Сюзан Айзъкс
Изборът на Глория (22)

22
Мат

Както и предишната нощ, биологичният ми часовник ме събуди в четири и половина. Явно все още не знаеше, че се намирам в Ню Мексико. В петък се бях повъртял в леглото, но приятният допир на хладните чаршафи ме бе приспал мигновено. Днес беше събота и аз знаех, че няма да мога да мигна повече.

Постоянно мислех за разговора с Глория и опасенията ми, че ще допусна грешка, ако се оженя. Страхувах се, че след дванайсет месеца или двайсет години ще си кажа: Съпругата ми не е лоша жена, но защо реших, че е за мен? Господи, тогава нямах никаква представа какво означава да обичаш истински.

Но каква беше гаранцията, че някой ден ще разбера какво е да обичаш истински? Това можеше изобщо да не се случи. Какво щеше да стане, ако никога не се почувствах напълно уверен? Безкрайните ми колебания биха довели до един вид брачна парализа — дори на петдесет щях да бъда вечният ерген. Приятелите на всяка ново разведена дама или млада вдовица щяха да ми звънят, за да ни запознаят. Накрая сигурно бих се оженил за някоя от тях, защото щеше да ми омръзне да си поръчвам храна за вкъщи.

След половин час, прекаран в мрачни разсъждения, слязох на долния етаж, направих си кафе и се качих обратно в стаята. Зачетох се в спортните новини на айпада, но в главата ми все още се въртеше разговорът от миналата вечер. Не спираше да ме учудва фактът, че от всички хора на света бях споделил страховете си именно с Глория.

Беше седем и петнайсет нюйоркско време, когато звъннах на Ашли.

— Здрасти.

— Здрасти!!! — Родените в Тексас винаги говореха по-въодушевено от останалите американци. — Рано си отворил очички! Как е пустинното царство?

— Добре. Снощи вечеряхме в много хубав ресторант. Като изключим леко кичозната мексиканска украса, заведението не отстъпваше по нищо на тези в Ню Йорк или Сан Франциско.

Разказах й какво съм си поръчал. Странно, но когато бяхме разделени, винаги си давахме отчети за менюто. Ашли бе вечеряла сандвич с риба тон заради нощното дежурство.

— Какво ще правите днес? — попита тя.

Настаних се по-удобно на възглавницата. Краката ми се подаваха изпод одеялото. Ашли твърдеше, че имам много фини стъпала, но според мен бяха съвсем нормални. Тя често повтаряше, че по време на следването си най-много се е отвращавала от противните стъпала на пациентите.

— Глория спомена някакъв пазар за подправки и зеленчуци. После ще ни води в музея на Джорджа О’Кийф.

— Страхотно! Обожавам кравешките й черепи. И цветята, които всъщност са вагини. Ако харесваш вагини…

— Знаеш, че харесвам.

— Тогава Джорджа О’Кийф ще ти допадне.

— Стига да е рисувала сливови цветове. — Мей, китайското име на Ашли, означаваше „сливов цвят“ и ми действаше все така еротично. — Глория ми каза, че ако не искам да ходя на пазара и в музея, може да взема урок по тенис или голф в нейния клуб.

— Ти кое избра?

— Да се прибера при теб.

— Чудесно! А какво решихте за предложението на бабата?

Предишния ден й бях пратил съобщение с подробностите. Ако не познавах Ашли, бих предположил, че въпросът й е съвсем обикновен. Но аз долових лека нотка на любопитство — все пак Глория ми бе предложила успешен бизнес, който предполагаше доста охолен живот. Ако всичко това попаднеше в мои ръце, „пакетът“ вероятно щеше да включва и нея самата?

— Не отричам, че за момент се изкуших — отвърнах аз. — Такъв начин на живот е доста примамлив. После обаче дойдох на себе си и се зачудих как може да се поддавам на подобни мисли. Някои хора твърдят, че Ню Йорк е чудесно място за екскурзия, но не и за живеене. Същото бих казал за Санта Фе. — Не чух въздишка на облекчение в слушалката, но се утеших с мисълта, че Ашли е закрила микрофона с ръка. — А ти какво ще правиш днес?

— Отивам в болницата. Трудно ми е да повярвам, че церемонията по завършването е след десет дни. Трябва да си купя елегантен тоалет, който да нося под тогата. Може би рокля без ръкави. Нали ще ходим на обяд с нашите.

Ашли се обличаше чудесно, но все забравяше по нещо — или да си сложи бижута, или да се подстриже. Почти никога не носеше чанта. Вместо това пъхваше в някой джоб ключовете, кредитната си карта и двайсет долара.

— Между другото, баща ми вбесява майка ми — добави тя. — Направил е резервации в три различни ресторанта. Тревожи се, че заведенията в Ню Йорк няма да запишат резервацията, като видят, че се обажда от друг град.

— Странно. Винаги съм го мислел за спокоен човек.

— Не и когато пътува. Тогава изпада в паника и се суети за всичко. Когато отивали в Китай, за да ме вземат, майка ми едва се въздържала да не го убие.

— Слушай, Ашли. Искам да ти разкажа за снощния ми разговор с Глория. Беше доста личен. Споделих с нея, че бракът и моногамията ме плашат.

Тя промърмори нещо като „аха“ и аз продължих:

— Казах й, че изобщо не мога да се похваля с постоянство в отношенията си преди нашата връзка. Но вече не е така. Сега те обичам повече от мига, в който те зърнах за пръв път.

— Благодаря ти.

— Но ме е страх, че… пак ще ме обсеби онова старо чувство. Може би утре, може би след година или насред кризата на средната възраст. Не би било честно към теб.

— Разбирам. — Ашли звучеше спокойно, но аз долових болка в гласа й. — Наистина.

— Благодаря.

— А ако се окаже, че моногамията не допада на мен? — попита тя.

Думите й ме изненадаха. Не ми хрумна нищо, освен глупавото:

— Ами… не знам. — Настъпи тишина, но не от враждебния вид. След малко добавих: — Всъщност това ще ме съсипе, Аш. Направо ще ме убие.

— Значи двамата сме в едно и също положение. Обичам те, Мат.

— И аз теб.

— Знам. Все някак ще се справим. Сега трябва да тръгвам, имам среща с Кейти. Ще отидем пеша до болницата през парка. Хайде, идвай си вече! Всички колеги говорят само за тъпите „Янки“.

— Искаш да се върна, за да има с кого да обсъждаш „Мете“?

— Да. Само заради това.

— Е, ще се примиря… Обичам те.

— И аз теб. Тръгвам, че ще закъснея.

— Почакай малко. Има още нещо.

— Какво?

— Трябваше да ти го кажа, когато се върна. Не е за по телефона. Ще излезе, че ми липсват добри маниери. Но не искам да чакам повече. Ще ме извиниш, нали?

— Да, слушам те.

— Ашли, ще се омъжиш ли за мен?