Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,6 (× 29 гласа)

Информация

Форматиране
maxprodanov (2018)

Издание:

Автор: Максим Проданов

Заглавие: Вълка на Нул

Издател: Читанка

Година на издаване: 2017

Тип: роман

Националност: българска

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7563

История

  1. — Добавяне

Антракт — Чиракът

Слоновите порти се отвориха с оглушителен виещ шум. Пронизващият студ на зимата ги бе сковал до такава степен, че ревът на замръзналия метал кънтеше из цялата източна част на града. Ситната червеникава пепел отново бе посипала земята през нощта, но през деня белият сняг бе спечелил надмощие. Високите земи приличаха на бяла пустиня. Едри снежинки прехвърчаха из въздуха и изгаряха вече замръзналата кожа на Антон Рота, но той отдавна не им обръщаше внимание.

„Защо пада червеният прах? Защо пада, наистина?“ — каза си той почти в делириум, гледайки към небето, но мисълта му бе прекъсната от голяма ръка, която го блъсна на колене. Ръцете му се охлузиха по заледената земя, но той само ги изтупа и опита да се изправи отново.

— Трябва да коленичиш пред лордовете на Регал, глупако! — нареди гърмящ глас. Мощна ръка сведе главата му надолу, докато челото на Антон не опря в студената земя.

— Лорд… на Регал?

С ъгълчето на окото си Антон видя висок мъж с дрехи от бяла козина. Лордът гледаше с погнуса надолу към двамата номади. Дългите, животински косми, които се вееха от вятъра, пазеха мъжа от безпощадната зима и само при вида му Антон забрави за студа, който сковаваше крайниците му.

— И какво искате да правя с тях? Да ги взема в къщата си ли?

— Разбира се, че не, милорд! Просто ги намерихме навън… стоят там от дълго време и не искахме да умрат право пред вратите.

— Тогава ги отведете по-далеч! Те вече са умрели!

Пазачите на портата хванаха яката на Антон и го помъкнаха назад.

— Чакайте! Ние… сме живи! — едвам успя да каже Антон. — Можем… да Ви бъдем полезни!

— Моля? — попита благородникът.

— Знаем, че войната Ви остави без слуги. И двамата сме готови да Ви служим, ако само ни дадете подслон!

Антон сочеше към непочистените улици пред ръждясалите порти, обслужвани от малцина застаряващи слуги. Много от сградите имаха счупени прозорци, а червеният прах и снегът се бяха напластили във всички цепнатини на града. Регал се разпадаше.

Лордът хвърли поглед към нахалния номад и след кратък размисъл отговори:

— Оцелявали сме и през по-тежки зими от тази. Можем да се справим и без две гладни псета от провинциите. Изхвърлете ги навън!

Пазачите отново помъкнаха двамата мъже, но Антон отказа да се предаде.

— Ние не сме от провинциите, сър. Идваме от Ниските земи.

Лордът вдигна ръката си и пазачите отпуснаха хватката си.

— От Ниските земи? — изсмя се той. — Значи освен че сте паплач, сте нарушили заповедите на нашия Безсмъртен лорд. Какво могат да ми предложат две псета, което не мога да взема сам?

Антон извади шепа нулитни кристали, част от които паднаха в снега и оставиха бледа синя следа.

— Нещо, което тази земя не предлага. Нещо, което дори Безсмъртния не би Ви дал.

Лордът изведнъж надигна вежди. После се усмихна:

— Намерете им подслон! Ако не за работа, поне ще служат за забавление. Намерете им нещо подобаващо за щедрата цена, която плащат.

Пазачите изпълниха заповедта и тикнаха двамата мъже в мрачно кално подземие, в което вече бяха приютени осем или девет генни слуги. Те имаха охлузени кафяви маски, направени от кожа и конопени ръкавици, пазещи пръстите им от замръзване. Всички бяха капнали от умора и лежаха на дървени легла, окачени с вериги за стените, в очакване на другата смяна. Един от тях беше заспал, но едната му ръка още продължаваше да трепери в тикове. Ровене. Сигурно е ровил цял ден. Антон се помъчи да не го гледа, докато се опитваше да спре кървенето на Максуел Рай.

— Мамка му. Пак почна… Кога ще дойде проклетият лекар?

Топлината сякаш бе дала живот на едрия мъж, който успя да се усмихне въпреки болката:

— Значи още не си се отказал от мен, Антон. Какво трябва да направя, за да ме оставиш да умра на спокойствие?

— Няма да умреш, Макс. Вече ти казах — двамата ще пием планинско вино, когато всичко свърши. Само трябва да издържиш още малко.

Максуел Рай погледна надолу към раната си и каза:

— Много ли е зле?

— Кървенето пак почна. Скоро ще дойде истински доктор. Само се дръж още малко.

— Закърпил си ме добре за човек без опит. Кой би помислил, че водачът на бунта ще трябва да спасява собствения си медик?

Болката отново го обля. Максуел Рай сключи зъби и стисна очи. Когато тя най-накрая го отпусна за малко, той промълви:

— Кажи ми… Разочаровахме ли те? Аз и останалите…

— За какво говориш? Как можете да ме разочаровате?! Не можех да си мечтая за по-добри съюзници. Ти и Ранк…

— Няма защо да се лъжем. Бяхме пълни новаци. Аз трябваше да спасявам хора на бойното поле, а се наложи да бъда спасяван. Трябваше да намериш някой по-добър от мен.

— Тази банда новаци успя да свали най-силния човек в Греховните земи! Обединихме трите града около една идея за пръв път в историята им. Никой нямаше да ме последва, ако нямах хора като вас.

— Кучият син си получи заслуженото, а? — каза със задавен смях Максуел. — Мислиш ли, че Паликс ще се справи по-добре? Кобалт ни предаде, но все още е един от нас. Мечтае за власт и пари, но идва от калта, като нас.

— Сега той управлява, значи ще стане като тях. Но той не е глупав. Знае, че му трябва мир, за да запази властта си. Дори владетелите следват някакви правила.

— Винаги става така, а? Винаги има някой, който да заеме мястото на стария господар. Дори да бяхме спечелили, щеше да се появи някой. Може би ти. Кой знае какво щеше да направи властта с теб.

Антон се усмихна безрадостно. Той погледна към раната на Максуел.

— Като чудовище е, Антон. Ако отрежеш едната глава, винаги чака друга. Винаги има някой, който иска да управлява, да стане Собственик…

— Забрави ли за какво се бихме? — свъси се Антон. — Може да има град без господари! Град, в който никой не управлява никого! Защо ние да не сме първите, които да го построят?

— Винаги си имал глупави мечти, Антон. Мечти на дете, защитавани от упорит мъж. Може би затова те последвахме толкова лесно. И почти успяхме…

В този момент по каменния коридор се чуха стъпки и в осветеното от меките пламъци на факлите помещение влезе мъж с черни, посипани в сняг дрехи. Той изтръска дебелата си кожена шапка и приближи леглото на Максуел.

— Ти. Помогни ми да свалим дрехата му и чакай там! — нареди той. Антон изпълни указанията на доктора и застана в средата на помещението.

— Ти ли си го закърпил?

— Да…

— Цяло чудо е, че е жив! Имаш ли някакво медицинско обучение? В този град оцеляват само тези, които могат да правят нещо полезно.

Антон се замисли, преди да отговори:

— Няма ли да му помогнете? Загубил е много кръв!

— Така е. Загубил е много кръв — каза докторът и погледна в очите на Антон. Той извади малка кесийка с черен прах, която развърза и изсипа отвисоко върху полуотворената рана. Прахът бързо се смеси с кръвта и оформи плътна обвивка по дължината на разреза. Ръцете на Максуел сграбчиха одеялото от болка. Когато черната смес се уталожи върху кожата му, тя образува плътен, защитен слой върху раната, което успокои болката му.

— Семе от хапт — каза докторът. — Виждам, че не си го използвал преди. С какво си затворил раната?

Максуел обърна глава, сякаш искаше да каже нещо на приятеля си, но Антон вече знаеше отговора.

— Червена коприва. Опитахме се да намерим хапт, но всичко беше измряло от студа.

Докторът се усмихна.

— Добър отговор. Ако беше отишъл да търсиш друго, и ти щеше да умреш. Подай ми конците!

Антон помагаше на доктора, докато той махаше старите конци, с които грубо беше зашита раната на Максуел. Докато наблюдаваше работата му, той се замисли, че условията тук не бяха много по-добри от тези на бойното поле. Докторът не бе особено старателен, но беше опитен. Максуел не бе единственият, нуждаещ се от помощ. Няколко от генните слуги също имаха рани по телата си и кротко чакаха да дойде техния ред.

— Генните слуги имат предимство пред хора като вас. Те работят усърдно и никога не предават господарите си. А и напоследък са рядка стока. Войните и епидемиите имат странно въздействие върху лордовете. Само тогава започват наистина да оценяват помощниците, които са им останали. Нещата са още по-зле с нас, докторите. След войната никой не иска да служи на лордовете от добра воля. А малкото доктори, които останаха, по цял ден обикалят и се грижат за нищожества като тези.

— Ние сме готови да работим — каза Антон.

— Това не зависи от мен. Лордовете ще преценят дали не сте твърде опасни, за да работите тук. Ако питате мен, шансовете ви не са добри. Намерихме няколко неща в багажа, който носехте. В едната торба имаше оръжие, а в другата — медицински пособия. И двете изглеждаха използвани. Искам да знам кой от двама ви е лекар и кой — убиец.

— Оръжието е мое… — каза Максуел и се помъчи да се изправи. — Той е калпав доктор, но чак пък убиец…

Той опита да се засмее, но болката отново го прободе. Докторът се усмихна.

— Охо… нашият пациент е буден! Досега не съм виждал човек, който е готов да признае вината си толкова лесно.

Максуел видя ядосания поглед на Антон, но въпреки това продължи:

— Той е само полеви лекар… Не е хващал оръжие през живота си. Аз съм този, който трябва да плаща стари грехове.

Докторът погледна развеселено.

— Ще видим.

Той взе чантата си и пристъпи към измръзналите генни слуги, които чакаха да получат помощ.

— След толкова години наистина започвам да мразя тези нищожества — рече той, докато вървеше покрай седналите слуги. — Може да имат вътрешен кръвоизлив и няма да обелят дума, докато не стане твърде късно. Те са като животни. Трябва да гледаш за следи. Бледа кожа… забавени реакции… Половината от работата на доктора е да бъде наблюдателен.

Антон погледна към изтърканите кожени маски на слугите. Беше лесно да си представиш, че зад тях гледаха очи на животни, а не на хора.

— Виждаш ли този? — докторът посочи към генния слуга, който спеше настрани върху дървено легло. Ръката му не бе спряла да трепери в тикове, а зад шитата му кожена маска се дочуваше тихо бълнуване.

— Какво му има?

— Бил е в източната част на стената и е махал леда с ръцете си. Бог знае какво се върти в главицата му. Сигурно още си мисли, че копае.

В думите на доктора имаше лека насмешка. Той свали ръкавицата на дребния слуга и видя, че част от ръката му бе почерняла от студа.

— Пръстите му са си отишли. Трябва да ги отрежем. Помогни ми да го упоим.

На Антон му се догади само като чу тези думи. Докторът обаче изглеждаше равнодушен към това, което трябваше да стори. Бе го правил достатъчно пъти, за да разбере, че съжалението само пречеше на работата.

— Искам да държиш ръката му — каза той, докато вадеше инструментите от чантата си. Той ги постави върху кърпа, право на леглото, и започна да ги нарежда в желаната последователност. Докторът намаза ръката на дребния мъж с кафява течност и без да се бави, се зае с малкия му пръст.

Антон зяпаше към дребната ръка на слугата, опитвайки се да изглежда максимално спокоен, но потта по челото му започна да го издава. Докторът беше спокоен. Той работеше бързо — дори твърде бързо и нехайно. За по-малко от десет минути той вече беше привършил два от пръстите и работеше по третия.

— Казах ти, глупаво е да гледаш на тях като на хора. Те са загубени души. Мозъкът им се е смалил до размерите на юмрук — за тях няма връщане назад. Не са по-различни от животни. А с животни като тези е по-добре да си бърз, отколкото старателен.

Нещо в движенията на доктора подсказваше, че той бе много по-опитен, отколкото изглеждаше. Антон го наблюдаваше, опитвайки се да усвои техниката му.

— Когато бях момче, исках да науча всичко — каза мъжът. — Знаех името на всяка една кост и всеки мускул в тялото. Тогава живеехме в едно селце, по време на заразата. Баща ми ми подари стара книга, която беше намерил отнякъде — учебник по анатомия. Каза ми, че може би някой ден ще се науча да спасявам хората с нея. Повярвах му и затова я прочетох от край до край. Един ден той се разболя. После майка ми. После двамата ми братя. Когато ми се наложи да ги спасявам, не можех да направя нищо, освен да кажа имената на костите им. За да станеш доктор, ти трябва повече от една книга.

— Затова ли дойде в Регал?

— Тук е единственото място, където можех да стана лекар. Отначало мразех градовете. Обвинявах ги за всичко, което се случваше с нас. За болестите, за войната… Дълго време отказвах да дойда. Но когато баща ми умря, нямах какво да губя. Реших да дойда тук и да открадна знанията на лордовете. Обещах си да науча всичко, след което да се върна обратно и да разкажа на всички какво съм научил.

— И какво стана?

— Върнах се по време на войната. Но това, което ме чакаше, беше само омраза и страх. Никой не искаше да се доближи до мен — дори сестра ми отказаха да ме приеме в собствения ми дом. За нея бях само предател. Накрая разбрах, че съм грешал за всичко. Причината за войните и болестите не беше в градовете. Тя беше в номадите. Липсата на всякакъв ред и цивилизованост.

Докторът избърса ръцете си и постави ръката на слугата обратно в дървеното легло. Дори под упойка, тя все още потрепваше леко, сякаш искаше да изкопае невидима яма.

— Проклети кучета… Ще мина по-късно. Ако някой от тях получи гърчове през нощта, използвай това. Ще ми спестиш много усилия.

— А ако не стане?

— Кажи да извикат Крокхус. Това е името ми. Не че има значение. Не очаквам да издържиш дълго в това място.

Докторът подхвърли някакво лекарство в ръцете на Антон и сложи шапката си. Той излезе навън, приветстван от виелицата.

— Осъзнаваш ли какво правиш? — рече Антон към Максуел. — Казах ти, ще спася и двама ни!

— Ще спасиш себе си, Антон. Знаеш, че съм готов да те последвам до ада, ако се наложи. Но не мога да те гледам как отиваш там сам. Затова ти давам единственото нещо, което ми остана. Името ми.

Гърлото на Антон се сви, а в очите му напираха сълзи.

— За какво говориш?

— За името ми.

— Името ти? Не ми трябва името ти! Трябва ми само време…

— Ще имаш цялото време на света, Антон. Ти ми каза, че не сме се борили напразно. Докажи го. Ако можеш да построиш град без собственици, ще се пожертвам, за да го видя. Приеми го като залог. Ще разчистим сметките, когато този град стане твой.

* * *

Беше един от онези красиви дни на зимата, в които дори калният сняг по улиците изглеждаше някак си на място. Антон и докторът газеха с кални ботуши из кишата и наблюдаваха работата на слугите. Това беше втората им зима заедно в Регал и учителят най-накрая започваше да се доверява на уменията на своя чирак.

— Какво мислиш за този, Рай? Собственикът му се оплаква, че работи бавно. Мислят, че има счупване и не казва на никого.

— Работи прегърбен. Трябва да е размекване на костите. Сигурно е бил стар, когато е бил опитомен. Трябва да поискаме още лекарства от Върха.

— Прекалено са скъпи за слуги като тези. Но виждам, че ставаш все по-наблюдателен.

— Искам да им помогна, сър. Не можем да си позволим да загубим повече.

— Помня, когато всеки лорд имаше поне по петдесет слуги. Сега малко от тях имат повече от десет. Войната ни изтощи. Лордовете не искат да си го признаят, но ако не отворят вратите си за нови слуги, този град ще започне да умира. Те постоянно се оплакват, че Ниските земи са управлявани от номади. Но Ниските земи никога не са имал проблеми с липса на работна ръка, нали, Рай?

— Не, сър.

— Контрабандистите от Долните Земи водят преговори с Върха на Света. Искат да ни изпращат хора, които са достатъчно закъсали, за да поискат сами да станат слуги. Ще се изненадаш колко много такива хора се намират. Лордовете упорстват, но според мен рано или късно ще се съгласят. Бог знае, че им трябват още хора. Звучи интересно, как мислиш?

Антон измънка нещо, което прозвуча като потвърждение.

— Искам да ти покажа нещо, Рай. Ела с мен!

Крокхус отведе Антон към един от огромните военни дворове, където лордовете държаха своите пленници. Двамата вървяха по хрущящата заледена кал, докато не стигнаха до мястото, където бяха приковани няколко окървавени затворника. Докторът застана до един от тях — висок тъмнокож мъж, който сякаш бе изгубил съзнание. По цялото му тяло имаше следи от камшик, а лицето му бе покрито със засъхнала кръв.

— Запознай се с последните войници на номадите.

Антон потрепна, когато видя раните на мъжа. Две от сухожилията на ръката му вече бяха срязани, а единият му крак беше счупен и висеше отпуснат на земята. По лицето му имаше стари следи от изгаряне, вероятно от войната.

— Името му е Крах Реза. Преди две години войниците тук са се страхували да споменат името му. А сега е само парцал. Парцал, който с нетърпение чака смъртта си.

— Какво… искате да направя с него, сър?

— Искам да ми кажеш мнението си.

— Трябва да затворим раните му… да зашием сухожилията му… Кракът му трябва да бъде проверен за гангрена.

— Бил е част от кървавата орда. Наричали са го дясната ръка на кървавия цар. Убил е повече войници на генокрацията, отколкото побира този двор. Какво мислиш за него сега?

Антон погледна раните на Крах още веднъж. Двата малки разреза точно на педя под дланта, двата пръста, стоящи като безжизнени клонки над останалите, увисналия крак, счупен точно по средата на бедрото, от всичко това внезапно му се догади. Той беше виждал рани и преди, но не и причинени по този хладен, жесток начин.

— Смятам, че трябва да затворим раните му, сър. Трябва да наместим крака и да зашием сухожилията му.

Съвсем неуловима усмивка се появи на устата на стария доктор, но той се постара да я скрие.

— Върхът на Света е изпратил главния си инквизитор специално за него — небезизвестния господин Мория. Но дори той не е успял да измъкне полезна информация от него. Сега въпросът е: какво би направил един цивилизован град като Регал с един от най-свирепите си врагове?

Лицето на Антон потрепна, когато чу името „Мория“.

— Значи си чувал за него? — каза Крокхус. — Е, господин Мория предлага да накажем този номад като разчленим тялото му и го разположим на равни разстояния пред проходите на червената планина. Съвсем в тон с това, което Крах Реза правеше с пленниците си от градовете. Би било подходящо наказание, нали? Но не много… цивилизовано.

Лицето на Антон пребледня, когато си представи ужасната задача, с която бе натоварен. Щеше ли да успее да продължи играта си, дори ако трябваше да направи нещо толкова жестоко?

— Има и друга възможност, разбира се. Да го държим в подземията, докато тялото му не се превърне в посмешище. Това би обезкуражило враговете ни, би предотвратило следващите им авантюри — докторът глътна едно от хапчетата, които носеше със себе си, след което въздъхна. — Войната е страшно нещо, Максуел. И докторите се използват не само като лечители.

— Да… го опитомим, сър — каза с притъпен глас Антон.

Очите на Крах се повдигнаха. Той не бе възвърнал напълно съзнанието си, но гледаше право към Антон.

— Да го опитомим? — попита Крокхус.

— Да използваме кръвта на Аврора, сър. Така няма да е опасност за никого. Това би било много по-силен знак, отколкото всяка жестокост.

— Кръвта на Аврора…

— Знам, че сте я използвал и преди. Лорд Санкти… онзи, когото наричат „Бялата роза“… той е прилагал методите Ви на полето с добър успех. Той Ви нарича другар. Знам, че сте… повече от полеви лекар, сър.

Крокхус не отговори. Този човек го изненадваше все повече и повече.

— Този град е почти без защита. Повечето фоксери бяха избити от кървавата орда. Ако човек като него бъде опитомен… Той ще защитава стените на Регал, дори ще рискува живота си за лордовете. Това би изпратило знак към всички… Би било успех… за цивилизацията…

Антон каза последното с половин уста. Крокхус остави чантата си на земята и пристъпи към Крах:

— Чу ли това? Имаш поне един защитник в този град. Животът ти може да бъде пощаден.

— По-добре ме убийте! — измърмори злобно Крах. По-добре да умра с честта си, отколкото да се кланям на лордовете.

— Опасявам се, че студът би те убил и без наша помощ. Това, което ние можем да направим, е да те запазим жив, поне за малко.

Затворникът изсумтя нещо. Той презираше лордовете и още повече мразеше предателите, които доброволно ставаха техни слуги. Номади, работещи срещу своите братя. За Крах нямаше по-отвратително нещо.

— Нямаш ли семейство? Жена, която би се зарадвала да научи, че си жив? Макар и опитомен, в служба на великата генокрация на Високите земи?

Крах си спомни единственото нещо, което му бе останало. Той имаше дъщеря. Красива малка дъщеря, която не познаваше нито война, нито омраза. Но Дин бе твърде далеч от Регал, за да бъде намерена от проклетите лордове. Тя беше в безопасност.

— Нямам никого! И никога няма да служа на шибаните лордове… — изрече той, без мисъл и без сили.

— Ще видим — усмихна се старият Крокхус. — Ще видим…