Хауърд Джейкъбсън
Въпросът на Финклер (21)

3

Както се оказа, Тайлър все пак отиде да гледа още една серия от предаванията на мъжа си в апартамента на Треслъв в Хемпстед, който не беше в Хемпстед. А също така и няколко последващи серии през определени интервали. Онова, което се случваше между нея и Треслъв, така и не разцъфтя в истинска връзка. Никой от двамата не търсеше връзка — поне Тайлър не я търсеше, а Треслъв бе започнал да се пази от търсене на каквото и да било — но те намираха начин да показват един към друг нежност, която надхвърляше границите на обикновената следобедна изневяра, подхранвана от завист и гняв.

Треслъв не пропусна да забележи нарастващата й умора.

— Изглеждаш ми бледа — каза й той веднъж, докато обсипваше лицето й с целувки. Тя се подлагаше на тях със смях. Тихият й, а не хрипливият й смях. — И си някак унила — добави той, като я целуна още веднъж.

— Съжалявам — отвърна тя. — Не бях дошла, за да те депресирам.

— Не ме депресираш. Бледността ти отива. Обичам, когато една жена изглежда трагично.

— Боже, сега пък трагично. Толкова ли е зле?

Да, толкова беше зле.

Треслъв би казал „Ела и умри при мен“, но знаеше, че не може. Една жена трябваше да умира в собствения си дом и в обятията на собствения си мъж, независимо че любовникът й би попивал челото й с повече грижа, отколкото съпругът й някога би могъл.

— Наистина те обичам, знаеш ли? — й каза той по време на срещата, която и двамата в сърцата си подозираха, че ще им бъде последна. Беше й казал, че я обича и първия път, когато спаха заедно, гледайки Сам на екрана. Но този път той наистина го чувстваше. Не че не го бе чувствал и тогава. Но този път го чувстваше по различен начин. Чувстваше го заради нея.

— Не ставай глупав — каза му тя.

— Така е.

— Не, не е.

— Наистина е така.

— Наистина не е така, но е много мило, че го искаш. Ти беше чудесен към мен. Аз не си правя илюзии, Джулиан. Разбирам мъжете. Познавам странния начин, по който работи мъжкото приятелство. Никога не съм се залъгвала, че с нещо съм по-различна от другите съпруги в моето положение — просто едно средство, с което да уреждате помежду си своето съперничество. Казах ти го още в началото. Но бях доволна да се възползвам от това за своите собствени цели. И ти благодаря, че ме накара да се чувствам така, сякаш аз съм тази, която си искал.

— Аз наистина исках теб.

— Вярвам, че е било така. Но не и толкова, колкото искаше Самюъл.

Треслъв беше ужасен.

— Аз да съм искал Самюъл?

— Не, нямам предвид в смисъл да го чукаш. И аз никога не съм го обичала в смисъл да го чукам. Съмнявам се, че някой изобщо е. Той не е мъж за чукане. Не че това някога го е спирало… нито пък любовниците му. Но той притежава нещо, не точно аура, но някакво излъчване на тайнственост, в което ти се иска да проникнеш, някакво умение за бързо схващане или вещина, в които ти се ще да се отъркаш. Той е един от онези евреи, на които в друга епоха и най-върло мразещият евреите император или султан би дал висока служба. Той създава впечатление на човек с връзки, който знае как да се справя с нещата, и ако си близо до него, имаш чувството, че ще се справи и заради теб. Но няма нужда аз да ти казвам тези неща. Ти ги усещаш. Знам, че ги усещаш.

— Не съм знаел, че усещам нещо подобно.

— Повярвай ми, така е. И тук идва моята роля. Аз съм онова, чрез което се отъркваш. Чрез мен ти се свързваш с него.

— Тайлър…

— Всичко е наред. Аз нямам нищо против да съм откраднатият звезден прах, който те поръсва със значимост втора ръка. За мен е важно, че си отмъщавам на него и в същото време получавам повече внимание от теб.

Тя го целуна. Целувка за благодарност.

Целувката, помисли си Треслъв, която една жена дава на мъжа, който не я разтърсва до дъното на душата й. Защото това означаваше неговото „внимание“ към нея — че е мил, но не представлява предизвикателство, не е мъж с влияние, някой, който да й отваря достъп към желаните неща. Да, тя идваше в дома му, плъзваше се в леглото му със своята ъгловата невярност и се чукаше с него, но без действително да обръща внимание, че той е там. Дори тази целувка някак се плъзна покрай него, сякаш тя всъщност целуваше някой, стоящ в съседната стая.

Дали бе вярно онова, което му каза? Че да спи с жената на Сам му даваше временен почетен достъп до успеха на Сам? Ако беше така, защо не се чувстваше по-преуспял? Харесваше му идеята, че Сам не е мъж за чукане, но какво струваше тази информация, ако и той самият не беше мъж за чукане? Бедната Тайлър, да спи с двама мъже, които не са за чукане. Нищо чудно, че изглежда зле.

Но също така и бедният аз, помисли си Треслъв. Средство, с което уреждат помежду си своето съперничество, се бе нарекла тя. Помежду си — тоест, в сделката имаше и нещо за Сам. Означаваше ли това, че той знае? Дали когато се прибираше у дома, Тайлър не разказваше на съпруга си как неговият приятел не е мъж за чукане? Възможно ли бе Сам да получава удоволствие от това? Или и двамата да получават удоволствие?

Дали финклерите постъпваха така?

За първи път Треслъв наруши правилото, което всички изневеряващи трябва да спазват или да погинат, и си ги представи заедно в леглото. Тайлър, още свежа от него, се обръща към съпруга си с усмивка, обърната с лице към него, както нито веднъж не се бе обръщала към Треслъв, държи пениса му пред себе си подобно на сватбен букет, а не като ребус, който трябва да се нареди зад гърба като този на Треслъв. Дори го гледа, може би му дава и име, възхищава му се, поема го фронтално, както никога не се бе възхищавала и не бе поемала неговия.

— Междувременно — каза тя, като погледна часовника си, макар да нямаше предвид „в тази минута“, — той си е намерил нова занимавка.

Дали Треслъв го беше грижа?

— Каква? — попита той.

Тя махна с ръка, сякаш сега, когато я беше попитал, й се искаше да не го е споменавала въобще или сякаш смяташе, че той така или иначе няма да може да проумее детайлите.

— О, пак неговите израелски работи. Извинявай, палестински, както той държи да ги нарича.

— Знам. Чувал съм го.

— Слуша ли го по „Дезърт Айлънд Дискс“?

— Не, това го пропуснах — излъга Треслъв. Не го беше пропуснал. Само бе положил огромни усилия да не го слуша, нито да влиза в разговор с някой, който го е слушал. Да гледа Финклер по телевизията, докато спи с жена му, беше едно, но „Дезърт Айлънд Дискс“, което се слушаше от цялата страна…

— Много умно си направил. Ще ми се и аз да го бях пропуснала. Всъщност щях да дойда тук нарочно, за да го пропусна, но той настоя да го слушаме заедно. Което трябваше да събуди подозренията ми. Как така без Ронит…?

Треслъв отново се улови, че си представя Тайлър и Сам заедно в леглото, лице в лице, слушащи „Дезърт Айлънд Дискс“, как тя се възхищава на пениса му, гука му, докато той самият развива палестинските си теории по радиото.

Но не каза нищо.

— Както и да е, оттам тръгна цялата работа.

— Коя работа?

— Неговото признание за срама.

— Срам от Ронит ли?

— Не, глупчо, срам от Израел.

— А, това ли. Чувал съм го да говори на тази тема с Либор. Не е нещо ново.

— Новото е, че го обяви пред цялата страна. Знаеш ли колко хора слушат това предаване?

Треслъв имаше доста добра представа, но не му се влизаше в обсъждане на цифри. Споменаването на милиони дразнеше ушите му.

— И сега съжалява ли?

— Да съжалява! Та той е като куче в месарски магазин. Има цял куп нови приятели. Засрамените евреи. Приличат малко на Изгубените момчета^[1]. Всичко се свежда до майчинска небрежност, мен ако питаш.

Треслъв се засмя. Отчасти на шегата на Тайлър, отчасти за да прогони мисълта, че Финклер има нови приятели.

— Той знае ли, че ги наричаш така?

— Изгубените момчета?

— Не, Засрамените евреи.

— О, това не съм го измислила аз. Те самите се наричат така. Това е движение, вдъхновено, ако щеш вярвай, от моя мил съпруг. Занимават се с писане на писма до вестниците.

— Като Засрамените евреи?

— Като Засрамените евреи.

— Това е малко пораженческо, не мислиш ли?

— В какъв смисъл?

— Да избереш срама за своя платформа. Напомня ми за Обществото на Елън Джеймс.

— Никога не съм чувала за него. Да не са и те антиционисти? Ако е така, не казвай на Сам. Ако разбере, че са антиционисти и отгоре на това жени, ще се присъедини към тях, преди да си го усетил.

— Не, това е група чалнати феминистки от книгата „Светът според Гарп“. Мисля, че беше от Джон Ървинг. Един бъбрив американски писател. Борец. И пише като такъв. Бяха тема на едно от първите ми радиопредавания. Отрязвали си езиците в знак на солидарност с някакво момиче, което било изнасилено и осакатено. Може да се каже, че сами са се обезсилвали с това действие, защото след това не е имало как да изразяват ефективно гнева си. Добра антифеминистка шега, както винаги съм смятал, макар аз самият да не съм антифеминист…

— Е, при нашите хора не вярвам да има рязане на езици. Те са една шумна пасмина, навикнала на светлината на прожекторите и на звука на собствените си гласове. Сам говори с тях по телефона всяка свободна минута. А освен това си правят и събирания.

— Събирания?

— Не публични, доколкото ми е известно. Поне не засега. Но се срещат по къщите си. Звучи ми отблъскващо. Като групови изповедални. „Прости ми отче, аз съгреших“. А Сам е техният отец-изповедник. „Прощавам ти, чадо мое. Кажи три пъти Аз съм засрамен и недей да ходиш на почивка в Ейлат^[2].“ Не бих ги пуснала в моята къща.

— И само това ли е идеята им — че са засрамени, задето са евреи?

— Опа! — Тя постави ръка върху неговата. — Не ти се разрешава да говориш така. Те са засрамени не от това, че са евреи, а заради Израел. Заради Палестина. Както щеш го кажи.

— Значи са израелци?

— Знаеш, че Сам не е израелец. Той дори не би стъпил там.

— Имам предвид останалите.

— Не ги познавам всичките, но са актьори и комедианти, а онези, за които съм чувала, положително не са израелци.

— Тогава от какво са засрамени? Как можеш да си засрамен заради страна, която не е твоя? — Треслъв беше искрено озадачен.

— Така е, защото са евреи.

— Но нали ти каза, че не се срамуват задето са евреи.

— Именно. Но се срамуват като евреи.

— Срамуват се като евреи заради една страна, на която не са граждани…?

Тайлър отново сложи ръка върху неговата.

— Виж — каза тя. — Какво разбираме ние? Мисля, че трябва да си един от тях, за да ти стане ясно.

— Един от кои? От Засрамените?

— Евреин. Трябва да си евреин, за да разбереш защо се срамуваш да бъдеш евреин.

— Все забравям, че ти не си.

— Да, не съм. Като изключим приемането на вярата и усилията да стана такава.

— Но поне не си засрамена.

— Действително, не съм. Дори съм горда. Но не и от съпруга си. От него ме е срам.

— Значи и двамата сте засрамени.

— Да, но от различни неща. Той се срамува от това, че е евреин, а аз от това, че не е.

— А децата?

Тонът на Тайлър стана рязък.

— Те са вече в университета, Джулиан, не забравяй. Което означава, че са достатъчно големи, за да преценяват сами… но аз не съм ги отгледала като евреи, за да се срамуват от това. — Тя се засмя на собствените си думи. — Чуй ме само, отгледала съм ги като евреи.

На Треслъв му се прииска пак да й каже, че я обича.

— Е, и? — попита той.

— Е, и какво?

— Е, и какви са те?

— Едното е евреин, другото не е, третото не е сигурно.

— Три ли имаш?

Тя замахна да го удари, но леко.

— Ти си този, който трябва да се срамува — му каза.

— О, аз се срамувам, не бери грижа. Срамувам се от повечето неща, макар нито едно от тях да няма нещо общо с евреите. Освен ако не би трябвало да се срамувам за нас.

Тя го изгледа продължително, поглед, който говореше за миналото, а не за бъдещето.

— Не ти ли се гади понякога от нас? — попита така, сякаш искаше да смени темата. — Имам предвид не от нас двамата, а от нас, евреите. Не ти ли се повдига от нашата, тяхната, ангажираност със самите себе си?

— Никога не ми се гади от теб.

— Престани. Отговори ми — не ти ли се иска да спрат да занимават всички с проблемите си?

— Засрамените евреи?

— Всички евреи. Които проглушават ушите на околните с това какво е да си евреин, дали са или не са такива, дали практикуват или не, дали трябва да се носят масури или да се яде свинско, дали се чувстват в безопасност или са несигурни, дали светът ги мрази или не, шибаният Холокост, шибаната Палестина…

— Не, не бих казал, че им обръщам внимание. Виж, при Сам може да е по-различно. Винаги когато говори за Палестина, имам чувството, че си връща на родителите си за нещо. Напомня ми за първия път, когато псуваш като момче — предизвикваш Господ да те порази с гръм. И искаш да покажеш, че вече принадлежиш към момчетата, които псуват. Но аз не разбирам от политика. Знам само, че ако някой ще се засрамва, тогава може би всички ние трябва да се засрамим.

— Именно. Виж им само арогантността — Засрамените евреи, за Бога! Сякаш цял свят е опрял до откровенията на тяхната съвест. Това е, което ме засрамва…

— Като еврейска жена.

— Предупредих те да не използваш тези думи.

— Знам — отвърна Треслъв — но се възбуждам, като ги казвам.

— Е, недей.

— Моята еврейска жена — каза той. — Моята безсрамна еврейка, която не е еврейка. — И той я взе в прегръдките си и я притисна към себе си. Усещаше я по-дребна в обятията си, отколкото когато се бе опитал за пръв път да я прегърне преди повече от година. Плътта й бе изгубила от своята еластичност, помисли си той. И дрехите й не бяха така остри. Остри в буквалния смисъл. Той се бе порязал до кръв при първата им среща. У нея все още имаше гняв, но не и желание за битка. Това, че изобщо му позволяваше да я прегърне, да не говорим, че още не се бе отскубнала от него, доказваше промяната. Колкото по-малко оставаше от нея, толкова повече от нея бе негово.

— Наистина го имах предвид, когато ти казах, че те обичам — промълви той.

— Аз също, когато ти казах, че ти благодаря, задето си толкова мил.

За момент на Треслъв му се стори, че те двамата са отвергнатите, сами в тъмнината, изключени от глутницата на останалите. Днес не искаше тя да се прибира, да се връща у дома в леглото на Сам, при неговия пенис. Дали Сам се срамуваше и от пениса си? Треслъв не знаеше.

В училище той се перчеше с това, че е обрязан.

— Жените го обожават — бе казал на Треслъв веднъж под душовете.

— Лъжец.

— Не съм. Вярно е.

— Откъде знаеш?

— Чел съм. Доставя им по-голямо удоволствие. С такова парче можеш да продължаваш до безкрайност.

Треслъв също прочете на свой ред.

— Ти не можеш да получаваш удоволствието, което получавам аз — каза на приятеля си. — Изгубил си най-чувствителната си част.

— Може да е чувствителна, но е противна. Никоя жена няма да иска да ти я докосне. Каква е тогава ползата от твоята чувствителност? Освен ако не искаш да прекараш остатъка от живота си, бидейки чувствителен със самия себе си.

— Ти никога няма да изпиташ онова, което изпитвам аз.

— С твоето нещо никога няма да изпиташ каквото и да било.

— Ще видим.

— Ще видим.

А сега? Дали еврейският срам на Финклер се разпростираше и върху неговия еврейски член?

Или членът бе единствената част от него, която се радваше на изключение от посипването с пепел? Като оставим настрана палестинския въпрос, можеше ли един Засрамен евреин да продължи да доставя на жените по-голямо удоволствие, отколкото един незасрамен не-евреин?

Естествено, във всичко това можеше да няма и грам истина. При евреите никога не ставаше ясно кога се шегуват и кога не, а Финклер не беше дори от евреите, които се шегуват особено. Треслъв копнееше Тайлър да му каже за това. Да разбули веднъж завинаги мистерията. Имаха ли жените предпочитание? Тя беше в най-добра позиция да направи сравнение. Да или не? Можеше ли нейният Шмуели да продължава до безкрайност? Действително ли желанието й да гледа пениса на своя съпруг, но не и на своя любовник, се дължеше единствено и само на обрязването? Беше ли необрязаният член на Треслъв прекалено грозен за гледане? Бяха ли улучили евреите поне едно нещо правилно?

Това несъмнено би обяснило защо тя си играеше с него така, както го правеше, зад гърба си. Дали несъзнателно не се опитваше да махне препуциума му?

Той не я попита. Нямаше куража. А и по всяка вероятност нямаше да иска да чуе отговора. Освен това Тайлър не се чувстваше достатъчно добре, за да я разпитва.

Човек трябва да се възползва от възможността, докато я има. Треслъв никога не получи друга такава.