължиш да се заяждаш с Ракел?“.

— Знаеш ли на кого приличаш? — попита тя.

— На дядо Джо.

— На Травис! Приличаш на Травис.

Преди да успея да се обърна към Ракел, Глория добави:

— Не че изобщо можеш да се сравняваш с мъж като него.