Сандра Хейдън
Тя иска само парите ви, ваше височество (13) (Как една красива жена влезе в живота на принца)

Спокойствието и уютът отдавна бяха изчезнали от имението Кутнер.

Красивата Ивет беше проявила истинската си същност — тя беше не само капризна, но и придирчива и почти винаги сърдита за нещо. Понякога Едуард с носталгия си спомняше за Лео, която не му беше създавала каквито и да било проблеми и му беше спестявала много от нещата, които сега трябваше да върши, за да е доволна Ивет.

Едуард никога не се беше оправял добре с парите, но дори и той беше започнал да забелязва, че авоарите му се топяха като пролетен сняг на слънце. Ако Ивет продължаваше да харчи така, той съвсем скоро щеше да е изправен пред пълен банкрут. Винаги когато се опитваше да я помоли да харчи по-малко, тя го поглеждаше жално с големите си сини очи и той отново отваряше широко портфейла си. Той обаче съвсем скоро щеше да е напълно празен, ако Едуард спешно не ограничеше харчовете си.

Този следобед Ивет беше решила да се отдаде на шопинг в най-скъпите бутици във Франкфурт. Тя обаче се върна необичайно скоро и с вид на разярена тигрица влезе в приемната на имението.

Едуард я видя и веднага реши да я зарадва.

— Имам изненада за теб, скъпа моя — каза й той, а тя продължаваше да го гледа все така яростно. — Другия месец отиваме на Карибите, точно както пожела. Четиризвезден хотел, прекрасен плаж…

— А с какво ще платиш всичко това — извика тя. — Ти си банкрутирал!

Едуард я погледна изненадано.

— Защо мислиш така?

— Ти имаш ли представа какво унижение е да стоиш като идиот в бижутерийния магазин и да не можеш да си платиш, защото кредитната ти карта е отхвърлена? Опитах се да изтегля пари в брой, но банкоматът я глътна и не ми я върна! Разбира се, реших, че е грешка — все пак ти си богат граф. Обадих се в банката, за да попитам какво се е случило. Познай какво ми казаха… Ти си разорен, драги мой!

Очите й се напълниха със сълзи на безсилие и ярост. Тя се чувстваше измамена и унижена. Едуард се опита да я прегърне, но тя ядосано го отблъсна.

— Ще оправя нещата, не се притеснявай — каза той. — Ще свием малко разходите. Ето например пътуването до Карибите — мога веднага да го отменя. Ти няма нужда да си купуваш повече бижута, дрехи и обувки, имаш достатъчно и за внуците си. Просто ще живеем малко по-скромно. Къщата ти харесва, нали…?

— По-скромно? — смаяно го погледна тя. — Да се ограничавам през остатъка от живота си, това ли ми предлагаш? Мислиш, че искам да се омъжа за теб, за да се ограничавам, така ли? Къщата е хубава, но е в провинцията, а ти знаеш колко много обичам градския живот, културата, светските събития… Този свят не е моят, Едуард!

— Не е нужно всичко около теб да е пет звезди, нали?

— Напротив, драги мой, не само е нужно, но е абсолютно задължително! Ти трябва да продадеш това забутано имение и с парите да си купим мезонет във Франкфурт.

— Но тази къща принадлежи на семейството ми от столетия! — невярващо я погледна Едуард. — Носителят на титлата граф Фон Кутнер винаги е живял в нея и аз не бих могъл да я продам без съгласието на останалите си роднини, които никога няма да ми разрешат да се разделя с нея.

Ивет седна на дивана и го погледна разочаровано.

— Ти не ме обичаш, нали? — попита тя почти разплакана. — Никога не си ме обичал, признай си!

Едуард седна до нея и я прегърна.

— Разбира се, че те обичам. Обичам те повече от живота си. Заради теб се разделих с жена си…

Ивет го целуна.

— Тогава продай къщата!

— Не мога!

Той се опита да я целуне, но тя го отблъсна.

— Тогава и аз не мога — обидено каза тя и му обърна гръб.

Той сложи ръка на рамото й.

— Моля те, имай милост към мен… има неща, които просто няма как да променя…

— Какво е това? — попита Ивет, вземайки едно лъскаво списание от масичката до дивана. На корицата му имаше елегантна дама редом до изискан и добре изглеждащ господин. В текста под снимката се казваше, че това е принц Корнелиус фон Розенхайн, придружен от графиня Леополдин фон Кутнер на галавечеря, организирана от фондацията към университета в Майнц.

— Явно твоята съпруга добре се е наредила! Истински принц, боже господи!

— Така изглежда. Този господин никога не би имал финансови проблеми, да не говорим за банкрут.

— Така ли? Защо? — поинтересува се Ивет.

— Семейство Розенхайн са крезовски богати. Сигурен съм, че самите те не знаят колко пари и имоти имат. Всъщност ти познаваш брат му.

— Не, със сигурност не го познавам. В тази лига аз не мога и да си помисля да играя. Истински принц… — каза тя, трескаво мислейки за това как би могла да намери бързо и лесно решение за финансовите си проблеми. Тя обаче реши да не избързва… не още…

— Срещнахте се в казиното в Монте Карло — поясни Едуард.

— Нисичкият дебеланко? Това ли е той?

Едуард кимна.

— Да, това е принц Саша. Семейство Розенхайн са толкова богати, че биха могли да имат всичко, което си поискат. Мисля си, че и полет до Луната да си пожелаят, няма начин да не го получат.

— Аха — каза Ивет. — Толкова богат е принцът, така ли?

— Много богат. Само че той е човек, който не може да се наслаждава на парите си. Принц Корнелиус е професор по философия. Скоро се премести от Розенхайн в Елфенберг и по цели дни стои там далеч от всичко и всички, пишейки и размишлявайки. Понякога се чудя защо Господ дава толкова много на хора, които не могат да оценят радостите, които парите им могат да им донесат.

— Явно просто си е такъв човек — каза Ивет и отново погледна снимката. Принцът не беше класически красив, но изглеждаше много добре в смокинга си — имаше силна осанка. Истински принц.

— Да — отвърна Едуард. — Преподава философия в университета в Майнц, световноизвестен е.

— Колко скучно — отегчено отвърна Ивет.

— Права си — каза Едуард и я целуна по челото. — А сега ще отида да си поговоря с хората от банката — да видим какво можем да направим по случая с леките финансови затруднения.

Ивет остана сама в стаята и продължи да гледа снимката.

Лео не беше красива колкото нея или поне не по нейния начин. До принца обаче изглеждаше прекрасно и Ивет искрено й завидя. Русата красавица добре знаеше, че никога не можеше да притежава класата и излъчването на графинята. Лео беше изискана и благородна дама, а Ивет можеше да разчита само на кукленското си лице и стройното си тяло, гарнирано с деколте, дело на известен пластичен хирург. Той й беше „подарък“ от бивш „приятел“.

Ивет стисна устни. Беше по-ядосана и гневна на Лео от всякога. Принц, милионер, световноизвестен учен — добре беше изиграла картите си…

Лео, все тази Лео получаваше това, което Ивет искаше! Тя все още не можеше да забрави как графинята й измъкна синьото кабрио под носа. Ивет го беше поискала, а Едуард не можа да й го осигури. Това беше първият път, в който той й отказваше нещо. Сега това й изглеждаше като началото на края…

Явно Едуард далеч не беше толкова богат, за колкото тя го беше смятала. Тя не виждаше повече бъдещето си заедно с него, особено сега, когато беше изправен пред фалит. Въобще не се замисли, че причината за плачевното му финансово състояние беше само и единствено връзката му с нея. Той просто вече не можеше да й предложи това, което тя искаше и от което имаше нужда. Точка по въпроса.

Да се ограничава? Той даваше ли си сметка какво й предлагаше? Не, тя нямаше да се ограничава, не и при положение че по широкия свят има толкова много мъже, които буквално не знаят какво да правят с милионите си. Тя имаше чудесна идея — те можеха да ги похарчат за нея или още по-добре — да й ги дадат, за да си ги похарчи тя лично. Да не може да плати на бижутера за диамантените обеци и да трябва да ги върне, Едуард я беше подложил на най-голямото унижение в живота й и щеше да си плати за това.

Ето например този принц — той беше просто идеален за Ивет. Той беше учен философ, който щеше да прекарва дните си в библиотеката и кабинета си, пишейки статиите и книгите си, а жена му щеше необезпокоявано да харчи милионите му. Какво по-хубаво може да има от това за една съпруга?

Но на пътя й беше застанала Леополдин. Тази Леополдин!

Ивет отново погледна снимката и се усмихна лукаво. Графинята безспорно беше красива жена, но не притежаваше неустоимия и изкусителен чар на Ивет.

Тя се замисли. Този учен явно не се интересуваше особено от светската суета и удоволствията, които можеше да купи с парите си. Ивет обаче можеше да промени това и да накара хормоните му да заговорят. Същите тези хормони, които бяха стрували на предишните й приятели милиони, а бедния Едуард бяха довели до пълен банкрут.

Да се ограничава? Не и тя, драги графе, не и тя.

Ивет се замисли и на красивите й устни се появи лукава усмивка. Да завладее принца щеше да й е още по-приятно, знаейки, че ще го отнеме от Леополдин. Първо й беше взела Едуард, но той се оказа твърде беден за вкуса й. Сега беше ред на принц Корнелиус. След като беше успяла веднъж, със сигурност нямаше да има проблем да го постигне и втори път.