Илия Михайлов
Побързай (27)

Кака Мима

Седим си с Петя в Италианското и си пием кафето. Сладоледът има само ритуални функции, за да подсили усещането, че лятото все още не се е превърнало в спомен. Бъбрим си за какво ли не. Скачаме от тема в тема като непослушно дете, на което са забранили да скача в локвите и точно затова то го прави с още по-голямо удоволствие. (Винаги ми е приятно да скачаме заедно с Петя.). Щедрото октомврийско слънце е отворило душите на всички, а те са побързали да затворят капака на буркана с компот с надпис „Ежедневие“ и да излязат навън. Улиците на Пазарджик приличат на римски пътища, по които маршируват различни легиони: шумният Легион на учениците, тъжният Легион на пенсионерите, Легионът на бързащите.

Поглеждам скришом към витрината със сладки изкушения, но чувството за вина веднага се надвесва над мен, размахвайки пръст.

Изведнъж в огледалното отражение виждам странен образ, сякаш излязъл от картина на Салвадор Дали. Пред мен стои бременна ромска жена, каквато преди лицемерната политическа коректност да стане модерна, наричахме просто „циганка“. Усмивката и издава липсата на няколко зъба, но топлите и добри очи компенсират всичко. „Аз съм кака Мима“ — легитимира се тя. Без да губи време, кака Мима официално обявява своята финансова несъстоятелност и иска скромна сума от нас. Питаме я за кой път е бременна и кой е бащата, но явно въпросите я затрудняват. Вместо отговор се усмихва и ни казва, че ако и дадем малко дребни, ще се моли на Бог за нас и ще си купи кебапчета. Петя машинално вади пари и й подава. Чувство на първична благодарност бавно потича от кака Мима като от голям счупен буркан с мед. Става ми много тъжно, но следващият момент се оказва инфарктен. С периферното си зрение виждам как тя понечва да вдигне нагоре полата си. Само бързата реакция на Петя предотвратява това събитие, а аз изпитвам непреодолимото желание да стана невидим. Кака Мима се усмихва невинно, а Петя ми обяснява, че това е нейният начин да се отблагодари.

Час по-късно вече съм се прибрал в Пловдив. Чакам на светофара на „Съединение“. Две възрастни дами се оплакват една на друга от живота. „Ей, никаква благодарност, ей! — тъжно констатира едната. — Те днес са такива младите — искат всичко наготово и само знаят «Дай!»“. Мисля за нашите потребности, стремежи и цели, за способността и начините, по които да бъдем благодарни, за думичката „Благодаря!“. Светва зелено и всички изведнъж хукваме да пресечем булеварда. Кака Мима остава зад мен, а после бавно изчезва в сянката на приоритетите.