Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Finkler Question, (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
1 (× 1 глас)

Информация

Сканиране
Internet
Корекция и форматиране
ventcis (2017)

Издание:

Автор: Хауърд Джейкъбсън

Заглавие: Въпросът на Финклер

Преводач: Деян Кючуков

Издание: Първо

Издател: Сиела софт енд паблишинг АД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2011

Националност: Английска

Отговорен редактор: Наталия Петрова

Редактор: Деян Енев

Технически редактор: Божидар Стоянов

Художник: Дамян Дамянов

Коректор: Кремена Бойнова

ISBN: 978-954-28-0867-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1546

История

  1. — Добавяне

2

Беше топла вечер в края на лятото и луната светеше отвисоко и неспокойно. Треслъв се прибираше от унила вечеря с двама стари приятели, единият на неговите години, а другият доста по-възрастен, и двамата наскоро овдовели. Въпреки всички рискове на улицата той реши да повърви през една добре позната част на Лондон, размишлявайки в ретроспекция върху тъгата на нощта, преди да вземе такси към вкъщи.

Такси, а не метрото, макар най-близката станция да се намираше само на стотина метра от дома му. Човек, боящ се колкото него от онова, което може да го сполети на повърхността на земята, трудно щеше да се реши да се спусне под нея. Не и след като по чудо се бе разминал със стрелеца.

— Колко неизразимо тъжно — промълви той почти на глас. Имаше предвид смъртта на съпругите на своите приятели и смъртта на жените въобще. Но мислеше също и за мъжете, които оставаха сами, в това число и за себе си. Ужасно е да загубиш жената, която си обичал, но не по-малко ужасно е изобщо да нямаш жена, която да вземеш в прегръдките си и да приласкаеш, преди трагедията да се разрази…

— Без това, за какво съм аз самият? — запита се той, защото не беше човек, който функционира добре, оставен сам на себе си.

Премина покрай сградата на БиБиСи, институция, за която някога бе работил и хранил идеалистични надежди, но която сега мразеше до степен на ирационалност. Ако омразата му бе рационална, щеше най-малкото да се погрижи да не минава покрай нея толкова често, колкото го правеше.

— Дрисня — изруга тихо и безсилно той.

Така се обиждаха децата в забавачката.

Именно това мразеше в БиБиСи — тази компания го беше вдетинила. „Лелката“, както галено я наричаше нацията. Но лелите са двусмислени фигури, що се отнася до нежността, коварни и ненадеждни, преструващи се, че даряват любов само дотогава, докато самите те страдат от нейния недостиг. Треслъв бе на мнение, че БиБиСи пристрастява хората, които я слушат, докарвайки ги до състояние на дебилна зависимост. Тя правеше същото и със служителите си — оковаваше ги в самомнение и повишения, осакатявайки ги за какъвто и да било друг живот. Треслъв беше жив пример за това. Вярно, не повишен, а само осакатен.

Около сградата се издигаха кранове, високи и неустойчиви като самата луна. Това би била чудна съдба, помисли си той. Каквото началото, такъв и краят. Кран на БиБиСи да ми пръсне мозъка. Дрисня. Можеше да чуе пращенето на черепа, подобно на звука, с който се разтваря земната кора във филмите на ужасите. Но нали животът беше такъв филм на ужасите, в който красивите жени умират една след друга. Той ускори крачка. Пред него се изпречи дърво. За да го избегне, едва не връхлетя върху една прекатурена табела за ремонт на пътя. ОПАСНОСТ. Пищялите му изтръпнаха от болка, като си представи възможния удар. Тази вечер самата му душа тръпнеше в предчувствие.

Бедата никога не е това, което си мислиш, каза си той. Тя винаги идва оттам, откъдето най-малко я очакваш. Точно в този момент една тъмна сянка от близкия вход доби формата на нападател, който го сграбчи за врата, притисна лицето му в съседната витрина, каза му да не е посмял да гъкне или да помръдне, след което го лиши от часовника, портфейла, писалката и мобилния му телефон.

Едва когато престана да трепери и успя да провери джобовете си, за да се увери, че са празни, той повярва, че това, което се бе случило, е станало в действителност.

Портфейлът липсваше, мобилният телефон също.

Писалката от джоба на сакото беше изчезнала.

Часовникът на китката му го нямаше.

А в него самия нямаше борбеност, нито инстинкт за самосъхранение, нито amour de soi[1], нито каквато и да е дума за онази спойка, която крепи човека и го учи да живее в настоящето.

Но пък и кога ли беше притежавал подобно нещо?

В университета той подбираше откъслечни дисциплини, да не кажем недисциплини, различни модули оттук-оттам, без да учи нещо определено като специализация, а нагаждайки подхождащи си хуманитарни курсове, подобно на части от лего. Археология, Конкретна поезия[2], Медии и комуникация, Администрация на театри и фестивали, Сравнителна религия, Сценично оформление, История на руския кратък разказ, Полове и политика. След завършване на образованието си — а всъщност така и не стана ясно дали и кога го е завършил, тъй като никой в университета не беше сигурен колко модула са нужни за едно цяло — Треслъв се оказа с толкова неопределена диплома, че единственото, което можеше да направи с нея, бе да приеме възможността за стаж в БиБиСи. А единственото, което БиБиСи съумя да направи с него, бе да го натика в късните вечерни емисии по изкуствата на Радио 3.

Не след дълго той се почувства като невзрачен шубрак сред гора от извисяващи се дървеса. Навсякъде около него другите стажанти избуяваха до главозамайващи висоти още седмици след пристигането си. Правеха го, защото единствената възможна посока за развитие беше нагоре, освен ако не се наричаш Треслъв и не стоиш там, където си, защото никой не знае, че си там. Те ставаха началници на екипи, отговорници на програми, на направления, дори генерални директори. Никой не напускаше. Никой никога не беше уволнен. Корпорацията бдеше над своите с лоялност, по-свирепа от тази на мафиотските фамилии. В резултат, всеки познаваше чудесно всички останали — с изключение на Треслъв, който не познаваше никого — и всички говореха на един език — с изключение на Треслъв, чийто език на болка и тъга беше загадка за околните.

— Давай малко по-бодро — казваха му хората в столовата. Но от този съвет само му се доплакваше. Каква тъжна фраза: „Давай по-бодро“. Тя не само подчертаваше невероятността на това той някога да се ободри, но и внушаваше, че няма за какво особено да се ободрява, ако ободряването беше единственото, на което можеше да се надява.

Той получи порицание на официална бланка от някой от Творческото ръководство — името не му беше познато, в което го упрекваха, че засяга прекалено много болезнени теми и пуска твърде мрачна музика по своето предаване. „Това е по-скоро в сферата на дейност на Радио 3“, казваше се в писмото. Треслъв написа отговор, в който напомни, че предаването му е именно по Радио 3 и кореспонденцията приключи дотам.

След повече от дузина години бродене по призрачните коридори на сградата на Корпорацията в среднощна доба, с ясното съзнание, че никой не слуша плодовете на неговия труд — защото кой нормален човек би имал желание в три часа сутринта да чуе как живи поети обсъждат мъртви поети, които със същия успех биха могли да бъдат мъртви поети, обсъждащи живи поети? — той си подаде оставката. „Някой изобщо ще забележи ли, ако предаването ми не се излъчва?“, написа в молбата си за напускане. „Някой ще забележи ли отсъствието ми, ако просто спра да идвам на работа?“ Отговор и този път нямаше.

„Лелката“ нямаше желание да говори с него.

Той писа по една обява във вестника за заместник-директор на новоорганизиран фестивал по изкуствата на Южния бряг. Новоорганизиран означаваше помещаващ се в училищна библиотека, в която нямаше книги, а само компютри, и разполагащ с трима гостуващи лектори и никаква публика. Това му напомни за БиБиСи. Самата директорка редактираше цялата му кореспонденция на по-прост английски, както правеше и с начина му на говорене. Разделиха се заради спор за съдържанието на една брошура.

— Защо да пишем въодушевяващ, след като можем да кажем секси? — попита го тя.

— Защото фестивалите по изкуствата не са секси.

— И знаеш ли защо е така? Защото държиш да се използват думи като въодушевяващ.

— Какво й е на думата?

— Това е пасивен език.

— Няма нищо пасивно във въодушевлението.

— Ето, дори като го произнасяш, звучи така.

— Да приемем жизнерадост като компромисно решение? — предложи той без всякаква такава.

— А защо не приемем да си потърсиш друга работа като компромисно решение?

Те спяха заедно. Нямаше какво друго да се прави. Когато никой не се появи на фестивала им, двамата се съвокупляваха на пода на физкултурния салон. Тя носеше сандалите си на коркови платформи дори докато правеха любов. Едва след като го уволни, той осъзна, че я обича.

Името й беше Джули, за което той също си даде сметка едва след това.

Хули.

После той заряза кариерата в областта на изкуствата и се посвети на поредица от неподходящи длъжности и също толкова неподходящи жени, влюбвайки се всеки път когато започваше нова работа и разлюбвайки — или по-точно казано, бидейки разлюбван — при всяка поредна промяна. Известно време кара фургон за преместване на мебели, като се влюби в първата жена, ползвала услугите му, след това — електрокар за развозване на мляко, при което се влюби в касиерката, която му плащаше всеки петък вечер, работи като помощник на една италианка, специализирала се в поправката на плъзгащи се прозорци на викториански къщи, която зае в сърцето му мястото на касиерката, беше управител на отдела за обувки в известен лондонски универсален магазин, където се влюби в управителката на отдела по текстил от горния етаж, докато накрая се установи на що-годе постоянна и зле платена работа в една театрална агенция, предлагаща дубльори на известни личности за партита, конференции и фирмени събития. Треслъв не приличаше на никоя конкретна знаменитост в частност, но затова пък като цяло наподобяваше на много известни хора, благодарение на което се радваше на търсене ако не заради правдоподобността, то заради променливостта си.

А жената от отдела за текстил? Тя го напусна, когато престана да е ясно чий дубльор е всъщност.

— Не ми харесва да не знам кой си всъщност — каза му тя. — Това се отразява зле и на двама ни.

— Можеш да си избираш — отвърна той.

— Не искам да избирам. Искам да знам. Копнея за сигурност. Искам човек, който ще е до мен в огън и вода. По цял ден работя с меки и безформени неща, искам, когато се прибера у дома, да имам нещо твърдо. Трябва ми скала, а не хамелеон.

Тя имаше червена коса и лесно поруменяваше. Също така имаше свойството да избухва толкова бързо, че Треслъв винаги се плашеше да се приближава прекалено много до нея.

— Аз съм скала — настоя той от безопасно разстояние. — Ще бъда с теб до самия край.

— Е, тук поне си познал — каза тя. — Защото това е краят. Напускам те.

— Само защото съм популярен пред хората?

— Защото не си популярен пред мен.

— Моля те, не си тръгвай. Ако преди не съм бил скала, ще стана отсега нататък.

— Няма. Не ти е в природата.

— Не се ли грижа за теб, когато си болна?

— Да. Когато съм болна, си просто чудесен. Проблемът е, че за нищо не ставаш, когато съм здрава.

Той я моли още да не го оставя, дори рискува и я обгърна с ръце, като плачеше във врата й.

— Голяма скала, няма що — каза тя.

Името й беше Джун.

Популярността е относително понятие. Търсенето му като двойник на всеки и на никой не беше чак толкова голямо, та да не му остават много свободни часове, през които да размишлява за всичко онова, което беше, или, по-точно, което не беше му се случило; за жените и тъгата, която изпитваше за тях, за собствената му самота и за онази липса в него, която не можеше да назове.

Неговата недовършеност, несъбраност, започващото очакване на края, или може би това беше приключващото очакване на началото, на чакането на сюжет за неговата история.

Нападението беше станало точно в 11:30 вечерта. Треслъв знаеше това, защото нещо го бе накарало да погледне часовника си само миг по-рано. Вероятно предчувствието, че никога повече няма да го види. Но при ярката светлина на уличните лампи и броя на отворените магазини наоколо — наблизо още работеше фризьорски салон, както и китайски ресторант, ремонтираха павилион за вестници — спокойно можеше да е и следобед. Улиците не бяха пусти. Най-малко дузина души можеха да му се притекат на помощ, но никой не го стори. Може би дързостта на атаката — само на стотина метра от Риджънт Стрийт и на една псувня разстояние от зданието на БиБиСи, бе смутила случайните минувачи. Може да са помислили, че нападател и жертва играят някаква роля или че помежду им е пламнала семейна свада на връщане от театъра или от ресторанта. Възможно беше — и това бе най-странното — да са ги взели дори за двойка.

Именно това се струваше най-дразнещо и унизително на Треслъв. Не прекъсването на поредния му блажен, мъчителен и скръбен блян. Не шокиращата внезапност на нападението, ръката, сграбчила го изотзад за врата и натикала лицето му с такава сила във витрината на магазина за цигулки на Гивие[3], че инструментите се бяха разклатили и издрънчали зад стъклото, освен ако музиката, която беше чул, не бе звукът от собствения му чупещ се нос. Нито дори кражбата на часовника, портфейла, писалката и мобилния му телефон, колкото и да бе силна сантименталната му привързаност към първия от предметите и колкото и да бе неудобна загубата на втория, третия и четвъртия. Не, онова, което го разстрои повече от всичко, беше фактът, че човекът, който го бе нападнал, ограбил и, да, ужасил, човекът, срещу когото той не оказа дори и капка съпротива, беше всъщност… жена.

Бележки

[1] Любов към самия себе си. (Фр.) — Б.пр.

[2] Течение в поезията, при което се отдава значение на визуалните и типографски ефекти. — Б.пр.

[3] Guivier’s — известен магазин за струнни инструменти в Лондон. — Б.пр.