Хауърд Джейкъбсън
Въпросът на Финклер (42)

3

— Вероятно просто си въобразяваш — каза Либор.

Треслъв го беше завел в наново отворения бар „Нош“^[1] на улица Уиндмил. Преди години Либор ги водеше тук заедно с Финклер. Една част от въвеждането на двамата младежи в скритите наслади на големия град, която с времето бе обикнал повече от всички останали. Тогава сандвичът със солено говеждо в Сохо беше за Треслъв като спускане във въртопа на космополитната разюзданост. Чувстваше се така, сякаш живее в последните дни на Римската империя, макар тези сандвичи вероятно да не са били популярни сред римляните. Сега Треслъв се чудеше дали не живее в последните дни на собственото си съществуване.

А и на това на Либор, съдейки по вида му. Старият мъж старателно отделяше говеждото месо от ръженото хлебче, тъй като последното бе трудно за храносмилане, а след това не докосваше и месото. Не си беше поискал и горчица. Нито кисела краставичка.

Той вече не ядеше храната си, а просто я разчопляше.

В миналото щеше да гледа навън през прозореца и да се наслаждава на парада на покварата. Сега пред очите му сякаш бяха спуснати щори. Не му направих голяма услуга, като го доведох тук, помисли си Треслъв.

Но срещата им не бе планирана като услуга за Либор. Тя беше необходима на Треслъв.

— Защо ще си въобразявам? — попита той. — Аз съм щастлив. Влюбен съм. Вярвам, че и мен ме обичат. Откъде ще си скалъпя подобен кошмар?

— От обичайното място — каза Либор.

— Това ми идва прекалено чешко, Либор. Кое е обичайното място?

— Там, откъдето идва всичко, от което се боим. Мястото, където пазим своя копнеж за края на нещата.

— Това е още по-чешко. Аз не копнея за края на нещата.

Либор му се усмихна и сложи старата си, несигурна ръка върху неговата. Като изключим, че беше стара и несигурна, жестът напомни на Треслъв за Хефзиба. Защо всички постоянно го потупваха успокояващо?

— Приятелю мой, през всичките тези години, откакто те познавам, ти копнееш за края на нещата. Цял живот живееш в подготовка, на ръба на сълзите. И Малки беше забелязала това у теб. Дори не беше сигурна дали да свири Шуберт, когато си наоколо. Този, като го гледам, май няма нужда от насърчаване, казваше.

— Насърчаване за какво?

— За да се хвърлиш в пламъците. Не е ли това причината да бъдеш с племенницата ми и да четеш Мозес Маймонидес?

— Аз не мисля за Хефзиба като за огън.

— Така ли? Тогава за какво си седнал да се притесняваш? Мисля, че получаваш онова, което си търсиш. Целия еврейски gesheft. Решил си, че това е прекият път към катастрофата. И аз не бих казал, че си сгрешил.

Той искаше да каже на Либор, че всичко това са пълни глупости. Но човек не кани един старец на сандвичи с говеждо, които той при това не може да храносмила, само за да му съобщи, че говори пълни глупости.

— Не се разпознавам в тази картинка — каза наместо това.

Либор сви рамене. Щом не се разпознаваш, значи не се разпознаваш. Нямаше сили да спори. Но виждаше, че Треслъв се нуждае от още разяснение.

— Грехопадението, Содом и Гомор, Страшният съд, Масада, Аушвиц; дори само като видиш евреин и веднага си представяш Армагедона — продължи той. — Ние разказваме добри истории за сътворението, но сме още по-добри в разрухата. Ние сме в началото и в края на всичко. И всички наоколо искат да участват в забавата. Едни нямат търпение да ни метнат в пламъците, а други искат да се пържат в огъня, пищейки редом с нас. Или първото, или второто. По темперамент ти си по-скоро второто.

— Звучиш като твоята пра-пра-племенница.

— Нищо чудно, нали сме едно семейство.

— Но не е ли това краен субективизъм, както би казал Сам? Според теб излиза, че никой не може да се отърве от евреите.

Либор отмести чинията си встрани.

— Никой не може да се отърве от евреите — каза той.

Треслъв се загледа през прозореца. На отсрещния тротоар на тясната улица едно грозновато, дебело момиче с къса пола безуспешно се опитваше да кани мъжете в някакъв клуб, където само напълно отчаян или побъркан човек би влязъл. Тя го видя, че я гледа, и го повика с ръка. Доведи и приятеля си, говореше жестът й. Вземете си и сандвичите с говеждо. Той сведе надолу очи.

— Значи си мислиш — подхвана той мисълта на Либор — че аз си въобразявам разни неща за Хефзиба и Сам, за да ускоря края си?

Либор размаха ръце пред лицето си.

— Не съм казал такова нещо. Но хората, които очакват най-лошото, винаги виждат най-лошото.

— Аз не съм видял нищо.

— Именно.

Треслъв опря лакти на масата.

— Либор, след като казваш, че с Хефзиба сте едно семейство, какво е твоето мнение? Мислиш ли, че тя би направила това?

— Със Сам ли?

— С когото и да било.

— Виж, това, че ми е роднина, не я прави по-различна от всяка друга жена. Макар аз никога да не съм споделял мнението, че всички жени по природа са неверни. Моят собствен опит сочи тъкмо обратното. Малки никога не ме е мамила.

— Можеш ли да си сигурен?

— Разбира се, че няма как да съм сигурен. Но след като ме е накарала да повярвам, че никога не ме е мамила, значи никога не ме е мамила. За верността не се съди по всяко отделно действие; тя е желанието да кажеш на другия, че си му верен, и желанието той да ти повярва.

— Това не може да е вярно, Либор. Освен в Прага.

— Ние не сме живели в Прага. Това, което искам да кажа, е, че една авантюра няма особено значение. Важно е общото намерение да бъдеш верен.

— Значи Хефзиба може като цяло да иска да ми бъде вярна, но пак отвреме-навреме да се чука със Сам.

— Надявам се да не е така.

— И аз се надявам да не е така.

— И се съмнявам да го прави. Въпросът е, защо се съмняваш в нея, след като не си видял нищо, което да ти дава повод.

Треслъв се замисли върху това.

— Трябва да си поръчам още един сандвич — каза, сякаш плодотворният му размисъл зависеше от това.

— Вземи моя — каза Либор.

Треслъв поклати глава и се сети за Тайлър. „Вземи моята“, бе казал Финклер, макар и без думи. „Вземи моята, че напоследък съм ангажиран с други неща.“

Той никога не беше споделял с Либор за вечерите с Тайлър, когато гледаха заедно предаванията на Финклер. Не беше споделял с никого. Те не бяха само негови, за да го прави. Бяха и на бедната Тайлър. А в известен смисъл бяха също и на Финклер. Но сега му се искаше да спомене пред Либор за тази афера, ако изобщо можеше да се нарече афера. Това щеше да му помогне да обясни нещо, макар и да не знаеше точно какво. Но как иначе можеше да разбере какво, освен ако не облечеше въпроса си с думи. Либор беше стар. На кого щеше да разкаже? Тайната, която иначе щеше да отиде в гроба с Треслъв, положително щеше да отиде много по-скоро в гроба с Либор.

И воден от импулса, той му каза.

Либор го изслуша мълчаливо. Когато свърши, за удивление на Треслъв, той се разплака. Не с обилни сълзи, а само с една или две, бликнали от крайчеца на мътните му старчески очи.

— Съжалявам — каза Треслъв.

— Има защо.

Треслъв не знаеше какво да отговори. Не беше очаквал подобна реакция. Либор беше светски човек. Вкарай ме в някое и друго малко чукане, когато един ден разказваш за мен, му бе заръчал той. Мъжете и жените вършеха тези неща. Една авантюра няма особено значение, бяха неговите собствени думи.

— Сбърках, не биваше да ти казвам — промълви накрая Треслъв.

Либор погледна ръцете си.

— Да, сбърка, като ми каза — отвърна, без да гледа изобщо към Треслъв. — Може би дори повече, отколкото когато си го правил. Не исках бремето на това познание. Предпочитам да бях запомнил Тайлър иначе. И теб. Колкото до Сам, за него няма особено значение. Той умее да се грижи сам за себе си. Макар че предпочитам да не бях научавал за фалша на вашето приятелство. Ти правиш света едно по-тъжно място, Джулиан, а той и без това е достатъчно тъжен, повярвай ми. Защо ми разказа? Това беше жестоко от твоя страна.

— Не знам. И пак ти казвам, че съжалявам. Не знам какво ме накара да го направя.

— Знаеш. Човек винаги знае защо казва нещо. Дали е защото се гордееш с постижението си?

— Постижение? Бога ми, не.

— Завоевание, тогава?

— Завоевание? Бога ми, не.

— Все с нещо се гордееш. Да не е с това, че си прекарал Сам?

Треслъв знаеше, че е длъжен да обмисли отговора си. Нямаше да му се размине само като повтаря „Бога ми, не“ през цялото време.

— Не да го прекарам, Либор. Силно се надявам, че не. По-скоро да вляза в неговия свят. В техния свят.

— От който си се чувствал изолиран?

Беше длъжен да обмисли и това.

— Да.

— Защото бяха толкова бляскава и успешна двойка?

— Предполагам, че затова, да.

— Но Сам ти беше приятел. Ти си отраснал с него. И продължаваше да го виждаш. Той не е населявал някаква вселена отвъд твоята.

— Да, отрасъл съм с него, но той винаги е бил различен от мен. Някак тайнствен.

— Защото е бил умен? Защото е бил известен? Защото е бил евреин?

Новият сандвич с говеждо на Треслъв пристигна, със стичаща се горчица, точно както се беше научил да го харесва. Придружен не от една, а от цели две кисели краставички, нарязани на тънки ивички.

— Не ми е лесно да ти отговоря на това — отвърна. — Но да, всички тези неща, взети заедно.

— Значи когато си лежал в обятията на жена му, ти поне за малко си бил също толкова умен, също толкова известен и също толкова евреин като него.

Треслъв не искаше да му казва, че всъщност никога не е лежал в обятията на Тайлър, нито тя в неговите. Не искаше Либор да знае, че тя се бе обръщала с гръб към него.

— Вероятно.

— Някое случайно да е било в по-голяма степен от другите?

Треслъв въздъхна. Въздишка, изтръгната дълбоко от недрата на неговата вина и неговите страхове.

— Не мога да кажа — отвърна.

— Тогава нека аз ти кажа. Еврейската част е била тази, която е имала най-голямо значение за теб.

Треслъв се наведе към него през масата.

— Преди да продължиш, нека ти напомня, че Тайлър не беше еврейка. Мислех, че е, но се оказа обратното.

— Звучиш разочарован.

— Да, донякъде бях.

— Тогава още повече, твърдя, че е било заради еврейското. И знам, че съм прав заради онова, от което сега се боиш при Сам и Хефзиба.

Треслъв го погледна. Един старец, останал без храносмилателна система, говорещ със загадки.

— Не те разбирам — каза.

— Подозираш Сам и Хефзиба в какво? В това, че правят секс заедно. И на какво основание? На никакво, освен че според теб е нормално да го правят, защото споделят нещо, от което ти си изключен. Те са евреи, а ти не си, от което следва, че се чукат.

— О, стига, Либор.

— Както желаеш. Но не разполагаш с никакво по-добро обяснение за своите подозрения. Няма да си първият, приписал на евреите склонността към похотливост. Навремето сме имали и рога и опашки, също като козите или като дявола. Плодили сме се като плъховете. Осквернявали сме християнските жени. Нацистите…

— Либор, престани, това е глупаво и обидно.

Старият мъж се облегна на стола и потри главата си. Навремето беше имал жена, която му я бе търкала, смеейки се, докато я излъсква като домакиня, вършеща с радост къщната си работа. Но това беше много отдавна.

Обидно? Той сви рамене.

— Дълбоко съм засрамен заради онова, което ти казах — рече Треслъв.

— Ти си дълбоко засрамен? Ето значи още едно нещо, което двамата споделяте.

— Имай малко милост — примоли се Треслъв.

— Джулиан, ти започна това — каза Либор. — Ти ме покани да се видим, за да обсъдим твоите страхове, че Сам и Хефзиба се чукат. Аз те попитах на какво се базират подозренията ти. Ти ми говориш за една неопределима боязън. Аз, като твой приятел, се опитвам доколкото мога да я определя. Оказва се, че ти се страхуваш, защото им приписваш някаква странна и тайнствена сексуална мощ. Смяташ, че не могат да се спрат, защото са подтиквани от неуправляем полов нагон, като евреин към еврейка, и също че не искат да се спрат, защото са безскрупулни, като евреи към неевреин. Джулиан, ти си антисемит.

— Аз?

— Недей да гледаш толкова сепнато. Ти не си сам. Всички сме антисемити. Нямаме друг избор. Ти. Аз. Всички.

Той не бе вкусил нито троха от храната си.