Хауърд Джейкъбсън
Въпросът на Финклер (12)

1

— Здрасти, Брад.

Думите идваха от жена с квадратна челюст и водопад от руси къдри, облечена във фина рокля от епохата на Регентството, която по впечатляващ начин подчертаваше гърдите й. Това беше третият път, когато вземаха Треслъв — през първата вечер от завръщането му на работа като двойник — за Брад Пит. Всъщност той беше нает да изглежда като Колин Фърт в ролята на г-н Дарси^[1]. Пищното празненство се провеждаше в огромен апартамент в Ковънт Гардън и беше по случай петдесетия рожден ден на заможна дама, която действително се наричаше Джейн Остин, така че кого другиго би могъл да имитира? Всички носеха маскарадни облекла. Треслъв, в прилепнали бричове, героична бяла риза и копринена кърпа на шията, си даваше мъжествено намусен вид. Как можеха да го вземат за Брад Пит, нямаше понятие. Освен ако Брад Пит не играеше в някоя продукция на „Гордост и предразсъдъци“, която той беше пропуснал.

Но от друга страна, всички бяха пийнали и позамаяни. А жената, която го заговори, освен че беше пийнала и позамаяна, беше също и американка. Още преди тя да отвори уста, Треслъв отгатна това по вида й.

Тя изглеждаше прекалено удивена от живота, за да бъде англичанка. Къдрите й бяха прекалено къдрави. Устните й бяха прекалено големи. Зъбите й бяха прекалено бели и равни, като един голям извит зъб с равни разделителни линийки. А гърдите й имаха в себе си прекалено много повдигнатост и устрем, за да бъдат английски. Ако героините на Джейн Остин имаха гърди като тези, положително нямаше да се притесняват, че ще останат без съпруг.

— Опитайте пак — каза Треслъв, леко изчервен от встъплението. Тя не беше неговият тип жена. Беше твърде очевидно, че ще го надживее, за да бъде негов тип, но прямотата й му се стори възбуждаща. А и той също беше позамаян.

— Дъстин Хофман — каза тя, оглеждайки лицето му. — Не, май сте твърде млад за Дъстин Хофман. Адам Сандлър? Не, твърде сте стар. А, сетих се, Били Кристъл.

Той не я попита какво според нея ще търси Били Кристъл на парти на Джейн Остин.

После отидоха в нейния хотел в Хеймаркет. По нейно предложение. В таксито тя се държа похотливо, като плъзгаше ръка нагоре под героичната му риза и надолу в стегнатите бричове на г-н Дарси. Странно колко развратни можеха да бъдат американците, помисли си Треслъв, като за народ с такава пуританска душевност. Целомъдрени и покварени едновременно.

Но не беше в позиция да съди.

Заливаха го благодарност и чувство на облекчение. Той още беше в играта; още беше играч. Всъщност никога не се беше имал за играч, но си знаеше какво има предвид.

Пъхна езика си зад ослепителната аркада от зъби, мъчейки се безуспешно да ги разграничи един от друг. Същия проблем имаше и с гърдите й. Те не се деляха. Съставляваха гръд, в единствено число.

Тя бе толкова перфектна, че имаше нужда от само по едно от всичко.

Беше телевизионна продуцентка, отседнала в Лондон за няколко дни за обсъждане на съвместна продукция с Канал 4. За негово успокоение, не беше с БиБиСи. Не беше сигурен дали ще може да спи с жена, имаща нещо общо с БиБиСи.

Не и ако от него се очакваше да удържа що-годе прилична ерекция за достатъчен период от време.

В случая обаче не успя да удържи прилична ерекция за достатъчен период от време, защото тя подскачаше нагоре-надолу върху него във вихър от къдрици и щръкнали зърна, от което той се смути и свърши преждевременно.

— Уау! — рече тя.

— От роклята е — каза й той. — Не трябваше да те карам да оставаш в нея. Прекадено много възбуждащи асоциации създава.

— Като например?

— Като например „Абатството Нортангър“ и „Мансфийлд Парк“^[2]

— Мога да я съблека.

— Не. Остави я и ми дай двайсет минути.

Говориха за любимите си герои на Джейн Остин. Кимбърли — естествено, тя се казваше Кимбърли — харесваше Ема^[3]. Всъщност това беше и героинята, като която се бе облякла. Ема Удхаус, красива, умна, богата.

— И с циците навън — засмя се тя, докато си ги прибираше. Или по-скоро, помисли си Треслъв, докато я прибираше.

Докато й я изваждаше обратно, той й каза, че намира някои от героините на Джейн Остин твърде емоционални за своя вкус — не Ема, разбира се, че не Ема — и че предпочита Ан Елиът^[4], не, всъщност е влюбен, направо е влюбен в Ан Елиът. Защо? Не е сигурен, но мисли, че има нещо общо с темата за изтичащото й време да бъде щастлива.

— Нещо като почерпка в бар „Последен шанс“, каза Кимбърли, показвайки, че разбира културните нюанси на Англия от края на 18 век.

— Да, да, нещо такова. Харесва ми мотивът за повяхващата й красота. Повяхваща още докато четеш.

— Значи си падаш по повяхваща красота!

— Не, Бога ми, не, не и по правило. Имам предвид, не и в реалния живот.

— Надявам се да е така.

— Естествено.

— Облекчена съм да го чуя.

— Това е то художествената измислица — каза той, като смучеше целенасочено зърното й. — Джейн Остин махва с вълшебната си пръчица и магьосва краят да е щастлив в единадесетия час, докато в живота завършекът щеше да е трагичен.

Тя кимна, без да го слуша.

— А сега е време да видим твоята вълшебна пръчица — каза, поглеждайки часовника си. Беше му отпуснала точно двайсет минути. Явно авансите й минаваха толкова, колкото и трагедиите.

— Уау! — каза тя отново пет минути по-късно.

Това беше най-чудесната нощ на секс в живота на Треслъв. За негова изненада, защото рядко се справяше чудесно. Когато си тръгна от стаята й на сутринта, тя му подаде визитката си — в случай че някога се озове в Лос Анджелис, но да има грижата да я предупреди по-отрано, защото съпругът й няма да е във възторг да открие на прага си Били Кристъл по бричове от епохата на Регентството. На сбогуване го плясна по задника.

Треслъв се почувства като проститутка.

Откъде се взе тази възбуда? Вече в нормалните си дрехи, Треслъв се отби за едно кафе на Пикадили, за да обмисли на спокойствие. Подскачането никога не беше вършило работа при него. Подскачането, ако изобщо правеше нещо, само разваляше работата. Тогава кое я беше свършило миналата нощ? Безспорно, роклята имаше нещо общо — Ан Елиът го беше обкрачила и мяташе глава настрани като шведска порнозвезда. Но само роклята не можеше да обясни въодушевеното му усърдие, нито повторенията на всеки двайсет минути, не през цялата нощ, но все пак повече пъти, отколкото бе прилично да се хвали. Оставаше само нападението. Макар да не би се заклел в съдебна зала, той имаше чувството, че докато Кимбърли се надигаше, спускаше и уау!-каше отгоре му, той наполовина си мислеше за жената, която го бе ограбила. Струваше му се, че двете имаха сходно телосложение. Дали си мислеше за нея, или я виждаше? Не можеше да се закълне и за това.

Но имаше един проблем. По време на обира той положително не бе стимулиран сексуално. А и защо да бъде? Той не беше такъв човек. Строшеният нос просто адски болеше и толкоз. И през последвалите дни и дума не можеше да става да му е навявал подобни желания. Дори сега, когато седеше и мислеше за това, не изпитваше нищо. Кое го възбуждаше тогава? Споменът за предната нощ — естествено. Това бе нощ, за която можеше само да се радва и гордее. Тя не само бе прекъснала един период на дълга суша, тя беше еднократна изява, която можеше да се конкурира с най-добрите такива, а Треслъв по природа не беше мъж на еднократните изяви. Но имаше и още нещо, съзнание за някакво еротично вълнение, което не спираше да го гложди.

И тогава му просветна. Били Кристъл. Отначало Кимбърли го бе взела за Брад Пит, но вглеждайки се по-добре в лицето му, бе видяла някой друг. Дъстин Хофман… Адам Сандлър… Били Кристъл. Тук той я беше спрял, но ако бе продължила списъка си, съдейки по посоката, в която бе тръгнала, сигурно щеше да включи Дейвид Шуимър, Джери Сайнфелд, Джери Спрингър, Бен Стилър, Дейвид Духовни, Кевин Клайн, Джеф Голдблум, Уди Алън, Шибания Граучо Маркс… трябваше ли да продължава нататък?

Финклери.

Шибани финклери, всичките до един.

Беше чел някъде, че всеки холивудски актьор е финклер по рождение, независимо дали е запазил финклерското си име, или не. А Кимбърли — за Бога, Кимбърли; какво ли беше истинското й име, Естер? — го беше объркала с всички тях.

Под объркала той нямаше предвид — не би могъл да има предвид; тя не би могла да има предвид — объркала като външност. Дори за размазания поглед на Кимбърли той не би могъл физически да наподобява Джери Сайнфелд или Джеф Голдблум. Размерът беше различен. Температурата беше различна. Скоростта беше различна. В такъв случай, сходството с тези хора, което носеше, трябва да е било от друг порядък. Сходство по дух и същност. Духовно е бил като тях. Същностно е бил като тях.

Не можеше да каже дали това, че го е взела за финклер по същност, бе разпалило желанието у Кимбърли — нямаше причина да е така, след като там, откъдето идваше, всички бяха финклери — но дали не бе разпалило неговото?

Две такива погрешни разпознавания в рамките на две седмици. Мнението на самия Финклер нямаше значение. Финклер беше ревнив към своята финклерщина.

— Това не е клуб, в който можеш да влезеш току-така — бе обяснил на Треслъв в дните, когато държеше да го наричат Самюъл.

— Не съм имал намерение да влизам — беше казал тогава Треслъв.

— Не — бе отвърнал Финклер, вече загубвайки интерес. — Някога да съм казвал, че имаш?

Така че Финклер не можеше да се нарече безпристрастна страна.

Докато, от друга страна, две жени без стари трески за дялане — две седмици, две жени, две еднакви погрешни разпознавания!

Треслъв захапа кокалчетата на пръстите си, поръча още кафе и остави живота си — или по-скоро лъжливия си живот? — да тече пред очите му.