Илия Михайлов
Побързай (23)

„На душа лежат спомени тежки…“

Не, днес не желая да пиша за героизъм, подвиг, завещание към поколенията, безсмъртие и т.н. — все думички, които ползваме, говорейки за Христо Ботев или за някой друг от „бащите“ на нашата нация.

Всичко това е истина, но аз ще си позволя днес да го оставя настрани. Ще си спестя и неяснотите, и неудобните, полуизречени на глас истини около смъртта на самия Ботев.

Предпочитам да поговорим за българския национален „спорт“ — поругаването на собствените ни герои. Примерите в Новата българска история са болезнено много — все достойни българи, оплюти и охулени от своите съвременници, захвърлени като ненужни от своята родина, за която са отдали живота си. Как се отплаща тя?!

Годината е 1896, 16 декември, когато в IX Обикновено народно събрание се получава прошение от Иванка Ботьова Петкова — престарялата майка на Христо Ботев, с което тя моли да й бъде възстановена пенсията в размер на 100 лв., като неин единствен източник на доходи, спряна в предходната година.

Отговорът на господа депутатите идва чак на 1 ноември 1897 г. и гласи: „Комисията намери прошението на Иванка Ботьова Петкова за неоснователно и го остави без последствия“.

На фона на всичко това вече не се питам „Защо сме такива?“. Чел съм и съм слушал множество обяснения на различни специалисти по народопсихология. Вече се питам „Докога ще сме такива?“