Сюзан Айзъкс
Изборът на Глория (16)

16
Ракел

Глория каза истината. Мат Голдбърг не беше мъж като баща ми. Само че тя го обяви не като факт или обвинение, а като известие за предателство: „Можеше да си точно като Травис, но нарочно реши да не бъдеш!“. До този момент си мислех, че прекарваме горе-долу добре. Глория продължаваше да се държи хладно, но откакто бяхме дошли в офиса на „Глори“, бе поомекнала. Явно работното място беше нейният истински дом.

„Не че изобщо можеш да се сравняваш с мъж като него“, бе заявила тя. Адвокатският инстинкт ми подсказваше, че трябва да се застъпя за Мат. Обикновено той можеше да се защитава и сам. Все пак професията му го принуждаваше да отстоява позицията си. Но братовчед ми мълчеше. Седеше с отворена уста, сякаш някой го бе ударил в слънчевия сплит. Лицето му беше пребледняло.

Наистина ли приличаше на Травис Голдбърг? Имах много бегли представи за външността на баща ми и по-скоро съдех за нея от снимките у дома. Бях само на четири, когато умря, така че спомените ми бяха предимно хубави — как той ми подава фъстъчета, за да храня катеричките в парка „Ривърсайд“, а аз пищя от радост. (Единствените тъжни моменти бяха свързани със служебните му пътувания. На заминаване татко ме вдигаше, целуваше ме по главата и казваше: „Ти си моето бебе и моето голямо момиче.“).

Не помнех съвсем точно лицето му. Когато се опитвах да си го представя, пред очите ми веднага изникваше образът от някоя снимка. А може би в онзи щастлив ден в парка изобщо не бях гледала в него (макар да можех да се закълна, че той сияеше от радост, като чуваше възторжените ми викове). Бях се прехласнала по пухкавата сива катеричка, която държеше с лапички фъстъчето и внимателно го гризкаше. Кой би наблюдавал баща си при подобна гледка? А и всяко дете на четири години си мисли, че родителите му винаги ще са наблизо.

Но дали братовчед ми Мат приличаше на Травис Голдбърг? В моите представи татко беше висок и слаб. Ако обаче мускулестият Матю застанеше до него, той сигурно щеше да изглежда почти кльощав и със среден ръст. Баща ми наистина имаше усмивка за милиони, но това съвсем не се отнасяше за римския му нос, произхождащ от град Минск или от някое друго място в Русия, откъдето бе дошло семейство Голдбърг. Все се канех да питам дядо Джо и все забравях, омагьосана от чара му. (След като родителите ми се оженили, Глория едва се насилвала да говори с майка ми. Джо се записал на курс по испански, за да може да се разбира с новите си роднини. Не знаел, че те владеят перфектно английски.) И така, носът на татко беше внушителен като на римските императори, чиито бюстове са изложени в музея „Метрополитън“, и заемаше голяма част от лицето му.

Мат не само имаше правилни черти, но и отговаряше на всички критерии за мъжественост. Очите му бяха тъмни, с дяволско пламъче, което с всяка чаровна усмивка се превръщаше в (почти) ангелско. За екстроверт като него усмивката му беше учудващо срамежлива. Носът му беше съвършено прав, а челюстта му — четвъртита, но не дотолкова, че да напомня за супергерой от някой комикс. Устните му бяха плътни и съблазнителни. Мат беше красив, а баща ми можеше да мине за привлекателен мъж със странен нос.

Много се ядосах на думите на Глория. За малко не се надигнах да защитя братовчед ми: „Мати може да не е същият като баща ми, но и не трябва да бъде. Той е прекрасен такъв, какъвто е.“ Усетих, че се задушавам. Сърцето ми потрепна от прилив на любов към Мат и Дейзи. Не че не ги бях обичала и преди. Просто не ги бях възприемала като важни фактори в живота ми. Но сега си дадох сметка, че моите богати изтънчени братовчеди държат да имат връзка с мен. Освен това бяха изключително забавни.

Мат стана и се приближи до мен. Даде ми знак да разменим местата си и седна до Глория. Обърна се към нея, а тя го изгледа с кръстосани и толкова силно притиснати към гърдите ръце, че се опасявах да не се задуши. Видът й изобщо не подканяше към общуване. Гърбът й беше изправен, а краката й — плътно прибрани един до ДРУГ.

— Всеки човек, който е познавал чичо Травис, го смята за изключителен — започна Мат. Говореше едва доловимо, сякаш в стаята бяха само двамата с Глория. — Смъртта му ни съкруши. Всички съжаляваме, че не успяхме да прекараме повече време с него.

— Млъкни — промълви Глория още по-тихо.

— Той излъчваше… порядъчност. Според татко хората не само са го обичали, но и са му се доверявали. Сприятелявал се е лесно навсякъде по света, дори и да не е говорел езика. Бил е изключителен фотограф. И човек, който е отстоявал собствените си принципи. Никога не се е оставял да бъде командван, дори от майка си.

Глория потръпна. Явно искаше да стане и да избяга, но ръцете и краката й не помръдваха. Сигурно нямаше да успее и да продума, за да му каже да млъкне. Мат продължи:

— Ти си права. Аз не съм като Травис. Но се надявам, че притежавам поне частица от неговия силен дух и желание да следва мечтите си.

— А последствията не са от никакво значение, така ли? — подхвърли Глория с горчив присмех. — Важното е да правиш онова, което искаш. Другите да вървят по дяволите!

Тя се обърна и ме погледна втренчено. Така или иначе, бе дошъл моят ред да се включа и аз попитах:

— Какво имаш предвид? — Стиснах тапицираните подлакътници на стола толкова силно, че ноктите ми щяха да пробият плата. Сигурно говорех твърде високо, защото Дейзи докосна ръката ми. Дръпнах я и продължих: — „Другите да вървят по дяволите“? Как да тълкувам тези думи? Нима твърдиш, че баща ми е умрял на път за снимки просто защото е бил себичен и най-безотговорно си е избрал тази професия? Или че е пратил мен и майка ми по дяволите, защото не си е закопчал колана преди катастрофата в Перу? — Врях и кипях, но не както в съда, където се палех от несправедливостта и изливах възмущението си в заключителната пледоария. Горях от истинска ярост. — И за какви последствия говориш? Да не би да намекваш за брака му с майка ми, латиноамериканката? Сигурно смяташ, че той е бил нещо повече от нея, и се възмущаваш на неравностойната им връзка? Извинявай много! Аз пък съм от Бронкс. Какъв ужас!

— Грубостта ти е безгранична — заяви баба ми.

— Искаш ли да видиш докъде мога да стигна? Хайде, давай.

Дейзи каза „шшшт“, но го изрече толкова тихо, сякаш искаше да укроти малко палаво кученце, и аз не й обърнах внимание.

— Баща ти никога не се държеше грубо. Просто не му беше в характера.

— Нямам представа как се е държал. Но явно се опитваш да ми намекнеш, че съм взела грубостта от майка ми. Или че просто съм латиноамериканка с гореща кръв.

Глория се отпусна на стола. Боже, дано не получи инфаркт! Колкото и да вярвах, че това е невъзможно, не исках да се обвинявам цял живот за смъртта на баба си. Не бях допускала, че наследеното по еврейска и католическа линия чувство за вина властва в мен, но в този миг осъзнах, че то се е превърнало в мой постоянен спътник. Щях да нося този товар до края на живота си.

— Защо ме гледаш? — попита Глория.

— Стори ми се, че не ти е добре…

— Или че съм умряла? Е, нямаш късмет.

— Глория, не говори така — обади се Дейзи.

Баба ми изправи гръб, облегна се назад и заяви:

— Не се меси, Дейзи. — На нея говореше с по-мек тон. Може би я харесваше повече или просто я смяташе за по-чувствителна. — Ще помоля децата на Брадли да не се обаждат. Отидете в служебното кафене. После ще изпратя някой да ви повика.

Мат и Дейзи не помръднаха. Как изобщо можеше да допусне, че ще зарежат малката си братовчедка?

— Това с горещата кръв беше преувеличение — обърнах се аз към Глория. — Забрави, че съм го казала.

— Но не много голямо преувеличение — отбеляза тя.

Напразно се опасявах, че е получила инфаркт. Сърцето й беше по-кораво от всякога. Гласът й също.

— Съжалявам за напрежението помежду ни — заявих аз. — Очевидно и двете все още тъгуваме за баща ми.

— О, стига! След малко ще заскрибуцат цигулки.

— Никога ли не си скърбила за него?

— Как да не съм! Но всичко си има край. Finito. Животът продължава.

Как можех да споря с такъв човек? Нямаше смисъл.

— Не знам защо дойдох в Санта Фе — казах аз. — Съгласих се най-вече заради Мат и Дейзи. Но и защото исках веднъж завинаги да… сложа точка. Мразя този израз. По-точно търсех помирение. Толкова рядко се бяхме виждали, че почти не те познавах. Може би точно заради това се отзовах на поканата ти.

— Не си ли чувала за мен от майка си?

— О, да. Но тя е доста толерантна, що се отнася до теб.

— Нали е християнка!

Мат се плесна по челото. Господи, как можа да каже такова нещо?

— Не твърдя, че ти е простила, макар че сигурно го е направила. Двете с нея сме доста различни. Често споделяме едно мнение, но невинаги. Ето защо трябваше да те видя с очите си. Освен това корените са от значение. Не разбирам много от генетика, но аз нося една четвъртинка от теб.

— Не е лошо да добавиш малко повече учтивост към тази четвъртинка.

— Може би. В такъв случай нека ти обясня съвсем учтиво какво мисля за нашата фамилия. Като дете постоянно слушах хубави неща за семейство Голдбърг: спомени от детството на баща ми, които той споделяше с майка ми. Почти нямах лични впечатления. Помня три срещи с теб. На бар мицвата на Мат и Дейзи и на една семейна вечеря в някаква голяма стая. Май беше в ресторанта на хотела, където ти обичаше да отсядаш. Според майка ми сме се срещали и друг път, но аз не го помня. С други думи, не те познавах. За мен ти беше просто една висока жена с хубави дрехи и перлен гердан.

Глория кимна царствено. Дали не трябваше да й измислим прозвище? Ричард Лъвското сърце, Екатерина Велика, Глория Недосегаемата?

— С другите роднини на баща ми се виждахме поне два пъти годишно — продължих аз. — Винаги празнувахме Пасха у тях.

Спомнях си добре тези посещения. По пътя майка ми казваше: „Не забравяй, че си наполовина еврейка. Длъжни сме да уважим този празник.“ Не бях много голяма, но разбирах, че трябва да се държа прилично и да оставя златното си кръстче у дома. Официалната част беше кратка и напълно поносима. Всяка година леля Синтия ми подаряваше кукла — бебето Мойсей в кошничка. Куклите бяха от различни раси, а кошничките от изкусно преплетена ракита или тръстика. Всичките имаха имена: Мойсей, Мойси, Моско, Мосела, Мо. Когато пораснах, празнуването на Пасха стана по-забавно и вместо с бебето Мойсей, общувах с братовчедите ми.

— А те идваха вкъщи почти всяка година преди първия учебен ден — добавих. — Хапвахме набързо и отивахме в зоопарка или в някоя ботаническа градина. Когато с Дейзи и Мат станахме големи, започнахме да ходим заедно на обяд или вечеря.

— Това няма нищо общо с мен — прекъсна ме Глория.

Не посмях да се обърна към Дейзи, защото знаех колко неловко се чувства. Сигурно си дъвчеше устните. Мат също изглеждаше смутен. Не исках да нагнетявам допълнително обстановката.

— Съгласна съм, че не те засяга директно — казах аз с преувеличено любезен глас, какъвто използвах, когато се обръщах към някой духовник от съдебното жури. — Но след като покани и тримата, ми се искаше да ти обясня каква е моята роля в семейството.

— И, естествено, изобщо не си искала да ме манипулираш. Дори не ти е минало през ума, че думите ти ще предизвикат съжаление у мен и братовчедите ти. Горката Ракел, вечният аутсайдер.

Глория беше царица на сарказма.

— Дейзи и Мат ме познават. Освен това и тримата сте достатъчно умни, за да усетите дали се преструвам. Преценете сами. С майка ми виждахме чичо Брадли и семейството му няколко пъти в годината, но аз се почувствах близка с Мат и Дейзи едва когато започнах да излизам с тях. Чичо Брадли и леля Синтия ни канеха на Пасха не от истинска обич, а от чувство за дълг и уважение към паметта на баща ми. Не ме разбирай погрешно. Те бяха грижовни и щедри. Пращаха ми подаръци за рождените дни и Коледа, а когато влязох в гимназията, ми купиха компютър. Чичо Брадли дори ми помогна с таксата за колежа, което надмина всичките ми очаквания.

Изведнъж осъзнах, че последното беше тайна. Дейзи долови смущението ми и побърза да ме успокои:

— Ракел, ние знаехме. Мама ни каза. За нея „Не споделяй с никого“ означава „Само не давай изявление пред пресата“.

— Моята майка никога не издава тайни. Колкото и да я увещаваш — заявих аз. После се обърнах към Глория и добавих: — Тя можеше да плати колежа с парите от застраховката на баща ми и със спестяванията си. Но чичо Брадли настоя да ни помогне. Благодарение на него не взех студентски заем и получих стая в общежитие. Така не се налагаше да пътувам всеки ден. Постъпката му беше много щедра, защото Мат още следваше в „Дюк“. Дори за човек с пари разходите му не бяха никак малки.

— Има пари и… истински пари — отбеляза Глория. — Университетските такси са смешна сума за хората с истински пари.

Лицето на Мат, което бе възвърнало нормалния си цвят, стана тъмночервено. Той отвори уста да каже нещо, но се въздържа, а баба ми продължи да говори с подчертано търпелив тон, сякаш смяташе събеседника си за изключително глупав.

— Като адвокатка в „Правна помощ“ няма да спечелиш никакви пари.

— Знам много добре.

— И все пак си мислиш, че се бориш за справедлива кауза. Какво благородство!

Глория звучеше толкова спокойно и уверено, че нямаше как да изкрещя в лицето й: „Да пукнеш дано!“. А и все пак беше седемдесет и девет годишната ми баба.

— В крайна сметка парите не са от значение — продължи тя. — Важен е приносът към човечеството. Нали така, Ракел?

— Понякога виждам смисъл в работата си. По-често обаче знам, че клиентът, чието дело съм спечелила, отново ще извърши нещо незаконно, и то до няколко дни или седмици. Когато губя, обвиняемите отиват зад решетките заслужено, макар че затворите са ужасни, а повечето присъди — ненужно дълги. Понякога се случва и невинен човек да бъде осъден, нищо че съм се борила до последния миг и съм била два пъти по-убедителна от прокурора. Не се чувствам благородна. Почти през цялото време ми се иска да работя нещо друго.

— Тогава защо не напуснеш? — попита Глория.

— Не знам. Трудно е да приемеш факта, че професията, за която си мечтал всъщност те прави нещастен.

— Не звучиш много емоционално.

— Просто съм свикнала с това чувство. По принцип съм доста проактивна и не се примирявам с всичко. Но след като нямам представа какво искам…

Не бях споделяла този проблем с Дейзи и Мат и се почувствах неловко, че трябва да разберат за него от разговора ми с Глория. Още по-странно беше, че не го бях обсъждала нито с майка ми, нито с Хейдън. Защо изведнъж се изповядвах пред Глория Гарисън?

— Само недей да очакваш, че ще ти предложа „Глори“.

— О, не — засмях се аз. — Не искам „Глори“.

— А какво искаш? Да се омъжиш за гаджето си и да родиш деца ли?

— Не съм сигурна.

— Какво означава това?

Глория току-що бе навлязла в личното ми минно поле. Трябваше да бъда изключително внимателна. В противен случай рискувах да разкрия всичките си страхове и съмнения, които не бях споделяла с никого досега. Самата аз не ги бях обмислила по логичен начин — ако, разбира се, човек можеше да търси логика в инстинктивните си реакции.

— Означава, че съм на двайсет и пет и още не съм наясно с бъдещето си. Едва ли ще остана в „Правна помощ“. Няма да отида в някоя голяма кантора, нито ще зарежа правото, за да започна работа в хедж фонд. Минавало ми е през ума да стана асистент на федерален съдия, но за момента нищо не е ясно.

Бях се разприказвала твърде много. Поне не си признах, че не съм сигурна дали Хейдън иска да се оженим. Понякога имах чувството, че по-скоро търси начин да прекрати връзката ни. „Голдън Сакс“ даваше много на служителите си, но в замяна на това им вземаше живота, ако не и душата. Хейдън знаеше само едно — работа, работа, работа. Не му оставаше време дори да вечеряме заедно. Или да закусваме. Той излизаше от къщи с думите „Ще си взема нещо от Старбъкс“. Веднъж му казах, че е глупаво да чака на гигантска опашка в някакво кафене, след като може да изяде купичка овесени ядки у дома. А той ми отговори, че в квартала с банките опашките вървят по-бързо.

А сексът? Той беше толкова нередовен, че започвах да се питам къде се крие причината — в постоянната умора на Хейдън или в… друга жена.

— Но би избрала федерален съдия в Ню Йорк, нали? — поинтересува се Глория.

— Да.

— За да си близо до приятеля си?

— Нали вече го споменах.

— Много добре помня. Но дали това е истината? Не че искам да любопитствам…

— Но все пак го правиш — отвърнах аз.

— Глория — обади се Дейзи, — изложените тук дрехи одобрени ли са от теб, или още обмисляш дали са подходящи?

— Престани! — сряза я баба ми. — Сменяш темата, за да отвлечеш вниманието ми!

— Какво лошо има в това? — усмихна се братовчедка ми.

Бях й благодарна, защото се опитваше да разчупи неловкия разговор и да го обърне на шега. Глория обаче не се хващаше на подобни трикове. На мен ми поолекна, но Дейзи веднага попадна под ударите й.

— Коя си ти, че искаш да изгладиш нещата?

— Помислих си, че… — започна Дейзи.

— Не мисли. Силата ти не е там.

Глория смяташе, че ще накара братовчедка ми да млъкне, но се лъжеше.

— Напротив — заяви Дейзи. — Мненията ни може да се различават, но аз не ти отстъпвам по интелект. Знаеш ли какво забелязах? Ако нещо не ти допада, веднага атакуваш човека срещу себе си. Мат, Ракел, а сега и мен.

— Голям психоаналитик се извъди.

— Нямам никакво намерение да навлизам в дълбините на човешката психика. Говоря за поведението ти и за диалога, който водиш с нас.

Последното като че ли не бе изречено от Дейзи — гласът й беше леденостуден. Братовчедка ми беше най-голямата от трима ни и винаги демонстрираше майчинска загриженост към мен и Мат.

— Изразяваш се като истински специалист по киноизкуство — заяви Глория. — Нали това си завършила? Баща ти ме уведоми за дипломирането ти в едно от „безкрайните“ си писма, които постепенно преминаха в имейли. Изглежда, ги смята за доста информативни.

Дейзи не я удостои с отговор и Глория замълча. Като че ли очакваше, че рано или късно братовчедка ми ще реагира на думите й и тя ще може да се впусне в поредния словесен двубой. Но това не се случи и баба ми продължи:

— Ти живееш в един измислен свят, мило момиче. Нека ти обясня. Животът е съвсем различен от филмите.

— Не съм твърдяла обратното.

— Въобразяваш си, че познаваш живота. Летиш до Ел Ей, после се връщаш. Живееш сама. О, не бъди толкова шокирана. Вече споменах, че съм ви проучила. Детективите ми докладваха, че си нямаш гадже. Що за съществуване водиш? Седиш в тъмна стая и по цял ден гледаш филми.

— Не го правя по цял ден, както и ти не прекарваш времето си в демонстрации на сенки за очи. Детективите ти са прави в едно. Наистина си нямам гадже. Иска ми се да не беше така. Щеше да бъде хубаво да обичам някого.

Дейзи говореше съвсем спокойно. Глория мълчеше. Предполагам, че беше леко изненадана, тъй като бе свикнала жертвите на нападките й да реагират с враждебност или мълчаливо примирение.

— А ти? — продължи братовчедка ми. — Не искаш ли да си имаш човек, когото да обичаш?

Когато отвори уста да отговори, гласът на Глория изпълни стаята подобно на мощна стереоуредба. И тримата замръзнахме на място. Не бяхме толкова учудени от физическата сила на звука, колкото от факта, че тази стара жена е способна на подобни децибели и ярост.

— Защо мислиш, че си нямам?

— Защото ни покани тук — заяви Мат.