Максим Проданов
Вълка на Нул (7)

Антракт — Момчето, което тичаше

Една утрин, в месеците след майския бунт, прашните улици на Нул спяха под меката мъгла. Бялата мека пелерина беше необичайно красива, като дар, паднал от света там горе. Но за Сей тя беше нещо повече. Беше скривалище. Вече беше на около дванадесет — достатъчно голям, за да оцелява сам, и докато тичаше с откраднатата плячка през тесните улички, наистина се чувстваше в безопасност. Скъсаните му обувки вдигаха прах, но кой щеше да го последва сега?

Когато най-накрая седна, за да огледа днешната плячка, осъзна, че тук беше любимото му място в Нул. Беше открито, далеч от погледите на надзирателите. Откакто бе свършил големия бунт, места като това бяха останали пусти и необитаеми. Прашна земя, сигурно от някое бойно поле. И камъни, очукани и насечени на парчета от нещо ужасяващо. Тогава Сей осъзна, че не бе сам.

— Хей, ти! Какво правиш тук?

Беше момиче. Сигурно две години по-голямо от Сей, със сигурност по-високо. Имаше червена коса, която изглеждаше твърде чиста за това място. Сей я погледна и се спря.

— Тичам. Просто ей така.

— Откраднал си нещо, нали?

— Нищо не съм откраднал! Намерих го. Тичам, защото надзирателите са подозрителни копелета и ще ме набият, дори да не съм направил нищо.

— Я да видя?

Момичето дръпна парцаливата дреха на Сей и видя комат стар хляб. Беше мухлясал. Наистина не го бе откраднал — никой от работниците не би ял подобно нещо, но момчето го държеше като съкровище.

— Какво? Ще кажеш на надзирателите, че съм тук ли?

— Може би… — каза строго момичето. — Откъде го взе?

— От никъде!

— Откраднал си го отнякъде! Знаеш ли, че кражбата се наказва със смърт?

— Не съм го откраднал! Ти от „руум сървис“ ли си? Знам ви Вас! Малките принцеси на надзирателите! Правите се на велики, защото само Ви приказват колко сте ценни! Всичко ви е поднесено на тепсия!

Сей отхапа част от комата, сякаш щеше да му бъде взет във всеки момент.

Момичето се намръщи:

— Принцеси? Наистина ли мислиш, че нещата за нас са толкова лесни?

Тя погледна дрехите на момчето. Бяха ужасни. Горната му дреха бе толкова прокъсана, че плячката му се виждаше, покрита или не.

— Забранено е да тичаш из улиците, дори по време на мъгла. Трябва да те докладвам!

Сей се намръщи и понечи да си тръгне.

— Нямаш ли родител?

— Не… остави ме на мира!

Момичето погледна учудено.

— Как си оцелял толкова дълго без родител?

Сей взе храната си и побягна.

— И да бягаш, видях лицето ти!

На следващия ден тя отново го намери. На друго място, но отново се бе запътил към края на града. Той видя, че тя не бе докладвала на Бяла Планина, затова се съгласи да й разкаже за „системата“ си.

— Надзирателите не могат да следят всеки. Знаят, че всички трябва да работят, за да ядат. Работниците си купуват си храна. Влизат и излизат от мините и вземат парите си. Понякога купуват повече, отколкото могат да изядат. Когато се развали, го изхвърлят.

— И… обикаляш града за остатъци?

— Само за добри остатъци. Днес не беше добър ден.

Мая погледна към момчето. Не беше добре охранен. Но на лицето му имаше горда усмивка. Тя погледна към високите огради, които слагаха край на града. Зад четирите реда висока мрежа имаше следи от разруха. Но момчето гледаше към огнения залез, процеждащ се през облаците.

— Красиво е, нали?

— Кое?

— Ето там. Всеки ден сядам, за да го гледам. Обзалагам се, че там има нещо голямо.

— Не виждам нищо.

— Под облаците. Когато светлината отиде там, виждам нещо под облаците. Нещо размазано. Хващам се на бас, че е вода.

— Как така вода? Няма нищо под облаците и нищо над тях!

— Аз искам да отида и да го видя! Някой ми каза, че светът е огромна топка на име Манна и ние сме залепнали за нея. Ако е топка, значи можеш да тръгнеш във всяка посока, без да спираш!

— Светът не е топка! Планина е. Всички го знаят!

— Как може да е планина? Щом е планина, какво има над нея и под нея?

Мая не искаше да изглежда по-неука от това хлапе, затова каза многознайно:

— Има и друга планина, много по-голяма от тази. Там живеят собствениците. Както и да е, не можеш да крадеш храна от другите! Трябва да докладвам! Не можеш да живееш така! Да ядеш боклук и да не правиш нищо!

— Да не правя нищо?! Всеки ден хвърлям повече пот от теб, принцеске! Спечелил съм си го!

Тя се намръщи.

— Добре… тогава се състезавай с мен! Ако спечеля, ще взема откраднатата ти храна!

— А ако аз спечеля?

— Ще я запазиш!

— Искам и още нещо! Какво ще кажеш за това около врата ти?

Тя погледна медальончето си. Не струваше нищо. Само пластмасова дрънкулка със синьо цвете, нарисувано отгоре. Тя се съгласи.

Двамата се приготвиха за състезание през покрайнините. Сей беше сигурен, че ще спечели. Но когато започнаха да тичат, бързо разбра, че момичето бе в доста по-добра форма от него. Беше по-голяма поне с две години, а и стомахът й сигурно не я стягаше всеки път, когато прескочи камък или дупка. Задъхан, той клекна и погледна към нея.

— Ти… си бърза!

— „Руум сървис“ не обучава само добри прислужници. Трябва да сме във форма, за да изпълняваме задачите си!

Сей с мъка даде мухлясалия хляб. Момичето го взе със себе си и потегли обратно към закрилата на „руум сървис“.

— Ще те намеря и утре. Ако искаш да се насладиш на гледката с храна в ръцете си, ще трябва да станеш по-добър.

Ден след ден, двамата се срещаха на едно и също място. Сей често изяждаше половината си плячка още преди да пристигне, за да има с какво да оцелее до следващия ден, ако пак загуби. Ден след ден, той успяваше да се приближи до нивото на добре тренираното момиче от „руум сървис“. Най-накрая спечели. Изяде хляба си с настървение, после каза гордо:

„Искам и наградата!“

„Награда?“

Говореше за медальона. Тя му го даде с очакване да го захвърли, щом го видеше отблизо. Но макар че не беше ценно, той го прибра и се сбогува до следващия път.

Двамата се срещнаха отново. Без да казват и дума, се състезаваха. Не за друго, а за да се насладят на гледката към непознатия безкрай извън Нул, с комат стар хляб в ръка.

Един ден, година след като се бяха запознали, той я победи решително. Наградата беше открадната кутия сладки бисквити от Нарис. Цяла, непокътната. Сей нямаше търпение да я отвори. Задъхано, той каза на Мая:

— Спечелих… Направо те размазах!

Тя не се чувстваше добре. Но стисна зъби и каза твърдо:

— Все пак си момче… Така работи светът.

— Какво?

Мая седна на една от развалините, гледащи към красивата мъгла в далечината.

— Случва се рано или късно. Ние сме бързи отначало, но после телата ни предават. „Руум сървис“ ни обучава да сме физически силни, но тези, които се издигат, в крайна сметка, са мъжете.

В очите й имаше болка. Сей застана невярващо, с кутията още в ръце. Той я захвърли ядосано и бисквитите се разпиляха по прашната земя.

— Значи не си хвърлила всичко от себе си! Ако знаех, че ще се подиграваш с мен, въобще нямаше да се състезаваме!

— Не се подигравам с теб. Хвърлих всичко от себе си. Но не е достатъчно. Вече не трябва да се състезаваме.

— Какво, отказваш ли се?!

— Няма да те докладвам. Можеш да крадеш колкото си поискаш. Не мога да те спра. Просто… така работи светът! — каза момичето, борейки се да не заплаче.

— Тогава майната му на света! Ако смотаният свят не работи както искаш, значи ще го измамиш! Мислиш ли, че през цялото време побеждавах честно? Мислиш ли, че никога не съм мамил?

— Измамил си ме?

— Разбира се! Да не мислиш, че ще те оставя да ме умориш от глад?

— А днес?

— Хич няма да ти кажа!

Сега в очите на момичето имаше гняв. Сей се смееше. Харесваше, че отново е разпалил амбицията й.

— Каквато си принцеска, сигурно ще ме изпортиш, но не ми пука. Ще ти кажа какво ще направя, когато вече не трябва да крада.

— Какво?

— Някой ден ще завладея този град. Ще си събера банда и ще освободя всички хора в това проклето място. Този свят не ми харесва. Затова ще го променя както ми харесва. Ще мамя, докато не стане истина. Заклевам се пред теб!

Мая не знаеше дали да се смее или плаче. Тези думи щяха да са равносилни на грях, ако не бяха толкова нелепи.

— Тогава и аз ще ти кажа какво искам да направя.

— Какво?

— Един ден ще те задмина. Ще задмина лъжите и измамите ти! И после ще се изсмея в лицето ти! Заклевам се пред теб!

Каза го с такава увереност, че Сей се засмя.

— Да бе! В маменето никога няма да ме биеш! Винаги ще си втора, а аз винаги ще съм пръв! И като някой ден се кача на върха на планината и видя върха с очите си, ще ти се изсмея отгоре. А втория път може да те викна със себе си!

— Мечтай си!