Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,6 (× 29 гласа)

Информация

Форматиране
maxprodanov (2018)

Издание:

Автор: Максим Проданов

Заглавие: Вълка на Нул

Издател: Читанка

Година на издаване: 2017

Тип: роман

Националност: българска

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7563

История

  1. — Добавяне

Синя птица

„Ще го видя… мамка му… ще го видя с очите си!“

Шумното боботене на спиралата проглушаваше ушите на Сей. Той вече бе на края на силите си, когато забеляза, че ослепителният конус бе започнал да се свива и гасне. Колкото по-нависоко се изкачваше, студът все повече вкочаняваше едната му ръка, а другата — почернена от нулитния огън, едва се държеше за долния край на тръбата. За щастие, той все още усещаше болка в пръстите си — добър знак, че не ги е загубил напълно, но скоростта на спиралата вече не беше същата.

„Ако нулитът ти не е достатъчен, спиралата ще изчезне и ще умреш.“ — беше краткият пасаж, с който Антон го бе оставил в Нул. Антон винаги беше прям. Значи това бе имал предвид Ранк с глупавата си приказка за Икар. Не следвай лудия си баща!

„Чудя се колко ли съм загубил… мамка му… половината… може би повече!“. По-рано от очакваното спиралата започна да губи енергията си. Облаците отдолу вече не изглеждаха толкова красиви. Той щеше да умре.

— Не! Дръж се, бракма такава! Още малко! Още малко…

Сей погледна нагоре. Нещо заседна в гърлото му, когато видя какво имаше над него. Огромна сянка, голяма колкото десет града, покриваща цялото небе. На хоризонта тя се държеше на хиляди нулитни нишки, падащи надолу като дълги крака на паяк. Скрит свят, почиващ на стотици нулитни колони.

Това беше Планината. Сей разклати машината с всички сили. Пръстите му започнаха да се изплъзват, но той ги вкопчи още по-силно в ръба на металната тръба. С последни сили, турбината издаде мощен тътен и искрящата спирала отново увеличи скоростта си. Тя прониза бялата мъгла и се насочи право нагоре. За няколко минути въздухът се прочисти. Имаше малки процепи светлина, идващи от града. По средата на всичко това имаше огромен отдушник, който бълваше жълтеникава колона от мръсен дим, падащ надолу, към Греховните земи. Сей се ядоса, когато го видя. Значи това беше мръсният, задушаващ облак, който тровеше всичко отдолу и скриваше чистия свят на собствениците. Това беше източникът на неговото небе.

Сей беше толкова ядосан, че забрави за болката в тялото си. Това беше причината грешниците да взимат таблетки за дробове и кости всеки ден, разболяващи се, остаряващи преждевременно. Най-лошото бе, че всички бяха привикнали, дори и той.

„Не спирай! Дръж се още малко, проклет боклук…“

Голямо парче нулит се отцепи от свредела, изръмжа покрай лицето му и едва не го отсече. Сякаш машината се обиждаше да я нарича боклук, след като го бе домъкнала толкова далеч. Дъхът застина в дробовете му. Острото парче проряза облаците и освети пътя си обратно към Греховните земи. Някой беден грешник сигурно щеше да осъмне с голям къс кристал, забит в покрива си. Сей погледна задъхано към искрящите процепи в черното небе. Светлината от спиралата почти бе изгаснала, нулитният конус се бе превърнал в прозрачен, бавно въртящ се винт, който едва успяваше да го издигне.

С последен взрив на нулит той успя да мине през отвора, удряйки се в метална тръба. Спиралата едва не се разцепи, но продължи трескаво да се върти и той полетя между стените на тунела. За миг му се стори, че видя десетки очи, светещи в тъмнината, като че бяха плъхове или хора. „Не, глупости!“ помисли си той, докато летеше извън тунела.

Най-накрая видя небето. Или поне тънък процеп небе между редове от невъзможно високи сгради.

„По дяволите! Забави!“ — извика той, докато летеше към една от сградите. Той обърна спиралата в обратната посока и това едва не откъсна ръката му. Машината го дръпна назад като парче месо, нулитът изгря за последен път, после угасна. Той се сгромоляса върху земята близо до купчина боклук в средата на запусната уличка.

Изкашля се, помъчи се да диша. Изпитваше болка, но поне не бе изпотрошил ребрата си. Въздухът не беше приятен. Миришеше на боклук, но Сей бе твърде изтощен, за да помръдне. Но и нямаше нищо против. Той се засмя.

„Жив съм… мамка му, тук има земя!“

Лежа така известно време. Всичките стави го боляха. Имаше ожулвания по целия му гръб и ръката му се усещаше като буца замразена кайма, но поне можеше да я усеща.

Опита да помръдне ръката си, но сякаш бе заклещена. Сей осъзна, че нулитната спирала още не бе изчезнала. Те излизаше като усукано стъкло, промушващо близката стена като шип. Значи това бе оръжието на баща му. Ужасяващ свредел от енергия, вибриращ, изкривяващ въздуха като мараня. Сей опита да го помръдне, но върхът на огромния кристал бе прорязал метална кофа за боклук като парче хартия и се бе забил дълбоко в стената отзад.

С последен изблик на енергия турбината опита да се завърти още един път. Без особено съпротивление нулитът издълба парче метал от кофата и се вряза още по-дълбоко в стената.

Сей ужасено гледаше как спиралата си пробиваше път през метал и камък. Костите му щяха да се счупят във всеки момент. Тогава енергийния конус угасна и Сей веднага усети облекчение в ръката си. Кристалът се пръсна на хиляди малки парчета, които се разлетяха навсякъде. Нулитът се бе върнал към предишната си форма — синкав, прозрачен камък. Дребните песъчинки се смесиха с мръсотията и боклука, а големите заседнаха между решетките на канализационната шахта. Сей успя да измъкне обгорялата си ръка и опита да събере, каквото виждаше. Той изрови няколко камъка и отпусна грохналото си тяло върху купчината боклук.

„Жив съм… Значи това е небето. Аз съм вътре в небето.“ Той се усмихна, защото звучеше абсурдно. Мая и Кап нямаше да го повярват. Онези, прекарали цял живот под оранжевия дим, под фалшивото небе, не можеха да си представят нещо подобно. Цял град, построен в небето. Въздух, толкова чист, че изпълваше белите дробове, като че влизаше право в кръвта. Влажен, студен въздух, който оставаше прозрачен, дори в далечината.

Сигурно беше дело на богове. Сей почувства, че всичко ще се срути под краката му и ще потъне надолу, но земята беше твърда, като тази на Нул.

Защо беше сторил всичко това? Сей се опита да си спомни. Нима му пукаше за онези там долу? Нима искаше да им покаже нещо? Че незначителните им животи можеха да се опълчат на Великия Собственик? Не, той го бе направил, защото искаше. По средата на игрите. За да види, дали бе възможно. Беше се изплюл в лицето на техния Бог, за да се изсмее и да ги предизвика. Да ги предизвика да направят същото.

* * *

Сей беше уморен до смърт. Вървеше из улиците и ядеше сладките си бисквити като пияница, упоен от сладостта им. Видя няколко истински пияници и те сякаш го вземаха за един от тях.

Това бе наградата му. Почувства се ограбен, когато разбра колко малко бисквити имаше в големия пакет. Остави си малко за после и внезапно осъзна, че замръзва. Беше мръзнал от доста време. Трябваше да се отърве от дрехите си. Значката на Бяла планина, зашита гордо върху гърдите му, сякаш крещеше: „Собственост на Комодор Паликс. Моля, върнете на собственика.“

— Я гледай… — някой се изсмя. Сей се обърна и видя двама млади мъже, вървящи към него, леко попийнали. Бяха по-млади от него, но дрехите им бяха инвеститорски, на млади, начинаещи бизнесмени, които наскоро бяха завършили академията си.

— Мръдни се, боклук! — извика единият и бутна Сей настрани. Сей падна на земята.

— Мамка му, докосна бездомник! Ще имаш лош късмет. По-добре се измий!

Двамата се засмяха. Сей остана на земята, за да избегне подозрение.

— Чакай малко! Я да видим какво яде! — младежът се наведе и взе кутията сладки бисквити. Беше обгорена и мръсна и смачкана. Момчето я разгледа и каза:

— Не знаеш ли, че тези неща са вредни? Зъбите ти ще изгният!

Младежът я захвърли към Сей. Бисквитите се разхвърчаха и изпопадаха по мократа улица.

— Трябва да мислиш за здравето си, мизерник такъв! Мога да ти покажа един хубав ресторант на другата улица. Искаш ли да дойдеш?

Сей ги изгледа. Бяха разглезени хлапета. Нямаше смисъл да отговаря. Ако видеха емблемата на дрехите му, нещата щяха да се усложнят.

Той погледна надолу и взе една от бисквитите на земята, след което я изяде.

— Какъв загубеняк! Видя ли какво направи! — изсмя се единият с още невъзмъжал глас.

Сей дояде бисквитката си на спокойствие. Изчака ги да отминат и пое по улицата.

Беше студено. След няколко минути той забеляза простор, висящ близо до пътя. Покатери се върху един контейнер за боклук и опита да грабне някоя дреха. Беше тъмно. Той изгуби равновесие, падна и удари ръката си. Опита отново, пак без успех. След няколко опита, нещо най-накрая падна на земята.

Той слезе и го разгледа. Беше мека дреха. Много по-мека от парцалите, които се носеха в мините. Но имаше странен цвят. Червено и розово, с малки снопчета козина, които блестяха в нощта. Беше женска дреха. Удивително грозна женска дреха.

„По-зле е и от униформата ми!“

Сей се намръщи и я натъпка в раницата си. Продължи да броди из улиците уморен и отчаян. Изведнъж чу глас:

— Хей, ти! Бездомния!

Сей се огледа в тъмнината. Беше разглезеното хлапе от по-рано. Бе го последвал! Беше сам.

— Колко за бой? — попита той.

— Какво?

— Не се прави на тъп. Колко искаш за бой?

Сей беше объркан. Нима хлапето искаше да се бие? Изведнъж, малко парченце метал удари лицето му.

— Сто кинта, за да стоиш мирно, докато те бия! Повече е, отколкото събираш за цял месец!

Сей видя малко блестящо късче метал на земята.

— Хайде, отрепко! Ако съм доволен, ще дойда пак следващата седмица!

— Слушай, не те познавам. Не искам проб…

Хлапето замахна към лицето на Сей. Той успя да избегне удара, но младежът го избута назад и го ритна в стомаха. Сей се преви от болка, а момчето се изсмя с дразнещ глас.

— Само колкото да не можеш да дишаш! Трябва да поработиш за парите си! Забавно е, нали?!

Беше млад и силен. Отново ритна Сей, още по-нахъсано. След няколко ритника, Сей отскочи назад. Сърцето му биеше бързо. Той проследи следващия удар и успя да избута човека настрани.

— Ти… ти ме удари! — Каза младежът с истинска изненада. — Ти наистина ме удари!

В очите му имаше гняв. Това явно беше някакъв вид забавление в големия град и Сей нарушаваше правилата.

— Не знаеш как да играеш! Сега ще ти покажа! Знаеш ли кой съм аз? — той извади джобно ножче. Щеше да…

Ударът дойде моментално. Сей хвърли бърз, здрав юмрук право в носа на хлапето. То отстъпи назад и ножът изхвърча някъде в тъмнината. По устата на момчето се стече бърз поток от кръв.

— Ти… аз… — промърмори той замаяно, осъзнавайки станалото. Той опипа кръвта и я изгледа с ужас. Вторият удар го свали на земята. Той падна върху купчина боклук и посегна с ужас към лицето си.

— Ти!!!

— Дай ми дрехите си! — заповяда Сей.

— Д… дрехите ми?

— И обувките — изръмжа той. Битката не беше честна. Момчето едва ли някога се бе било наистина.

Сей посегна и издърпа вратовръзката му.

— Това е кражба… — изсумтя той. — ще те изпратят в мините! Знаеш ли кой е баща ми?!

Това развесели Сей. „А знаеш ли кой е моят?“ — помисли си той.

— Не… не можеш да ме оставиш на улицата! Ще з-замръзна!

Сей се замисли. После бръкна в раницата си и хвърли розовия комбинезон в ръцете на объркания младеж.

„По дяволите…“ — мърмореше си Сей, докато бягаше из пустите улици. Тичаше, докато краката му не отказаха. Не можеше да си позволи повече такива рискове. Той забеляза нещо в тъмнината. Отворен прозорец. Сградата приличаше на стар хотел, с ръждясали стени, закърпени с дърво. Нямаше светлина. Стаята най-вероятно бе празна.

Той се промъкна през дървената ограда и се изкатери по пожарния изход. Тръбите и дървените дъски изскърцаха под краката му.

„П… по… дявол… л…“ — Сей избърса носа си и опита да вдиша топъл въздух в измръзналите си ръце. Той стигна до най-горния етаж на паянтовата сграда, хвана се за парапета и погледна надолу за последен път.

Студената мъгла грееше в мека бяла светлина. От толкова високо улиците изглеждаха красиви. Сей се промъкна вътре, треперейки, опитвайки да си проправи път в тъмната стая.

„Легло… одеяло. М… мамкк… ка му, од… деяло!“

Той заключи вратата, пъхна се под дебелата завивка и едва не се разплака. Измръзналите му крайниците започнаха да се отпускат. После погледна през мъгливия прозорец, с пара, излизаща от устата му. Беше в небесата, но не беше умрял. Видя град, покрит в мъгла и високи сгради, никнещи нагоре и пробиващи облаците. Видя кули от метал, стъкло и дърво, кабели, висящи от сграда до сграда, достатъчно дебели, за да може по тях да пропълзи човек. И когато погледна надолу, видя объркан младеж по розов комбинезон, скитащ се безнадеждно из криволичещите улици на Нарис.