Сюзан Айзъкс
Изборът на Глория (12)

12
Глория

Неловкото мълчание смущава почти всички. Не и мен. Представете си, че чакате с други пациенти пред лекарския кабинет, сядате в самолета до някой бизнесмен или се приближавате до група непознати на оживено парти. Коя е най-естествената ви реакция? Да се заприказвате с тях.

Обикновено започвам с думите „Аз съм Глория Гарисън“. Много по-лесно е с тази фамилия. Преди, когато се представях с името Голдбърг, хората премигваха и превключваха на еврейска вълна с надеждата, че имам достатъчно чувство за хумор, за да не започна дискусия за бедната работническа класа. В началото разговорът върви, думите се леят, но постепенно потокът им отслабва и след миг пресъхва напълно. Какво правят деветдесет и девет процента от хората в подобна ситуация? Измислят скалъпени оправдания, за да се измъкнат — ще си взема питие от бара, ще се отбия до едно място, ще поздравя един приятел на онази маса в дъното. Готови са на всичко, само и само да не трябва да понесат тишината.

Неловкото мълчание не ме безпокои, защото някога аз бях човекът, който го причиняваше. През всичките онези години в Синсинати, когато бях черната овца, никой не искаше да говори с мен. Хората млъкваха веднага щом видеха, че се задавам.

Сигурно си мислите, че нещата са се променили, след като заминах за Ню Йорк и започнах работа в най-шумния квартал в града. Всички там бърбореха едновременно. С една малка подробност — никой не очакваше от моделите изречения с подлог, сказуемо и допълнение. „Здрасти“ и „довиждане“ бяха напълно задоволителни. Такова беше неписаното правило на модния свят — „Дрехите говорят сами за себе си“, което в превод означаваше „Момичета, ходете изправени и дръжте устата си затворена“.

Мъжете, с които излизахме, не се интересуваха от мнението ни. Достатъчно им беше да чуят: „О, господин Прекрасен, колко се радвам, че съм с вас. Разкажете ми повече за своя живот.“ После ние отваряхме леко влажните си устни и се преструвахме на възхитени, докато те говореха… и говореха. Ако се случеше да настъпи неловка тишина, не я нарушавахме с ненужно бръщолевене. Моделите, интересуващи се от сериозни връзки, следваха напътствията на Роуз Смит Феърли в книгата „Умението да ухажваме“. Един от любимите им съвети беше: „Момичета, подгответе се! Направете списък с изрази, с които ще привлечете вниманието му. Запомнете ги добре. И когато забележите, че е отегчен, използвайте ги, за да съживите разговора.“

Но нека се върнем на неловкото мълчание, с което смятах, че ще бъда посрещната на вечеря. Отворих вратата на трапезарията в седем и три минути, вярна на правилото, че е унизително да подраниш, досадно да пристигнеш навреме и невъзпитано да закъснееш повече от допустимото. Представях си как издънките на семейство Голдбърг седят безмълвно около масата. Може би отпиваха по глътка вода, но не смееха да посегнат към нарязаните на кръгчета франзели и да ги намажат с масло. Сигурно ги бях шокирала със споменаването на детективското бюро. Видеха ли ме да влизам в стаята, щяха да млъкнат от страх да не дочуя нещо, което ще им попречи да се докопат до „Глори“. Или пък бяха забравили роднинските връзки помежду си и щяха да мерят всяка своя дума, за да спечелят в надпреварата за голямата награда.

Още в коридора долових гръмкия смях на Матю и едно от момичетата, вероятно Дейзи. Не вярвах, че Ракел ще се отпусне чак толкова. Когато обаче престъпих прага на трапезарията, забелязах, че и тримата се кискат за нещо. Смехът на момичетата просто се сливаше в едно. Беше искрен и сърдечен, от онзи вид, който те кара да се задъхаш и да оголиш венците си. За съжаление гледката не е от най-приятните.

Тъй като вече знаеха, че само един от тях ще наследи компанията ми, веселието им очевидно не беше за моя сметка. Щом ме видяха, те бързо се съвзеха и ми се усмихнаха за поздрав. Три безупречни усмивки, демонстриращи чудотворното действие на избелващите лентички.

— Много хубаво, че сте се облекли официално за вечеря — отбелязах аз.

Матю носеше сако без вратовръзка, което се смята за достатъчно елегантно в югозападните щати. Явно притежаваше изтънчен усет за модните тенденции в различни краища на страната. Сакото беше от фин конопен плат. Преди петдесетина години го наричахме „чул“, но сега сигурно имаше друго име. Внукът ми се обличаше с вкус. За миг ми напомни за дядо Луи, който винаги се издокарваше за синагогата. Разбира се, Матю не носеше панамска шапка (и кипи под нея). И все пак приликата не беше достатъчно голяма, за да ме разчувства. С пригладената си назад коса (която беше естествено права и не се нуждаеше от толкова много гел) той по-скоро приличаше на бившия ми съпруг Джо. Не само физически, но и с невероятното си обаяние.

Красивите общителни мъже рядко са привлекателни. Те наподобяват очарователните безполови кученца от някоя реклама. Не и Джо. В него гореше огън, който примамваше жените. Същото се отнасяше и за внука му. При Брадли нещата стояха другояче — красотата и динамиката бяха прескочили едно поколение. Всъщност не беше точно така. Травис не притежаваше външния вид на Джо и Матю, но тримата имаха нещо общо помежду си… някакъв животински магнетизъм. В сравнение с тях горкият Брадли приличаше на парче пушена сьомга.

И така, облеклото на Матю беше напълно подходящо за официална вечеря в Санта Фе. Ракел обаче изглеждаше така, сякаш се бе издокарала за един от рекламираните напоследък скъпи ресторанти в Манхатън или Бруклин — с черна пола, черна копринена блуза и грамадни обици, наподобяващи сребърни пуканки. Косата й беше сресана назад и придържана от тънка черна диадема. Семпло, но стилно. Можех да я похваля за добрия избор, но замълчах, за да не си помисли, че искам да спечеля симпатиите й.

Никога не съм обичала да се подмазвам. Повечето красиви жени, каквато бях и аз като млада, стават експерти в тази област. Моля те, обичай ме за това, което съм, а не заради съвършената ми обвивка. Цял живот се извиняват за късмета си и се превръщат в досадници.

А красотата наистина е късмет. Когато се качих на влака от Синсинати за Ню Йорк, преживях един вълшебен миг. Търсех си по-хубаво място във вагона и изведнъж съзрях в прозореца нечие отражение. Помислих си: „Господи, колко е красива!“. След секунда осъзнах, че гледам себе си. Надявах се да стана модел и имах шанс, защото бях относително висока и слаба, което ме радваше, тъй като не притежавах никакви други умения. Момчетата не пропускаха да ми кажат колко съм хубава. Някои недоумяваха и ме питаха: „Защо… хммм… си лягаш с всеки?“. А един от тях заяви в момента на самото проникване: „На жена като теб не й се налага да прави такива неща.“

Влакът набираше скорост и ме отдалечаваше от всички тези момчета, от ужасната ми майка и добрия ми баща, чиято любов не облекчи нито неговия, нито моя живот, и аз си казах: „Край. Няма да го правя повече. Не ми се налага.“ Може би малко преувеличих, но когато си красавица, ти е позволено да се държиш както си поискаш. В Ню Йорк хората ме смятаха за сдържана или дори студена. Никога не угодничех с усмивки и любезности. Неловкото мълчание не ме притесняваше ни най-малко, дори се възхищавах на способността си да се справям с него. Същото се отнася и за случаите, в които някой се опитваше да ми се подиграе или да нарани чувствата ми. Не го виждах и не го чувах, а най-хубавото беше, че това се забелязваше. Никаква обида не бе в състояние да ме засегне.

След като се омъжих, чух една съседка в Грейт Нек да казва на друга: „Глория е голяма красавица, но има ледено сърце.“ Интересен коментар, от който изобщо не ми стана мъчно. В наши дни ме описват като костелив орех. Но аз не желая да очаровам никого. Нито пък да се подмазвам. Ако хората ме мразят — а мнозина изпитват такива чувства, включително и Ракел, — проблемът е изцяло техен.

Другата ми внучка Дейзи, която бях отписала като човек, намерил убежище от живота в изкуството, беше изненадата на вечерта. Имам предвид външния й вид. Сигурно ще ме помислите за повърхностна. Не ме интересува. Но нека обобщя. Матю се представи добре според стандартите на Санта Фе. Ракел, с дребничката си фигура, гладка кожа и очи, по-тъмни от косата, изглеждаше също толкова изискана, колкото беше и умна.

За мое учудване обаче Дейзи се бе преобразила до неузнаваемост. Е, все още ми се искаше да извикам козметичката Лизи, голямата майсторка на скубането и депилирането, и да я помоля да направи нещо с тези бухнати вежди. Птички можеха да гнездят в тях. Но като изключим веждите, Дейзи приличаше на редовна клиентка на „Глори“ — една от онези жени, които на излизане от „гломобила“ си запазваха часове за следващите три години (названието беше моя идея, тъй като потенциалните клиентки едва ли щяха да останат очаровани от надписа „Заповядайте в нашия прекрасен камион“).

Ако имате закръглените форми на Дейзи, по-добре не си опъвайте назад косата. В противен случай главата ви ще заприлича на топлийка. Тя вероятно го знаеше, защото бе вдигнала своята в небрежен нисък кок а ла Катрин Хепбърн. С това се изчерпваше приликата с легендарната актриса. Косата на Дейзи беше доста по-мека от нейната, но не трябва да забравяме, че звездите от четирийсетте и петдесетте години не са разполагали със съвременните козметични продукти.

Роклята й беше с гол гръб и презрамка около врата, с малко по-затворено деколте от тези на Мерилин Монро и София Лорен. Падаше свободно върху бедрата й, без да изглежда твърде обемна. Талията на Дейзи съвсем не беше тънка, но широките й рамене създаваха такава илюзия. Проблемът беше в дължината на роклята. Въпреки че краката й не бяха лоши, толкова къса рокля подхождаше на петнайсетгодишен модел в списание за тийнейджърки. Подобна кройка и дължина никога не биха намерили място на страниците на „Ел“.

За разлика от Ракел, която изглеждаше добре с малко спирала и червило, Дейзи се нуждаеше от повече грим. Очевидно го бе осъзнала, тъй като дискретните сенки подчертаваха елегантно очите й. Червилото й сякаш беше съвременна версия на класическия цвят „Череши в снега“ на „Ревлон“: червено със синкав оттенък. Перфектният избор за порцелановата й кожа. Дейзи бе инвестирала в скъп руж. Много ефектен и естествен. Слава богу, без блясък. Бих я попитала за марката, но реших да се въздържа — и бездруго се канех да се отърва от тримата колкото се може по-скоро. Фон дьо тенът й беше твърде розов и почти се сливаше с ружа, но това се коригираше лесно.

Неволно й кимнах — жест, който Дейзи разтълкува като знак на одобрение. Тъй като нямах кой знае какви възражения, не я опровергах, макар и да не исках да създавам грешното впечатление, че окуражавам когото и да било от тримата.

Приближих се към масата и Матю издърпа стола ми, за да седна. Не допусках, че момче на неговите години е способно на подобни обноски.

— Благодаря — казах аз и не пропуснах да забележа киселата физиономия на Ракел.

За мен вниманието на Матю беше задължителна учтивост, но тя очевидно го възприемаше като отживяла проява на кавалерство. Ако нейният съжител, господин Тире (не помнех името му, то фигурираше в детективското проучване), се сещаше да издърпа стола й, преди да седне, тя сигурно щеше да има различно мнение по въпроса.

Натиснах с коляно звънеца под масата. Карлос и Паула донесоха блюдата и ги оставиха на дългия бюфет. Карлос умееше да подрежда ястията; знаеше къде и под какъв ъгъл да разположи купата със салата и големите сребърни лъжици. Мълчах, докато той наливаше виното. Децата поискаха червено — типично за нюйоркчаните, които смятаха, че такова предпочитание е доказателство за по-изтънчено небце. Дрехите им бяха тъмни, подходящи за поетичен рецитал или погребение, така че и да се накапеха с малко „Вега Сицилия“, нямаше да им личи.

— За да не е много официално, вечерята ще бъде бюфет — заявих аз.

Освен това не исках Карлос и Паула да влизат непрекъснато и да чуят думите, с които изпращам внуците си у дома: „Никой от вас няма да получи Глори.“

Бях очаквала братът и сестрата да седнат един до друг, а госпожица Чача срещу тях. Но Ракел и Матю се настаниха вдясно от мен, а Дейзи вляво — сама на масата, сама в живота (според информацията на детективите от „Стърн и Пичуто“).

— Заповядайте, моля — подканих ги аз.

Тримата бяха достатъчно възпитани, за да знаят, че гостите се обслужват първи. Ето защо веднага отидоха до бюфета.

— Изглежда вкусно — каза Матю, загледан в ориза с царевица.

— Мати, любимата ти салата — заяви Дейзи. — С много авокадо. — Тя загреба с голямата лъжица и вилица от зеленчуците. — Има и репички! Страхотно! — После застана пред платото с нарязано телешко и без притеснение се поинтересува: — Глория, това свинско ли е?

— Телешко.

Едва се сдържах да не попитам дали въпросът е от кулинарно или религиозно естество. Знаех, че е второто, и тъй като изобщо не ми се слушаха глупости за традициите и петхилядната еврейска история, реших да огледам масата. Исках да се уверя, че Паула не е забравила солта и пипера.

— И аз обичам репички — намеси се Ракел, но съдейки по минималното количество, което си сипа, явно преувеличаваше.

Ако не неловко мълчание, то бях очаквала поне известна скованост, но тримата обсъждаха студеното телешко съвсем непринудено, като близки роднини на семейна вечеря.

Когато се отправих към бюфета, момичетата бяха вече седнали, а Матю се бе запътил към масата с чиния в едната ръка и две хлебчета в другата. Усмихна ми се почти като Травис, само че още по-широко. Матю не само беше по-хубав от сина ми, но и по-дружелюбен. У Травис имаше някаква загадъчна сдържаност, която напълно отсъстваше в това момче.

Според информацията на „Стърн и Пичуто“ жените доста си падаха по Матю, както и той по тях. Не ходеше с няколко наведнъж, а беше нещо като сериен любовник — сменяше ги една след друга, докато загубеше интерес. И така без край. Подобно на своите връстници, Матю притежаваше постоянството на една бълха. Но когато имаше сериозна връзка с някоя жена, се превръщаше в изключително вярна и предана бълха.

Сложих си само от ориза и зеленчуците. Нека си мислят, че съм вегетарианка. Наскоро зъболекарят ме предупреди, че венците ми се оголват „застрашително“. Срещу трийсет хиляди долара и една седмица престой в болница проблемът можел да бъде разрешен. Междувременно обаче не исках да рискувам някой от зъбите ми да се изтърколи в чинията заради едно парче телешко.

Травис беше много чаровен и жънеше успехи сред жените, но сдържаността му караше хората (включително и мен) да си мислят, че крие някаква тайна. Под „тайна“ нямам предвид нещо конкретно като криене на данъци или сексуални предпочитания към домашни животни. Той просто не споделяше лесно и с всички. Вероятно го правеше само с Адриана. Тази мистерия си остана загадка за мен. Травис можеше да има всяка жена — богата, изискана, красива, — но си избра деветнайсетгодишна пуерториканка, която следваше в държавен колеж.

Споменът за сина ми ме накара да се обърна към Ракел. Тя разстилаше ленената салфетка на коленете си, като внимателно заглаждаше ръбчетата. Не приличаше много на баща си, но нещо ме накара да се загледам в нея. Върхът на езика й докосваше горната й устна. Травис правеше същото, когато се съсредоточаваше. Беше го наследил от Джо. Обичах да се шегувам с тях, че плезенето явно е доста устойчиво от еволюционна гледна точка, щом се предава от поколение на поколение. Ето че и Ракел го бе усвоила. Седнах отново на мястото си и насочих вниманието си към Дейзи, за да не се вторачвам в Ракел.

Тъкмо отварях уста да обявя, че отменям плановете си за „Глори“, когато Мат ме изпревари:

— Докато си почивахме в стаите преди вечеря (между другото, благодарим ти за тази възможност), тримата си поговорихме и стигнахме до извода, че не сме обсъдили подробностите около „Глори“.

Понечих да го уведомя, че вече не се и налага, но той беше нюйоркчанин и не правеше паузи.

— Преди да навлезем по-детайлно в плановете ти, бихме искали да ти кажем нещо. Всеки поотделно.

— Моля, заповядайте. Нали сте мои гости.

Матю погледна момичетата.

— Кой ще започне?

— Аз — кимна Дейзи и си пое дълбоко въздух.

За разлика от Мат сестра му не притежаваше природната дарба да общува с лекота. Сигурна съм, че работеше по въпроса, но все още не се беше усъвършенствала. Долових известна нервност. Дейзи стискаше до болка вилицата. Искаше да говори първа, за да се отърве по-бързо.

— Ще бъда кратка. Доволна съм, че се събрахме, и се надявам, независимо от… — Друго поемане на въздух и много дълго, дразнещо издишване. Едва се сдържах да не избухна: „Изплюй камъчето най-сетне!“. — Надявам се и в бъдеще да се срещаме и да се опознаем.

— Ще видим — заявих аз. „Само през трупа ми!“ щеше да прозвучи доста грубо и зловещо, а „Нека се обзаложим“ — ненужно провокативно. Какво очакваха да чуят? „О, с удоволствие“ ли? Защо трябваше да се преструваме? — Само това ли искаше да кажеш?

— Не. Не бих могла да твърдя, че съм обмислила сериозно предложението ти. Не разполагах с достатъчно време. Нито с нужната информация. Но веднага разбрах, че то не е за мен. Имам работа, която обичам… в Ню Йорк. От студията непрекъснато ме увещават да се преместя в Ел Ей, но досега успявам да се измъкна. Бих ли отишла, ако се наложи? Не знам. Лос Анджелис ми харесва. Познавам доста хора там. Вероятно ще се преместя, тъй като целият филмов бизнес е съсредоточен в този град. Не се виждам да работя друго. Исках го от малка и… — Дейзи ми се усмихна широко. Забелязах, че има трапчинки. Никога не съм харесвала трапчинки на лицето на възрастен човек. — И мечтата ми се осъществи. Работя във филмовата индустрия, но не в нейния център, а в периферията. И това ме прави много щастлива. Благодаря ти за… предложението, но се оттеглям от съревнованието.

— Добре — отвърнах аз.

Дейзи сключи ръце — вероятно израз на откровеност — и ги опря на масата. Не притежаваше никаква вродена грация и ръцете й наклониха ръба на чинията, която за малко не се изсипа в скута й. Тя ги дръпна точно навреме и се изчерви чак до деколтето.

— За мен е чест, че изобщо си помислила… — подхвана отново Дейзи, но аз я прекъснах, за да й спестя всякакви сантиментални излияния.

— Не се притеснявай, не си засегнала чувствата ми. Някои хора твърдят, че изобщо нямам такива, което, разбира се, е глупост. Но щом бизнесът на „Глори“ не е за теб, продължаваме нататък. Матю? Ракел?

— Ти или аз? — обърна се Матю към братовчедка си, а тя сви небрежно рамене, сякаш не я интересуваше кой ще започне.

Понякога равенството между мъжете и жените ме дразни. Матю дори не настоя да й отстъпи думата. В моята младост подобно поведение беше немислимо, да не кажем невъзпитано. Спомням си как веднъж Кийт се ядоса, след като някакъв младеж не ми направи път и излезе пред мен от асансьора. Тогава му разказах как по времето, когато още живеех в Ню Йорк — беше скоро след екзекутирането на Етел и Джулиъс Розенбърг за шпионаж, — минавах покрай група деца и те крещяха: „На електрическия стол сложи я, нали жена е, все е първа!“.

— И така… — заяви Матю, а Ракел набоде няколко репички с вилицата си. Явно бяха готови с решението си. — Това, което ни предлагаш, е наистина чудесно. За разлика от сестра ми, аз не бих казал, че съм намерил идеалната работа. Но засега съм щастлив в „Метс“. В момента отборът е във финансово затруднение. Някои играчи са с травми, други не се изявяват според очакванията. И все пак харесвам мястото. Работя много и успях да се издигна, така че старанието ми не остава незабелязано. Честно казано, бих се радвал да бъда пиар, в който и да е професионален отбор. Дългосрочният ми план е да заема ръководна длъжност.

— Значи можеш да бъдеш щастлив единствено в сферата на спорта? — попитах аз.

Думата „щастлив“ съдържаше лека ирония, защото въпреки ужасното състояние на икономиката, повечето млади хора настояваха да работят само онова, което „обииичат“. Личното удоволствие беше по-важно от всичко — и от заплатите, и от служебното повишение.

Защо ли не се бях сетила за тази особеност, преди да се замисля за съдбата на „Глори“?

— Не бих казал — отговори Матю. — Обичам професионалния спорт. Всяко момче мечтае да работи за любимия си отбор, да опознае играчите и да отиде в Порт Сейнт Луис една седмица преди началото на пролетните тренировки. Ако ми предложат четири пъти по-голяма заплата, за да бъда пиар на Националната оръжейна асоциация, ще се изсмея. От друга страна, ако…

— Какво? Срещу половин заплата би постъпил в някоя организация за защита на човешките права? — прекъснах го аз.

— Не.

Изчаках да обясни защо, но за него това беше достатъчен отговор. После продължи с презентацията си, макар и с не чак толкова ентусиазиран тон. Помръкна и блясъкът в кафявите му очи — очевидно се бе ядосал на намека ми, че е запален левичар от Източното крайбрежие.

— Не съм обсебен от спорта. Но ако получа предложение за два пъти по-голяма заплата в Сити Банк с перспективата да се издигна в йерархията до две години, определено ще си помисля.

Не разбирах накъде бие и това ме изнервяше. А уж бях експерт в емоционалния покер, особено срещу по-млади хора, които още не са овладели тънкостите на играта.

— Бих искал да науча повече за „Глори“ — добави той. — Бизнесът очевидно процъфтява. Вие запълвате една огромна потребителска ниша. — Матю отметна глава. Твърде очарователно за моя вкус. — Как наричаш хората, които ползват услугите ти? Потребители или клиенти?

— Клиенти.

— От малкото, което съм чел за „Глори“, знам, че си измислила оригинален начин за доставка на качествени услуги и продукти на разумна цена. Освен това намирам за похвален факта, че въпреки дамската клиентела първоначално си избрала мъж за наследник на бизнеса.

Погледнах Дейзи, която вече бе казала „Не, благодаря“, но ни слушаше толкова внимателно, сякаш все още участваше в надпреварата. Дали думите на брат й бяха събудили отново интереса й?

Ако трябва да бъда честна, не допусках, че някой от тях ще отхвърли предложението ми. Планът беше аз самата да им откажа.

— Доколкото разбрах, очакваш да навлезем в бизнеса — продължи Матю — и впоследствие да…

— Да го наследите — завърших изречението, тъй като той се притесняваше да го направи. — Ако всичко върви нормално и се уверя, че един от вас двамата не е идиот, бизнесът ще бъде негов или неин. Вероятно искате да знаете какво разбирам под „идиот“.

— Да, но по-късно — заяви Матю.

Нима държеше да претупа разговора или да ме обиди с пренебрежителното „по-късно“? Понечих да му кажа, че подобна реакция не е учтива, но Матю не спираше да говори и аз не успях да го прекъсна.

— „Глори“ е една прекрасна възможност за бизнес, но реших да се оттегля от играта.

Бях толкова изненадана, че дори не можах да възкликна: „Какво?!“

— Прекалено съм свързан с Ню Йорк, за да се преместя.

Едва ли съществуваше по-хубав пример за идиотизъм! Свързан с Ню Йорк?!

— В момента приятелката ми завършва медицина в университетската болница „Маунт Синай“. После ще започне работа в Презвитерианската болница. Смята да специализира в спешното отделение. Родена е в Хюстън. По-точно в Китай, тъй като е осиновена. Казва се Ашли Олтман. Не иска да се връща в Тексас, защото обича Ню Йорк. А аз обичам нея и искам да бъдем заедно. — Матю преглътна бавно и добави: — Ще се оженим. — Ракел се изправи на стола си, а начервените устни на Дейзи се закръглиха в учудено „О“. Той погледна сестра си, а после мен. — Още не съм й предложил.

— И защо си толкова сигурен, че подметките на доктор Ашли са залепени за нюйоркските улици? — поинтересувах се аз.

— Защото сме разговаряли по въпроса. Тя ще остане там поне още четири години. Но най-вероятно завинаги.

Думите му прозвучаха напрано смешно. Ракел и Дейзи също ме подразниха, защото си размениха глуповати момичешки погледи. Боже мой! Матю ще се жени!

— В Санта Фе имаме доста спешни случаи — казах аз. — Заради амфетамините и законите за оръжеен контрол. Свръхдози, престрелки. Работата тук несъмнено ще й хареса.

— Презвитерианската болница разполага с най-доброто спешно отделение в страната. Не мога да я помоля да зареже специализацията си.

— Дори и ако печелиш три пъти повече от сега?

Съжалих веднага щом го изрекох. Едва ли не излезе, че го убеждавам да поеме бизнеса ми.

Матю се облегна назад и почти наклони стола на задните му крака.

— А ти? — попита той.

— Какво аз?

— Би ли прехвърлила бизнеса в Ню Йорк?

— В никакъв случай. Нашата дейност е изцяло концентрирана в западните и югозападните щати. За какво ни е да се местим на изток?

— За да се разраснете.

— Ако исках да го направя, щях да се насоча към Средния запад. Но засега нямам такива намерения. Онзи, който поеме компанията, е свободен да действа както пожелае. Ако това си ти, можеш да закараш всички гломобили в Куинс. Не ме интересува.

— Съгласен съм, че няма смисъл да местиш бизнеса на Източното крайбрежие. Там е пълно с фризьорски салони и магазини за дрехи.

— И какво решаваш?

Странно как Матю приличаше на Травис и Джо, но не и на баща си. Краищата на устните му се повдигнаха в любезна, леко злъчна усмивка, която не излъчваше злонамереност, а по-скоро чист егоизъм. Знаех какво ще чуя. И той го каза.

— Благодаря ти за доверието. Но не мога да напусна Ню Йорк. Дори и да исках да го направя, никога не бих се разделил с Ашли.

Кимнах, за да изглеждам като грандама и да не отговоря с гласа на старица, прегракнала от вълнение и насъбралата се слюнка в гърлото. Почувствах стягане в гърдите и си казах: „Не, това няма да ми докара инфаркт!“. Оставаше да чуя само мнението на Ракел, но не изгарях от нетърпение. Нещата определено не отиваха на добре.

За съжаление беше твърде късно да обявя онова, което бях решила в началото на вечерта — че оттеглям предложението си и очаквам от тях да се върнат в Ню Йорк с първия сутрешен полет. Сега трябваше да изслушам и Ракел. За да я накарам да се почувства неловко, просто кимнах. Слушам те. Изобщо не си бях дала сметка, че тя работи като адвокат вече цяла година и не би се смутила от нечие сдържано кимване или ледено мълчание. Вместо да закърши нервно пръсти и да се засуети, Ракел каза:

— За разлика от Дейзи не съм влюбена в работата си. Винаги съм мечтала за подобна позиция, но сега ми идват наум стотици други неща, с които бих искала да се занимавам. И аз, подобно на Мат, обичам човек, тясно свързан с Ню Йорк. Той обаче все още не е готов да се обвърже сериозно с мен.

Ракел наблегна на „все още“, сякаш предложението за брак вече чукаше на вратата. Но аз знаех друго. Според проучването на „Стърн и Пичуто“ тя живееше в щастливо неведение. Хейдън Рамос-Круз я лъжеше, че работи до късно, и прекарваше вечерите си в апартамента на своя колежка от „Голдман Сакс“. Господин Тире можеше наистина да й предложи брак, но ерген или женен, винаги щеше да й изневерява.

Разбира се, бях решила да не споменавам нищо пред нея, колкото и да ме ядосаше.

— Интересно — продължи Ракел. — Често съм се питала какво бих ти казала, ако ми се отвори тази възможност.

— Представям си — заявих аз.

С пуснатата коса и тънката черна диадема Ракел приличаше на Алиса в Страната на чудесата.

— Едва ли. Освен ако наистина си даваш сметка какво причиняваш на околните, което ме съмнява. Но както и да е. Накратко нещата стоят така. Оценявам факта, че си обичала баща ми. Всичко останало, свързано с теб, ме отвращава. Да забравим, че ме пренебрегна напълно след смъртта на татко. По-важното е, че не прояви никакво съчувствие към майка ми. Обърна гръб на една вдовица с малко дете — защо ти е да помагаш на някаква си латиноамериканка, и то католичка? Травис вече го нямаше и ти не сметна за нужно да се поинтересуваш от семейството му. Какъв е изводът от всичко това? Не съществува сила на света, която би ме накарала да заживея в един град с теб. Що се отнася до „Глори“, знам, че компанията е кръстена на твое име. Колко подходящо! Поредният пример за безкрайното ти себелюбие. Ето защо аз се превръщам в твоя трети неуспешен удар. Едва ли е нужно да обяснявам какво се случва след това, но все пак ще го направя: ти си вън от играта.