Максим Проданов
Вълка на Нул (27)

Епилог — Три чудовища

Красотата на Цитаделата беше нещо, което Сей никога нямаше да забрави. Цялата омраза, огънят и кръвта, върху които беше построена цивилизацията на Високите земи, сякаш се измиваха от тази красота. По-добре беше да не се мисли как златните обкови можеха да пълзят толкова високо, как кристалните прозорци, дебели като цели стени, бяха поставени по извитата вътрешност на огромния купол, без всичко да се срине със земята. Залата, която бе избрал Антон, стоеше като храм — осветен от следобедното слънце и все още неопетнен от новите собственици на Регал.

— Днес напускаш този град — каза твърдо Антон. — Вече съм го уредил с рояка и Стела. Белиел ще бъде нашата застраховка. Ще се справим. Трябва да избягаш и да намериш свой живот. Ще ти е трудно, но какво не е? Моля те, тръгвай, синко.

Сей погледна към водачката на рояка. Едно тяло, заобиколено от стотици. Вече беше трудно да мисли за нея като за един човек.

— Направихме сделка — каза Антон. — Ти и благородниците сте свободни да напуснете града. Но аз трябва да остана тук. Има неща, които знам, които Роякът иска.

— Значи ще останеш тук… като техен учител? Или като техен заложник?

Антон остана мълчалив. Сей гледаше към хилядите лица за някакво успокоение, че баща му ще бъде в безопасност. Но не го откри. Това беше едно чудовище, борещо се против друго. Чудовищата не ценяха човешкия живот.

— Чудя се — каза Сей и застана лице в лице със Стела. — дали можеш да лъжеш покрай тях. Те виждат всичко. Но съм сигурен, че мога да видя лъжата на лицето й, ако се вгледам отблизо.

Разликата във височината между Сей и младата генетичка беше внушителна. Но тя продължи да се усмихва. Тя имаше хиляди тела зад себе си. И те имаха нея.

— Очите на един лъжец винаги блестят по особен начин. Забелязвала ли си?

— Сей… — въздъхна Антон. Но Сей се усмихна и каза в лицето на генетичката:

— Какво ще направите с него, щом получите знанията му? Вие искате да ги изучите, но един човек винаги пази тайни. Вие го знаете и баща ми го знае. Той ме уверява, че ще бъде в безопасност, щом избягам. Но мога да видя лицето на лъжец. Затова питам отново. Ще го предпазите ли, дори ако не можете да вземете всички тайни, които има?

Широката зала остана в тишина. После прошепна:

— Да…

Сей погледна в лицето на Стела и каза:

— Искам да го чуя от теб и останалите. Ще предпазите ли баща ми?

Съзнанието на генетичката премина от рояка обратно към нея и тя погледна към Сей. После каза с малко забавяне:

— Да…

Там беше. Сей забеляза онова, което бе забелязвал на много лица в Бяла планина. Онова, което подозираше.

Роякът започна да се държи странно. Половината от генните слуги в стаята започнаха да надигат глави нагоре. Сякаш съзнанието им се беше изключило, те останаха вцепенени, гледащи с празни очи към златните обкови над тях.

— Да… казаха останалите.

— Само половината от вас ми отговориха. Имам въпрос към останалите. Какво ще направите с Антон Рота, след като вземете знанията му?

Роякът се раздвижи още по-бързо. Антон за първи път виждаше подобно поведение. Генни слуги се „включваха“ и „изключваха“ от разговора по воля на цялото.

— Ние… вярваме… — казаха малък брой слуги.

— Какво правиш, Сей?

— Какво ще направите с него? Как ще му се отплатите за това, че дава всичко, за да ви спаси?

— Ние… вярваме на… на учителя…

„Чудовището лъже…“ — прошепна си Сей. След това погледна към стъписания си баща и каза:

— Татко… бягай!

— Сей! — рече Антон.

Сей внезапно извади малко остро парче нулит, което носеше скрито в дрехите си. Той грабна тялото на Стела и притисна върха към топлото й гърло. Дългото синкаво стъкълце, назъбено и твърдо като стомана, бе достатъчно, за да пререже гръкляна й с лекота.

— Казах… БЯГАЙ! Погледни го!

Антон погледна към лицата на слугите.

— Изключва части от себе си, когато лъже! Крие истинското си лице като стар измамник! Те няма да те оставят жив! Няма да оставя да те вземат!

— Сей! Аз…

„Аз знам“… роякът завърши думите на Антон.

Лицето на Стела пребледня. Очите й се обърнаха нагоре. Цялата й глава се наклони назад, с лице към златния таван и тя се „изключи“ от решенията на Рояка. Само за секунда тя изгуби съзнание и увисна в ръцете на Сей.

— По дяволите… Сей… бягай…

Сей опита да задържи острието към гърлото й, но тялото й се отпусна и тя падна безпомощно на земята. Тя вече не бе част от рояка. Не беше важна. Сей се почувства заобиколен от ужасна сила, много по-силна от него. Той погледна настрани. Видя как тялото на Антон беше погълнато от внезапно задвижили се тела, с ръка, протегната безпомощно напред. Видя как очите на баща му изчезнаха в сянката на рояка и как неестествено движещите се тела оформиха висок стълб пред очите му. Като паяци, пълзящи един върху друг, те набъбнаха, издигнаха се нагоре, после потънаха надолу, поглъщайки жертвата си напълно.

Сей искаше да побегне. Искаше да извика. Но твърде бързо роякът изригна в раздиращ рев, който накара червата му да се обърнат. Беше кошмар, връхлитащ в главата му. Стотици включващи се и изключващи се получовешки лица, безжизнени тела, изхвърляни от рояка, падащи на твърдия мрамор, после ставащи отново и присъединяващи се към чудовището. Беше огромен разум в конфликт със себе си. Скоро конфликтът притихна.

— Сей… — каза роякът.

Изплашен до мозъка на костите си, Сей промърмори:

— Кой… кой си…

— Мога да ги задържа за малко. Моля те, послушай ме поне веднъж! Бягай!

— Не, Ан…

— БЯГАЙ! — изрева чудовището и като животно, обладано от страх, Сей побягна през генните слуги и затича към изхода.

„Спри и открий убийците на майка си!“ — каза изкривен глас зад него, докато Сей тичаше по широкия коридор вън от Цитаделата.

„Изгорените й крака, изгорените й ръце… Искаш да си отмъстиш за нея, нали?!“ — пробуждащият се рояк каза отново.

Сей стисна зъби. Чудовището искаше той да спре, да се поколебае.

„Тя е жива! Тези ръце и крака още се движат! Можем да я чуем!“… — сто гласа излъгаха вкупом.

„Сбогом, синко!“

— Татко!

Чудовището замълча. Огромната река от тела се забави и само стъпките на Сей отекнаха в коридора. Те му правеха път. Прилепяха се към стените, към пода и колоните на огромната Цитадела. Това бе последната следа от волята на баща му, последните му мислите и знания, претопяващи се в съзнанието на Рояка. Сей изкрещя с жалък, изплашен вик и изтича навън. Градът беше празен. Той тичаше през пустошта, през червения прах и златната арка на могъщите Слонови порти. Тичаше далеч от ада на Регал.

* * *

Тишината, родена от страха, продължи дълго време. Сей бе тичал с часове и ушите му вече не чуваха свистенето на вятъра. Отдавна бе изгубил усещане за посока в безкрайния червен прах. Тичаше само със силата на страха си. Той чувстваше, че нещо го преследваше. Роякът го бе обладал с животински страх и той вече не помнеше името си. Просто бягаше. Беше бягал толкова дълго, че краката му се предадоха и той се строполи безпомощен на земята. Дишащ праха, той чувстваше само болка и страх. Умората и изгарящата жажда караха пръстите му да изтръпнат. Той падна в безсъзнание, заобиколен от безкрайната пустош.

Тишина, родена от страха и пречупена от гръмовен звук. Нещото събуди Сей и той се запита за колко дълго бе изгубил съзнание. Болката не си бе отишла. Той се изправи, молещ се за вода. Трябваше да оцелее. Той отново чу воя на чудовището. Не знаеше, дали идваше от главата му, или идваше отнякъде във вихрения прах. Червената буря притъмня, после проблесна в бледа светлина, идваща отдалеч. Роякът ли беше? Нима чудовището го бе последвало толкова далеч от Регал? Той искаше да се скрие, затова затича още по-бързо, докато не достигна дълъг склон. Мъглата започваше да става по-рядка. Земята сякаш падаше със стотици метри и червените облаци останаха далеч над главата му. Той се обърна и видя широка, безкрайна бездна, която зееше пред него и откриваше път към свят, вън от този. Чак сега разбра колко огромна бе планината на Безсмъртния. Тя се простираше много хоризонти във всяка посока, а земите под нея бяха също толкова широки. Той погледна надолу към пропастта и видя тъмни облаци, покриващи долния свят. Но те падаха с извивка близо до хоризонта и се размиваха в черен, враждебен океан.

Това беше краят. Това беше мечтата му за свобода, която имаше като дете. Гледайки към безпощадното небе пред него, той видя колко напразни бяха мечтите му наистина. Този свят беше разрушен от всемогъщ бог, беше обезсмислен отвъд безкрайната планина, върху която стоеше. Кошмарният океан отпред създаваше черно покривало на хоризонта, което проблясваше със сини светкавици, удрящи отново и отново, във всеки кът на тъмното небе. Вълни, високи като сгради, се вихреха отдолу и разбиваха всякаква надежда за плаване от това място. Унищоженият свят на първите заселници лежеше погребан под гнева на стар, ревнив бог.

Краката му трепереха пред тази гледка. Там бе искал да побегне като момче в Бяла планина. Това беше хоризонтът, който едвам успяваше да зърне през оградите на Нул на края на града. Към това бяха гледали той и Мая, докато си разделяха открадната храна. „Боже, Мая…“ — помисли си той, но опита да изгони мисълта от главата си.

Изведнъж, той отново чу звука. Ревът на чудовището. Той приклекна до ръба на пропастта с надежда да се скрие. Но чудовището наближаваше. Няколко проблясъка светлина огряха прахоляка и тъмна сянка се прониза през облаците.

Още един проблясък. Сей набързо пребърка торбата си. Извади полустрошената спирала и я насочи заплашително напред като притиснат звяр, ръмжащ към враговете си. Бавно през облаците изплува познатият силует на спирала. Военна спирала. Чудовищно оръжие, което бе смазало майския бунт. То носеше знаците на Бяла планина и името на онзи бог, който обитаваше сънищата му. Името на Великия собственик. Най-накрая бяха дошли за него.

— Махайте се! Ще го… използвам! — преглътна той.

Но чудовището не потрепна. То не можеше да бъде поразено, дори и Сей да имаше работещо оръжие в ръцете си.

В спиралата му вече нямаше нулит. Нито за да оцелее в падането, нито за да се защити. Той опита да изплаши звяра, но без успех. Това беше военна спирала. Бронирана машина, дишаща прашния въздух с лекота. Машина, която беше орязала крилете на баща му.

Ако подозренията му бяха верни, тялото му щеше да бъде изложено голо пред Греховните земи за показ пред всички. За да видят, какво ставаше с бегълците от греха. Щеше да бъде убит, но не и преди да изповяда всичките си грехове към Собственика със сълзи на очи и усмивка на лице. Едва след като успеят да пречупят волята му, щяха да му позволят да умре. Изведнъж, всички малки страхове, които бе забравил, се върнаха в него. Страхът от Собственика. Страхът от наказанията и оглушаването и ослепяването. Страхът от бягството.

По-скоро щеше да умре, отколкото да се върне към онзи ад. Сей преглътна и се приготви да скочи. Ако бог беше с него, в спиралата сигурно щеше да се намери малко прах, който да забави падането му. „Глупости“ — помисли си той… „Няма нищо… Празна е!“

— Копелета такива! Мислите, че сте ме намерили? Няма да се върна обратно! Опитайте се да намерите тялото ми сега!

Точно преди да скочи, вратата на спиралата се отвори. Млада жена слезе бавно по прашните стъпала. Стъпките й бяха леки, тихи. Тя имаше нови дрехи, много по-добри от старите. Отначало не я разпозна заради праха и заслепяващата светлина на нулитната енергия. Но скоро от очите му потекоха сълзи.

— Мая…

Вятърът развяваше дългата й червена коса. Това беше Мая. В нови дрехи, бели като сняг. А на лицето й имаше усмивка.

Сей също се усмихна. Сърцето му се изпълни с наивно щастие. Тя бе дошла за него. Някак си го бяха намерили. Също като времето, когато двамата се състезаваха в покрайнините на Нул, на ръба на Греховните земи, той почувства свобода. Но щастието бързо избледня от лицето му. Той видя мъжете, които я следваха.

Четирима войници, водещи четири пленника, пребити почти до смърт. Той ги разпозна. Пръв беше Самбан. После брат му. След него бе Скакалеца. Накрая — Глухия Канон. И четиримата имаха оръжия, опрени в слепоочията им.

— Остави оръжието си, Сей… — каза Мая с мир в очите си.

Ръката на Сей се отпусна. Значи все пак щяха да имат тялото му.

— Проклета принцеске… знаех си, че ще ме изпортиш… рано или късно.

Войниците се приближиха предпазливо. Това беше оръжие на бунта. Знаеха на какво е способно. Но пръстите на Сей скоро се отпуснаха. Спиралата се изплъзна от ръката му и падна в праха.

Последва ритник. Сей се свлече на земята. Беше ударен много пъти от радостните мъже, замъкнат през калта, през камъните и към спиралата. Това ли беше дяволът, който беше престъпил законите на Великия собственик? Това нищожество? Това ли беше Вълка на Нул?

Те отведоха Сей в спиралата. Краката и ръцете на Сей бяха приковани плътно, главата му не можеше да помръдне. Скоро Мая Авис влезе в люлеещата се зала. Тя носеше красиви дрехи, а лицето й носеше белег, който накара Сей да изтръпне. Около очите й имаше фина, деликатна татуировка на извиващо се цвете.

Тя се приближи към Сей и погали кървавата му буза. Сведе се към него и очите й срещнаха неговите. За миг, спомени връхлетяха съзнанието му, удавиха болката му, тъгата му, заличиха света около него. Мая се усмихна и той усети топлината на устните й върху своите. В тази целувка имаше невинност, нещо добро и успокояващо. Но имаше и нещо разкъсано, пречупено необратимо, което ги делеше, дори в този миг. Целувката й го изпълни с тъга, със спомени за живота, който бе загърбил, от който бе избягал. Но това беше лъжа. Той се отдръпна и погледна в очите й, белязани от знаците на враговете му.

— Не. Това не си ти — Сей се изкашля от болка. — Тези дрехи. Преоблякла си се… като една от тях.

Зад нея й имаше още една фигура, с глава по-висока от нея. Някой седеше в най-тъмния ъгъл на помещението и гледаше със задоволство.

— Не съм като тях — каза тя със спокойни очи. — Не исках тези белези върху лицето си. Но това е цената, която трябваше да платя.

Тя разгледа дрехите си. Бяха красиви. Сложни бродерии от двете страни, направени от майстори. Татуировката около очите й беше точно като тези на жените от Нарис. Нежна, изящна и плашещо студена.

— Продадох голяма част от себе си за една мечта — каза тя. — Знаеш ли коя? От всички на този кораб, ти ме познаваш най-добре. Ние сме еднакви, Сей.

— Не! — той поклати глава със злобна усмивка. — Никога не бих се продал по този начин!

— Ти направи същото, което и аз, Сей. Продадох част от себе си, за да бъда свободна. И тази част… беше ти.

Тя се сведе и остави нещо в скута на Сей. Беше другата половина от тефтерчето на баща му. Светът причерня пред очите му, щом разбра какво бе направила Мая. Върху тефтерчето имаше още нещо. Малка верижка със синьо цвете, изрисувано върху детско пластмасово медальонче, избледняло и износено с времето.

Сей погледна нагоре. Това не беше Мая. Тя не би продала детската си мечта, не би продала него. Той видя мъжа, седящ зад нея, криещ се в най-тъмния край на помещението. Това сигурно бе кукловодът! Вехнещо тяло, криещо се в тъмнината, за да не бъде видяно.

— Ти! Какво си направил с нея? — извика той. Но викът му отекна из помещението без отговор. Мъжът просто си седеше и се наслаждаваше на гледката.

— Това не си ти! — изръмжа Сей пред Мая. — Спомни си какво говореше за Обществото, когато бяхме деца! Когато се състезавахме из улиците на Нул! Ти отказваше да коленичиш пред тях, да им позволиш да убият мечтата ти! Напук на всичко, ти искаше да победиш! Обещахме си да не се отказваме! За нищо на света, да не се отказваме!

Мая се усмихна, но в усмивката нямаше радост.

— Сега разбираш. Аз изпълних обещанието си. Да измамим. Да спечелим. И да променим този проклет свят!

Думите бяха нейни. Сей изтръпна, защото разпозна момичето, което сякаш отдавна бе загубил.

— Тук съм, защото няма да позволя детската ми мечта да умре. Бих направила всичко, за тази мечта! Дори бих те загубила.

Думите като се забиха в сърцето на Сей като ножове. Той си спомни Мая, безпомощна, притисната на земята от Самбан и бандата му. Спомни си как я гледаше със съжаление — момичето, което някога бе равно със самия него. Вълкът на Нул я бе подминал, бе я изоставил като ненужен товар. А сега лежеше в дирята й, ранен и сам.

Човекът, който някога носеше титлата на Велик собственик, започна да се смее. Онзи, който някога се наричаше бог за всички грешници в Бяла планина, сега седеше като обладано, умиращо тяло. Може би тук имаше още едно присъствие, което ги движеше като кукли. Демон, който някога бе удавил света и бе прекършил духа на най-силните мъже и жени. Бог, който се наслаждаваше на болката.

Сей осъзна, че най-страшното нещо би било, ако това зло не съществуваше. Той погледна в очите й, очакваше да види празнота. Само куха маска, носена от демон. Но вместо това видя най-страшното.

Мая сгуши ръце около гърдите си, сякаш сърцето й се пречупваше. Малка сълза се отрони по лицето й.

— Сбогом, любов моя.

Беше сълза, родена от болка. Нейната болка. Тя се търкулна по лицето й, пожертвано и белязано от знаците на Обществото, и падна върху синьото цветенце в скута му. Символът на детството им.

Болка приклещи сърцето му. Глух вик се отрони от устата му. Нямаше кукловод. Не можеше да го види, колкото и да му се искаше.

Тялото му се изви в болка. Шипове пробиха ръцете му, краката му и врата му. Силен шок го накара да се разтресе от болка, по-страшна от всичко, което беше изпитвал. Трая няколко минути. Когато болката спря и тялото му увисна безпомощно на стола си, Мая и Собственикът вече не бяха в стаята. Той остана сам със светлината на ръждясалия кръгъл прозорец до себе си.

Ето я. Отровата, от която Антон искаше да го предпази. Загуба. Омраза, която можеше да погълне човек, да превърне годините във вятър и спомените — в прах. Сей погледна през прозореца. Усети как спиралата се отдели от земята. Видя как тя прониза облаците и се изкачи високо над червената буря. Тя остана като оранжево поле под нозете му, а отгоре се простря широкото небе. Истинското небе, най-дълбокия син цвят, който бе виждал. През кръглия люк изгря яркото слънце, придружено от двама спътници. Земята и Луната. И хиляди малки звезди, осяващи тъмносиния небосвод. Скоро те бяха засенчени от нещо по-голямо. Неестествен триъгълник, който висеше високо над всичко, без опори, без да пада надолу.

Светлини обсипваха огромната машина — безмерен автоблок, който бе стоял там с векове, скрит дори от лордовете.

Върхът съществуваше в тъмното небе — дом на тъмен господар. Синовете му. Това беше източникът на червената буря, на фалшивото небе — пастта, която бълваше забвение и давеше света в своя мир.

„Ето те!“ — каза той към нещото, без страх. „Демонът ми! Не съм си представял, че ще си толкова силен! Тогава защо? Защо се криеш?“

Спиралата се надигна още повече и полетя към далечния град сред звездите, като синя птица, преследваща слънцето. Синджирчето и тефтерчето се издигнаха нагоре, сякаш издърпани от невидима сила. Той усети как тялото му олекна. Спомни си думите, с които Антон го бе оставил в нощта на бунта. Думите, изписани с болка от човека, който бе видял слънцето, но то бе стопило крилете му:

„Страхувам се само от едно нещо, Сей. Страхувам се, че щом видиш лъжовното небе, щом узнаеш истинския му образ, ще тръгнеш подир него без колебание. Ще прегърнеш смъртта и тя ще прегърне теб. Ще се изправиш пред нея без капчица страх.“

 

Някъде надолу, под облаците, чакаше още една синя птица. Втора спирала. Беше очукана, изпускаше сив дим и един от краката й липсваше. Тя дебнеше тихо в прикритието на червената мъгла. Огромните въздуховоди се давеха от неспирния прах, но машината продължаваше да работи, като че напук на бурята.

Екранът в пилотската кабина грееше в тъмнината. Той показваше далечен силует, издигащ се все по-нагоре, към бледа триъгълна форма. Пилотът беше млад инженер, който едвам се справяше със сложната апаратура. Той се мъчеше да запази кораба неподвижен, но такова нещо се учеше трудно само за няколко дни. Екранът изгря в статичен шум и бавно избледня.

— Изчезна. Не мога да виждам през бурята.

— Убиха ли го?

Инженерът преглътна, после отговори:

— Не. Жив е. Оковаха го доста здраво.

— Накъде отиват?

Пое си въздух, после каза със страх:

— Към това голямо шибано нещо в небето. Някой знае ли какво е?

— Мисля, че знаеш, посерко. Това е враг. Онзи, който създаде Греховните земи и ни държеше там, докато някой не събра смелост да надигне глава. Упорит глупак. Но поне не сме били път напразно. Няма да го убият. Опитаха се да направят същото и с баща му. Да го пречупят. Познавам ги и двамата. Твърде са луди, за да се пречупят. Все пак, трябва да попитам. Ще ги последваме ли?

Каплин се замисли за миг и потрепна от страх. После въздъхна и каза тихо:

— Да… Разбира се…

— Попитах… — надигна се гласът на Побъркания Джеймс Ранк. — Ще ги последваме ли?!

Старецът се обърна назад. Зад него около тридесет човека стояха сбити рамо до рамо в тесния корпус на спиралата, огрени от бледозелената светлина на монитора. Бяха се отзовали на лудия човек пред себе си. Бяха дошли. И само чакаха да каже думата си. Спогледаха се и без да се замислят, отвърнаха в един глас:

— ДА!