Сюзан Айзъкс
Изборът на Глория (19)

19
Мат

Сестра ми приличаше на близък роднина, когото срещах за пръв път. Струваше ми се, че съм виждал някъде това лице, но не можех да си спомня къде. Пред мен стоеше момиче, което се казваше Дейзи и много приличаше на сестра ми.

Пълните промени не бяха нещо ново за мен. Познавах немалко жени и момичета, похарчили цяло състояние за нов грим и прическа — преди празници като кинсеанера, шестнайсети рожден ден и сватба или просто защото искат да се сдобият с ново „аз“.

Някои от въпросните момичета се интересуваха от мнението ми. Но дори и да бяха изрисувани почти до неузнаваемост, аз казвах: „Гримът ти е малко по-силен от обикновено.“ И толкова. Никога не издавах колко съм озадачен от пъстрите линии по дължината на клепачите и неестествените червени петна на бузите им. Колкото до косите, не намирах думи да опиша какво мисля за разноцветните кичури, които приличаха на взети от мостри в бояджийски магазин.

Но при момичето на име Дейзи Голдбърг нещата не стояха така. Тя носеше съвсем малко грим, който можеше да се свали и без шкурка. Косата й беше по-светла от тази на сестра ми, но изглеждаше естествена.

Цял следобед наблюдавах това момиче. И сега, след като си бяхме тръгнали от „Глори“ и пристигнахме в ресторанта за вечеря, пак не откъсвах очи от нея. В някои мигове тя се превръщаше в Дейзи и аз си отдъхвах — спокойно, това е сестра ми. Голяма част от веждите й бе изчезнала и придаваше на очите и по-издължен вид. Забелязах дори известна прилика с Глория.

— Спри да ме зяпаш — прошепна Дейзи, докато баба ми разговаряше с метрдотела, който се суетеше, сякаш пред него бе застанала Хилари Клинтън.

— Изглеждаш толкова различно.

Дейзи започна да дъвче устни. Правеше го винаги когато беше смутена, а това й се случваше често — особено в присъствието на непознати. В работата си обаче се чувстваше в свои води. От няколкото си посещения в офиса й бях забелязал, че е напълно спокойна в работната си среда. Сега беше притеснена от новата си външност. Ето защо реших да постъпя като по-голям брат (макар че бях по-малък) и да я успокоя.

— Различно, но хубаво.

— Благодаря. Много ме успокои, няма що!

— Да не би да очакваш сериозен комплимент от мен?

— Разбира се, че не.

Ракел и Глория стояха пред нас и слушаха внимателно метрдотела, тъй като и бездруго не знаеха какво да си кажат. Братовчедка ми бе претърпяла доста по-дискретна промяна от сестра ми. Но тя си беше хубава и преди. Просто сега имаше по-къса коса и по-ярки устни.

— Изглеждаш много добре — успокоих сестра ми. — Тънките вежди отварят очите ти. Роклята също ми харесва.

Беше синя, едновременно свободна и прилепнала, с широк кожен колан. Деколтето не бе толкова изрязано, че да се налага да извъртам смутено очи.

— А косата?

— Хубава е. Прилича на прическата ти от гимназията, само че не е къдрава.

— Тогава не беше къдрава, а на вълни.

— Добре, добре.

— Както и да е, благодаря ти.

— Моля.

С тази рокля Дейзи можеше да си намери гадже съвсем скоро. Но ако пак навлечеше обичайния панталон три четвърти и кецовете до глезена, като нищо щеше да се превърне в „леля Дейзи“ за моите деца. Радвах се, че не са я издокарали като някоя госпожица, тръгнала на лов за мъже. На устните й нямаше дебел слой предизвикателно червило, напомнящо интимен лубрикант. Косата й висеше над едното око, но изглеждаше чудесно.

Сервитьор в червен елек се приближи до метрдотела и му прошепна нещо, а той отвърна:

— Отлично!

През последните години това беше най-употребяваната дума в ресторантите. Когато те настанят и се уверят, че си доволен от избора на маса, сервитьорите възкликват: „Отлично!“. Дори и да си поръчаш най-гадния коктейл, специалитет на заведението, те кимат въодушевено: „Отличен избор!“.

Баба ми и Ракел тръгнаха след метрдотела и Дейзи ги последва. Пристъпваше внимателно, тъй като обувките й бяха на доста висок ток. Справяше се съвсем прилично, като изключим леко вирнатата нагоре брадичка. Познавах я добре и бях сигурен, че се страхува да не направи някое рязко движение и в миг да разруши новия си имидж. Все още се чувстваше неловко.

Настанихме се и метрдотелът се върна във фоайето. Искаше ми се да остане още малко с нас, въпреки че прекаляваше с поклоните и усмивките. След като бях прекарал цял ден в „Глори“ и не бях обсъждал никакви спортни теми, откакто се бяхме качили в самолета на Ла Гуардия, щеше да ми бъде приятно да поседя в компанията на някой мъж. Ракел разбираше от спорт, но не си падаше по бейзбола. Да беше тук Ашли… Тя знаеше всичко. С нея можех да говоря за наука, медицина, политика и изкуство. Веднъж й казах, че ако съществуваше Нобелова награда за обща култура, тя би принадлежала единствено на нея.

Предложението на баба ми да се срещна с Тара и Рик от пиар отдела беше много добра идея — мисълта да наблюдавам как разкрасяват Ракел и Дейзи и без това ми се струваше кошмарна. Като всички пиари, и ние разговаряхме за връзките с медиите и дори обменихме някои интересни хрумвания. „Глори“ и „Метс“ не можеха да се съревновават, така че обменът на опит беше от взаимна полза.

Имаше и още едно приятно обстоятелство — срещата не се проведе в конферентна зала или кабинет, а в някаква стая до служебното кафене. През цялото време усмихнат мъж в бяло сако ни поднасяше дребни коктейлни хапки.

Усетих, че и двамата избягват да говорят за Кийт Томпсън, когото баба ми беше определила за приемник на „Глори“. Споменаваха го рядко, но си личеше, че го харесват. Тъй като бях внук на Глория Гарисън, те внимаваха в приказките си. Пък и допускаха, че появата на грима внуци означава предаване на щафетата. Имах чувството, че макар още да не бяха видели Дейзи и Ракел, Тара и Рик вече ме смятаха за бъдещия си шеф.

Въпреки всичко нещо ги караше да разкажат историята на Кийт пред страничен човек, който не бе запознат със ситуацията. Повечето пиари са циници и това е напълно разбираемо, тъй като работата им по-скоро е свързана със замаскиране на грозотата, отколкото с разпространяване на истината. Но Рик ме помоли да не споменавам нищо пред баба ми и аз му обещах да си мълча по въпроса.

И така, докато пиехме газирана вода „Сан Пелегрино“, опитвахме гуакамоле от хрупкави грахови шушулки и обсъждахме цените на рекламите във фейсбук, аз чух историята на Били и неговия мозъчен удар с фатален край. Глория категорично бе отказала да го посети в интензивното въпреки горещите молби на Кийт. Затова бе настъпил и необратимият разрив в отношенията им.

Попитах защо Кийт не бе поискал да поеме бизнеса въпреки личните им противоречия — все пак Глория планираше да се оттегли до няколко години, след което той можеше да купи компанията под пазарната й цена. Рик или Тара, не помня кой от двамата, обясни, че в неголеми градове като Санта Фе бизнесът и приятелството почти винаги вървят ръка за ръка. Подтекстът гласеше, че моят Ню Йорк е изтъкан от алчност и двуличие. В последното имаше известна доза истина, но все пак подобно мнение граничеше с дребнавост и предразсъдъци. С изключение на месеците след 11 септември, хората в цялата страна полагаха огромни усилия да прикрият презрението си към Ню Йорк в името на политическата коректност. Може би възприемаха града като център на политическата коректност и затова изпитваха още по-голяма неприязън към жителите му.

Тара и Рик вярваха, че баба ми ще се справи и без Кийт. Според тях тя не беше почитател на консервативните бизнес практики и постоянно следеше новите тенденции. Но двамата ми се сториха разтревожени. „Глори“ беше тяхното бъдеще, а след като Кийт бе напуснал, компанията оставаше в ръцете на седемдесет и девет годишната Глория.

Впоследствие споменаха, че имат планове за разширяване на бизнеса, и изтъкнаха предимствата на Санта Фе. Не ме напускаше чувството, че искат да събудят интереса ми. По принцип не бях напълно безразличен към „Глори“. Въпреки че идеята да се посветя на разкрасяването на жени ми се струваше прекалено отговорна, компанията представляваше ценен актив, и то не само във финансово отношение. Освен това никой не се съревноваваше с мен, така че фирмата лесно можеше да стане моя.

Какво щях да получа? Почтен бизнес. Феноменални пейзажи — комбинация от пустиня, планини и небе. Отвъд прозорците се разкриваше страхотна панорама. Една птица, голяма колкото волейболна топка, крачеше важно по тревата, сякаш целия свят беше неин. Рик обясни, че това е някакъв вид пъдпъдък. Гледката щеше да бъде страхотно възнаграждение. От друга страна, не знаех дали ще мога да живея в град, в който няма отбор от Висшата бейзболна лига…

Имаше и друго препятствие — бях отказал да участвам в бизнеса на баща ми и неговия „Красив дом“. Не можех да му кажа: „Татко, много те обичам, но реших да приема предложението на майка ти, Ледената кралица.“

Към края на разговора с Рик и Тара попитах:

— Защо Глория не е посетила Били поне за пет минути? Какво толкова? Стискаш зъби и отиваш. Нали е знаела колко много Кийт държи на него?

— Разбира се — кимна Рик.

— Мисля, че изпитва страх от болници — предположи Тара.

— Страх от какво? Че ще хване някоя инфекция?

— Според нея смъртта е заразна.

Ако това беше истина, изборът на ресторанта „При Антонио“ ми се стори доста странен. Глория ни беше казала, че собственикът колекционира мексиканско изкуство. Цялото помещение бе осеяно със зелени и оранжеви черепи, направени от захар. Глория обясни, че подобна декорация е характерна за Деня на мъртвите, известен мексикански празник.

Донесоха ни питиетата. Отпивах бавно, тъй като не бях сигурен, че ще получим още. Баба ми поръча бутилка каберне, която навярно не смяташе да пресуши сама. Макар че ни се искаше да обърнем по няколко текили, си поръчахме три скромни мартинита — с водка за мен и Ракел и с джин за Дейзи.

— Заслужавате похвала, че не си поръчахте някой гаден коктейл с текила — заяви Глория и вдигна чашата си.

Както очаквах, Дейзи не се сдържа и вдигна наздравица на иврит.

— Лехаим! За живота!

Думите й не предизвикаха ксенофобски коментари сред останалите посетители на ресторанта. Те бяха с доста разнороден произход — имаше представители на бялата раса, латиноамериканци и една двойка азиатци. Освен Емили Андерсън до момента не бях срещнал друг афроамериканец в Санта Фе.

Някои от жителите на града бяха руси като от реклама на бира „Викинг“, но се срещаха и хора с мургава кожа, на които по-скоро подхождаше мексиканската „Дос Екуис“. И все пак градът не създаваше усещането за космополитност, характерно за Ню Йорк. Като средище на изкуството в югозападните щати, Санта Фе предполагаше известен артистичен безпорядък. Действителността обаче беше по-различна. Хората се държаха прилично и учтиво. Като се изключеше местният акцент, градът приличаше на Канзас Сити с каубойски ботуши. Или на Канзас Сити без джаз клубовете. Или на Остин без университета.

Спомних си как един от професорите по американска литература в „Дюк“ ни бе говорил за „Цялото кралско войнство“ и идеята, че американците винаги се местят на запад в търсене на нов живот. Вероятно и аз самият можех да започна отначало и да свикна с местните порядки. Или пък да осъзная, че Санта Фе всъщност е един уникален град с невероятна атмосфера. На всеки няколко минути в съзнанието ми изникваше мисълта „Живей тук, стани богат“.

Ню Йорк не почиташе други градове. Изпитваше известно уважение към Чикаго и кимаше любезно на Сан Франциско. Когато обаче отидох с Ашли в Хюстън за Деня на президентите, установих, че нямам нищо против Тексас. През трите дни, прекарани там, участвах в страхотни барбекюта, ходих на баскетболен мач, посетих музея за изящни изкуства и опознах родителите на Ашли — двойка приятни еврейски лекари. Представата ми за Хюстън като кошмарна бетонна джунгла се промени напълно и аз си казах, че бих могъл да живея в този град. Дали нямаше да харесам и Санта Фе? Не че се налагаше, защото едва ли щях да остана.

Дейзи, Ракел и Глория не преливаха от любезности една към друга. И все пак няколко глътки алкохол вършеха чудеса, особено в комбинация с чери домати в различни цветове. Дамите им се радваха и ги обсъждаха, сякаш не бяха зеленчуци джуджета, а истинско кулинарно постижение. Жените май са си такива радват се на миниатюрни неща. Същото важеше и за гастронома, който живееше с Ракел.

Долових откъслечни думи от разговора им. Дейзи изброяваше филми, в които героите претърпяват пълна промяна. Очевидно продължаваше някаква предишна дискусия, в която не бях участвал.

— Господи, забравих за „Войъджър“, „Лунатици“ и „Игрите на глада“! Как не се сетих по-рано?

Самото произнасяне на заглавията караше лицето й да засияе.

Ракел попита дали преобразяването в Хълк, муха или Спайдърмен се брои за пълна промяна. Двете поспориха известно време и накрая Дейзи обобщи, че то може да спадне към тази категория, макар че въпросните филми изобщо не принадлежат към оптимистичния комичен жанр.

Вече бях забелязал, че Глория обича да демонстрира колко е умна. Сега обаче само слушаше и за пръв път показваше интерес към тема, различна от бизнеса. Тя наблюдаваше Ракел и Дейзи с нескрито възхищение.

Скоро установих, че разговорът никак не е безинтересен. И то благодарение на Ракел, която пречеше на сестра ми да се отплесне и да започне да сравнява някой съветски филм от 1952 година с „Паранормална активност 4“.

Баба ми ги слушаше внимателно. Интуицията ми подсказваше, че тя по-скоро е заинтригувана от начина, по който момичетата разменят мнения, отколкото от предмета на дискусията. Може би за пръв път проумяваше, че не само фамилното име ги обединява. Помежду им съществуваше сериозна връзка. Голямата и малката сестра. Креативната и прагматичната. Всяка със собствени идеи за живота. Две наистина интелигентни жени. И, колкото и да е странно за две момичета от Манхатън, с изявена религиозна принадлежност. Едната не беше романтично обвързана, на другата може би й предстоеше брак, но и двете споделяха традиционните мечти за съпруг и деца. Ракел и Дейзи не бяха най-близки приятелки, но щяха да останат дълбоко свързани до края на живота си. Докато ги наблюдавах, съвсем забравих за Глория. Изведнъж обаче тя отбеляза:

— Матю, виждам, че си с новия продукт.

Погледнах я неразбиращо.

— Гела — уточни баба ми.

— О, да. Благодаря. Харесвали ти?

— Да. Никога не бива да се забелязват следи от гребен. Е, твоите почти не се виждаха, но сега изглеждаш много по-добре.

Налагаше се да поддържам разговор с Глория, тъй като сестра ми бе превключила на Дъстин Хофман и неговото преобразяване в „Рейнман“, а Ракел я слушаше и дъвчеше просмуканите с водка маслини. Чудех се какво да измисля. Не исках да обсъждаме теловете за коса. Спортът също не беше подходяща тема.

— Дейзи е претърпяла страхотна промяна — заявих аз.

— Сменихме фон дьо тена й, тъй като старият не й отиваше. Лицето й буквално светна. После се заехме с веждите. Имаха нужда от сенокосачка. Бяха ужасни.

— Доста лоши думи — възмутих се аз. — Извинявай, но Дейзи ми е сестра. Непрекъснато подхвърляш злостни забележки. Ти си умна и имаш богат речник. Но не е хубаво да нападаш хората там, където са най-уязвими. Това е дребнаво и жестоко.

— Тя дори не ме чу.

— Но аз те чух. А Дейзи е човек от моето семейство.

— Същото важи и за мен. Но сигурно ще кажеш, че по нищо не си личи.

— Взе ми думите от устата. — Реших да смекча тона и добавих: — Ти си член на нашето семейство и ако някой те засегне, веднага ще застана на твоя страна.

— Много мило. — Гласът й беше пропит от сарказъм. — Но аз мога да се справя и сама.

— Разбира се, че можеш. И все пак не е лошо да знаеш, че тримата сме готови да ти окажем подкрепа.

— Предпочитам да говоря за постиженията си, а не за евентуалните си неуспехи. Позволи ми да загърбя злобата и да мина на по-приятна за мен тема. Какво ти е впечатлението от „Глори“?

— Всичко е страхотно. Не само разкрасителните процедури, а и персоналът. Тара и Рик са истински професионалисти и много приятни хора. Това е изключително важно за всеки пиар. Особено в този бизнес, тъй като вие посещавате редовно едни и същи места. Личният контакт с медиите и клиентите е от първостепенно значение. Трябва да бъдеш винаги любезен, но без да прекаляваш, защото тогава хората не ти вярват.

— Съгласна съм. Тара и Рик са безупречни. А ти? Успяваш ли да си любезен, без да прекаляваш?

Притворих очи и разтрих точката между веждите си. Помагаше ми да се съсредоточа.

— Старая се да балансирам. Работя изцяло с нюйоркските медии. Подложен съм на огромно напрежение. Хората непрекъснато се сменят: ръководството, играчите, репортерите. Аз съм само един пратеник и не трябва да ги омайвам с личните си качества. От друга страна, ако не правиш впечатление в Ню Йорк, никой няма да ти обърне внимание.

— Но работата ти е по сърце?

— Да. Фактът, че съм роден в Ню Йорк, ми помогна да се справя с цялата лудница. Хората, които живеят там, харесват безумието на града и успяват да преодолеят стреса. Ашли е една от тях. Но не всеки се аклиматизира лесно навсякъде. Аз лично така и не свикнах с южняшките маниери, докато следвах в „Дюк“. Когато говорех с някого, едва се сдържах да не кажа: „Хайде, довърши най-после изречението!“.

Сервитьорът дойде до масата. Тъй като Глория трябваше да шофира, ние тримата си поръчахме по още едно мартини. Менюто беше според очакванията ми — изискано като в ресторантите в „Трайбека“, с изключение на дългия списък от ястия с царевица и чили. Харесах си камбала от Аляска; едва ли беше най-удачният избор в Ню Мексико, макар сервитьорът да ме увери, че доставят рибата всеки ден. Не ми се искаше да рискувам и затова си взех пържола. Погледнах към Дейзи и Ракел, но двете обсъждаха разпалено „Аватар“, сякаш поставяха началото на истинска революция в киното. Напразно се надявах да ги въвлека в разговора си с Глория. Чудех се какво да я попитам. Може би за инвентара и складовете? Темата ми беше толкова безинтересна, че не успях да си отворя устата. Сервитьорът наля вино в чашата й и се отдалечи.

— Как виждаш бъдещето си, Матю? — попита баба ми и след като забеляза недоумяващия ми поглед, добави: — Нямам предвид бъдещето с голямо „Б“, а дали смяташ да се пенсионираш на сегашната си позиция.

Поклатих отрицателно глава.

— Но все пак смяташ да работиш в сферата на спорта?

— Да. Обичам спорта. Сегашната ми работа е чудесна, колегите също. Но много неща са извън моя контрол. Ръководството взема решения и аз трябва да им придам положителен характер, независимо дали ги одобрявам, или не. До момента ме повишиха няколко пъти и вече имам известно влияние при избора на стратегия. Хубаво е, че не съм просто изпълнител.

— Смяташ ли да се оттеглиш от връзки с обществеността?

— Интересен въпрос. Мисля си за това от около шест месеца. Харесвам редица неща в пиар професията, например възможността да превърнеш една безнадеждна ситуация в абсолютно печеливша. Аз обаче работя със спортните медии и мениджъри, с които не се общува никак лесно. Някои са празноглави, но повечето са доста умни. Ако искам да бъда убедителен, се нуждая от сериозни аргументи.

— Знам — каза баба ми, надигна чашата и я пресуши почти до дъно. — Дошло ти е време за промяна. Не е хубаво да си част от нещо, което не можеш да контролираш. Но трябва да си наясно, че в бизнеса рядко съществува пълен контрол. Заобиколен си с различни хора, икономиката се мени непрестанно, клиентите имат своите предпочитания.

— Да, така е. Но аз наистина искам да опитам нещо ново.

Понечих да добавя: „И съм учуден, че си достатъчно проницателна, за да го забележиш“, но реших да замълча.

— Мислил ли си в каква посока ще поемеш?

Тя допи виното, огледа се за сервитьора и след като не го видя, сама си наля.

— Не съм го обсъждал с никого, освен с Ашли. — Отпих голяма глътка от второто си мартини и го оставих настрана. Смятах, че на Глория ще й е по-трудно от мен да проведе този небрежен разговор с внука си. Вероятно щеше да се нуждае от повече алкохол. Ето защо реших аз да шофирам на връщане. А и нямах търпение да седна зад волана на колата й. — Мисля да започна бизнес с един приятел, Джими Кмайло.

— Що за фамилия е това?

— Семейството му е от Украйна. Познаваме се от колежа. Той работеше за голяма спортна агенция.

— Агенция, която представлява играчи? — попита Глория. — В някой конкретен спорт ли?

— Не, във всички професионални спортове. Изготвят договори с клубовете, с рекламодателите, всякакви такива.

— Как е името на агенцията?

— „Неотразимите К. К.“ Основателите се казват Каплан и Клайн.

— Къде са те сега?

— Вече са богати пенсионери. Както и да е, по време на летния ми стаж поработих доста с Джими. Научих много от него. Повечето хора не обръщат внимание на стажантите, но той държеше да науча нещо от него и така се сприятелихме. Джими възприемаше задълженията си изключително сериозно. Навремето още нямаше свои клиенти и обслужваше тези на по-възрастните си колеги. Обеща да ми намери работа и двамата поддържахме връзка. Но когато получих предложение от „Метс“, започнах там.

— И какви са плановете ви с Джими?

— Искаме да основем своя собствена компания. Той се чувства добре в „К. К.“, има дълъг списък с клиенти, но не иска до края на живота си да бъде мъничко колелце в голямата машина. Двамата се интересуваме от спортния мениджмънт. Може би ще наемем и трети човек, адвокат с опит в спортното право.

Изведнъж осъзнах, че Дейзи и Ракел ни слушат. Сестра ми ме гледаше изненадано. Не можех да разбера кое я е учудило повече — идеята ми да напусна „Метс“ или фактът, че я споделям с баба ми. Аз също бях учуден. Беше по-добре да млъкна, защото Глория като нищо щеше да се заяде с мен. Но тя попита:

— Кои са най-ценните качества на Джими?

— Много са. Умее да преговаря, справя се с десет неща едновременно, като не забравя и най-малките детайли. Освен това е честен и почтен, но без да бъде смотаняк.

Ноздрите на баба ми потрепнаха. Последната дума не й допадна.

— Джими е силна личност с добро самочувствие — добавих аз.

— А ти какво предлагаш?

— Социални умения. Неведнъж съм имал интересни предложения от спортисти. Те знаят, че работя усилено, а и резултатите са налице. Освен това се справям отлично с медиите. Не ги лъжа, макар че работата ми е да разкрасявам истината. Журналистите ми вярват, че няма да ги подведа с информацията, която им предоставям. Бива ме и в стратегиите. Умея да планирам бъдещето на всеки нов играч, и то за следващите десет години.

— Как може да си сигурен какъв ще бъде някой след десет години? — попита Ракел.

— Не съм. Но гледам да го опозная и си задавам няколко въпроса: Какво е уникалното в този човек? Как мога да използвам предимствата му, за да го пласирам добре на пазара? От какъв тренинг се нуждае, за да се държи подобаващо пред пресата и обществото?

— Смяташ ли, че икономическият климат е подходящ за започване на малък бизнес? — поинтересува се братовчедка ми.

— С Джими разсъждавахме много по въпроса. И знаеш ли какво решихме? В бизнеса сигурност няма. Ако чакаш благоприятен момент, за да започнеш, какво ще правиш, когато нещата… — Бързо намерих синоним на „скапят“ и довърших изречението: — Когато нещата се усложнят и тръгнат към провал?

— Прав си — намеси се Дейзи. — Филмите например вървят най-добре в тежки моменти, защото отклоняват хората от лошите мисли. Поне така е било по време на Голямата депресия. Сега е различно заради популярността на новите медии. И все пак жаждата да чуеш или видиш някаква история все още е жива. Както и жаждата да се насладиш на комбинацията от умения и борчески дух в спорта.

— А приятелката ти какво смята? — попита Глория.

— Ашли ме насърчава. Тя харесва Джими и му вярва. Обикновено няма грешка в преценката си. Каза ми следното: „В момента си на двайсет и седем. Твърдиш, че евентуалният ти партньор е по-умен и по-честен от деветдесет и девет процента от хората в този бранш. Дали ще ти се отвори подобна възможност, когато си на трийсет и пет? А на четирийсет и седем ще имаш ли куража и финансовата свобода да предприемеш такъв риск?“ — Погледнах мартинито си и едва се сдържах да не го изпия на екс. — Любопитен съм да чуя и твоето мнение, Глория.

Ракел я изпревари и заяви:

— Ашли е права. Действай.

— Пък и татко винаги може да ти помогне — добави Дейзи. — Той знае как от нищо се прави нещо. Дори ще ти даде повече съвети от необходимото.

Баба ми си наля още една чаша вино.

— Мисля аз да карам на връщане — отбелязах.

— Става — кимна тя.

— Благодаря.

— Желая ти успех — продължи Глория и вдигна чашата си. — Макар че портфейлът ми ще остане затворен завинаги, сърцето ми (ако изобщо имам такова) ще бъде отворено. Не само Брадли може да ти бъде полезен със съвети, колкото и безценни да са те.

— Отново си жестока — заявих аз.

— Съвсем не. Не го казах саркастично.

— Но прозвуча така. Все пак става дума за сина ти.

— Брадли успя в своя бизнес. Не колкото мен, но ние не сме се съревновавали.

— Естествено.

— Сега ти звучиш саркастично, Матю.

— Извинявай, Глория.

— Приема се. Наздраве за теб и за мен. Ще ми бъде приятно да ти дам съвети за бъдещото ти начинание.

За пореден път не знаех какво да й отговоря. „Благодаря“ ми се струваше недостатъчно и затова казах:

— Благодаря много, бабо.