Хауърд Джейкъбсън
Въпросът на Финклер (48)

5

Най-тежките моменти, спомняше си Либор, бяха сутрините. За него и за нея, но сега той мислеше за нея.

Нямаше начин да го приемат и да се примирят, нито да намерят утешение в тъй наречената религиозна вяра, защото и двамата отхвърляха фалшивата утеха, но имаше един час, когато светлините бяха приглушени и той лежеше до нея, галейки я по косите и държейки ръката й, без да знае дали е будна, или спи — но той мислеше за нея, не за себе си — час, когато тя, будна или заспала, изглеждаше, че приема онова, което нямаше друг избор, освен да приеме, и мисълта, че ще се превърне в пръст или дори в нищо, срещаше покоя на съгласието.

Тя можеше да му се усмихне в нощта, когато болката я отпуснеше. Можеше да погледне дълбоко в очите му, да му даде знак да се приближи и да му прошепне нещо, което той очакваше да бъде мил спомен за слуха му, но което се оказваше груб намек или направо мръсотия. Тя искаше той да се разсмее, защото двамата толкова често се бяха смели заедно. Той я разсмиваше още от началото. Смехът бе за нея най-ценният му дар. Способността му да я разсмива беше причината — една от причините — да го предпочете пред Хоровиц. Смехът никога не беше в дисонанс с по-фините чувства в нея. Тя можеше да се смее с цяло гърло и да бъде нежна в рамките на едно и също дихание. А сега искаше смехът да бъде последният й дар за него.

В неуловимите редувания на грубости и топлота, някъде между бодърстването и съня, между мрака и светлината, те намираха — тя, тя намираше — своя modus mortis^[1].

Тогава беше поносимо. Не покой или примирение, но съчетаване на факта на живота с факта на смъртта. Макар тя да умираше, те все още живееха и бяха заедно. После той изгасваше лампите, връщаше се до нея и я слушаше как си отива, знаейки, че тя живее с умирането.

Но на сутринта ужасът се завръщаше. Не само ужасът на болката и на това, че тя си даваше сметка как изглежда, но ужасът на познанието.

Само ако можеше да й спести това познание! Би умрял, за да й го спести, но това само щеше да я натовари с друга, и както тя го уверяваше, по-тежка загуба. Когато зората пукваше, той не можеше да понесе мисълта, че тя се буди, за да осъзнае наново онова, което може би е забравила в съня си. Представяше си най-малките частици време, милионни от милионни от секундата, с които ужасяващата необратимост на приключилия й живот се връщаше към нея. В първите минути на сутрините нямаше разсмиващи мръсотии. Нито топло дружно тъгуване. Тя лежеше там сама, нежелаеща да й говори, вторачена в тавана, сякаш там бе пътят, който й предстоеше да поеме, виждайки ледената категоричност на това, че скоро щеше се превърне в нищо.

Утрото винаги я очакваше. Независимо докъде бяха стигнали предната вечер, независимо каква почти поносима илюзия за живеене с нейната смърт вярваше, че е създал, утрото винаги я разбиваше на парчета.

В този смисъл утрото винаги бе очаквало и Либор. Някога то беше очаквало нейното събуждане. А сега очакваше неговото.

Искаше му се тогава да е бил вярващ. Искаше му се и двамата да са били вярващи, макар че може би и единият щеше да е достатъчен, за да увлече другия. Но и вярата имаше своята подплата от съмнение. Как би могло да е иначе? Човек можеше да получи прозрение в мрака, дори да види Божието лице, ако има късмет — шехина, Божественото присъствие; той винаги бе харесвал това понятие или поне звученето му — но на следващия ден или на по-следващия то ще си е отишло. Вярата не беше непонятна за него, непонятно му беше как хората се държат за нея.

Вечер той я целуваше по очите и се опитваше сам да заспи с надежда. Но нещата не се подобряваха; те се влошаваха, и то именно заради това, че всяко внимателно изграждане на уталоженост, приемане, смирение, приспособяване — той не знаеше точната дума — оцеляваше само една-единствена нощ. Нищо не беше постигнато. Нищо не беше договорено. Денят започваше отначало така, сякаш именно в този момент ужасът се стоварваше върху нея за първи път.

И върху него.