Максим Проданов
Вълка на Нул (22)

Черният вълк

Антон Рота вървеше бавно из коридорите на Цитаделата и си спомняше своя учител. Бяха изминали много години, откакто Крокхус бе умрял. Много зими, които бе прекарал сам, преструвайки се на някой друг. Сега дългата му игра бе на път да свърши.

Висок мъж и двамата му помощници в униформи на инквизицията вървяха след него и наблюдаваха всяко негово движение по пътя към кабинета му. Антон изглеждаше изморен, лицето и косата му носеха белезите на живот, обременен от отговорности, но очите му бяха спокойни. Без да изважда ръце от джобовете си, той спря и се обърна към инквизицията.

— Инквизитор Мория. Радвам се да Ви видя. Мога ли да Ви поканя на празненството?

— Уви, тук сме тук по работа, господин Рай. Но нека това не спира празненството Ви. Вие със сигурност го заслужавате — каза високият мъж. На лицето му се появи тик, но той опита да го прикрие със зловеща усмивка.

— Разбрах, че инспекцията е приключила успешно. Надявам се това да е задоволило любопитството Ви.

— Любопитството на инквизицията е неизчерпаемо, господин Рай. Но се радвам да Ви уведомя, че подозренията на господин Галиус не се оправдаха. Той… много искаше да спечели днешното състезание. Всичко от Ваша страна изглежда изрядно. Както винаги.

— Радвам се да го чуя. Да броим ли нощта за приключила?

— Сънят за мен е пропуснато време — каза той, немигащите му очи втренчени в генетика. — Кажете ми, господин Рай, какво бихте направили, ако по някаква случайност се натъкнете на конспирация в този град?

Мория беше известен като човек, който виждаше конспирации навсякъде, дори и да не съществуват. Това му бе спечелило особена слава във Върха на Света, но също така му даваше предимството да вижда връзки там, където никой не би ги потърсил. Както често обичаше да казва: „Хвърли достатъчно мрежи и рано или късно ще хванеш риба.“

— Конспирация? Не знам какво имате предвид.

Инквизиторът започна да дъвче долната си устна.

— Имам предвид хора, които не са напълно лоялни към Безсмъртния ни лорд. Хора… злоупотребяващи с гостоприемството на градовете.

— Не мисля, че разбирам за кого говорите.

— Да вземем Братството на съдбата. Те са организация, която е проникнала дълбоко във Високите земи, въпреки правилата на господаря ни. Има хора, които смятат, че той вече не наблюдава света и тези правила вече нямат значение. Но аз не мисля така. Съвсем не мисля така.

— Съгласен съм с Вас. Но аз… не контролирам Братството, господин Мория. Те имат своите връзки и са много потайни в намеренията си. Ако решат да правят нещо, обикновено не го споделят с мен.

„Още една добре подбрана истина. Или още една лъжа. Винаги е толкова трудно да се прецени разликата. Особено без необходимите инструменти.“

— Кажете ми, господин Рай, запознат ли сте с името Антон Рота?

Тези две думи пронизаха Антон като копия, но той се постара да не издава емоция. Беше се измъквал от по-тежки ситуации, щеше да го направи и сега.

— Разбира се. Антон Рота е човекът, когото спасих на идване в Регал. Той служи при господин Санкти като фоксер.

— Ще се изненадате ли, ако Ви кажа, че господин Рота е имал син? Изглежда, че генетичното му досие съвпада с пробата, която взехме от другия нов фоксер на господин Санкти. Млад мъж с неизвестно минало, който наскоро е дошъл в този град и се подвизава под името „Самбан“. Предполагам знаете за това съвпадение.

Антон не издаде страха си. Той бе направил всичко възможно, за да запази самоличността си скрита в Регал. Той не само бе взел името на Максуел Рай, но бе подменил и генетичните досиета. Всяка проба, взета от Сей, щеше да доведе до фоксера на Санкти, а не до главния генетик.

— Не мислех, че е от значение. Установих съвпадението чак след като опитомих новия слуга.

— Простете ми, господин Рай, но ми е трудно да си представя, че човек като Вас би пропуснал подобно нещо. Налага ли се да искам по-_формален_ разговор с Вас?

Антон погледна жълтеникавите очи на Мория. Инквизиторът бе видял лъжата му. Той склони глава.

— Разбирам. Ще Ви кажа. Имаше нещо, което трябваше да докладвам. Нося отговорност, че не го направих по-рано.

— О? — инквизиторът надигна вежди. Той не бе очаквал подобна откровеност толкова бързо. Той отново загриза долната си устна, сякаш чакаше кулминацията на заплетен случай.

— Възможно е да е имало конспирация. Но не я докладвах, защото подозирах, че ще доведе до скандал. Предположих, че младият мъж, дошъл в Регал, го е направил, за да намери баща си. Спечелил е доверието на лорд Санкти и после се е опитал да изнуди сина му. Когато разбрах, реших да опитомя слугата против волята му.

— И защо не уведомихте Инквизицията за този случай? Със сигурност и Братството е намесено в прикриването му.

— Трябваше да защитя името на лорд Санкти. Той не носи вина за случилото се. Здравето му не е добро, а синът му има бъдеще в Ордена. Ще поема вината за това.

Мория се усмихна. Историята поне беше добра. Главният генетик беше майстор в това, което правеше.

— Знам, че един генетик не може да взема подобни решения. Ще се подложа на разпит още на сутринта. Моля само да предпазите името на лорд Санкти, когато докладвате пред Върха.

— Това няма да е необходимо, господин Рай. Вие сте го направил в името на нашия Безсмъртен лорд. Ние от Инквизицията сме неговите очи и уши. Няма да Ви преследвам за това.

Мория протегна ръка, за да се здрависа с главния генетик. Антон нямаше избор — той стисна тъмната кожена ръкавица, знаейки съвсем добре какво значеше това. Инквизиторът искаше да вземе своя собствена проба. Проба, която щеше да потвърди подозренията му. Всичко друго можеше да се подправи — усмивката, думите… но не и гените в потта му.

— Вие сте изминал дълъг път в този град, господин Рай. Кой би помислил, че един обикновен полеви доктор ще се издигне до главен генетик и ще спечели доверието на толкова много хора. Вие сте истинско вдъхновение за всички други бежанци от варварството — тихият, неприятен глас на инквизитора опъваше нервите на Антон, но той само се усмихна и каза:

— Благодаря Ви…

— Няма да губя повече от времето Ви. Празненството Ви чака! Бих Ви последвал, но човек като мен само би развалил атмосферата.

Антон кимна пред пронизващия поглед на инквизитора и пое към тълпата.

— И още нещо, господин Рай. Не бих Ви съветвал да се отдалечавате твърде много. В този град има много конспиратори. Не бихте искали да сте между тях, когато ги намерим.

Антон продължи напред. Инквизиторът и мълчаливите му помощници останаха под свода на залата, наблюдавайки всичко от тъмния край на помещението. Трябваше да се действа бързо. Всичко трябваше да свърши тази вечер.

* * *

Силен звук се разнесе из подземията. Главната врата на лазарета се бе отворила и три фигури преминаха под свода, след което се насочиха към помещението на фоксерите.

— Дръжте вратата затворена! Съвсем скоро ще са тук! — каза някой. Две от фигурите спряха и застанаха до изхода като стражи. Те имаха червени маски и мощни, почти невъзможно едри тела.

„Инквизицията!“ — помисли си Галиус. — „Слава богу!“

Но не беше инквизицията. Свещеникът сви очи и се взря през дебелото стъкло. Когато разпозна човека, който се насочваше към тях, той ококори очи.

— Рай… Ти си!… Имаме проблем!

Антон Рота само мина покрай стъписания отец.

— Нещо е станало с фоксерите! Успях да заключа, но не знам за колко дълго! Трябва да повикаш Братството…

Но усмивката му бързо изчезна. Антон вдигна едната си ръка и вратите на помещението се отвориха. Крах се усмихна и се насочи към изхода.

— Какво правиш, Рай? Имахме сделка!

— Знаех си! Рай е предател! Баща ми ще изгори всички ви! — изрева Галиус. После се спря, усещайки прибързаността в думите си. Лордът опита да се изправи на слабите си крака, но Крах го блъсна настрани и мина покрай него. Той бутна полуотворената врата и се изправи лице в лице с човека, който го беше освободил.

— Значи за теб ми е говорила. Ти си човекът, който ме събуди. Максуел… Рай…

Крах се извисяваше с една глава над главния генетик. Ако това на лицето му беше усмивка, то тя беше най-плашещата усмивка в света.

— Крах Реза — отговори Антон. — Мина дълго време.

— Откъде знаеш името ми, докторче? Виждал ли съм те преди?

Усмивката на Антон беше не по-малко заплашителна от тази на Крах.

— И да си ме виждал, няма да ме видиш пак. След като напуснеш това място, не искам повече да се връщаш в Регал!

Крах Реза се намръщи. Той не търпеше чужди заповеди, нито от лорд, нито от номад. Той се сведе към лицето на Антон и каза със смразяващ глас:

— И защо мислиш, че можеш да ми нареждаш какво да правя, а, докторче?

Антон надигна ръката си и посочи с палец назад. Двете чудовища, които стояха зад гърба му, бяха плашещи, дори за Крах. Те бяха най-едрите фоксери, които беше виждал.

Крах се изплю на земята, за да покаже недоволството си.

— Какво по дяволите е станало през тези десет години? Черните вълци, които убивах в планините тогава, бяха по-малки от това.

— Вече не им казват черни вълци. Войната свърши. Кървавата орда вече не съществува.

В гърдите на Крах закипя гняв. Но когато погледна към изхода на лазарета и видя дъщеря си, лицето му се промени. Малкото момиче, което бе намерил на бойното поле и бе осиновил, се бе върнало, за да го намери. Животът понякога предлагаше странни изненади.

— Баща ми не иска да си има работа с вас! — каза тя. — Ще се махнем от тук и няма да се връщаме!

Антон направи сигнал към фоксерите си и те се върнаха на поста си.

— Подземието води до стария град на заселниците. Изоставен е от столетия, но още има тунели към повърхността. Прашната буря ще ви помогне да се измъкнете незабелязано.

Антон каза, така че всички да чуят:

— Това важи и за останалите! Не искам излишен товар! Отидете към планините и се върнете по домовете си. Вие сте свободни!

Той вдигна ръката си отново и помещението, в което бяха заключени оръжията, се отвори. Събудените фоксери не знаеха какво става, но те знаеха, че могат да се доверят само на себе си. Без да се замислят, те награбиха, каквото можаха, и излязоха един по един от лазарета.

— Това значи ли, че искаш да се отървеш и от мен? — каза притихнал глас отнякъде. Един от ранените фоксери се бе изправил на крака и вървеше към изхода.

— Макс…

— Значи си успял, кучи сине! Жив си!

Макс беше тежко ранен, но прегърна Антон Рота с всичките сили, които му бяха останали.

— Седни! Ранен си!

— Какво, това ли? Имал съм по-лоши рани. Щом не успя да ме убиеш онзи път, значи всичко ще е наред.

Антон не му повярва. Но все пак се усмихна.

— Какво е станало с теб? Какви са тези дрехи?

— Трябваше да науча цяла нова професия. Всъщност, твоята професия, Макс.

— Ти?! Медик?!

— Още повече. Генетик.

Раненият мъж избухна в искрен смях.

— Това вече е трудно да се повярва! Преди дори не знаеше как да зашиеш една рана!

Антон бръкна в джоба си и подаде нещо на приятеля си.

— Ще помогне за болката. Можеш ли да вървиш?

— Не се грижи за мен. Забрави ли с какво ме остави, когато дойдохме в този град? Това все още е Регал, нали?

— Все още е Регал. Загубихме много време, Макс. Но всичко ще свърши тази вечер. Обещавам ти.

Силен удар разтресе дебелата врата. Фоксерите на Антон застанаха до нея в очакване на инквизицията.

— Господин Рай! Моля, отворете! Инквизицията би искала да си поговори с Вас! — каза познат глас иззад металната порта.

— Мория е тук! Вратата няма да ги задържи дълго! — каза Антон към останалите.

Всички излязоха един по един, само Сей остана в помещението с глава, сведена надолу.

— Не ми казвай, че ще останеш тук, Сей! — каза Антон. — Можем да си говорим, но сега не е време за упорство.

Сей стискаше зъби и юмруци. Той не знаеше дали да бъде радостен, или ядосан. Сълзите напираха в очите му и единственото нещо, което искаше да направи в този момент, бе да удари Антон, да извика, да го накаже за всичко, което бе направил. Но това беше същият глас. Същият човек. Антон Рота стоеше на прага на вратата така, както бе стоял във вечерта преди майския бунт, с лудите си обещания за безсмъртие.

Здрава ръка хвана рамото на Сей и го издърпа грубо напред. Той залитна към земята и едвам успя да се задържи на крака. Това накара сълзите му бързо да затихнат. А романтичният спомен за баща му изведнъж стана много по-пресен.

— Съжалявам, синко! Но няма да позволя упорството ти пак да провали всичко!

Антон хлопна вратата и каза заповеднически на останалите:

— Тръгваме! Ако някой иска да ми каже нещо, по-добре да го направи сега!

Никой не се обади. Сей бе забравил тази негова страна. Човек не ставаше водач на бунт, без да смаже всички около себе си — това беше истината. Крах все още гледаше подозрително към генетика, сякаш се опитваше да се сети откъде го бе виждал. Но нямаше време. От вратата се чу още по-силен тропот, после скърцане на метал. Инквизиторите идваха.

Антон нареди на двете неми чудовища да хванат лорд Галиус и свещеника и те помъкнаха пленниците си към подземието.

Джак се ужаси от гледката.

— Сей… това наистина ли е баща ти?

Сей не знаеше как да отговори. Той взе спиралата от другото помещение и се зарадва, когато видя, че почти всичко беше на мястото си.

— Колко глупаво… Значи си казал истинското си име на първия срещнат глупак? Разочароваш ме, Сей!

Сей се сопна:

— Името ми беше тайна, докато ти не реши да изпратиш шибания свещеник по петите ми!

— Не ми остави друг избор, посерко! Когато разбрах, че си в града, вече беше късно! Инквизицията беше насрочила проверката. Единственият начин беше да бъдеш опитомен. Поне временно.

Още един тежък удар разтресе залостените врати и усмивката на инквизитора проблесна в малката цепнатина между тях. Сей започна да разбира, че враговете на баща му бяха не по-малко страшни от неговите. Последните тринадесет години бяха променили много неща. Но те не бяха променили Антон Рота.

* * *

„Няма по-глупав човек от мен!“ — мислеше си Сей, докато групата вървеше през подземните проходи на Цитаделата. „Разбира се, едно дванайсет годишно дете боготвори баща си! Но това… Сега си спомням всичко… спомням си този… задник!!!“

— Не влачи задника си, посерко! Тук има и други хора, които разчитат на теб!

— Мислех си, че баща ти е… по-различен от това… — прошушна Джак. Лицето му още беше бледо от опитомяването, но едрият мъж се стараеше да не изостава.

— Не ми припомняй! Почвам да се чудя, защо въобще дойдох тук.

„Рай ни е предал… Не мога да повярвам, че шибаният генетик е устроил всичко това…“ — мислеше си свещеникът, докато огромният фоксер го водеше през прохода.

„Искал е пари…“ — Първото обяснение беше толкова очевидно, че той се помъчи да не се засмее. — „Иска да използва двама ни, за да вземе откуп!“

Отецът огледа златните си пръстени и накитите, с които бе дошъл. Това беше всичко, което му бе останало.

— Слушай, Рай! Не знам какво си намислил, но ако е за пари, Братството може да ти даде много… Аз мога да ти дам…

— Братството ще изчезне много скоро, отче. Лично се погрижих за това. Съветвам те да си намериш друга професия.

— Как така… да „изчезне“? Ние работим с лордовете от много време! Те зависят от нас!

— А от кого зависите вие? — попита Антон и свещеникът не можа да отговори. Генетикът беше купил верността на много хора в Регал, включително хора от Братството.

— Тогава какво? Сега ще бягаш ли? Инквизицията е по петите ти! Никога няма да оставят един номад да разполага с толкова власт в свещен град на лордовете!

Антон погледна Свещеника и се усмихна.

— Аз съм дете на войната, отче. Знам на какво са способни инквизиторите. Виждал съм червения огън с очите си.

„Той е бил… в градовете в Нощта на мира…“

— Значи там съм виждал лицето ти! — засмя се Крах с дрезгав глас. — Бил си един от предателите! Трябва да те убия още сега.

Спомените на Крах бяха мъгляви. Той не си спомняше, че Антон го бе спасил от екзекуция. Не си спомняше и кой го бе превърнал във фоксер.

— Ами ти? — Джак опита да успокои атмосферата. — Бил си войник, нали? Но си жив, значи Бог е имал причина да те опази.

Лицето на Крах светна.

— Бог? Аз съм войник на Царя! — ревна Крах и удари гърдите си с гордост. — И за разлика от доктора, не съм предал своите. Ако не бях загубил времето си тук, още щях да се бия заедно с братята си. Знаеш ли какво правихме с предатели като него и с господарите им в градовете? Пръсвахме червата им из всички подстъпи към планината, защото знаехме какво владеем и какво ни принадлежеше!

Джак съжали, че е попитал. Крах го тупна по рамото:

— Ами ти, момче? Изглеждаш ячък. Смятам да съживя кървавата орда. Искаш ли да се присъединиш?

Джак поклати глава. Това беше последното нещо, което щеше да направи.

— Мислиш, че номадите са слаби, нали? Да, сега са такива. Но имаше време, когато великанът беше буден. Царят беше буден! И лордовете добре го помнят. Виждаш ли тези стени? Построени са заради нас. Всяка тухла, която виждаш, носи страха им. Този град е построен в наша чест!

Златното дете изгледа дивака с презрение. Имаше друга причина, поради която номадите вече не се бунтуваха. Всичко бе свършило в една вечер. Една великолепна вечер с червен огън под краката на златните деца. Може би трябваше да се случи отново. Блатото трябваше да се пресушава от време на време. Галиус погледна към дивака със зловеща наслада, представяйки си гърчещото му се тяло в ръцете на Инквизицията.

— Искаш ли да кажеш нещо, свиня такава? — изръмжа Крах.

Галиус поклати глава. Нямаше смисъл да се говори с тези животни. Инквизицията скоро щеше да се погрижи за всичко.

Антон спря пред едно от подземните помещения. Беше машинното отделение, от което излизаха всички тръби, които пълзяха по стените на подземията. Вратата се отвори и генетикът каза, така че всички да чуят:

— Добре, слушайте! Тук пътищата ни се разделят. Аз оставам тук, в града. Ако искате да се спасите, вървете натам, докато не намерите подземния град на първите заселници. Те са имали десетки тайни изходи към повърхността. Пазачите ми ще ви помогнат да ги намерете. Избягайте към планините, към реката, към домовете си. Бурята ще ви прикрие! Тръгвайте!

Фоксерите не чакаха второ нареждане. Те тръгнаха към тъмното подземие, всеки със свое оръжие и свой план за бягство. Крах се приближи до Антон Рота и каза:

— Сбогуваме се, преди да съм ти върнал услугата? Много жалко, докторче! Главата ми още е мъглява, но като се замисля, май наистина си спомням лицето ти.

Антон погледна към ръката на Крах. Той бе намерил оръжие. Голям извит меч, като онези, използвани от кървавата орда. Дивакът стоеше пред него със заплашителна усмивка на лице:

— Знаеш ли, като се замисля, спомням си един човек, който дойде при мен онзи ден. Онзи ден, когато трябваше да ме екзекутират. Спомням си какво си мислех тогава. Бях щастлив, че ще умра като мъж, от ръката на враг. Нямах нищо за губене и най-накрая се бях примирил. Но после се появи един човек, който открадна смъртта ми. Принуди ме да живея. Накара ме да склоня глава и да служа на хората, които мразех най-много.

— Още ли търсиш отмъщение?

Крах погледна към дъщеря си, която беше скръстила ръце и се оглеждаше за врагове.

— Сега имам нещо за губене. Но не мисли, че съм забравил какво направи! Ще се видим пак, докторе!

Крах тръгна към подземието, нарамил голям крив меч, който лъщеше под златистите светлини. Зелена планинска стомана — варварска, но красива. Беше изтъпен за турнира, но достатъчно тежък, за да посече човек. Дин вървеше след баща си като бездомно пале, радостно, че най-накрая е открило господаря си. Тя държеше малък тъп кинжал в здравата си ръка. Ако баща й само знаеше какво се бе случило с нея в ръцете на Братството. Побоите и опозоряването… Потта на свещеника, стичаща се по врата й. Тя погледна към отеца с ледена усмивка и каза:

— Бягай, малко змийче! Иначе ще те нарежа на парчета!

Отецът се сви зад големия фоксер на Антон, изплашен до смърт от блещукащия зелен меч. Тя никога нямаше да забрави страха му.

Антон се обърна към сина си.

— Това се отнася и за теб, Сей. Ти намери оръжието си. Бягай далеч от този град!

— Мислиш ли, че ще го направя сега? — той промълви тихо, докато другите тичаха напред.

— Не можеш да дойдеш с мен. Трябва да направя нещо и е по-добре да не си в този град, когато стане.

— Какво? Още един проклет бунт?

— Не. Ще събудя всички слуги в Цитаделата.

— Ще… какво?

— Казах ти, не ти трябва да знаеш. От много време се готвя да го направя. Сега нямам избор. След като избягах от Нул, станах ученик на един стар лекар. Малко по малко се издигнах в този град, за да мога да си отмъстя. Ти нямаш нищо общо с това.

Сей трепереше от яд. Отчасти се ядосваше на баща си, отчасти на себе си.

— Имам си моите врагове, ти имаш своите, Сей. Отиди при приятелите си!

Антон тръгна по дълъг коридор, заедно с Максуел Рай и пленниците. Навсякъде по стените имаше тръби. Сей започна да разбира плана на баща си. Всички имения, всички къщи в Регал имаха тръби, преминаващи през отделенията за слуги, изхранващи и напояващи своите работници. Антон започна да затваря вратата.

Сей трябваше да бяга. Не му пукаше за Безсмъртния. Не му пукаше за враговете на баща му, или за войната. Имаше си свои хора за спасяване. Но по някаква причина не можеше да тръгне.

Той остана на място, сякаш краката му бяха направени от камък. После чу глас, идващ от коридора.

— Сей…

Зад него стоеше Джак. Беше се отделил от групата и вървеше без посока като загубено дете. Ходеше бавно и уморено, сякаш нещо го дърпаше назад.

— Джак! Какво правиш тук?

— Защо не идваш с нас, Сей? Трябва да се върнеш!

— Инквизицията ще дойде насам! Трябва да говоря с баща си! Ти тръгвай с Дин! Нямаме време!

— Да, Дин. Тя те викаше. Трябва да се върнем.

Джак държеше нещо. Ръката му се отпусна и от нея изпаднаха двете топчета, които му бе дал Сей. Малахитът и ониксът се търкулнаха по каменния под и се изгубиха в тъмнината.

Сей погледна към Джак. Лицето му беше бледо. Ръцете му трепереха. Той изглеждаше като призрак, стоящ в тъмния коридор.

— Можем да се измъкнем заедно. Но не трябва да отиваш при баща си. Трябва… да се върнеш.

— Трябва да го видя! Ти обичаш Дин! Мислиш ли, че не го виждам? Тръгвай с нея!

На лицето на Джак имаше сълзи. Той погледна към Сей и каза безпомощно:

— Тя ми каза, че Бог не съществува. Но той е тук. Видях го. Най-накрая видях… истината.

Лицето на Джак беше ужасяващо. Щом изплува от сенките, Сей видя, че беше изцедено от живот, движеше се бавно, като на оживен мъртвец. Тялото му се надигна бавно с ръце, увиснали надолу. Поток от сълзи падна на земята.

— Не се чувствам добре. Сей, моля те, ела по-близо!

— Джак…

Сей погледна надолу и видя нещо върху гръдния кош на Джак. Там имаше някаква светлина, сякаш червена роза бе изгряла от сърцето му. Снежинки от замръзнала кръв излитаха от листчетата и се топяха в мокрия въздух. Сей погледна към тъмнината. Дълга червена нишка протичаше по коридора като пипало, направено от светещ пушек и пронизваше тялото на Джак право през гърба. Движеше го като марионетка. От устата му се отрониха думи, но те не бяха негови. Той се придвижи напред, но краката му останаха неподвижни.

— Най-накрая заслужих да чуя думите му! Най-сетне го чух! Безсмъртния! Той наистина съществува!

— Джак, не се шегувай! — извика Сей, но тялото на Джак се придвижи напред, избутано от невидима сила.

— Мечтаех си за това. Щом чуеш Словото му, и ти ще видиш! Като прегръдка е. Като майчина прегръдка. Искам Динара също да го чуе. Шепотът. Искам всички да дойдете!

— Сей! Бягай! — изкрещя Антон и изведнъж събуди сетивата на Сей. Той изтича към сина си и грабна ръката му.

— Джак… Джак! — каза Сей.

Тялото на Джак изведнъж се надигна от земята, ръката му се протегна, молейки Сей да го последва. Ужасяваща червена длан, изваяна от замръзнала кръв изникна от гръдта му и полетя напред като струя от дим, а въздухът замириса на желязо. Грозен звук на вибриращи струни разтърси подземието и невидимата сила помъкна Сей и баща му по земята.

Антон бръкна в джоба си и извади две малки машини, не по-големи от мухи. Те присветнаха в зелено и отлетяха напред. След малко се чу силен взрив. Адският червен пушек бе погълнат от зелен огън и искри. Тялото на Джак се отдръпна назад и потъна в тъмнината. Силата, която го дърпаше към тъмнината сякаш се преряза и пушекът се сви назад като ръка на ранено животно. Цялото подземие изригна в ужасяващ рев. По лицето на Сей потекоха сълзи. Но Антон не му позволи да падне на колене. Той го дръпна подир себе си и го поведе по тесен коридор свършващ с голяма отворена врата.

— Какво… беше това…

— Не знам — отвърна Антон. Но ме преследва от десет години. Хайде!

Сто думи сякаш заседнаха в устата на Сей, но не излезе нищо. В далечината се чу още един взрив. После пронизващо скърцане на метал. Преди да се осъзнае, вратата се затвори. Сей искаше да изплаче, но не можа. Цялото му тяло бе изтръпнало. Той остана насаме с болката си. Насаме със страха, който бе скрил дълбоко в себе си. И с човека на име Антон Рота.