Максим Проданов
Вълка на Нул (24)

Децата на Аврора

Антон, Сей, Максуел и двамата пленници се затвориха в машинното отделение, под равномерното боботене на огромния автоблок зад гърбовете им. Спокойният тропот, който издаваше грамадната машина всеки няколко секунди, беше като дъх на спящо чудовище, който отмерваше времето, преди инквизицията да нахлуе в подземията. Всичко беше някак уютно, ако не се обръщаше внимание на двата ядосани погледа в ъгъла. Галиус и свещеникът седяха завързани и безполезно обмисляха отмъщението си, докато Сей зяпаше към баща си и се опитваше да разбере какво беше станало току-що.

— Какво беше онова нещо? Джак…

— По-добре забрави за него. Вече го няма.

— Инквизицията ли беше?

— Не съм сигурен. То ме преследва вече десет години. Успявах да се скрия от него, поне досега.

Сей изтри сълзите си, защото не искаше баща му да го вижда така. Той седна до стената. Поне оръжието му бе оцеляло. Той отново погледна баща си.

— Какво? — каза Антон.

— Нищо… Опитвам се да свикна с това, че не си фоксер.

— Трябваше да ме послушаш. Трябваше да останеш в Нарис.

— Исках да те намеря. Не подозирах, че ще се опиташ да ме превърнеш в слуга!

— Беше за твое добро. Ако не го бях направил, щеше вече да си екзекутиран. Разбрах прекалено късно, че си тук.

Антон хвърли ужасен поглед към спиралата, украсена като цирков реквизит, с остри зъбци и зелена боя:

„Морт“

— Това ли е? С това ли избяга от Бяла планина?

— Не! Тоест… да, но…

Лицето на Сей почервеня като домат. И без това не се гордееше с произведението си, а сега приличаше на…

— Тези неща не са от мен!

— Но спусъкът е твой. Не си следвал схемата, която ти дадох. Това нещо работи ли въобще?

Антон взе „Морт“, разви металния цилиндър и огледа вътрешността на турбината като учител, недоволен от работата на ученика си.

— Импровизирал си. Това показва поне малко знание… но… ръбовете на центрофугата не са уплътнени. Изпускала е през цялото време.

Той обърна спиралата надолу и я тропна в земята. От дупката се изсипа шепа нулитен прах, полепнал по вътрешността на машината.

— Можела е да откаже докато си във въздуха! От какво си сглобил това нещо, от тенекия ли?

Спиралата беше отказала във въздуха. Сей реши да скрие подробностите от бягството си. Не само бе нарушил плана на Антон за тихо и незабелязано бягство, но го бе направил пред очите на целия град, на надзирателите и Великия Собственик. Само и само за да каже последните си думи. Беше сторил много луди неща през последните години, баща му — също.

— Не беше лесно да намеря части. След бунта забраниха всичко, от което може да се направи оръжие. Затова ми отне толкова дълго да избягам.

Антон въздъхна. Сей все пак беше млад. Беше глупаво да се очаква предпазливост от него.

— Кобалт жив ли е още?

— Мъртъв е. Сега синът му Комодор управлява компанията. Нещата са по-добри, но никой не може да избяга. Никой не иска да избяга. И никой не помни какво направихте.

— По-добре е така.

— Отначало те представяха като злодей. „Дявола от Нул“, който отведе овцете към клането им. Всички те мразеха. После решиха, че е по-добре да не споменават името ти. А накрая просто забравиха за теб.

— „Дявола от Нул…“ Значи това е наследството ми — каза Антон с усмивка. — Ами Ранк? Това лудо копеле още ли е живо?

— Да. Той ми помогна да се измъкна безопасно.

Антон не осъзнаваше, че се усмихва. Сей почти бе забравил усмивката му. Беше остарял, но грубото неизбръснато лице, малкото разстояние между предните два зъба — всичко беше като стар спомен, който изведнъж бе оживял.

— Какво? — рече Сей, когато забеляза, че и Антон го гледаше.

— Нищо. И аз свиквам с мисълта, че вече не си малко момче. Сигурно ти е било трудно.

— Не толкова. Имах банда, която правеше всичко вместо мен. Всъщност, нещата станаха по-лесни, откакто си тръгна. Имах приятели… и врагове — Сей се почеса, увлечен в преувеличенията си. — Като гледам, ти си правил същото.

Сей погледна към огромния метален блок, пулсиращ с енергия, заемащ по-голямата част от машинното отделение. Той не можеше да повярва, че можеше да съществува нещо толкова сложно. Машината изглеждаше стара, но масивна и работеше безотказно. Сигурно бе работела с години, без нужда от ремонт или надзор.

— Не останаха много хора, които да знаят как се прави подобно нещо, Сей. Това е автоблок, който работи сам и се поддържа сам. Знаеш ли какъв гений се иска, за да се направи подобно нещо? Да се предвиди всеки малък дефект, който би възникнал в бъдеще?

— Гений като теб, самохвалец такъв?

— Не… не бих могъл да направя подобно нещо. Хората, които са могли, отдавна не са между живите. Това е наследство от една забравена ера, която никога няма да се върне. Нулитните колони. Енергийните блокове. Когато тези машини най-накрая откажат, ще станем като първите заселници — само скитници, живеещи под властта на природата.

— Значи искаш да разрушиш всичко, така ли, номад?! Искаш да унищожиш цивилизацията ни, както останалите диваци, които обитават бреговете! Трябваше да ви избием до крак! Никога не трябваше да се връщате! — каза Галиус, който бе успял да разхлаби връзката на устата си. Антон я стегна още по-здраво.

— Точно обратното. Защо да разрушавам нещо толкова красиво?

Антон застана до дебелия шлюз, който служеше за врата на машинно отделение.

— Тук съм, за да го пазя. Автоблоковете са добре защитени. Те поддържат целия град жив, затова стоят затворени. Този автоблок ще ми помогне да разпространя вирус, върху който работя от няколко години.

— Вирус? Какво по дяволите е вирус? — зачуди се Сей.

— Нещо, което причинява болест. В този случай болестта ще възстанови това, които слугите са загубили.

Антон хвана циферблата, който се използваше за отваряне на вратата и го изтръгна от стената, създавайки дъжд от искри. Свещеникът и Галиус усетиха как шансовете им за оцеляване изведнъж изчезнаха, а Сей и Максуел не бяха много по-обнадеждени.

— Значи сме до тук — каза Максуел. Няма изход навън.

— Ще има, ако оцелеем тази нощ. Ако инквизицията не реши да изгори цялото подземие.

Антон застана до огромния автоблок и завъртя спусък, подобен на този на спиралата. Боботенето на машината се задави само за малко, след което продължи постарому.

— Успях да вкарам вируса в Регал и три съседни града. Ако бях стигнал до Върха на Света, това наистина щеше да ги удари силно, но вие ме принудихте да действам. Казах ти да не идваш след мен, Сей.

— Ти ми даде начин да те намеря! Какво очакваше?

— Очакваш да следваш указанията ми! Трябваше да останеш в Нарис! Казах ти какво да правиш, след като се измъкнеш!

— Трябваше да се уверя сам!

— Упорито хлапе. Не трябваше да ти давам начин да ме намериш. Забрави, вече няма значение.

„Забрави, Сей. Прости ми, че те изоставих…“ — Тези думи така и не излязоха от устата на Антон. Все пак беше толкова упорит, колкото сина си. Той искаше да сподели приключението си, най-накрая да му разкаже за причините да напусне. Но после си спомни. Историята за живота му беше твърде голям товар.

От устата на Сей изведнъж се отрони тих глас.

— Извинявай.

— Какво?

— Извинявай, че привлякох вниманието на тези ненормалници от Върха. Не знаех нищо за тях. Съжалявам, че провалих плана ти.

— Аз… — гласът на Антон беше задавен. Той бе искал да се извини, а вместо това бе получил извинение. Синът му беше станал по-добър човек от него. И това го зарадва.

— Добре тогава… — той прочисти гърлото си и остави автоблока да върши работата си. — Сега трябва да почакаме. Ако още ми имаш някакво доверие, няма да ми пречиш!

Сей скръсти ръце. Отвън се чу силен тътен. Той отекна в металните коридори като камбана на храм. Инквизицията беше тук.

Чу се още един удар. После скърцане на метал. След малко тих глас се чу иззад:

— Отворете, господин Рай! Бих искал да си поговоря с Вас!

Мория удари няколко пъти по вратата, но никой не отговори. Галиус опита да разхлаби превръзката на устата си, но без успех.

Още един тропот. По-силен от предишния. Мория знаеше, че Рай се бе скрил някъде вътре. Всичките му инстинкти на главен инквизитор подсказваха, че плячката му е от другата страна.

Галиус изведнъж се усмихна. Когато чу Инквизицията, смелостта му изведнъж се върна. Той повдигна закърнелите си крака и се отритна от стената. Дебелото му тяло се прекатури настрани и той извика през превръзката.

— Помощ! Помощ!

Антон го издърпа ядосано. Вече нямаше съмнение. Мория знаеше къде да открие плячката си. Плъховете се бяха скрили в машинното отделение и беше само въпрос на време гърчещите им се тела да бъдат извлечени от дупката. На лицето му се изви усмивка. Нямаше значение, че вътре има лорд от Върха на Света. Нямаше значение, че главата на Братството беше там. Инквизиторът знаеше точно какво да направи в името на Безсмъртния.

— Ще Ви спасим, лорд Галиус. Не се безпокойте! — каза той с най-добрата си усмивка и тропна още няколко пъти по вратата.

— Пригответе червея! — каза той на подчинените си. — Тези предатели няма да се измъкнат живи!

Вратата отново се разтресе. Инквизиторите искаха да вселят страх в жертвите си и успяваха.

— Двама от хората ми бяха… обезвредени от Вашите летящи устройства, господин Рай. Знаете какво мисли Безсмъртния ни лорд за такива опасни реликви, използвани в днешни дни. Какви точно бяха те?

Когато не получи отговор, Мория се приближи до дебелата врата и каза с по-помирителен тон.

— Защо го правите, господин Рай? Не ми казвайте, че е нещо толкова незначително като отмъщение… Отмъщенията винаги са толкова… скучни.

Антон осъзна, че дори след всички тези години, още не можеше да понася гласа на стария инквизитор. Всяка негова дума се запечатваше в съзнанието му и оставаше там като белег, който никога не можеше да бъде заличен.

— Или може би… жажда за власт? Подбрали сте си опасен враг, господин Рай. Твърде необмислено за човек с Вашия интелект. Какво точно искате да направите? Кажете ми, в колко града имате агенти? Два? Три?

Мория без съмнение започваше да вниква в конспирацията на главния генетик. Градовете бяха четири. Уважаваният господин Рай си бе изградил непробиваема стена от подкрепа у лордовете, но жълтите очи на инквизитора виждаха право през нея. Те виждаха истинските му намерения.

— Безсмъртния пречупи гърба на кървавата орда, господин Рай. Изпепели ги само за един ден. Мислите ли, че няма да направи същото? Ако нещо стане в Регал, той ще помете всички номади, всички изменници във Високите земи. Това ли искате? Ново прочистване? Нова „Нощ на мира“? Твърде стар съм за това, господин Рай, не можем ли да го направим по лесния начин?

Антон беше добре запознат с гнева на Безсмъртния. Той си спомни „Нощта на мира“ — огненото прочистване, в което инквизицията тропаше на всяка врата, измъкваше семейства на номади от домовете им, изгаряше и последните следи от предателство в градовете. Това бе причината да избяга в Ниските земи — митичната „страна на номадите“, за която беше чувал. Мястото, където можеше да научи много и да направи онова, което си бе обещал. Беше отишъл там без пукната пара и с болно дете в ръце и с куп надежди. Но Ниските земи се бяха оказали поредната земя на господари. Земя, обсебена от фалшиви божества.

— Той е прав — каза раненият Максуел Рай, стискащ окървавената си фоксерска униформа. — Ще имаш ли план, когато ония копелета решат да си вземат града обратно? Не вярвам в някакъв си бог, който не съм виждал, но вярвам в синовете му. Те са опасни.

Антон се усмихна на богохулството.

— Ние също.

Мория отново удари по вратата.

— Бъдете разумен, господин Рай! Можете да спасите много хора, ако просто се предадете!

Думите му бяха прекъснати от силен тропот, идващ от горните етажи. Нещо ставаше в Цитаделата.

— Изглежда, че горе имат нужда от теб, Мория — каза със задоволство Антон. — Защо не се върнеш обратно, докато още можеш?

Инквизиторът се намръщи и изпрати няколко от помощниците си да проверят какво става на горните етажи.

— Опасявам се, че няма да се отървете от мен толкова лесно господин Рай. Имам повече от достатъчно хора да се справя с малките Ви диверсии. Едно е сигурно — един от нас ще трябва да се откаже пръв.

След минута тишина от вратата започна да се чува стържещ шум. Нещо се опитваше да си пробие път през метала и Антон бързо разбра какво.

— Наистина ли мислиш, че това ще проработи, Мория?

— Трябва да опитам, господин Рай. Вие не ми оставяте друг избор.

— Отровен червей? Не те ли притеснява, че държа лорд от Върха на Света със себе си?

Галиус пребледня, когато чу тези думи. Отровните червеи бяха едно от най-страшните оръжия от войната и той знаеше много добре на какво са способни те.

Машината започна да дълбае през твърдия метал, придърпвайки се напред с малките зъбци по тялото си. Тя изглеждаше почти жива, докато се извиваше в различни посоки, мъчейки се да си проправи път през стената и да стовари смъртоносния си товар от другата страна.

В този момент червеят издаде измъчен стържещ шум и зъбците му започнаха да се чупят в здравия метал. Упоритата машина издаваше отчаяни напъни, но скоро от задната й част започнаха да излизат искри и тя изстена като умиращо животно.

— Това е автоблок, глупак такъв. Направен е да удържи насочен взрив. Не можеш да пробиеш тези стени, дори и да се опитваш цяла нощ.

Мория се намръщи, но играта на котка и мишка започваше да му харесва. Той нямаше да се откаже.

— Какво ще правим сега, Ваша милост? — попита един от инквизиторите, опитвайки се да извади разрушения механичен червей от дупката му.

Мория се усмихна и сложи ръка върху непробиваемата стена. Той се доближи до вратата и каза с най-добронамерения си глас:

— Съжаляваме, лорд Галиус. В червея нямаше отрова, само парализиращ газ. Искахме да обезвредим похитителите Ви.

Още един тик украси зловещата му усмивка. Ако Галиус можеше само да види лицето на инквизитора през стената…

„Инквизицията иска да ме убие… шибаната инквизиция… иска да ме убие!“

Лордът бързо разбираше, че сам си бе докарал тази беда. Лудият инквизитор, който бе повикал от Върха, нямаше да се откаже от плячката си толкова лесно — той по-скоро щеше да изгори цялото подземие, отколкото да остави конспираторите живи.

— Това ли е големият ти план? — рече Сей. — Да се надяваме, че стените ще задържат този ненормалник? Великият генетик на Регал няма ли някакъв таен изход? Някакъв резервен план?

Антон Рота се намръщи. Той винаги имаше резервен план, но със сигурност нямаше да търпи упреци от някакъв млад посерко!

— Ти си този, който не може да пази тайните си! Успявам да избегна Инквизицията повече от дванайсет години. А ти беше забелязан още когато стъпи в Регал. Ако не се бях намесил, щеше да си мъртъв!

— Щях да се измъкна от Регал още преди турнира. Имах достъп до оръжието си!

— Тогава защо не го направи?

Сей се помъчи да не удари баща си. Беше го направил заради него. Беше се провалил единствено защото искаше да го спаси.

Лордът от Върха на Света склони глава. Докато Сей и Антон викаха един към друг и се обвиняваха за куп неща, той седеше до свещеника, изморен и дишащ тежко. Златното дете изглеждаше ужасно, от косата му се стичаше пот. Отначало отецът си мислеше, че само му се привижда, но гърлото на лорда започна да се движи, сякаш вътре имаше нещо живо. Той стискаше зъбите си, мускулите на гушата му бяха стегнати, сякаш беше на път да повърне. Когато видя това, човекът на Братството се отдръпна с погнуса. Но златното дете обърна лице към него и каза с мъртвешки поглед:

— Ще ми помогнеш! Прави каквото кажа!

Изморените очи на дебелия благородник гледаха право към отеца, а по тях се стичаха капки пот. Галиус явно имаше някакъв план. Последен отчаян план, който пазеше Златните деца, когато животът им бе застрашен. Причината никое от тях да не бе умряло по време на войната.

Гушата на лорда се изду. Малко по малко, той изплю нещо черно и лъскаво, което се изтърколи надолу и падна до крака му.

— Подай го насам! — прошепна с пребледняло изпотено лице златното дете.

На земята имаше малка стъклена капсула, окъпана в слюнка. Имаше гладки стени и остър връх, подобен на този на опитомителите.

— Подай ми я! Подай ми я веднага! — изсъска лордът.

Каквото и да имаше в тази капсула, Галиус искаше да го вземе, сякаш това щеше да спаси живота му.

— Дай ми го! Дай ми бойния серум, глупак такъв!

„Боен серум“? — Отецът се загледа в малката капсула. После към лорда. Без да се замисля, той взе стъкълцето и го заби с всички сили в собствената си ръка.

Галиус опита да грабне капсулата обратно, но свещеникът не я пускаше. Това беше спасението му. Единственият му шанс да избяга. Бойният серум накара вените на ръката му да почернеят, мускулите му да потрепнат в силни спазми. Той скоро усети, че въжетата нямаше да могат да го задържат. Стените нямаше да го задържат. Нищо в тази малка стая нямаше да спре гнева му.

Той изкрещя. Ревът му беше животински. Мощен вик, който не принадлежеше на човек. Антон и Сей се обърнаха от страх и видяха нещо ужасяващо.

Свещеникът се беше променил. Очите му бяха напълно кафяви, а издутите вени на лицето му ставаха по-черни с всеки пулс. Някаква черна отрова пълзеше през тялото му и караше всеки мускул да потрепва поотделно. Кожата му беше като вълниста вода, кипяща от сила. Свещеникът се смееше и опитваше да скъса въжетата около ръцете си. Сей току-що бе измислил добър аргумент срещу баща си, но преди да го изрече, голямата фигура се нахвърли върху него и Антон, поваляйки и двамата на земята. Лицето му се обърна към тях, движещо се като торба с червеи. Сей се изправи пръв, но бе изхвърлен назад от силен удар в ребрата. Сей веднага почувства нещо да изпуква, падна назад и се изкашля с неописуема болка. Той не можеше да си поеме дъх и скоро усети, че целият въздух в дробовете му се бе изчерпал.

Антон успя да отблъсне отеца от Сей, но чудовището само се обърна към него и го нападна с грозен рев. Максуел се опита да се изправи и да помогне на приятеля си, но болката от раната му прониза цялото му тяло. Антон беше сам. Той получи няколко удара и успя да удари свещеника веднъж, но това беше все едно да удари стената. Чудовището се усмихна с трептяща усмивка, с чисто черна кръв, капеща от малката рана, оставена от юмрука на Антон, и вкопчи ръце в гушата му. Тогава Антон си спомни нещо. Той се помъчи да стигне до джоба си. Свещеникът стискаше гърлото му все по-силно, но Антон успя да извади черно устройство, което бързо изстреля десетки малки игли в тялото на нападателя. Чудовището за миг отпусна хватката си. Цялата лява част на тялото му беше парализирана, само едно от очите му мигаше, но това не успя да го спре. Той хвана гърлото на Антон с дясната си ръка и стисна още по-силно. Усещането не беше приятно. Може би в оръжието още имаше муниции за втори изстрел, но ръката на Антон дори не можеше да натисне спусъка. В този момент голяма метална тръба удари тила на свещеника с тежък звън и той се сгромоляса настрани. Първото нещо, което Антон забеляза, бе ужасната заварка и грозните украси по спиралата на Сей. Тежка метална тръба, оцапана с кръв. Чудовището лежеше на земята, напълно сковано от удара и парализиращите игли.

— Помощ! — извика ужасено лорд Галиус.

От другата страна на стената тихо стоеше Мория, с лице към затворения вход. Нещата не бяха тръгнали по план. Беше очаквал няколко трупа и едно златно дете с тежко главоболие и никакъв спомен за последните няколко дни в Регал. Но Галиус не бе взел серума си. Беше го взел някой друг.

Младши инквизитор прекъсна концентрацията на Мория.

— Сър! Връщаме се от горния етаж… Мисля… мисля, че трябва да бягаме!

Мория се обърна, подразнен, че някой бе прекъснал играта му. Когато изгледа младшия инквизитор, видя, че лицето му бе почти бяло, а дрехите му бяха разкъсани. Дишаше бързо, сякаш бе тичал по целия път насам.

— Да бягаме?

Пребледнелият мъж преглътна и повтори:

— Мисля, че… трябва да бягаме към Върха, сър!

— И защо да правим това?

— Нещо е станало с… генните слуги, сър… те… ще превземат Цитаделата.

— Да превземат… За какво говориш, глупак такъв? Онези нищожества?

— Опитахме се да ги спрем, но… те са като рояк. Сякаш… знаят какво мисли другият. Само… ние двамата оцеляхме. Трябва да докладваме!

Мория отблъсна глупака с едната си ръка и хвана яката на другия.

— Искате да ми кажете, че не сте могли да се справите с няколко дребни… глупави нищожества?

— Те не са… — каза с треперещ глас по-дребният инквизитор. — Вече не са….

Мория блъсна мъжа назад с отвращение и погледна гневно към машинното отделение. Той започваше да разбира играта на Рай — да свързва нишките на конспирацията.

— Колко дълбоко си проникнал, Рай? Стигнал ли си до Върха? Може би имаш човек в Чистилището? Някой, който… не може да чува?

Лудият инквизитор стигаше плашещо близо до истината. Антон имаше шпионин във Върха. Мъчително спечелено приятелство в бърлогата на Безсмъртния. Единствената му истинска победа през последните тринадесет години. Само дотам беше стигнала мрежата му.

Антон се усмихваше, все още дишащ тежко след побоя, който беше получил. Той беше почти сигурен, че едно от ребрата му беше счупено. Рамото му беше изтръпнало от болка. Но той не се бе чувствал толкова добре от дълго време. Антон беше чакал този момент от тринадесет години и най-накрая щеше да го види с очите си. Град, свободен от господари. Град, в който никой не управляваше никого.

Той погледна към Сей. Синът му беше привлякъл очите на инквизицията, беше внесъл хаос в плановете му. Но може би така беше най-добре. Не се знаеше какво щеше да се случи след още няколко години преструване, още години избягване на шпионите на инквизицията. Играта ставаше все по-опасна и изморяваща. Без да го осъзнава, той беше казал:

— Извинявай, Сей!

— Какво?

Това хвана Сей неподготвен. Той никога не беше чувал признание за вина от Антон, камо ли извинение.

— Съжалявам, че те държах на тъмно. Трябваше да се досетя колко си упорит. Не исках никога да се замесваш в битките ми, затова исках да останеш в Нарис. Да останеш чист от омразата, която имах аз. Да нямаш омраза към Безсмъртния и децата му.

— Не ми пука за Безсмъртния и за тези свине! Исках само да видя теб!

— Трябваше да го направя по-рано. Регал щеше да е някакво начало. Някакъв шанс да му го върна. Да отмъстя за нея.

Сей сведе поглед. Антон рядко говореше за нея. Сей почти не познаваше майка си. Знаеше само, че бе работила в градовете и бе умряла там.

— Някога бях като теб. Не мразех никого. Не искам да ти прехвърлям същата омраза, която да изяде двайсет години от живота ми просто ей така. Затова съжалявам. Ако оцелеем, бягай възможно най-далеч и забрави за мен.

Сей стисна зъби:

— Поне ми кажи защо! Защо не ми каза за нея? Когато бяхме в Нул, всеки разговор за нея спираше, без да разбера нищо! Дори не знам името й! Имам право да зная!

— Имаш право да бъдеш свободен. Не мога да ти кажа какво стана с нас, защото това е отрова.

— И без това може да умрем. Поне ми кажи едно нещо. Какво по дяволите искаш да направиш с Регал?

— Искам да създам град без господари. Първият свободен град в този проклет свят. Град без собственици.

„Град без господари… За колко дълго?“ — помисли си Сей и се заслуша в шума, който се чуваше от горните етажи. Нещо разтресе тавана на машинното помещение и от цепнатините между тухлите се посипа сив прах. Цитаделата губеше господарите си, но те не се предаваха без бой.

Мория гледаше нагоре, без да казва нищо. Другите инквизитори зяпаха изплашено, чудейки се дали водачът им най-накрая не бе загубил разсъдъка си. Зловещата усмивка на Мория обаче отново се върна. Той ги погледна с плашещите си жълти очи и каза:

— Изгорете подземието!

— Сър…

— Чумата идва от тук. Ако я оставим, тя ще се разпространи из Високите земи. Трябва да прочистим този град!

* * *

Шепа червен пирит. Не трябваше нищо повече. Мория беше изпепелил толкова много убежища на предатели и конспиратори, че дяволският пясък сега му се струваше като някаква играчка. Шепа ад, която щеше да гори и гори, докато тухлите не се превърнеха в жупел, а телата — в пепел. Червеният пирит беше най-старото оръжие на Безсмъртния. Оръжието, което беше спечелило войната.

Мория изтупа ръцете си, проверявайки внимателно за някоя полепнала песъчинка между пръстите си. Той коленичи и с въздишка запали малката купчинка пясък, която започна игриво да пламти пред очите му. Имаше нещо успокояващо в начина, по който гореше пиритът — как малките алени капчици огън растяха и се превръщаха в бурни червени пламъци, пълзящи нагоре по стените. Всяка искра създаваше свое огнище. Всичко, до което полепнеше дяволският пясък, продължаваше да гори и нямаше да спре с часове. Пиритът щеше да се храни с въздуха, с метала, с камъка — докато не погълнеше всичко и не оставеше само тиха тлееща жар. „Всичко сложно отново става просто“ — мислеше си Мория.

Инквизиторът се обърна и пое към високите стълби. Каквото и да ставаше горе, то щеше да бъде спряно с благословията на Безсмъртния. Беше сигурен в това.

Сей и Антон се спогледаха, сякаш едновременно разбраха какво ставаше зад металната стена. Въздухът около автоблока изведнъж бе станал тежък, а миризмата на горяща плесен започна да се промъква през дупките на тавана. Бавно, но сигурно конспираторите бяха задушавани живи.

Но Антон далеч не се беше предал. Той гледаше към голямата машина и скоро разбра точно какво трябваше да стори.

— Запалили са подземието… — Сей хвърли обвинителен поглед към Антон. — Искат да ни изгорят живи! Сега е времето да ми кажеш плана си! Има ли начин да се измъкнем от тук?

— Няма таен изход. Но ще оцелеем през нощта!

— Как?! — извика Сей, но Антон махна с ръка, сякаш казваше на малко дете да мирува. Той започна да разглежда сложната машина, като че ли търсене нещо.

Старият вълк още пазеше бърлогата си. За него, Сей беше само млад съперник. Той знаеше как действаше пиритът. Той знаеше повече за нулита и пирита, за забранените технологии, отколкото Сей можеше да научи. Огънят щеше да гори точно четири часа и седем минути. Но автоблокът щеше да оцелее, да продължи да черпи вода и въздух от дълбините на земята.

Температурата около автоблока беше малко по-добра от тази до нажежената метална врата. Сей издържаше на топлината, но Максуел все по-трудно криеше болката си. Жегата пронизваше раните му и скоро той започна да стиска челюстта си в опит да задържи напиращите викове.

Антон успях да разхлаби една от тесните тръби на автоблока и от нея потече тънка струя бистра вода, студена, сякаш току-що извадена от кладенец. Антон намокри лицето си и предложи същото на Максуел. Старият полеви лекар обля косата и дрехите си, което бе достатъчно да успокои болката му поне за малко. Той се почувства толкова добре, че реши да предложи шепа хладна вода и на Галиус.

— Хайде! Дори хора като теб заслужават малко милост! — каза с усмивка Макс.

Галиус се намръщи. Той се изплю във водата. Никога нямаше да приеме дар от мръсен варварин.

Максуел се смръщи и пръсна водата в лицето на златното дете.

За около час тримата мъже се редуваха за водата и дори отделяха малко за чудовището, което се бе опитало да ги убие и сега лежеше парализирано на земята, с няколко тънки стрелички, стърчащи от ръката му. „Може би има шанс да оцелеем“ — помисли си Сей. Но после погледна към ранения човек до себе си. Максуел Рай не изглеждаше добре.

Температурата на помещението растеше, което не беше добър знак. Локвата вода, която се бе стичала по земята, сега се изпаряваше и правеше въздуха още по-тежък за дишане. Свистенето на свеж кислород от бучащия автоблок беше заглушено от пукането на тухлите и нажежения метал в далечната стена. Скоро нещата станаха непоносими. Максуел започна да диша учестено и да издава тихи, мъчителни стонове, които накараха дори лорда да почувства някакво съжаление. „Почти като животно…“ — помисли си Галиус. „Нека умре по-бързо“.

Антон преглеждаше лекарствата, които бе взел със себе си.

— Вземи това! — той каза на приятеля си.

— Майната му на това. Къде е виното, което ми обеща?

Антон се усмихна. Дори и когато беше на път да умре, Максуел помнеше как да се усмихва.

— Обещах ти да пием вино, когато градът стане наш, Макс. Затова винаги го нося с мен.

Антон извади малка манерка от дрехата си. Максуел я погледна и се засмя на глас.

— Носил си го със себе си? Май не си го отварял нито веднъж, стар глупак такъв! Да не си станал трезвеник, докато ме нямаше?

Антон сподели усмивката му и даде виното на умиращия човек.

— Градът още не е мой — каза Антон.

— Вярвам в теб — каза Макс и изпи половината вино на един дъх.

Той зави капачката и го остави на пода.

— Ще го държа тук, докато измъкнеш момчето си оттук. Трябва да си трезвен за сина си.

Антон знаеше защо приятелят му го бе казал.

Час по късно, Максуел беше мъртъв. Тялото му лежеше до големия автоблок с бутилка вино в ръка. В моторното помещение цареше тишина. Антон се бореше срещу сълзите си и Сей знаеше, че е по-добре да не казва нищо. Спокойният звук на огромната машина отмерваше минаването на нощта. Огънят, който танцуваше от другата страна, изпълни тунелите и цепнатините под Цитаделата, докато в тях не остана нищо. Антон и синът му седяха на земята със златното дете до тях, изнемощели под червения блясък на горещия метал.

Горещината скоро щеше да сложи край и на техния живот.

— Вече можеш да ми кажеш — рече уморено Сей. — Разкажи ми за нея.

— Няма да го направя. Живял съм достатъчно дълго с тази отрова и щя продължа да я нося.

— Но вече не е само твоя. Може да не се измъкнем живи. И още отказваш да ми кажеш името й! Живял си дълго, но поне си я познавал! Или може би не си!

Антон стисна зъби. От всички ужасни неща, които бе правил, това беше най-лошото. Да въвлече сина си. Да не може го защити. Той въздъхна тежко и каза:

— Познавах я. Името й беше Алисар.

„Беше…“ — дъхът на Сей спря, когато чу името й. „Алисар“… повтори си той. Защо Антон го бе крил от него? Защо дори името й?

— Номадите са диви хора, Сей — каза Антон. — В миналото ни няма нищо благородно. Нищо, от което можеш да се гордееш. Нито името ми, нито земите, в които се родих.

Антон отпусна глава назад, докато разказваше историята.

— Баща ми беше войник в армията на кървавия цар. Не познавах майка си. Но баща ми беше истински фанатик. Вярваше в гордостта на клана и във волята на царя. Той искаше да вървя по неговите стъпки и затова ми забрани да уча каквото и да било, освен как да се бия. Вярваше, че знанието идва от градовете, а те ни поробваха. Затова знанието им беше мръсно. Опита се да ме направи войник, но не бях добър в боя. Бях чул за първите заселници и за чудесата на цивилизацията. Бях чул за старите книги, които били изгорени от страх, от старейшините. Исках да разбера какво толкова криеха старите хора в селото ми, от какво толкова се страхуваха, че да забранят на младите да го виждат. Един ден намерих стара книга. Опасна книга, написана преди светът да изникне от морето и да се превърне в безкрайна планина. Тогава дори не можех да чета, затова едно момиче ми помагаше да се науча и четеше историята заедно с мен, тайно, всяка нощ. Когато баща ми разбра, ме преби, след което преби и нея. Скоро плъзнаха слухове, че Агар Рота е породил страхливец, който иска да служи на градовете, вместо да защитава рода си. За него нямаше по-голям срам. С всеки изминал ден, той ме мразеше все повече и повече. Затова избягах. Просто тръгнах пеша, към градовете, с надежда, че там ще открия нещо добро.

На втория ден разбрах, че някой ме е проследил. Момичето, което ме учеше да чета, бе решило да ме последва. Името й беше Алисар.

Сей се усмихна, без да го осъзнава.

— Беше много упорита — продължи Антон. — И имаше опасен характер. Един ден ми каза нещо, което не очаквах да чуя. Каза ми, че съм по-смел от баща си, защото той никога не би посмял да избяга от своя цар. Каза ми, че баща ми е глупак, щом се срамува от сина си, и че ако още тъжа за него, също бих бил глупак.

И така, просто отпътувахме, където ни отведат очите. Пътувахме между селата, без да оставаме дълго на едно място. Това беше най-щастливото време в живота ми. Алисар искаше да живеем така, да пътуваме като скитници, без да си обещаваме нищо. Тя искаше да е свободна. Но аз исках да отида в градовете. Казах й, че искам да науча за миналото, за чудесата на старите заселници. Тя ме бе научила да чета, но не можеше да ми разкаже за това. Затова се съгласи да дойде с мен.

— Отишли сте в градовете на лордовете?

Във Високите земи има тридесет града като Регал. Почукахме на всяка порта, докато накрая не ни отвориха. Престорихме се на бежанци. Казахме им, че имаме умения, че сме семейство. Предпочитаха хора, които имат нещо за губене. Позволиха ми да поправям машините им, а майка ти стана полева сестра във войната.

Тя обичаше да помага на хората. Но повече от това обичаше да пътува извън града, да вижда нови места. Винаги е била скитник по сърце. Научи се да шие рани и да лекува инфекции, и спаси много животи на бойното поле. Но тя служеше на един амбициозен млад лорд. Той често рискувал животите на войниците си и причинил много смърт, за да се сдобие със слава. Един ден майка ти го обвинила в непредпазливост пред хората му. Някои от тях се съгласили. Той не искал да изглежда слаб и затова не я наказал за думите й. Но искал да й отмъсти. Месец по-късно, по време на битка, един от армейските фоксери полудял и нападнал майка ти. Ударил гърба й няколко пъти с железен прът, после счупил краката й. Тя загуби това, което най-много обичаше. Вече не можеше да ходи и да разглежда света. Бях толкова гневен. И двамата знаехме кой бе дал заповедта.

— Какво направи?

— Нищо. Майка ти ме помоли да не си отмъщавам, защото носела моето дете. Ти беше оцелял в нея напук на всичко. Разбрах колко е била мъдра. Гневът ми утихна, щом те видях на света. Трябваше да работя два пъти повече, за да се грижа за вас, а тя остана вкъщи, докато ти стана на една година. Извеждах я от време на време, носех я на гърба си, тичах по снежните хълмове. Обичах отново да гледам радостта в очите й. Каза ми, че е щастлива.

Сей усещаше отровата в думите на баща си и преглътна, преди да чуе остатъка от историята.

— Една вечер се прибирах към вкъщи и усетих, че въздухът в града миришеше странно. Бях изморен и не се заслушвах какво говореха хората по улиците. Дочух, че някъде имало разгромителна загуба за номадите. Една по една, армиите на Ордата били сразени. Истинският гняв на Върха бил отключен и всички села, които приютявали Царя, били изгорени. Били направени списъци с предатели, работещи в градовете. Онези, които били в списъците, били изгаряни от Инквизицията. А онези, които били верни на Безсмъртния, трябвало да останат спокойни.

Златното дете се усмихна. Той знаеше накъде отиваше историята.

— Нарекоха го „Нощта на мира“. Нощта, в която войната най-накрая свърши. Намерих вратата на къщата ни изгорена. Първото нещо, което чух, беше гласът ти. Ти беше в средата на всичко и едвам дишаше. Беше пропълзял в пепелта, за да търсиш майка си. Беше я видял…

Внезапен хлад премина през вените на Сей. Той си спомни сън, който бе имал някога, без да знае произхода му. Черен сън, който го бе преследвал много пъти в Бяла планина. Червена лисица, вървяща с изгорели крака върху тъмна земя, черна като мастило. Жесток спомен, който отново нахлу в съзнанието му.

Това беше тя. Отровата, от която бе искал да го предпази Антон. Златното дете седеше и се кикотеше на историята. Беше уморен, по лицето и тялото му течеше пот, но той се смееше.

Сей скочи към него и го вдигна за яката.

— На какво се смееш?!

— Нищо! Мухите не знаят… защо свети слънцето. Не знаят, защо Бог би направил подобно нещо. Но аз знам! — пробълнува златното дете. Сей се обърна към баща си и попита:

— За какво говори той?

Антон мълчеше, но очите на златното дете се съживиха и той каза през задавен смях:

— Баща ми го направи от скука! Животът на една муха няма значение за него. Войната нямаше значение! Той винаги е могъл да помете насекомите по пътя си… Но аз… аз не съм насекомо! Или пък не! Боже, каква сила! Да забравиш за смъртта и да си играеш с нея, сякаш е нищо! Да се смееш на смъртта на собствените си деца!

Сей почувства хлад в кръвта си. Той искаше да убие златното дете. Той грабна оръжието си и го насочи право към него.

— Толкова ли искаш да умреш? — извика той. — Мислиш, че смъртта не значи нищо? Да те видя да се молиш за живота си!

Сей завъртя спусъка на своята спирала. Последва взрив от енергия пред очите на лорда. Той се стъписа от гръмовния звук, от виелицата от нулит, която се изви и замръзна във въздуха. И тогава златното дете си спомни цената на живота си.

— Какво правиш, Сей?! — изкрещя Антон, но Сей не го чу. Ревът на спиралата разцепи и разтресе въздуха, и пред тях започна да се слива позната форма от син кристал. Вихърът се сучеше и изсмукваше енергията от помещението, смразявайки потта по телата им. Нулитът се изви като острие и Сей го заби в земята, само на косъм от стъписания лорд. Отнякъде изригна поток от студен. Сей тласна острието още повече, с което разцепи земята до автоблока. Камъкът се пропука като леден сняг и се разпадна под напора на растящата нулитна енергия. Отдолу извираше въздух — от малък процеп, където тръбите се събираха и увиваха като корени на дърво. Поток от вода извря от скъсаната тръба и наводни помещението, превръщайки се в пара, щом срещна горещата стена. Спиралата се завъртя още един път и със заслепителен блясък се строши на парчета и повлече част от пода със себе си. Отдолу зееше куха пропаст. Сей се изкашля и си пое от хладния въздух. Той погледна към баща си, после към отражението си в черната дупка под краката му. Долу имаше вода. Парчета син кристал падаха в подземния тунел и се удряха във водата, заледявайки големи парчета от повърхността й само с допир, после потъваха в тъмнината.

Сей чувстваше умора. Той чувстваше страх, но опита да го скрие. После каза:

— Да тръгваме!

Прозвуча като заповед. Беше заповед. Младият вълк беше предизвикал стария, и в този момент нямаше място за отговор. Антон погледна тялото на приятеля си. После взе бутилката вино от ръката му и го сложи в джоба си.

Те примъкнаха телата към тунела. Галиус беше пръв. Той изкрещя, когато огромното му тегло се стовари в плитката вода, изпробвайки нейната дълбочина със силен трясък. Чудовището беше следващо. Те свлякоха тялото му и го облегнаха до една от подземните колони. Беше нечестно, че той беше оцелял. Нечестно, че невинни хора трябваше да умрат, докато свещеникът и златното дете бяха оцелели. Те оставиха чудовището в тъмнината и отпътуваха в търсене на изход.

— Ти си глупак… — каза Антон най-накрая. Но Сей не му отговори. Знаеше, че сигурно е истина. Но също знаеше, че отново бе излъгал смъртта и беше взел съдбата си в свои ръце. Най-накрая вървеше по свой собствен път.

* * *

„Отрова… няма никаква отрова. Само история, която трябваше да ми разкажеш преди много време…“ — мислеше си Сей, докато си проправяше път през тунела. „Ти си загубил някого. Аз също загубих някого…“

Той помогна на баща си с тялото и опипа с ръце в тъмнината. Отнякъде идваше светлина, но беше толкова слаба, че не знаеха дали е истинска. Докато вървяха, те стигнаха до плесенясало стълбище, водещо до още един шлюз. Те с мъка успяха да го отворят и да примъкнат тялото на Максуел навън.

Въздухът беше застоял и горчив от миризмата на мухъл. От далечината идваше светлина и когато вървяха, видяха вход на стар изоставен храм. Щом влязоха, видяха статуи, високи като дървета, от двете страни на широката зала. Това бяха статуи на старите заселници. Мъже и жени, всички онези луди, упорити хора, които бяха прокопали път през ледовете и се бяха заселили на враждебна планета, когато никой друг не бе посмял да заложи живота си. Някои от статуите държаха инструменти на доктори и инженери, други държаха книги. Една от тях бе облегнала ръката си върху тежка машина, досущ като онази, която Сей използваше в мините, за да копае през твърд камък. Това бяха истинските първи заселници. Учени и миньори, ботаници и учители, които бяха направили този свят възможен. Беше смиряваща гледка. Нямаше нищо общо със статуите на благородничеството, които сега красяха залите на Цитаделата. Нищо чудно, че храмът бе изоставен.

„Май няма да има по-добро място от това“, помисли си Антон и примъкна тялото на Максуел Рай през мраморния под. Той положи приятеля си до една от статуите. Редицата от пътешественици и миньори и инженери се попълни с още един член. Самоук полеви лекар.

— Да тръгваме — каза Антон. — Искам да видя града.

Тримата излязоха през високата порта на храма и се озоваха в опустошен град, покрит с червен прах и гъста мъгла, простираща се чак до планините. Центърът на Регал беше изоставен. Нямаше лордове. Нямаше слуги, които да покрият останалото от червената буря. Целият град приличаше на развалина. Величествените каменни колони, които преди украсяваха центъра на Регал, сега го караха да прилича на руина. Четири стълба от пушек се издигаха нагоре от мъглявия силует на града и се събираха в едно, сякаш засмукани от небето.

— Какво е станало с града? Нима всички са избити?

— Не, децата на Аврора не биха направили това.

— Говориш, сякаш ги познаваш! Но те са бивши номади. Значи са като Крах.

— Те нямат нищо общо с този убиец. Не биха наранили друг човек, най-малкото лорд. Това е вродено в гените им. Те са емпати. Това е наследството им от проекта Аврора.

— Емпати? Какво по дяволите е това?

— Има много неща, които не знаеш, Сей. Например, защо фоксерите могат да убиват и да служат като войници, а генните слуги биха умрели, преди да наранят някого. Всичко това е резултат от проекта Аврора.

— Как така… не могат да наранят някого? Това място е разрушено!

— Няма тела. Миналото на тези слуги не би им позволило да убиват. Проектът започна много време преди ти да се родиш. Лордовете винаги са искали слаби, глупави слуги, които не биха оспорили властта им. Смятали за по-милостиво да създадеш покорно куче, отколкото да подчиниш един дивак със сила. Затова събрали хора в малко градче на име Аврора. То имало високи стени, по-високи от тези пред нас. Имало и дървета. Дърветата Аврора, които били първия нов живот, растящ единствено на Манна. Символ на новото начало. В Аврора имало триста жени и сто мъже. Всичко, необходимо да направиш чисто нов вид хора. Трябват само три поколения, за да промениш природата на една лисица, да я накараш да се бори за обичта на хората. За хората отнело шест поколения, които окончателно прекършили волята за свобода. Лордовете запазили децата с тези черти и ги събрали за следващите поколения. Децата на Аврора били неми по своя воля и съвсем различни по тяло и разум. Те вече не били хора. Защо да съжаляваш някого, който се радва да е роб?

Сей веднага си спомни за грешниците в Бяла планина. Съжалението му към тях бе изчезнало по същия начин, както и към генните слуги. Роби, които не искаха да бъдат свободни, не заслужаваха симпатия.

— Знам какво си мислиш — каза Антон. — Но някога аз бях досущ като тях. Не можех да чета. Бях човек без мечти и без бъдеще. Но всичко се промени, когато тя ми даде знания. Даде ми смелост да променя пътя си. Тя искаше да види град без господари. Аз ще направя такъв град.

Сей почувства убеждението на баща си. Но видя и разрушението около тях. Стените и вратите на града бяха разбити, сякаш от някаква непонятна омраза.

Сей надигна празната си спирала.

— Затова ли създаде това нещо? Затова ли им даде оръжия? Спомням си как изглеждаше градът, след като ти напусна! Ти не можеше да го видиш, но аз го видях!

Сей си припомни замразената кръв, която украсяваше бялата, ледена гора, израснала за часове в центъра на Нул.

— Този път нещата ще са различни — каза твърдо Антон. — Генните слуги са различни. Сега са като деца, които тепърва получават възможност да видят света с очите си. Това е само първото им докосване до знанието. Ако имаше поне малко въображение, щеше да го разбереш.

„Въображение?!“ — помисли си ядосано Сей, но нямаше смисъл от спор. Деца не биха могли да унищожат половината град за една вечер. Той погледна към черния пушек, който се надигаше от огромния град в подножието на Цитаделата. Беше точно като Нул в зората на големия бунт.

В този миг остър шум накара всички да обърнат глави. Нещо изтрака иззад една от високите колони, украсяващи пътя вън от Цитаделата. Някой се криеше от другата страна.

Сей пристъпи към каменния стълб и дочу тихо дишане, което ставаше все по-бързо. Скритият човек си пое дъх, скочи и побягна нанякъде с всички сили. Кракът му обаче поддаде на третата стъпка. Беше ранен. Мъжът успя да докуца още няколко крачки и падна безпомощно на земята.

— Ннн… нямам оръжие! Нямам нищо! — извика той с ужас, какъвто Сей не беше виждал на лицето на човек. Мъжът започна да разкъсва дрехите си. Черни, изцапани одежди със символи на генокрацията. Беше инквизитор.

— Аз… няма да убивам никого! Кълна се! — пребледнелият човек погледна уплашено към Сей, после към Антон.

— Ти си един от хората на Мория — каза Антон.

— Аз избягах… скрих се от тях. Останалите имаха оръжия. Роякът… ги прибра!

— Роякът? — учуди се Сей.

— Те се движеха като… като… — инквизиторът клатеше глава, сякаш не искаше да си спомни за станалото през нощта. — Кълна се, нямам оръжие… Изхвърлих го!

Ръцете на мъжа трепереха. Антон познаваше хората на Мория. Това бяха безпощадни и спокойни в Нощта на мира. Те не чувстваха нито разкаяние, нито плахост. Но това беше човек, сведен до чист, животински страх.

— Хиляди мравки… те… се движеха като… Боже…

Изведнъж мъжът забеляза нещо в една от далечните сгради. Нещо го наблюдаваше. Преди да успее да мигне, то се беше скрило и на лицето му се появи ужасът, който едва не го бе убил тази вечер. Мъжът извика с крясък, който отекна из центъра на града.

— Мамка му! Мамка му! — заплака той.

Сей погледна към отсрещната сграда, но не видя нищо.

— Какво по дяволите е станало тук? — каза Сей.

— Остави го — каза Антон. — С него е свършено. С Мория — също. Трябва да отворим Слоновата порта.

* * *

Тримата мъже вървяха пеш повече от час. Без слуги вагонът към града не работеше и седеше засипан от ръждивочервения прах, натрупал се през нощта. Изглежда, че нищо в града не работеше. Регал беше празен, без нито един слуга, който да се погрижи за пътеките и за прозорците, както правеха всяка сутрин преди изгрев. Слънцето, което сега се процеждаше през оранжевия прахоляк, само правеше разрухата още по-видима. Под черния пушек улиците бяха обсипани с хиляди парчета счупено дърво. Сей се зачуди откъде бе дошло, но скоро забеляза, че всяка врата и всяка ограда в Регал бяха разбити на парчета и захвърлени настрани, като от някакъв мощен вятър. Дори малките колове в парковете бяха изтръгнати от почвата и пръснати по павираните пътищата. Каквото и да го бе направило, то изглежда искаше да броди свободно из града, без каквито и да било бариери. Регал сякаш бе обладан от някаква невидима сила, която рушеше града отвътре. Но нямаше нито един слуга, който да сложи лице на ставащото. Нямаше бунт.

Първият човек, когото забелязаха, беше мъж, седящ до едно от димящите здания. Лорд, седнал в средата на улицата, свел отчаяно глава, заобиколен от прах и парчета стъкло. Нямаше слуги, които да го изведат на ръце, да се жертват и да изгасят огъня. Той просто седеше пред скелета на дома си и плачеше. Лорд без собственост не бе никакъв лорд. Той беше просто човек.

Надолу имаше още хора, бродещи безцелно из улиците. Нещо ги бе накарало да разкъсат дрехите, с които бяха облечени, да захвърлят всички ценности, които носеха. В очите им имаше страх. Те не искаха да се приберат обратно в жилищата си — тъмните пусти сгради без врати и прозорци — откритите улици бяха единственото безопасно място за тях.

Дори Антон започваше да изглежда стъписан от ставащото. Нещо не беше наред. Може би лордовете бяха запалили собствените си имения в отчаян опит да спасят собствеността си от „рояка“.

Сей наблюдаваше баща си за някаква следа от съжаление, но без резултат. Антон нямаше време за съжаление. Той вървеше напред, към Слоновата порта, сякаш не виждаше нищо друго.

— Хайде! Време е да се махаш оттук! Портата е насам.

— Искаш да се махна сега? Ами това? Каквото и да е опустошило града, то няма да те слуша!

— Ще говоря с водачите им. Каквото и да е станало, ще поема юздите на този бунт.

— Водачите им?

— Имам двама приближени хора, които трябваше да поведат бунта и да превземат Цитаделата. Всъщност, ти вече си се срещал с един от тях. Моята „дясна ръка“, Стела. Тя е бивш слуга, който работи за мен от години.

„Онази… кучка!“ — сети се изведнъж Сей. Онази жена с котешките очи, която се смееше, докато го бе превърнала във фоксер. — „Тя е генен слуга? Как?“

— Наследих Стела от моя учител — каза Антон. — Тя беше като мършаво пале по време на войната — тогава лордовете дори не водеха отчет колко слуги умираха всеки ден. Тя беше първият слуга, когото успях да събудя и да скрия от лордовете. Способностите й се развиха бързо — сигурно вече си ги забелязал. Тя може да общува с децата на Аврора така, както аз не мога.

Сей си спомни ужасното чувство на безпомощност, когато беше завързан за стола си, докато кръвта на Аврора си пробиваше път през кожата му. Той почеса ръката си там, където трябваше да има белег. Машинката сигурно още беше заровена някъде в ръката му. Баща му изглежда не чувстваше съжаление.

Сей стисна зъби. Всичко това беше лудост. Всеки инстинкт в тялото му крещеше и му казваше да избяга, без да поглежда назад. Той почувства гняв към съюзниците на баща си, към неговия бунт. Трябваше да се измъкне. Но не и преди да зададе един последен въпрос. Почти автоматично, той каза:

— Въобще… искаше ли да ме видиш. През тези години… въобще сети ли се за мен?

— Защо го казваш?

— В Нул, никой не знаеше, че си ми баща. Пазеше го в тайна. Отгледа ме сам, в тайна, без да ми разказваш за миналото. Знаеше, че ще е по-добре така, ако те не знаят кой съм. Оправих се сам, когато си тръгна. Но искам да знам… дали искаше да ме видиш пак.

Синеокият мъж се обърна към сина си и за пръв път Сей забеляза следа от истински гняв на лицето на баща си.

— Разбира се, че исках! — отговори Антон. — Исках да те видя как порастваш, как си живееш различен живот от моя! Исках го, защото само ти ми остана от нея. Но този свят не се подчинява на това, което искаме. Освен ако не го накараме. Аз още не съм се отказал!

Ръката на Антон трепереше, докато той търсеше механизма за отваряне на портата. Той се обърна към сина си и каза:

— Исках да те видя. Но не исках да се отказваш от пътя си заради мечтите на един старец. Не съм се отказал. Ти също не трябва да се отказваш. Тръгвай!

Антон беше заобиколен от червен прахоляк. Вятърът разхвърляше остатъците от червената буря и ги надигаше с лекота над високите стени. Колко лесно вятърът преодоляваше Слоновата порта. Антон сложи ръка върху красивата медна ръчка, изваяна от старите майстори на Високите земи. Но преди да успее да я издърпа, силен глас, сякаш изреван от хиляда гърла едновременно, спря ръката му. Антон се обърна назад и видя стотици бледи фигури, насочващи се към него през червения прахоляк.

„Не!“ — извикаха хиляди гърла едновременно.

Сей опита да почисти праха от очите си, но преди да види какво става, към него се насочиха седем дребни, идеално координирани силуета, които изскочиха от нищото и го повалиха на земята.

Антон не виждаше нищо. Изведнъж прахолякът около него стана тъмен и от всички страни към него изреваха стотици гласове.

„НЕ!“

Ужасен, неописуем страх обзе тялото на Антон и той падна на земята с ръка, все още посягаща към медната ръчка на Слоновата порта. Той не знаеше какво става. Мислите му бяха заглушени от страшния координиран рев на генните слуги. Роякът бе изникнал от нищото — десетки ръце едновременно хванаха тялото му и го повлякоха към дълбините на тълпата. Той се оказа вдигнат във въздуха, носен като стрък трева над стотици извиващи се тела — някои — ниски, други — високи и слаби. Антон видя Сей, също заобиколен от рояка, мъчещ се да се измъкне. Видя и пътя към града, по който идваха още и още генни слуги, сякаш повикани изведнъж от една управляваща сила. В този момент тълпата се завъртя като водовъртеж и в средата й се отвори голяма дупка. Роякът носеше Антон право към своя център — идеален, празен кръг, сякаш запазен само за него. Без заповед, той беше стоварен на земята. Антон се изправи. С ужас, той се огледа наоколо и видя стотици бледи лица без маски, които се оглеждаха постоянно един към друг, сякаш координираха всяко свое движение с останалите по няколко пъти в секунда. Той се отдръпна назад, изплашен от странната гледка и застана в центъра на кръга. Антон погледна настрани и видя дребно тяло, което се отдели от станалите и тръгна напред с усмихнати, красиви зелени очи.

— Добре дошъл, Антон — каза тя. Останалите слуги отвориха устите си и издадоха някакъв звук, подобен на това, което беше казало момичето. Те се опитваха да координират всичко, да се движат и действат като един.

— Стела…

— Здравей, учителю!

— Какво е това? Какво правиш? Ти… трябва да ме пуснеш…

Младата жена поклати глава. Останалите я последваха.

— Трябва да отворя Слоновата порта! — каза безпомощно Антон. — Трябва… да ме чуеш!

— Не. Ние решихме… — каза зеленоокото момиче в тон с още десетки по-тихи гласове.

— Вие? Кои… „вие“?

— Ние решихме. Ние решаваме заедно — усмихна се момичето. — Ти трябва да дойдеш с нас.