Сандра Хейдън
Тя иска само парите ви, ваше височество (15) (Как една красива жена влезе в живота на принца)

Лятото си беше отишло и на негово място беше дошла мека топла есен. Новият семестър в университета в Майнц току-що беше започнал, а принц Корнелиус и Лео бяха подредили и дообзавели библиотеката в Елфенберг. Принцът беше изключително горд с резултата. Той беше сигурен, че без помощта на Лео нямаше да успее и до края на дните си щеше да е затрупан с кашони и купища неподредени книги. Принцът беше много доволен от работата си с Лео — тя беше умна и духовита и малките диспути на научни теми с нея много му допадаха. Тя не се смущаваше от това, че той е всепризнат учен, и спокойно и аргументирано излагаше мнението си, което в повечето случаи не съвпадаше с неговото. Лео беше чудесна жена — умна, забавна, образована и здраво стъпила на земята. Домакинството под нейно ръководство функционираше толкова добре, колкото никога досега и след като обзавеждането и подреждането бяха приключили, той я беше помолил да остане в замъка за постоянно.

Лео беше превърнала Елфенберг в отлично място за живеене и принцът се чувстваше в замъка по-добре от всякога. Тя беше приела предложението да остане на работа като главен управител на замъка с удоволствие. Дори беше назначила още хора, които да отменят стария Готлиб в някои от задълженията му. Досега Корнелиус се беше страхувал да назначава нови хора в замъка, но под ръководството на Лео те работеха отлично и той с облекчение забелязваше резултатите от труда им.

Корнелиус обаче упорито и систематично отказваше да назначи шофьор. Самият той неведнъж беше признавал, че не е никак добър в шофирането, но пътят до университета не беше нито дълъг, нито труден и той смяташе, че може да се справи без помощта на шофьор. Времето, в което караше до работа и обратно, беше връзката му със света — такъв, какъвто беше в действителност, а не такъв, какъвто го виждаше през книгите и научните си трудове.

Днес обаче имаше нов повод да се замисли сериозно върху уменията си като водач на лек автомобил. Изкарвайки на заден ход скъпото си бентли от широкото паркомясто, което управата на университета беше определила специално за него, той подпря бронята в едно малко синьо кабрио. Как, за бога, се беше озовало зад него? Корнелиус беше сигурен, че когато потегляше, зад бентлито нямаше нищо… Колата му разполагаше с всички възможни екстри за паркиране и каране на заден ход, известни на автомобилостроенето, и ето че пак предизвика инцидент. Корнелиус се засрами от уменията си зад волана.

Той изгаси мотора, стана от кожената седалка и излезе от лимузината.

— Извинявам се — виновно каза той — грешката е моя.

Другият участник в инцидента — русокоса дама — също излезе от колата си. Засрамен от неумението си, Корнелиус гледаше надолу и първото, което видя, бяха летни обувки с най-високия възможен ток, последвани от най-дългите крака на света. Повдигайки поглед, той премина през къса поличка и ефирна блузка с щедро деколте. Есента наистина беше приятна и топла, но младата дама се беше облякла прекалено лятно за ден като днешния и принцът си помисли, че можеше да се простуди в това си облекло. След като погледът на Корнелиус премина през деколтето и нежната шия, украсена с колие с диаманти, той видя красивото лице и светлосините очи на младата дама, чиято светлоруса коса се спускаше свободно по прекрасните й рамене.

Корнелиус преглътна сухо. Той имаше чувството, че пред него се беше изправила самата Афродита.

Дамата се усмихна изкусително.

— Не, не, моля ви, грешката е моя — каза тя с глас, от който го полазиха тръпки. Този тембър, тези маниери… Господи, каква жена! — Пък и щетите са минимални — допълни тя и се наведе, за да огледа пукнатия си фар, предоставяйки му възможност да се наслади на перфектно оформените й задни части. — Виждам, че бронята ви е малко хлътнала — каза тя, след като завърши „огледа“. — Като гледам каква кола карате, ремонтът със сигурност ще е скъп. На застрахователя ми това никак няма да му хареса.

Корнелиус я гледаше и не можеше да вземе решение как да отговори. След няколко секунди той се опомни и каза:

— Аз… ще поема всички разходи. Грешката беше моя. Всички знаят за крайно ограничените ми умения като шофьор. Случилото се е само потвърждение.

— Колко благородно от ваша страна — каза тя и го погледна така, че краката му се подкосиха. — Тогава бих искала да ви поканя на чаша кафе. Това е най-малкото, което бих могла да направя за вас.

— Каните ме на кафе? — объркано каза Корнелиус. — Но… ние едва сега се запознахме… даже не знам името ви…

— Ивет Мортенсен, приятно ми е — подаде нежната си ръка за поздрав тя.

— Розенхайн — представи се той. — Корнелиус Розенхайн.

— О! — извика тя и го погледна смаяно. — Вие ли сте? Мисля, че съм виждала името ви в списъка на преподавателите. Вие сте професор, нали?

Корнелиус беше поласкан от факта, че тя знаеше кой е.

— Да, така е — каза той.

— Преподавате антична философия, нали? — Ивет явно беше написала домашното си добре и се наслади на изумения му поглед.

— Ами да, така е. Това обаче едва ли е нещо, което представлява интерес за вас… античната философия имам предвид.

Ивет се усмихна, щедро показвайки му перфектните си бели зъби, дело на известна дентална клиника във Франкфурт.

— Не бъдете толкова сигурен, господин професоре. Или може би имате предразсъдъци?

— Предразсъдъци ли? — беше очевидно, че Корнелиус нямаше никаква представа какво иска да каже тя. — Какви предразсъдъци, за бога?

— Ами блондинките и пословичната им „интелигентност“… — помогна му тя.

— О, това ли? Не, не съм си и помислил нищо подобно. Моят научен и преподавателски опит сочи, че жените с руса коса не са нито повече, нито по-малко интелигентни от тези с кафява, черна или червена такава. Даже напротив — една моя студентка…

Ивет го прекъсна с кокетна усмивка.

— Кафето, господин професоре — припомни му темата на разговора тя. Никак не я интересуваше опита му с руси или чернокоси студентки в миналото, а по-скоро начина, по който щеше да харчи парите си в бъдеще… — Знам едно чудесно кафене съвсем наблизо. Какво ще кажете?

Корнелиус все още не можеше да повярва, че толкова красива жена, чиято кола беше ударил, го кани на кафе, без да го познава. Той беше толкова смаян, че само успя да кимне.

— Чудесно — изчурулика Ивет и го погледна така, както само тя можеше. Отново го побиха тръпки. — Вие сте много интересен човек, господин професоре.

— Може би не чак толкова интересен, колкото вас, госпожице Мортенсен — успя да се опомни той.

— Моля, наричайте ме Ивет — кокетно каза тя.

— Хубаво име. Точно като притежателката му, ако ми позволите да отбележа.

Тя се усмихна — зъболекарите от клиниката във Франкфурт ненапразно се гордееха с направеното по усмивката й и дори я бяха включили в каталога си.

— Очарователен сте, професоре.

Корнелиус захласнато гледаше усмивката й и не забеляза триумфа в погледа на искрящите й сини очи. Ивет беше победила — днес на кафе, а съвсем скоро в дома му — сценарият й беше много познат. Леополдин отново беше загубила. Скъпо щеше да й струва синьото кабрио, което отказа да й даде!

Оказа се, че за Ивет беше лесно като детска игра да върти на пръста си професор Корнелиус фон Розенхайн. Жена като нея досега не беше проявявала интерес към принца и той беше поласкан от вниманието й.

За да й се реваншира за кафето, той я покани на вечеря в любимия си италиански ресторант на следващата вечер.

— Имам уговорка — каза той на Лео, преди да се качи в колата си и да тръгне за срещата си с Ивет. Погледът му блестеше. — Имам среща с жена, Лео. С прекрасна млада дама, само си представи!

— С жена? — Лео пребледня като платно, но се постара да не покаже какво изпита при тази така невинно съобщена от него новина. От момента, в който беше започнала работа в замъка, тя се надяваше да се превърне в нещо повече от негов служител и таеше любовта си към принца дълбоко в сърцето си.

— Да, блъснах я… искам да кажа — с колата, докато излизах от паркинга на университета.

— Аха — каза Лео. — Ето откъде е вдлъбнатината в бронята. Колежка ли ти е?

Той поклати глава.

— Не. Даже не знам какво изобщо правеше в университета — каза той и продължи, без да осъзнава колко дълбоко нараняваше Лео с всяка своя дума. — Знам само, че е най-красивата жена, която някога съм срещал. Тя е… — той се опита да намери подходяща дума, но не успя.

— … перфектна — помогна му Лео.

— Да, точно така, перфектна е, направо божествена!

Лео имаше чувството, че някой прониза сърцето й със стрела.

— Извини ме, но трябва да побързам — каза той и запали двигателя. — Не искам да я карам да ме чака.

Той тръгна и Лео въздъхна, гледайки го да се отдалечава.

— Той се е влюбил. Влюбил се е до уши — каза на себе си тя.