Илия Михайлов
Побързай (15)

Ще те превърна в спомен

Днес погребах едно приятелство на 31 години. Може би затова се чувствам като човек, който току-що е отсякъл едно огромно тридесетгодишно дърво. Всъщност отсякохме го заедно с теб, бивши мой приятелю. Удряхме дебелия му ствол през годините, дялкахме безмилостно кората му с дребнавите си човешки страсти. Замахвахме все по-силно и наранявахме все по-дълбоко, насърчавани от стоящата наблизо Глупост. После си прощавахме привидно и обвинявахме нашата Младост, която си отиде отдавна, вземайки със себе си своите простими и непростими грешки.

Дървото тихо стенеше, докато ние точехме брадвите на своето Безумие за нов удар, още по-жесток, още по-дълбок… И така до днес, когато то най-после падна отсечено, а вярата ми в Приятелството се скри засрамена. А какво дърво беше само! Как се криехме под огромната му корона двамата с теб, човече! Мечтаехме там заедно. Чертаехме живота си върху набраздената му кора. Това беше нашият малък свят, в който откривахме заедно великите поети и писатели. Спорехме за посланията на Франсоа Вийон, Достоевски, Чехов, Стайнбек, Ремарк, Шоу. Заслушани в шума на листата му, се влюбвахме в хитовете на AC/DC, Metallica, Pink Floyd, Dire Straits, U2.

Днес дървото вече го няма. Може би така е по-добре. Не, не ти се сърдя! Всеки има собствена истина — ти имаш своя, аз — моя. Какъв смисъл има да изправяме на пореден дуел своите две истини?

Не се сърдя за нищо! В нашия случай Вината е просто старият мост, който все още ни свързва.

Върви по пътя си с добро! Прости ми, опитах се да бъда твой приятел.

Прощавам ти за всичко! Аз също ще се справя някак, ще продължа напред, но преди това… преди това ще те превърна в спомен.