Хауърд Джейкъбсън
Въпросът на Финклер (49)

6

Животът на Тайлър бе приключил много по-бързо. Като рязка жена във всичко, включително и в изневерите си, тя се бе справила по делови начин със смъртта. Тя уреди нещата, които се нуждаеха от уреждане, остави инструкции, изиска от Финклер определени обещания, сбогува се с децата си с минимума емоции, който можеше да понесе, след което се ръкува с Финклер като след бизнес сделка, която не е била нещо особено блестящо, но все пак, предвид на обстоятелствата, е можела да бъде и по-зле, и умря.

На Финклер му идеше да я разтърси и да извика: „Само това ли ще получа?“

Но с времето откри, че е имало неща, които тя е искала да му каже, въпроси, които е искала да повдигне, но не го е направила, било от нежелание да го разстройва, или от нежелание да разстройва себе си. Не нежни неща или сантиментални въпроси — макар че той продължаваше да намира писма, които й беше писал, както и снимки на тях двамата и на семейството, увити красиво, завързани с панделки и поставени на места, които вероятно са били свети за нея — а въпроси от практическо и дори спорно естество, като например документите около нейното приемане на юдаизма, голям брой негови статии, които тя без негово знание бе подредила в папки и изписала с коментари, както и касета със запис от предаването „Дезърт Айлънд Дискс“, в което той бе обявил пред света своя срам и за което тя се бе заклела, че никога, докато свят светува, няма да му прости.

В една кутия, надписана „Да се отвори от съпруга ми, след като вече съм си отишла“, за която той отначало си помисли, че е била приготвена за в случай че го напусне в един по-земен смисъл — дали тя някога сериозно е обмисляла да го напусне, питаше се той — откри свои снимки като симпатично еврейско момче по време на своя бар мицва, свои снимки като симпатичен еврейски младоженец, вземащ я за съпруга, свои снимки на симпатичен еврейски баща по време на бар мицвите на своите синове (последните сложени в отделен плик с голям въпросителен знак отгоре, сякаш тя го питаше защо, защо, Шмуели, си се съгласил на всичките тези церемонии, ако си смятал след това да се изсереш отгоре им?), заедно с голям брой статии върху еврейската вяра и ционизма, някои писани от него и отново изпъстрени с нейни бележки, а някои от други учени и журналисти, както и едно кратко машинописно послание, изпълнено с протест и изобилстващо от препинателни знаци, подвързано в найлонова папка като курсова работа, авторът на което беше не друг, а самата Тайлър Финклер, неговата съпруга.

Финклер се преви надве и се разрида, когато го откри.

Винаги беше смятал, че тя е твърде напрегната, за да бъде добър писател. Самият Финклер не беше факир на стила, но знаеше как да навързва изреченията. Един от критиците на първата от книгите му за самоусъвършенстване — Финклер тогава не беше сигурен дали да приеме рецензията му като доброжелателна или не — беше оприличил четенето на прозата му на пътуване с влак в компанията на някой, който може би е гений, но със същата вероятност би могъл да е и слабоумен. Писането на Тайлър не се колебаеше между тези две крайности. Да я четеш беше като да пътуваш с влак с несъмнено умен събеседник, който си изкарва хляба с писане на текстове за поздравителни картички. Това впрочем бе коментар, публикуван по повод на един друг от ранните бестселъри на Финклер, „Сократ и флиртовете, или как чрез разума да подобрим сексуалния си живот“.

Онова, което бе накарало Тайлър да изложи мислите си на хартия, бе внезапното прозрение, което бе получила за същността на своя съпруг. Че той е прекалено много евреин. Че не страда от недостиг на еврейски виждания или темперамент, а тъкмо обратното. И че това важи за всички тези Shande евреи. (Shande евреи беше нейното название за Засрамените. Shande на иврит означаваше срам в смисъл на безчестие и позор и именно това бе смятала тя за тях. Че те хвърлят позора.) А той, надутият пуяк, най-много от всички.

„Проблемът на моя съпруг“, пишеше тя, сякаш до адвокат по бракоразводно дело, макар получателят да бе той самият, „е че си мисли, че е прескочил еврейския стобор, който баща му е издигнал около него, но същевременно продължава да вижда всичко от ИЗЦЯЛО еврейска гледна точка, в това число и евреите, които го разочароват. Накъдето и да се озърне, в Йерусалим, в Стамфорд Хил^[1] или в Елстрий^[2], той вижда евреи, които не живеят по-добре от всеки друг. И понеже не са изключително добри, той по своята екстремистка еврейска логика заключава, че са изключително лоши! Също като ортодоксалните евреи, които презира, за да прави напук на баща си, моят съпруг арогантно се придържа към принципа, че евреите или съществуват, за да бъдат «завет за народа, светлина за езичниците» (Исая, 42:6), или не заслужават да съществуват въобще.“

Финклер се разрида отново. Не заради онова, в което жена му го обвиняваше, а заради детинската съвестност, с която цитираше Библията. Виждаше я как седи съсредоточена, приведена над страницата. Може би пресягаща се за Библията, за да е сигурна, че цитира правилно пророк Исая. Това го накара да си я представи като малко момиче в неделното училище, четящо за евреите с молив в уста, без да знае, че един ден ще се омъжи и ще отдаде живота си на такъв, както и че сама ще стане еврейка, макар и не в очите на ортодоксалните евреи като баща му. А може би не и в очите на самия Финклер.

Той никога не бе симпатизирал на еврейските аспирации на Тайлър. За него не беше необходимо да се жени за еврейка. Той беше достатъчно евреин — поне по родословие — и за двамата. Добре, каза той, когато тя му съобщи какво смята да прави. Предположи, че просто й се иска еврейска сватба. На коя жена не й се иска еврейска сватба? Нямаше проблем.

И така тя тръгна да се съветва с различни равини и когато му каза, че поема пътя на религиозното прераждане, той кимна, без да я слуша, така, сякаш му беше казала кой автобус ще хване до центъра. Всичко отнемало около година, информира го тя, а при нея може би и повече, защото започвала от нула. Добре, съгласи се той. Колкото време ти е необходимо. Не го каза, защото това щеше да му остави повече време за любовниците. Още не беше женен за Тайлър — тя не искаше да се омъжи за него, докато не стане еврейка — така че любовниците засега не бяха част от пейзажа. Той беше педантичен мъж. Никога не би си взел любовница, преди да има съпруга. Друга жена да, но любовница — не. Той беше философ и редът на нещата беше от значение за него. Тъй че нямаше конкретен мотив за безразличието му. Не можеше да съсредоточи вниманието си върху това, че Тайлър ще приема еврейската вяра, по простата причина, че изобщо не го беше грижа.

Тайлър посещаваше уроци всяка седмица в продължение на четиринайсет месеца. Там, доколкото той разбираше, я учеха на иврит, говореха й Бог знае какво за Библията, казваха й какво да не яде, какво да не облича, какво да не говори, учеха я как да върти еврейско домакинство и как да бъде еврейска майка. След това тя се бе изтипосала пред съвет от равини, беше се потопила (по нейно собствено настояване) във вода — и хоп! той се бе сдобил с еврейска булка. Когато тя всяка седмица се прибираше и се опитваше да го заинтересува с онова, което е научила, той не я слушаше. Неговият живот беше по-интересен. Той кимаше с глава, чакайки я да приключи, след което й съобщаваше, че е имал среща с издател. Макар още да не бе написал книга, той чувстваше, че има нужда от издател. Беше на прав път. Хората започваха да го забелязват. Ако тя имаше нужда от Мойсей, който да я отведе до Обетованата земя, той беше този Мойсей. Тя просто трябваше да го следва.

Той обръщаше толкова малко внимание на нейните уроци, че тя спокойно можеше да спи с някой от равините и той да не разбере. Такива неща се случваха. Равините също бяха хора от плът и кръв. А преподаването беше… е, Финклер знаеше какво е преподаването не по-зле от всеки друг.

Той нямаше да я упрекне, ако го бе правила. Сега, когато беше мъртва, му се щеше да е имала по-добър живот, отколкото той бе успял да й даде. Мъжът, помисли си той, е най-великодушен тогава, когато овдовее. Беше чел статия за това.

Вероятно на някой от тези уроци й бяха казали за стремежа на евреите да бъдат „светлина за езичниците“. Дали те — дали тъкмо равинът, с когото той й пожела да е имала връзка и за когото се надяваше, че тайно я е водил по еврейски ресторанти да я учи как се яде lokshen kugel^[3], — дали той не й бе показал как да поставя в скоби главата и стиха от Библията, когато ги цитира?

Бедната Тайлър.

(Тайлър Финклер 49:3) Възрастта, на която беше умряла, и броят на децата, които беше оставила без майка.

Това разбиваше сърцето му. Но не означаваше, че иска да продължава да чете. Последното, което му се щеше да си спомня за жена си, бе детинското й еврейско образование. Той постави малкото есе обратно в папката му, изпрати му една въздушна целувка и после го върна заедно с цялата кутия обратно в дъното на гардероба й, където бе държала обувките си.

Едва онази вечер, когато се прибра у дома си, след като беше ходил да гледа „Синовете на Авраам“ заедно с Хефзиба и Треслъв, го обзе импулсивното желание да го види отново. И сам не знаеше защо. Може би се чувстваше самотен без нея. Може би копнееше да чуе пак гласа й. Или може би просто имаше нужда от нещо, каквото и да е, което да го спре да седне на компютъра и да играе покер.

Упреците й към него бяха същите, каквито ги помнеше, но сега ги приемаше с повече нежност. Понякога на един съпруг му трябва време, за да осъзнае, че си струва да се вслуша в думите на жена си.

Тя бе открила един парадокс.

(Само като си помисли човек — Тайлър да открие парадокс! На какви неща са способни жените, за които съпрузите им дори не подозират!)

Парадоксът беше следният:

„Shande евреите, с които моят съпруг си прекарва вечерите (когато не ги прекарва с любовницата си), обвиняват евреите и онези, които наричат техни «ционистки съмишленици», в това, че смятат, че притежават особен морален статус, който им дава право да се отнасят към всички останали като към боклуци; но това обвинение само по себе си почива върху предположението, че евреите действително притежават особен морален статус, заради който не би трябвало да постъпват така. (Помниш ли какво казваше на децата, Шмуел, когато се оплакваха, задето им се караш, че не правят нищо по-различно от останалите деца? Казваше им, «аз ви съдя от по-високи критерии». Защо? Защо ти — именно ти от всички хора — ще съдиш евреите от по-високи критерии?)“

Нейният собствен „мъдър“ съпруг й бе казвал, че държавата Израйел — той не можеше да понесе да й изрече името, без да вмъкне едно презрително „й“ — е създадена чрез акт на брутално завземане. Коя държава е създадена иначе, питаше Тайлър, споменавайки американските индианци и австралийските аборигени.

Финклер се усмихна, представяйки си Тайлър, в нейните бижута и кожи, угрижена за австралийските аборигени.

Начинът, по който тя виждала нещата…

Гледай й само наглостта! Начинът, по който тя виждала нещата. Тайлър Галахър, внучка на ирландски непрокопсаници, която като осемгодишна бе спечелила награда в неделното училище, задето бе нарисувала бебето Исус, протягащо пухкавите си ръчички, за да вземе коледните си подаръци от Тримата влъхви. Да му казва как тя виждала нещата.

Но тъй или иначе, това бе нейното мнение, независимо какво мислеше съпругът й по въпроса.

„Погром след погром, евреите са свеждали глави и са продължавали нататък. Бог ги е избрал за свой народ, Бог ще им помогне. Но Холокостът — да, да, Шмуели, Холокостът, именно Холокостът! Холокостът е променил това ЗАВИНАГИ. Евреите най-сетне са се събудили и са се осъзнали. Те сами е трябвало да се грижат за себе си. И това е означавало да имат своя собствена страна. Всъщност те вече са я имали, но нека не задълбаваме в това, г-н Палестина. Те е трябвало да имат своя държава, а когато имаш своя държава, ставаш различен от онова, което си бил, преди да имаш своя държава. Ставаш като всички останали! Само ти и твоите дружки не им позволявате да бъдат като всички останали, защото според теб, Шмуел, те все още са длъжни да се подчиняват на Бога (в когото самият ти не вярваш!) и да служат за пример на света!“

„Обясни на бедната си, необразована, поеврейчена съпруга защо иначе не желаеш да оставиш намира евреите от страната, която дори съм те чувала да наричаш Ханаан, ти шибан извратеняк такъв? Или се опасяваш, че ако не се намърдаш навреме с твоята критика, някой друг ще я изрече още по-гръмко? Да не би някакъв перверзен патриотизъм да те кара да опожаряваш земите, за които се боиш, че ще изгубиш, за да не паднат в ръцете на врага???

Отговори ми на следното: Защо не гледаш собствената си шибана работа, Шмуел? Никой няма да те съди редом с израелците, ако сам не се буташ. Ти си имаш своята страна, те имат тяхната — един факт, който, както ти сам каза по повод женитбата си с мен, «не извиква нито особена симпатия, нито особено порицание». Сега те са просто обикновени копелета, полуправи, полугрешни, като всички нас.

Защото дори ти, мой любими неверни съпруже, не си ИЗЦЯЛО грешен.“

Този път той не сгъна малкото й съчинение, за да го прибере, а поседя известно време над него. Бедната Тайлър. Което, както много добре знаеше, на финклерски идеше да рече бедният той. Тя му липсваше. Някога те се караха отново и отново, но в кавгите им винаги имаше известна привързаност. Изслушваха се един друг, като гласовете им бяха ежедневен източник на неусетна наслада и за двамата. Той копнееше да чуе гласа й отново. Какво не би дал да може да излезе във вече запуснатата им градина и да си сложи пръста върху възела от зелена връв, която тя постоянно го караше да й помага да завърже.

Те не бяха прекарали заедно достатъчно дълго, за да се каже, че са имали едно от големите брачни приключения, като това, изживяно от Либор и Малки, но все пак съвместното им пътуване беше приятно. И бяха отгледали три умни деца, независимо че някои от тях бяха по-умни от другите.

Той поседя и поплака малко. Хубавото на сълзите беше, че не придиряха. Нямаше нужда да знае за кого или за какво плаче. Плачеше за всичко.

Хареса му мисълта на Тайлър, че е като патриот, изгарящ онова, което се бои, че ще загуби. Не знаеше дали е вярна, но идеята му допадна. Дали същото не важеше и за Тамара? Дали всички Засрамени евреи не убиваха нещата, които обичат, от страх да не попаднат във вражески ръце?

Догадката на Тайлър можеше да е валидна колкото и всяка друга. Все нещо трябваше да обяснява странната, пламенна ненавист у тези хора. Самоомразата очевидно не успяваше да го стори. Мразещият себе си положително би изпаднал в мрачна изолация, докато Засрамените търсеха взаимно компанията си, насърчаваха се един друг, даваха групов израз на своите чувства, подобно на войници в навечерието на битка. Тъй че не бе изключено бедната Тайлър да е улучила и това да е само една нова версия на дълбоко вкорененото еврейско племенно поведение. Врагът оставаше същият, както открай време. Другите. Това беше просто последната тактика във вековечната война. Да убиеш своите, преди другите да са успели да го сторят.

Действително, Финклер винаги си бе тръгвал от срещите с тях със същото чувство, както и когато бе придружавал баща си в синагогата — че светът е прекалено еврейски за него, прекалено стар, прекалено родствен в един антропологичен, почти първобитен смисъл — твърде далеч, твърде дълбоко, твърде отдавна.

Той бе мислител, незнаещ точно какво мисли, освен че е обичал и се е провалил, че тъгува по жена си и че не е успял да избяга от онова, което го е потискало в юдаизма, като се е присъединил към група евреи, събиращи се, за да говорят трескаво за това колко е потискащо да си евреин. Тъкмо трескавото говорене за еврейството беше еврейско.

Той остана до късно, гледайки телевизия, като се опитваше да стои настрани от компютъра. Стигаше му толкова покер.

Но покерът служеше за определена цел. Т. С. Елиът беше казал на Одън^[4], че причината вечер след вечер да играе пасианс е, че той бил най-близкото нещо до това да си мъртъв.

Пасианс, покер… Имаше ли разлика?