Илия Михайлов
Побързай (40)

Въпроси

Не помня откога не бях звънял на Надеждата за помощ. Не ми се беше налагало скоро, а и тя невинаги вдига телефона си. Често дава и заето.

„Той си остана ергенче“ — ми казва старият му баща с болка, докато ми стиска ръката и я разтърсва за поздрав. За пореден път се удивлявам от силата и стоицизма на българските пенсионери. „Не се тревожи! — казвам — Всеки си има късмет в живота.“. Очите му бавно се наливат със сълзи, а той премества бастуна в другата си ръка, за да извади смачкана носна кърпа от джоба си.

„Да, ама дъщеря ми си има бебе“ — продължава и усмивката изгрява на лицето му като дъга след тъжния дъжд на сълзите. „Ето, видя ли? — отговарям. — Нещата не са толкова зле, станал си дядо. Знаеш ли, веднъж един единадесетокласник ми написа: «Никой не може да избяга от Любовта, защото, където и да се скрие, тя винаги ще го намери». Помисли за това!“ — довършвам аз, правейки последен опит да му бъда полезен.

Той поклаща глава, моли ме да му ида на гости някой ден и закуцуква бавно към магазина за хляб и кисело мляко.

Поемам към училище. Ако срещна по пътя си Щастието, веднага ще го накарам да си запише имената и адреса на този човек и сина му. Ще искам тази странна Непостоянност да ми обясни защо понякога то съпътства човека като сянка, а друг път бяга от него като ученик от досаден час.

Какво да правим с уморените си мечти, желания и спомени? Има ли Смисъл да живеем за тях? Или трябва да се научим да ги оставяме да си отидат?