Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,9 (× 18 гласа)
Форматиране
maxprodanov (2018)

Посвещавам тази книга на моето семейство. Тя винаги ще носи особена стойност за мен, защото е началото на една вселена — винаги растяща и все по-дълбока.

Посвещавам я и на всички, които вярват, че словото трябва да се разпространява свободно. Защото губим твърде много от мълчанието.

Споделете тази книга с всеки, който би я харесал и помогнете на тази вселена да расте все по-бързо.

Погледнете се! Защо още гледате към небето? Няма да умра, преди да излича всяка следа от вас на този свят! Запомнете едно! Няма свят отвъд Планината! Има само черен океан, който жадува за кръвта ви. Само мътно небе и безкрайните писъци на онези, които дръзнаха да избягат.

Елате, деца! Чуйте моя шепот! Светът е тук и само тук! Крийте се в мините, под каменните ми криле! Крийте се в градовете, където вашият живот има цел! Защото ако изоставите децата си, любимите си, дълговете си, тогава пред очите на Бога, вие ще сте грешници!

Безсмъртния

Част 1

„Страхувам се само от едно нещо, Сей. Страхувам се, че щом видиш лъжовното небе, щом узнаеш истинския му образ, ще тръгнеш подир него без колебание. Ще прегърнеш смъртта и тя ще прегърне теб. Ще се изправиш пред нея без капчица страх.“

Антон

Състезанието

С нервна усмивка Сей прочете последните редове в малкото измачкано тефтерче на баща си. Прибра го в джоба си и изтупа косата си, напластена с прах от подземната мина. Ръцете му трепереха, а погледът му бе изтощен — той не можеше да мисли за нищо друго, освен за престъплението, което щеше да извърши. Грехът на всички грехове. Сей отново взе тежката машина, а жилите на ръцете му се изопнаха като струни. Той продължи да пробива кафявата каменна стена на рудника, като се стараеше да не издава мислите си. В другата част на мината кипеше живот. Работниците бяха весели, надпреварваха се да извадят възможно най-много нулитен пясък преди Състезанието. Усмихваха се, щом намереха някоя нова жила в упорития камък. И гледаха укорително към малкото окъсано вързопче с нулит, вързано за колана на Сей.

„Всички са полудели“, помисли си той. „Довечера пак ще изпотрошат прозорците на стаята ми. Но няма значение. След утре, нищо няма да има значение.“

Сей си пое дъх и продължи да пробива твърдия камък. Вдишваше повече прах, отколкото събираше, но скоро на лицето му се появи усмивка. През полупрозрачния камък блещукаше голяма бучка нулит. Беше заклещена надълбоко, но сигурно тежеше поне сто грама. Най-накрая можеше да си купи нещо по-добро, да вечеря като човек! Той прикри усмивката си и заби върха на машината в назъбената скала.

— Еййй, я чакай, чакай! — извика ехиден глас отзад. — Какво си намерихме, а?

Към Сей заплашително се приближиха двама едри мъже. Бяха братята Маркелис — наследници на пропадналото предприятие на баща им, който ги бе оставил да гният в мините вместо него. Но преди светът им да се сгромоляса, годините охолство ги бяха направили нелепо арогантни. Малкият брат — Чобан, който имаше огромно тяло и глава с размерите на малък пъпеш, надвисна над Сей и се ухили:

— Голям е, Сам! Добре, че го намерихме първи, а?

Сей погледна към другите хора в мината. Работниците забодоха поглед надолу. Всички бяха видели чия е находката, но никой не смееше да се обади.

— Моя е! Разкарайте се!

По-старият брат, Самбан, погледна към придобивката на Сей и рече:

— От кога не си правил приношение за отбора, Сей? Не сме печелили игра от години!

— Казах да се разкарате! Ще викна надзирателите!

— Е. — Младият брат се засмя и се облегна с лакът върху рамото на Сей. — Може да ги викнем първи. Опитваш се да ни откраднеш плячката. Но ще ти простим. Ако направиш преношение.

Не го биваше в сложните думи. Не му и трябваше. Чобан избута Сей настрани и започна да маркира стената. Изписа голямо „М“, което значеше, че бандата на Маркелис притежава това място. Надзирателите не гледаха с добро око на набелязването на стени, но правеха изключения за определени хора.

Сей се намръщи, щом видя знака.

— Искаш да кажеш нещо ли, куче?

Сей ги погледна. За миг Самбан си помисли, че е видял нещо отдавна забравено, което го накара да потръпне. Нещо, което някога бе смразявало кръвта на много хора в мините. Но то избледня и изчезна. Сей вдигна машината си, на която бе закачено малко детско медальонче с пластмасово цвете. После рече:

— Няма нищо, Сам. Как се променят нещата само.

Лицата на братята Маркелис помръкнаха, защото те си спомниха времето, когато за първи път се озоваха в мината. Когато се присъединиха към бандата на Вълка, изпитваха уважение и страх. Дори надзирателите се бояха от Сей, защото вярваха, че скоро ще бъде извикан, че ще се издигне над тях. Но точно преди десет месеца, на дванадесетата годишнина от майския бунт, сякаш всичко се изпари. Всички амбиции на Сей изчезнаха, сякаш той беше намерил нещо ново, което ангажираше цялото му съзнание. За по-малко от година той се бе отчуждил от всички, бе наранил най-близките си хора. Старите членове се бяха пръснали из мината, но няколко от тях още помнеха дните на Вълка.

— Остави го да гние… — промърмори Самбан. — Цял живот е тук, тук и ще си умре…

Гръмкият глас на надзирател изведнъж се надигна над тълпата:

— Слушайте, отрепки! Минете в колона! Работният ден свършва по-рано. Утре е важен ден, не го пропилявайте! Вземайте монетите си и се подгответе за състезанието!

Сей се усмихна, потупа Чобан по рамото и се запъти към изхода. Другите работници, зяпащи ставащото, с облекчение оставиха машините и започнаха да дърдорят помежду си. Нямаше да има бой. Потокът от хора се стече към платежните каси, където се измерваше събраното от деня.

— 140! — изкрещя Чобан в ухото на Самбан.

Големият брат се намръщи и изсипа синия пясък от кошницата си върху кантара. На екрана се изписа: „120 грама — 12 монети“. С годините Чобан бе наедрял повече от брат си и вече събираше повече и по-бързо от него.

— Оооо? Ей, Тхамбан, брат тхи те-те бие! — извика весело едър миньор от съседната колона. Глухия Канон — друг бивш член на бандата на Вълка.

Самбан отправи ядосан жест към Канон, взе монетите си и тръгна към изхода. На големите сини екрани грееха най-добрите постижения през годините. 340 грама — Чобан Маркелис. 390 грама — Сей от Нул. 440 грама — Сей от Нул. 560 грама — Сей от Нул.

— Хайде, идвайте! Чобан, викни и Скакалеца! Утре всички да са на линия за състезанието!

В далечния край на редицата Сей извади малкото си вързопче и внимателно започна да изсипва пясък върху кантара. Когато числото достигна 10 грама, той стисна вързопчето и го прибра във вътрешния си джоб. После се огледа, за да се увери, че никой не го е видял, взе една монета от касата и побърза да излезе навън. Беше достатъчно, за да си купи малко храна и енергиен стимулант, колкото да издържи до утре. Сега нулитът бе много по-важен.

Вечерта Сей се бе уговорил с Побъркания Ранк от другия край на мината да му донесе половин кутия нулитен пясък в замяна на две хромирани постижения. Обикновено човек не би тръгнал да прави сделки с някой на име Побъркания Ранк, но се носеше слух, че старецът събираше нулит, вместо да го обменя за пари. Това беше лудост, беше грях против самия Бог, който управляваше този свят. Но вече нямаше друг избор.

* * *

Тази вечер бледооранжевият индустриален дим отново се бе спуснал над Нул, сякаш небето се готвеше да погълне града и работниците му. Истинското небе бе останало скрито, макар и от време на време тук-таме да проблясваха светлините на горния свят. Мястото, където хората бяха повиквани от Великия собственик. Всички в мината забързано се прибираха по стаите си, единствено Ранк стоеше прав пред вратата и се оглеждаше за надзиратели. Ранк беше стар метач, облечен в дрипави дрехи. Късата, бяла брада му придаваше вид на мъдрец, но когато хората се запознаваха с него, бързо разбираха, че просто си имат работа с изкуфял старец. Сей обаче нямаше избор, освен да потърси помощта му. Той се приближи към него и го поздрави:

— Здравей, старче! Взе ли това, което те помолих?

— Аааа! Какво, съмняваш ли се в мен? — усмихна се под мустак Побъркания Ранк.

— Дай да видя кутията.

Старецът се засмя.

— Много си се разбързал, момче. Какво си намислил да правиш с този нулит?

— Гледай си работата, Ранк! И ти навремето си правил луди неща, но пак си доживял до сто години!

— Само на осемдесет съм.

— Изглеждаш на сто. Както и да е, досега не си ли успял да изплатиш дълга си? Защо още си тук?

— Ако играта не беше нагласена, всички щяхме да сме навън. Но ти вече го знаеш. Затова потърси стария Ранк, нали така?

— Само ти си достатъчно луд, за да направиш нещо такова.

— И ти не си цъфнал и вързал, посерко! — сопна се Ранк. — Като гледам, не си ял от дни. Не можеш да преживяваш само на енергийни хапчета. Бъбреците ти ще сдадат багажа. Ако я караш така, скоро и някой дъртак като мен ще може да повали Вълка на Нул! Дай да видя жетоните!

Сей раздразнено бръкна в джоба си и показа на Ранк два стари, но излъскани жетона. На единия пишеше „Сребърен Комодор“, а на другия — „Златен орел“. За Ранк и Сей хвалебствените жетони вече не бяха важни, но останалите бяха готови да се сбият за нещо толкова ценно. Старецът грабна белия жетон и го разгледа внимателно.

— Ммм, да! Няма измама! Истинско бяло сребро!

„Златният орел“ обаче представляваше по-голям интерес. Това бе най-ценният жетон в Центъра — изящно гравиран и остър като нож по ръбовете. Притежателят му се радваше на изключително уважение не само от другите работници, но и от Директорите и Арбитрите.

— Този беше на баща ти, нали? Тоест на Антон.

Сей кимна.

— Да държиш жетон на умрял престъпник, е престъпление. Знаеш го.

— Той не е умрял!

Ранк се изненада на внезапната промяна в настроението на момчето.

— А казват, че аз съм бил луд. Колкото и да не ти харесва, всички в мината знаят как свърши майският бунт. Горкото момче…

— Не давам пет пари кой какво казва! Е, ще го вземеш ли?

— Това нещо е по-скоро опасно, отколкото ценно. Мога да го продам, но ако някой разбере, че имам нещо такова…

— Слушай… С баща ми сте преживяли много неща заедно, нали? Би ли го направил заради него?

Старецът усети настоятелния поглед на момчето, засмя се и взе жетона. Бръкна под дрипавата си жилетка и поднесе малка пластмасова кутия. Сей я пое и с изненада установи, че тежеше повече от очакваното.

— К-какво е това? Пълна е догоре! Това е прекалено много!

— Аз съм метач, момче. Нямам сили да правя това, което правите вие. Но няма да повярваш колко пясък се губи по улиците на този град.

— Нямам как да платя за толкова много!

— Приеми го като подарък.

— Сей погледна недоверчиво. Дори не помнеше последния път, когато някой беше направил нещо безкористно в мините на Нул. Затова помисли, че има някаква уловка.

— Преди много време с баща ти заедно крадяхме нулит, така че знам колко много ще ти трябва. Вземи го!

Ранк бутна кутията в ръцете на Сей. И побърза да смени темата:

— Кажи ми, на колко години си, момче?

Сей с озадачен поглед отговори:

— На 24. Тук съм откакто се помня.

— Значи не си виждал небето?

— Не.

— Аз съм го виждал някога. Красиво е. Ако гледаш достатъчно дълго, може да видиш частичка от него там, където се разкъсват облаците. Понякога наистина се разкъсват.

— Затова ли си още тук, Ранк? Чакаш да видиш небето?

Старецът се усмихна. Лудостта му идваше и си отиваше, но сега сините му очи бяха ясни като небето, за което си мечтаеше.

— Тук съм, защото повярвах на един човек, вместо на себе си. Най-голямата грешка в живота ми. Ако бях постъпил правилно, положението щеше да е различно. Но ти още имаш шанс. Не прави глупости. Задръж си жетоните!

Сей отказа да ги вземе. Старецът въздъхна:

— Наистина искаш да се отървеш от тях, а? Е, ще дам единия на Мая.

— Мая?!

Старецът се усмихна.

— Девойчето ми даде доста пари за състезанието ти. Не знаеше какво купуваш, но настоя да ти помогна, независимо за какво става дума. Знаеш ли, мисля, че те харесва… — почеса се старецът.

— Какво?! — ядоса се Сей. Мая беше последното име, което искаше да чува. От всичките хора, които беше изоставил, за да стигне до тук, единствено тя се оказа твърде умна, за да повярва на внезапната промяна. Тя отказваше да повярва, че Вълка на Нул е изчезнал просто така. Мислеше си, че всичко това бе поредната хитра измама на Сей, начин да се завърне, да управлява мините отново. Начин да стане по-силен от боговете, както й беше обещал някога. Колко много грешеше!

— Казах й, че не искам да я виждам. Не разбира ли от дума?

— Момичето е доста… хитро. Първо искаше да ме подкупи, за да й кажа какво си намислил… Когато й рекох, че не знам, ми остави парите и каза да взема каквото там ти е притрябвало. Така че… считай го за подарък.

— Алчно копеле… Не е никакъв подарък! — Сей хвана Побъркания Ранк за яката и го издърпа към себе си — Не съм я молил за помощ! Върни й парите!

— Ранк не връща пари, момче! — каза хитро старецът. — Готов съм да се обзаложа, че и ти няма да върнеш подаръка.

Сей стисна зъби. Имаше нужда от всяка прашинка нулит в тази кутия.

— Кажи ми, момче… Какво точно си решил да правиш? — попита старецът. — Виждал съм този поглед и преди — на едно мъртво копеле на име Антон Рота. Това хич не ми харесва.

— Не е твоя работа — отговори Сей и уви кутията в стара дреха. — Прави каквото искаш с жетоните, но не ми пречи, Ранк!

* * *

На следващата сутрин целият град Нул беше покрит в мрачни облаци, но дъжд така и не се изсипваше и земята оставаше все тъй суха и напукана. Греховните земи не бяха виждали небето толкова дълго, че почти бяха забравили за него.

Мините, плантацията и индустриалната зона в далечината бяха собственост на изкупителна компания „Бяла планина“. Компанията се отнасяше към греховете на работниците по строг, но справедлив начин. От една страна, дълговете винаги трябваше да бъдат изплащани, дори с цял живот труд. От друга, всяко нищожество можеше да получи възможност да тръгне по пътя на изкуплението. Докъде водеше този път, малцина знаеха. Но онези, успели да се издигнат над паплачта, се славеха, имената им се помнеха.

Великият Собственик на тези земи носеше гръмкото име Комодор Паликс. Неговият баща, Кобалт Паликс, бе кръстил сина си „Пик“, за майтап, но младият Пик бързо бе успял да се отърве от баща си и да поеме юздите на компанията. Макар и никой в Греховните земи да не бе виждал Великия Собственик на живо, неговото лице ги гледаше навсякъде от стените и парите, запечатано дълбоко в самите души на грешниците.

Днес обаче сушата прекъсваше. След години управление Комодор Паликс най-накрая се бе съгласил да присъства на Голямото състезание, макар и за кратко. Това обаче бе възпламенило страстите и развихрило въображението на всички работници в центъра.

Плакатите на тридесетгодишния Комодор, облепени върху всяка врата, носеха ценните думи на Собственика, съвет към всички участници в Състезанието:

„Издигнах се като звезда в моя свят. Сега е време и вие да се издигнете. Покажете ми своето постижение. Покажете, че греховете ви са само кратка спирка по пътя към успеха. Покажете, че заслужавате вниманието!“

Обещания за специални награди, бонуси, дори издигане за онези, успели да впечатлят Собственика, бяха разпалили страстите в трите града. Целта на състезанието обаче бе друга. Честите награди и наказания бяха направили работниците по-разпалени от всякога. А вълнението означаваше, че щяха да залагат на бързо издигане. И онези, които се проваляха, можеха да винят само себе си.

Малцината, които успяваха да купят свободата си, често се връщаха след месец-два с още по-голям дълг. Те се срамуваха да споделят какво се бе случило с тях. Но издигането в центровете бе доста по-примамлива мисъл. Издигането в администрацията, борбата за власт — това подхранваше съперничеството между миньорите от Нул, берачите в Планте и инженерите от Механика. Това и правеше Греховните земи толкова стабилни.

По улиците на тези градове можеше да се видят причудливи хора. Някои носеха своя статут върху облеклото си — с ценни накити или хвалебствени жетони в джобовете си. Надзиратели, които често тормозеха работници, защото ги смятаха за твърде слаби и отчаяни, понякога трябваше да се отдръпнат, щом научаваха за статута им. Много от тях самите бяха бивши грешници.

Сей цяла нощ работеше над проекта си. Беше поспал един час, за да избегне пълното изтощение, но това не му помогна. По някаква причина беше сънувал небето. Небето и лицето на Великия Собственик, властващо над всичко. Когато се събуди, беше по-изтощен отпреди. Седеше на земята, обграден от десетки дребни чаркове, а в скута си бе поставил сивото тефтерче на баща си. В ръцете си държеше малък метален цилиндър и внимателно го сравняваше с чертежите по пожълтелите страници на тефтерчето. Тъй се беше съсредоточил, че дори не забеляза как приятелят му Каплин цапардоса главата си в една от ламарините в ъгъла на стаята.

— Оооох…! — изстена Каплин и погледна към невъзмутимия Сей. — Ще ми помогнеш ли да откачим капака на пазарния автомат?

Сей надигна поглед и с насмешка отвърна:

— Винаги съм знаел, че си идиот, Каплин. За подобна глупост могат да те арестуват.

Дребният съквартирант на Сей се изправи и избърса потта от челото си, без да сваля мръсните си защитни очила. Той имаше къса коса и кожени ръкавици, каквито носеха всички механици в центъра, и широка усмивка, която ставаше още по-широка, наближеше ли голямото състезание. Като повечето механици, не купуваше готови стоки, а предпочиташе да направи нещо със скъпи чаркове, поръчани по пазарния автомат. За него беше въпрос на чест да демонстрира и уменията си, освен да покаже колко може да похарчи.

— Ако искам Паликс да ме забележи, трябва да покажа нещо голямо! Е, ще ми помогнеш ли или не?

Сей подпря ръце на пода и внимателно стана, така че да не размести никой от чарковете. После разгледа „творението“ на Каплин.

— И как ще промъкнеш всичко това в стадиона?

— С добър подкуп пияндето Сириус ще те остави да промъкнеш и майка си на арената. Преди ни пускаше само защото те познаваме… Сега обаче май ще трябва да се изръся…

Каплин леко се смути. Той махна защитните очила. Не искаше да напомня на Сей, че името на Вълка отдавна не носеше същата тежест, както преди. Обикновено за такава обида Каплин щеше да бъде набит и унизен пред останалите. За щастие Сей не се засегна.

— Спокойно, Кап, Вълка на Нул вече не хапе. Май ти си единственият, който още се страхува от това краставо псе.

Сей се засмя от сърце. От малък беше свикнал да отговаря на всяка обида с юмруците си, а сега сам се надсмиваше на себе си. Каплин също се засмя. Той бе и единственият член, който остана приятел на Сей, въпреки че в златните си дни Вълкът го използваше за изтривалка, за да покаже превъзходството си пред другите. Колко се бе променил водачът на „бандата на Вълка“ за една година!

Макар и доста неуверен, младият Каплин беше добър самоук техник. С негова помощ Сей отдавна щеше да е свършил „проекта“ си, но той не искаше да разкрива какво е замислил за състезанието.

— Добре, последно пазаруване преди да откача тръбата! — отсече делово Каплин.

В този момент в стаята влетя някакво хлапе, плъзна се по пода и се спря в пазарния автомат. Беше чиракът на Каплин — Ради, с когото заедно работеха в склада и ремонтираха пробивните машини.

— Купи нещо и за мен, Кап! Днес поправих два топяча в склада!

— Ради! Махай се оттук! Като знам колко си некадърен, сигурно утре цял ден ще ги дооправям! — ядоса се Каплин.

— Честно, поправени са! Даже шефът каза, че скоро ще съм по-добър техник от теб!

— С тия две леви ръце!? Ако си толкова добър, къде са ти жетоните, а?

— Остави го, Каплин, сигурно досега е зяпал през прозореца и ни е чакал да пуснем автомата. Останали са ми няколко монети, искам да го черпя — усмихна се Сей.

— Какво, бебешка храна ли? — подсмихна се Каплин.

— Дааааа! Искам шоколадов кекс, може ли?

— Ще видим… А ти разбираш ли от заваряване?

— Е, много ясно!

— Ще ти дам две метални тръби, трябват ми заварени до довечера. И ги искам заварени здраво, разбра ли?!

— Мно’ ясно! Ей, Кап, и Сей вече ми има повече доверие от теб! — засмя се момчето и гърдите му се издуха от гордост.

— Сей! Този мърльо само ще оплеска нещо! — подразни се Каплин.

— Абе, Кап, я се стегни! Хлапето е само на дванайсет! — подсмихна се Сей.

Той бръкна в джоба си и извади последните две монети, които му бяха останали. Сей постави ръка върху екрана на пазарния автомат, който изгря в цветни картини и музика. Лицата на Каплин и Ради изведнъж светнаха, за двамата пазаруването беше най-веселият момент от деня.

— Какво ще си купиш, Сей? — попита Каплин — Виж, тук продават чисто нови обувки с двойно пружиниращи пети! Пише: „С Летящите светкавици ще можете да скочите до по-високите нулитни жилки, където обикновените хора не достигат! На кредит, само 69 монети.“ Можеш да станеш богат! Горе сигурно има камъни с размера на юмрук!

Сей пусна двете си последни монети и се загледа внимателно в екрана. Каплин и Ради надничаха с интерес.

— Гледай! Нови жетони! — Ради заби пръст в екрана и остави дълга мазна следа — Сей, ако си купиш такъв, онези от бандата няма вече да те закачат!

— А! — Каплин посочи към екрана и започна да чете от каталога: „Медна звезда“ — 50 монети. Не, тези не ти вършат работа… „Бронзов лъв девета степен“ — 120 монети… „Сребърен Комодор“… 600 монети!!! Тези луди ли са?!

— Шоколадов кекс, а? Ради, ще ти изпопадат зъбите! — каза весело Сей.

— Спокойно, сигурно още са му млечните! — подхилваше се Каплин.

Сей поръча шоколадов кекс за Ради и както обикновено, една кутия сладки бисквити за себе си. За голяма изненада на Каплин, Сей купи и две пластмасови запалки, макар че не пушеше.

— Прибори… домашни прибори… за лична употреба… — мърмореше си Сей, след което се засмя. — Хей, гледай… „Вече няма нужда да миете лъжици и чинии! Купете си пакет 200 броя свръхздрави суперпликове“.

— Ааа! Какво правят? — шашна се Ради от новия продукт.

— Ами слагаш храната в плика, запечатваш, настъпваш го няколко пъти и после изстискваш пюрето направо в устата! — Сей се разсмя без да иска. — Да купя ли няколко? Имам за толкова.

— Еее, и аз не бих си купил такава глупост, Сей… Спести ги… Всъщност… вземи само една-две за проба.

Сей натисна големия зелен бутон и на екрана излезе мигащо съобщение: „Поръчката: изпратена. Местоположение на стоката: Нарис. Време за доставка: 40 минути. Минус: 0,2 монети. Бонус!“ Каплин и Ради се доближиха до екрана в очакване. Чу се познатият звук на пукащо се балонче, а усмивките им се опънаха почти от ухо до ухо. „Дзън-дзън… дзъъннннн!“ — изпяха Ради и Каплин в идеален унисон със сигнала от машината.

— Ето, Каплин, сега ще се появиш ти! — изсмя се Ради. Каплин затъкна устата му с ръка, но детето я захапа злобно с дребничките си зъби.

Докато се боричкаха, на екрана се появи танцуващо прасе и от колоните се чу весела музика. Каплин избута хлапето назад и започна да танцува. Ради го последва и взе енергично да размахва ръце във въздуха. Сей ръкопляскаше и весело пригласяше на песничката: „Бонус! Бонус! Бонус всеки ден!“ Думата „бонус“ се беше превърнала в редовен поздрав при завършена покупка. Сей искаше да си прекара весело преди голямото състезание, затова отиде при двамата и се включи в празненството.

След половин час веселба, пазарният автомат започна да трака, предният капак се отвори и стоките се стовариха на пода. Произволният бонус днес бе чифт „ортопедични джапанки за еднократна употреба“ от Нарис. Никой нямаше особена нужда от тях, но Каплин все пак ги прибра в шкафа си. Ради разпечата шоколадовия кекс и започна да го дъвче направо от кутията.

— Дубве, ав отивам навън… — каза с пълна уста хлапето и потегли към вратата.

— Чакай! Дръж! — Сей подаде на Ради двете дебели метални тръби.

— Ехааа! — шашна се хлапето.

— Тихо! — каза Сей. — Можеш ли да ги носиш?

— Е, много ясно!

— Внимавай да не те видят!

Ради натъпка целия останал шоколадов кекс в устата си, хвърли опаковката на леглото на Сей и се опита да подхване една от тръбите. Те бяха достатъчно широки — момчето ги надяна на ръцете си и потегли към вратата.

— Да са готови до довечера! — заповяда Сей. Ради се опита да отговори, но устата му беше пълна и парченца шоколадов кекс заваляха върху чаршафа на Сей. Момчето подхвана здраво тръбите и отпраши навън.

Сей поклати глава и отново седна на земята, а Каплин се пъхна зад пазарния автомат и започна внимателно да оглежда вътрешностите на машината. Сей с една ръка се опитваше да разглоби запалките, които беше купил, а с другата грабваше по няколко бисквити и ги хрупаше с огромен апетит. Той изсипа и последните трохи в устата си, изтупа ръце и внимателно бръкна в отвора на машината, над която работеше. Въпреки че бе съсредоточен върху работата си, Сей често се заглеждаше в отворената врата на стаята. Неприятният спомен за онази мразовита сутрин, в която баща му за последен път бе прекрачил този праг, отново нахлу в съзнанието му. Тъмната фигура на Антон Рота, покрай която прелитаха ситни майски снежинки. Кръвта, с която се напоиха ледените улици на Греховните земи в деня на майския бунт. И последният им разговор:

— Сей, вярваш ли в безсмъртните хора?

— Чувал съм разни приказки. Нещо за някакъв бог, който живеел над облаците. Но мисля, че са измислици.

— Защо смяташ така?

— Ами, знам, че всички умират. Който и да е онзи човек, не е бог.

Антон се усмихна и погали сина си по главата.

— Ще ти кажа една тайна. Някои хора наистина могат да излъжат смъртта. Всъщност, един от тях живее в този град.

— Кой? Старият Ранк ли?

— Не — усмихна се Антон. — Ранк е стар, но не е безсмъртен. Ще ти кажа, но трябва да пазиш тайната му.

Сей кимна.

— Не съм го издавал на никого, но е време да ти кажа. Знам как да излъжа смъртта. Може би някой ден ще ти покажа.

Сей погледна недоверчиво. Антон го потупа по рамото и му купи кутия сладки бисквити и топла бутилка чай. Сбогува се и излезе през вратата, също толкова тихо, колкото беше дошъл.