Хауърд Джейкъбсън
Въпросът на Финклер (55)

6

Треслъв, който винаги е сънувал, сънува, че го канят в стаята на смъртник. Вътре е тъмно и мирише. Не на смърт, а на храна. На останки от агнешки котлети, престояли твърде дълго. По-точно, онова, което подушва, е сладкият мирис на агнешка лой. Странно, защото си спомня, че Либор му е казвал, че не може дори да вкуси агнешко, защото като малък е имал агънце, което хрупало трева на моравата зад къщата му в Бохемия. „Беее“, казвало агънцето на малкия Либор. „Беее“, отвръщал му малкият Либор. След като веднъж си разговарял с агънце, после не можеш да го ядеш, му беше обяснил той. Същото е и с другите животни.

В своя сън Треслъв се пита какво ли е ял свети Франциск^[1].

Той със сигурност знае, че е дошъл, за да отдаде последна почит на Либор, но се бои да го види. Страхува се от лицето на смъртта.

За негов ужас от леглото вътре се разнася слаб глас.

— Джуиан, Джулиан. Ела… да ти кажа нещо.

Гласът не е на Либор. Той е на Финклер. Едва доловим, но определено е на Финклер.

Треслъв знае какво ще чуе. Финклер пак ще се прави на умник, играейки техните училищни игри. „Ако съм бил макар за кратко време във твоето сърце“, ще му каже ей сега, „поотложи мига на щастието…“^[2]

А Треслъв ще му отвърне: „Кой миг да поотложа?“

Той пристъпва към леглото.

— По-близо — казва Финклер. Гласът му изведнъж добива сила.

Треслъв се подчинява. Когато вече е толкова близо, че усеща дъха на Финклер, Финклер изведнъж сяда и се изхрачва в лицето му с яростен поток от гнусотия — слуз, вкиснало вино, агнешка лой, повръщано.

— Това е за Тайлър — казва той.

Треслъв вече е наясно със сънищата си. Затова дори не си прави труда да се запита дали това действително е било сън, или просто материализирал се ужас.

Било е и двете.

Нито дали ужасът не е бил наполовина желание.

Не е ли всеки ужас наполовина желание?

* * *

Той отново бе започнал да се буди със старото усещане за абсурдна загуба. След което да търси причината за острото си чувство на разочарование и да я открива в различни спортни катастрофи: някой тенисист, който изобщо не го интересуваше, бе загубил от друг тенисист, за когото дори не бе чувал; английският отбор по крикет бе претърпял поражение някъде на Индийския полуостров; някакъв футболен мач, все едно кой, бе завършил с несправедлив резултат; или дори играч на голф бе ударил накриво на последната дупка — а голфът бе игра, която той нито играеше, нито следеше.

Спортът не му носеше разсейване от неговата меланхолия; спортът беше израз на тази меланхолия. Празнотата на спортното очакване бе празнотата на неговото очакване.

Навремето той намираше в това нещо еврейско, едно жадно търсене на разочарованието и провала, все едно да си привърженик на отбора на „Тотнъм Хотспър“, както бяха някои от еврейските приятели на Хефзиба, но вече не беше толкова сигурен.

Беше видял твърде много изгреви. Изгревите не му понасяха добре.

„На теб ти трябва изгрев, който да се случва някъде към обяд“, се бе пошегувала Хефзиба, когато най-сетне бе разкрила страха му от тях. Самата тя ги обожаваше и през първите им месеци заедно го будеше, за да ги види. Едно от преимуществата на нейния апартамент с висока тераса беше, че човек можеше направо да излезе от спалнята и да се наслаждава на великолепната панорама на лондонското утро. А едно мерило за неговата любов към нея бе това, че в мига, в който тя го побутваше, той ставаше и излизаше заедно с нея на терасата, за да ахне пред гледката така, както знаеше, че ще й хареса. Зората бе тяхна стихия. Тяхно творение. Треслъв беше новороденият щастлив мъж и евреин. Докато пукваше зората, всичко в техния свят бе наред. И не само в техния свят. В целия свят.

Е, зората продължаваше да пуква, но техният свят вече не беше наред. Той не я обичаше по-малко. Тя не бе загубила чара си за него. Нито пък, надяваше се, и той за нея. Но Либор беше мъртъв. Финклер умираше в сънищата му, а също, ако се съдеше по вида му, се разлагаше и в реалния живот. А той, Треслъв, не беше евреин. За което вероятно трябваше да е благодарен. Сега не беше добър момент да си евреин. И никога не е бил, той знаеше това. Нито дори ако се върнеше хиляда, две хиляди години назад. Но бе смятал, че е добър момент поне той да е евреин.

Явно се оказваше невъзможно да съществува само един щастлив евреин сред остров от тревожни или засрамени евреи. Още по-малко когато този евреин не е истински.

Сега ставаше рано не защото Хефзиба го будеше да гледа красотата на изгревите, а защото не можеше да спи. Тъй че това бяха неохотни, негодуващи изгреви. Хефзиба бе права за тяхното великолепие. Но не и за пукването им. Глаголът беше грешен. Той предполагаше прекалено внезапна и устремна поява. Докато от нейната тераса великата лондонска зора се появяваше пред погледа с бавно кървене, първо като тънка ивица червена кръв, процеждаща се над покривите, обагряща един по един прозорците на сградите, в които бе успяла да проникне, като при беззвучен военен преврат. Някои сутрини тя беше като море от кръв, надигащо се от дъното на града. По-нависоко небето се обезобразяваше от безформени петна от синьо и моравочервено като след побой. Накрая, изкарана с юмруци и ритници, светлината озаряваше поредния заложнически ден.

Треслъв, по халат, крачеше по терасата и сърбаше прекалено горещия си чай.

В това имаше някакъв позор. Той не беше сигурен позор за кого. Може би просто за живата страна на природата. Заради това, че не бе успяла да надмогне своя надигащ се прилив от кръв след толкова стотици хиляди години опитване. Или може би позорът бе за града? Заради илюзията за цивилизованост, която той създаваше? Заради неговото безлико упорство, подобно на тъпия, мулешки инат на дете, което не желае да си научи урока? Кой от тях бе погълнал Либор така, сякаш никога не го е имало, и щеше не след дълго да погълне и останалите от тях? Кой бе виновен?

Или пък позорът беше за самия него, Джулиан Треслъв, който приличаше на всеки и на всичко, но всъщност бе никой и нищо. Той отпи от чая, изгаряйки езика си. Конкретност като тази, която той търсеше — ако някой толкова неопределен като него изобщо имаше право да търси конкретност, — не бе необходима. Позорът беше повсеместен. Дори само да бъдеш човешко животно беше позор. Животът беше позор, един абсурден позор, надминат в своята позорност единствено от смъртта.

Хефзиба го чу да става и да излиза навън, но не пожела да го последва. Вече нямаше очарование в това да споделя изгревите с него. Човек усеща, когато този, с когото живее, намира живота за позорен.

Естествено, за да е честна пред себе си, тя трябваше да се запита дали грешката не е била нейна. Не толкова за нещо, което е сторила, колкото за нещо, което е трябвало да стори. Треслъв беше поредният от дълга върволица мъже, които се нуждаеха от спасяване. Дали при нея идваха само такива мъже — изгубени, объркани, безпризорни? Или просто нямаше друг вид мъже? И в двата случая техните искания я изтощаваха. За каква я вземаха, за Америка? „Дайте ми вашите уморени, бедни… злочестите, отхвърлени от вашите брегове“^[3]. Тя изглеждаше достатъчно силна и сигурна, за да ги приюти, там бе проблемът. С голяма вместимост. Като сигурно пристанище.

Е, поне в това Треслъв беше сбъркал. Тя не го бе спасила. Може би защото беше неспасяем.

Тя знаеше, че състоянието му до голяма степен се дължи на смъртта на Либор. Той все още не можеше да я осъзнае. И по неясни за нея причини като че ли обвиняваше себе си. Освен че, в добавка, просто му липсваше компанията на Либор. Ето защо беше най-добре да не му се натрапва с въпроси от рода на „Да не ми се сърдиш за нещо, миличък?“ Най-разумно беше да го остави за известно време на мира. И тя самата се нуждаеше от малко уединение. Тя също скърбеше. Но все пак не можеше да го разбере и го съжаляваше.

И като капак на всичко музеят…

С наближаване на откриването тя ставаше все по-неспокойна. Не защото сградата нямаше да бъде напълно завършена — това не беше от значение — а защото атмосферата беше неподходяща. Точно сега хората искаха да чуват по-малко за евреите, а не повече. Има моменти, в които човек отваря врати за света, и моменти, в които ги затваря. Ако зависеше само от нея, Хефзиба щеше просто да запечата музея.

Единственото, на което можеше да се надява, бе, че светът, по някакъв каприз, ще промени настроението си, че грозните приказки ще спрат от само себе си и че свеж порив на вятъра ще издуха смъртоносните миазми, които тровеха евреите и техните начинания.

Тъй че нейното занимание беше надеждата.

Със сведена глава, затаен дъх и стиснати палци.