Илия Михайлов
Побързай (14)

Отец Макарий

Сякаш беше вчера, когато в кабинет 201 на СУ „Георги Брегов“, гр. Пазарджик, 8 В и 8 Г клас се бореха с непосилната задача да се ориентират в лабиринта на немския език и неговите граматични особености. Това беше началото на 90-те години — времето на големите надежди и новите хоризонти, времето на нашето юношество. Те бяха мои приятели — двама братя близнаци — Стоян и Методий, които често на шега наричахме „Кирил и Методий“. Обичам ги по равно и днес, макар че не съм ги виждал от години. Сега си спомням как, опознавайки и двамата, всички се научихме да ги различаваме — толкова еднакви и в същото време толкова различни един от друг. Обединяваха ги любовта към футбола, ФК „Левски“ София, братската солидарност и жертвоготовност. Помня как тези двама палави хлапаци се гонеха по училищните коридори, готови за поредната лудория, с какво благоговение и уважение говореха те за Гунди и Котков, колко разпалено защитаваха всичко, в което вярваха.

И сега сякаш виждам себе си и тях как тичаме след топката в училищния двор, устремени да защитим футболното достойнство на своя клас в титаничните сблъсъци между 8 В и 8 Г. Чувам виковете на съучениците си: „Подай насам!“, „Виж ме!“, „Сам съм, пусни я бе!“, които отекват под синьото като коприна небе и клоните на стария чинар в училищния двор, потрепващи от лекия вятър. После… после животът ни раздели. Всеки пое своя път така, както го разбираше. Срещахме се случайно понякога, спомняхме си за времето, в което от деца се превръщахме в младежи. Минаха доста години. Един ден случайно разбрах, че Методий е избрал да стане монах. Приел е монашеското име Макарий и вече е част от монашеската обител на Зографския манастир в Света гора на Атон. Миналата седмица видях негова снимка и кратко видео от участието му в някакъв филм. Държеше в ръце поводите на два коня, проправяйки си път между маслинените дръвчета. Под монашеската митра, гъстата брада и дълга коса на брат Макарий аз познах отново моя приятел Методий, топлата му смирена усмивка и добрите му дълбоки очи. Днес те са пълни с вяра и упование в Бога, но някъде в тях съзрях и момчето, хукнало след футболната топка, момчето, с което растяхме заедно.

Дано си щастлив, отче Макарий! Дано си намерил това, което търсиш, а то да радва душата ти!

Сигурен съм, че един ден пак се срещнем! Има толкова много неща, за които трябва да поговорим.