Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Finkler Question, (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
1 (× 1 глас)

Информация

Сканиране
Internet
Корекция и форматиране
ventcis (2017)

Издание:

Автор: Хауърд Джейкъбсън

Заглавие: Въпросът на Финклер

Преводач: Деян Кючуков

Издание: Първо

Издател: Сиела софт енд паблишинг АД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2011

Националност: Английска

Отговорен редактор: Наталия Петрова

Редактор: Деян Енев

Технически редактор: Божидар Стоянов

Художник: Дамян Дамянов

Коректор: Кремена Бойнова

ISBN: 978-954-28-0867-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1546

История

  1. — Добавяне

3

Финклер, който не сънуваше, имаше сън.

Той сънуваше, че удря баща си в корема.

Майка му крещеше да престане. Но баща му само се смееше и викаше: „По-силно!“

Los the boy allein — казваше на жена си той. Което на завален идиш означаваше „Остави момчето на мира“.

В реалния живот, когато баща му говореше на завален идиш, Финклер му обръщаше гръб. Защо собственият му баща, образован в английски университет и обичайно кротък и разбран човек, с култура и непоклатими религиозни убеждения, трябваше да се прави на маймуна в своя магазин, размахвайки ръце и крещейки на някакъв селски диалект, Финклер не можеше да проумее. Другите хора харесваха баща му заради тези представления на еврейска възбудимост, но не и Финклер. Той трябваше да си излезе.

Но в съня си не излизаше. В съня си събираше всичките си сили и забиваше юмрук след юмрук в корема на баща си.

Това, което го събуди, бе, че стомахът на баща му се отвори. Когато Финклер видя рака да плува към него сред море от кръв, той не можеше да продължи да сънува повече.

Той също се учуди, когато Либор му позвъни. Подобно на Треслъв, и той се обезпокои, че Либор се нуждае от компания за втори път през същата седмица. Но се показа по-сговорчив от приятеля си. Може би защото и той самият имаше нужда от компания за втори път през същата седмица.

— Заповядай при мен — каза той. — Ще викна нещо китайско.

— Вече умееш да викаш на китайски?

— Голям зевзек си, Либор. Ще те чакам в осем.

— Сигурен ли си, че ти се занимава с мен?

— Аз съм философ. Не съм сигурен в нищо. Но ела, само недей да водиш синедриона със себе си.

Синедрионът беше съдебният съвет на древен Израел. Финклер не беше в настроение за израйелски разговори. Не и с Либор.

— Ще се държа прилично, обещавам — каза Либор. — При условие че никой от твоите нацистки приятели няма да се спотайва наоколо, за да ми открадне пилето с кашу. Помниш, че обичам пиле с кашу.

— Аз нямам нацистки приятели, Либор.

— Както и да ги наричаш там.

Финклер въздъхна.

— Ще бъдем само двамата. Заповядай в осем. Ще поръчам пиле с ананас и фъстъци.

— Кашу.

— Все едно.

Той сервира два прибора, като постави до всеки по чифт антични кокалени пръчици за хранене. Един от последните му подаръци за жена му, така и неизползвани до днес. Беше рисковано, но реши да рискува.

— Прекрасни са — отбеляза Либор с нежност, като вдовец на вдовец.

— Трябваше или да се разделя с тях, което не бих могъл да понеса, или да ги използвам. Няма смисъл да си събирам мавзолей от неупотребявани неща. Тайлър би казала да се използват.

— С роклите е по-сложно — каза Либор.

Финклер се засмя с невесел смях.

— Какво има в една рокля, която жената така и не е обличала? — попита Либор. — Човек би казал, че роклите, които още носят спомена за формите и топлината й, които ухаят на парфюма й, ще са онези, които не се осмеляваш да докоснеш. Но неносените са по-трудни.

— Не е ли очевидно? — отвърна Финклер. — Когато погледнеш една рокля, която Малки никога не е носила, е все едно, че виждаш самата нея още жива, защото е предстояло да я облече.

Либор не изглеждаше убеден.

— Това ми се струва като гледане в минало време.

— Ние имаме право да гледаме в минало време.

— О, знам. Аз не правя нищо друго. Откакто Малки си отиде, имам чувството, че главата ми е обърната назад. Имах предвид, че твоето обяснение за тъгата на неупотребяваните неща ми звучи като гледане в минало време. Когато аз видя една неносена рокля, а Малки има толкова много — пазени за специални случаи, които така и не са настъпили, някои дори все още с етикетите, сякаш и досега може да реши да ги върне обратно в магазина — аз виждам бъдещото време, което й е било откраднато. Гледам напред към живота, който не е имала, към тази Малки, която не е успяла да бъде, а не към онази Малки, която е била.

Финклер слушаше. Малки бе починала на осемдесетгодишна възраст. Колко още живот можеше Либор да си представи за нея? Тайлър не успя да навърши и петдесет. Защо тогава той не можеше да почувства онова, което чувстваше Либор? Макар да бе убеден, че е надарен с независтлива природа — в крайна сметка, вземайки всичко предвид, за какво имаше да завижда? — той все пак завиждаше, не заради по-дългия живот, на който се бе радвала Малки, а заради обхвата на мъката на Либор. Той не можеше, подобно на него, да запрати своята напред в бъдещето. Не му липсваше неизживяната Тайлър, а само онази, която бе съществувала.

Той претегли своята стойност като съпруг спрямо тази на по-стария мъж. През смях, наистина, но също и насериозно, Либор винаги бе твърдял, че е перфектният съпруг, отказвал постелите на някои от най-красивите жени в Холивуд. „Виждате ли, те ме искаха не защото съм хубав, а защото ги карах да се смеят. Колкото по-красива е една жена, толкова повече има нужда да се смее. Ето защо еврейските мъже винаги са се справяли толкова добре. Но за мен не беше трудно да се удържа. Защото имах Малки, която беше по-красива от всички тях. И която караше мен да се смея.“

Кой знаеше каква е истината?

Либор разказваше как Мерилин Монро, отчаяно нуждаеща се от смях, но пословично чужда на международните времеви пояси — в историите на Либор всички красиви жени никога не знаеха колко е часът — имала навика да му звъни посред нощ. Малки винаги вдигала телефона. Той бил от нейната страна на леглото. „Мерилин те търси“, будела съпруга си тя с отегчен, сънен глас. Пак онази досадница Мерилин.

Тя никога не се усъмнявала във верността му, защото била напълно сигурна в нея. Дали тогава тази вярност — вярност без болки или лишения, както твърдеше Либор, вярност, изпълнена до ръба с чувствено удоволствие — не обясняваше неговата свобода от угризения? Когато Финклер мислеше за жена си, вината беше неговото средство, а вина съществуваше само в миналото. Освободен от вина, при положение че казваше истината, Либор бе способен да скърби над бъдещето, което Малки, макар и на преклонна възраст, не бе имала. На всяка възраст има бъдеще, което не си имал. Животът никога не стига, когато си щастлив, това бе отговорът. Блаженството никога не е толкова много, че да не можеш да поемеш още малко. Тъга спрямо тъга, Финклер не можеше да каже коя е по-ценна, ако тъгата можеше да се оценява — да бъдеш лишен от допълнителното щастие, което си щял да получиш, или изобщо никога да не си го имал. Но изглеждаше по-добре да си Либор.

И може би причината беше, че е по-добре да си бил женен за Малки. Финклер се опита да пропъди тази мисъл, но не успя — за да се породи вярност, са нужни двама, а макар да не би стигнал дотам да каже, че Тайлър е била недостойна за неговата, то тя положително не го бе улеснила. Дали затова не се чувстваше ограбен от бъдещ живот с нея? Защото не беше сигурен, че изобщо е можел да очаква такъв? И чия грешка бе това?

— Питал ли си се някога — каза замислено той, докато се хранеха, — дали правиш нещата правилно?

— В скърбенето ли?

— Не. Всъщност да, но не само в скърбенето. Във всичко. Запитвал ли си се сутрин, когато се събудиш, дали живееш живота си по най-добрия възможен начин? Не в морален смисъл. Или не само в морален смисъл. Дали си изцедил максималното от всяка своя възможност.

— Изненадвам се, че тъкмо ти ми задаваш този въпрос — отговори Либор. — Помня, че в училище беше добър ученик, вярно. Но има много добри ученици и аз никога нямаше да предположа, че ще постигнеш онова, което постигна.

— Искаш да ми кажеш, че с малко съм постигнал много.

— Не, не, нищо подобно. Но в моите очи си се реализирал в по-голяма степен от повечето хора. Погледни се, та ти си известно име.

Финклер, поласкан, махна с ръка на комплимента. Кой го беше грижа за известното име? Руменината на задоволство по бузите му може би изобщо не беше задоволство, а просто смущение. Известно име — за Бога. Известно име! Колко ли хора, запита се той, го назоваваха по име в момента? На колко хора трябваше да е известен, за да бъде известно име?

— Само се замисли за Джулиан — продължи Либор — и за това колко ли разочароващ му изглежда неговият живот.

Финклер направи каквото му бяха казали и се замисли. Двете алени петна на бузите му, досега с размерите на монета, нараснаха до две пламтящи слънца.

— Да, Джулиан. Но той винаги е изчаквал, нали? А аз никога не чаках нищо. Аз вземах. Притежавах еврейското у себе си. Както и ти. Трябваше да успея бързо, докато имах време. Но това само означава, че вече съм направил каквото съм могъл, докато Джулиан — неговото време може би тепърва предстои.

— И това те плаши?

— Как да ме плаши?

— Плаши те мисълта, че може да те задмине накрая. Все пак бяхте близки приятели. Близките приятели никога не превъзмогват ужаса си, че може да ги бият на финалната права. При приятелите нищо не свършва, докато не е свършило.

— А ти от кого се боиш, че може да те задмине, Либор?

— О, при мен наистина е свършило. Моите съперници отдавна са мъртви.

— Е, засега не може да се каже, че Джулиан ми диша във врата, нали?

Либор го измери с поглед, подобно на стар червеноок гарван, който оглежда нещо, в което лесно може забие клюна си.

— Имаш предвид, че за момента няма особени шансове да стане известно име ли? Вярно. Но съществуват и други мерки за успеха.

— Естествено, не се и съмнявам. — Той замлъкна, обмисляйки думите на Либор. Други мерки, други мерки… Но нищо не му идваше наум.

Либор се зачуди дали не е отишъл прекалено далеч. Спомни си колко докачлив беше на тема успех на възрастта на Финклер. Затова реши да смени темата, въртейки отново в ръце пръчиците, които Финклер бе купил на жена си.

— Наистина са прекрасни — рече.

— Тя казваше, че иска да ги колекционира, но така и не започна. Често говореше за събиране на различни неща, но все не го правеше. Какъв е смисълът, казваше. Аз го приемах като лично оскърбление. Че съвместният ни живот не заслужава да се събират неща за него. Как смяташ, дали е могла да знае какво ще й се случи? Дали е искала да й се случи?

Либор погледна встрани. Изведнъж се разкая, че е дошъл. Не можеше да понесе жалбите на още един мъж по жена му в добавка към своите.

— Няма как да знаем тези неща — отвърна. — Можем само да знаем какво чувстваме. И тъй като ние сме онези, които са останали, само нашите чувства имат значение. По-добре да обсъждаме Изррррае. — Той нарочно сложи едно патетично четвърто „р“, за да подразни приятеля си.

— Либор, ти обеща.

— Антисемитите, тогава. Обещавал ли съм да не обсъждаме твоите приятели антисемити?

Комичната еврейска интонация бе предназначена допълнително да полази по нервите на Финклер. Либор знаеше, че той ненавижда евреизмите. Mauscheln[1], както ги наричаше той, омразният таен език на евреите, онова идишизиране, което побъркваше германските евреи в дните, когато смятаха, че немците ще ги заобичат повече, ако тушират еврейската си същност. Провинциалната свръхизразителност на баща му.

— Аз нямам приятели антисемити — каза Финклер.

Либор сбръчка лице, докато не заприлича на средновековен дявол. Липсваха му само рогата.

— Напротив, имаш. Еврейските такива.

— Хайде, пак започваме. Всеки евреин, който не е твоят тип евреин, е антисемит. Това е глупаво, Либор, да се говори за еврейски антисемити. Дори повече от глупаво, това е противно.

— Не ставай kochedik[2] заради това, че ти казвам истината. Как ще е глупаво, след като ние самите сме измислили антисемитизма?

— Знам наизуст как продължава това, Либор. Поради собствената си самоомраза…

— Смяташ, че няма такова нещо? А какво ще кажеш на свети Павел, който така го е сърбяла еврейщината, че не е могъл да я начеше, докато не е обърнал половината свят срещу нея?

— Ще кажа, благодаря ти, Павле, задето разшири спора.

— И ти наричаш това разширяване? Широка е портата[3], не забравяй.

— Това е Исус, не Павел.

— Това е Исус според евреите, които вече систематично са го павелизирали. Като не е могъл да ни възприеме в плът и кръв, е решил да възвеличае духа. Ти по свой собствен начин вършиш същото. Срамуваш се от своята еврейска плът. Имай rachmones[4] към себе си. Само защото си евреин все още не означава, че си чудовище.

— Аз и не смятам, че съм чудовище. Не смятам, че дори ти си чудовище. Срамувам се от еврейските, а не от израелските постъпки…

— Ето, чуй се само.

— Не само на евреите е присъщо да не одобряват онова, което някои евреи правят.

— Не, но само на евреите е присъщо да се срамуват от това. Това е нашият shtick[5]. Никой не го прави по-добре от нас. Ние познаваме слабите места. Правим го толкова отдавна, че вече знаем точно къде да забием ножа.

— Значи признаваш, че все пак има слаби места?

И те се отнесоха нататък.

 

 

Когато Либор си тръгна, Финклер влезе в спалнята и отвори гардероба на покойната си съпруга. Той не беше местил дрехите й. Те продължаваха да си висят там, редица след редица, разказ за техния живот заедно, за нейната изтънчена и хищна светска елегантност, за неговата гордост от външността й, за погледите, които събираха, когато влезеха някъде, тя като оръжие до неговия хълбок.

Опита да потъгува. Имаше ли нещо, което да не беше носила, което да разбие сърцето му заради живота, който не бе изживяла? Не успя да открие нищо такова. Когато Тайлър си купуваше рокля, тя я обличаше. Всичко беше за момента. Ако си купеше три рокли в един ден, щеше да намери начин да облече и трите. Ако ще и да копае в градината с тях. Какво имаше да се чака?

Той вдиша аромата й, после затвори вратите на гардероба, легна на леглото откъм нейната страна и заплака.

Но сълзите не бяха такива, каквито искаше. Не бяха като на Либор. Не можеше да се забрави в тях.

След десет минути стана, отиде до компютъра и се включи да играе онлайн покер. В покера можеше да намери онова, което не можеше да намери в мъката — забрава.

Още повече, ако печелеше.

Бележки

[1] Мънкане, пелтечене (нем.) — Б.пр.

[2] Раздразнителен, сприхав (идиш). — Б.пр.

[3] Има се предвид библейският текст: „Широка е портата и пространен е пътят, който води в погибел…“ (Матей 7:13). — Б.пр.

[4] Милост, състрадание (идиш). — Б.пр.

[5] Трик, номер (идиш). — Б.пр.