Максим Проданов
Вълка на Нул (10)

Консултантът

Сей отвори очи. Всичко ли беше сън? Всичко?

Часът беше пет. Усещаше се. Оставаше му само половин час преди мините да отворят. Беше му гузно за нещо. Другите сигурно вече бяха готови, а той още лежеше в леглото си. Нещо глождеше съзнанието му. Работа. Щяха да го накажат, може би да добавят още към дълга му. Работа. Бездействие. Трябваше да стане.

Сей се надигна от леглото, още покрит в одеялото си. Трябваше да се измие, да вземе лекарства за дишане в мината, лекарства за будност, за издръжливост. Трябваше да яде. Да приготви работните си дрехи. Тъмният силует на мината го чакаше. Работниците, мъждивите улични светлини и машините. Тогава той погледна през прозореца и по гърба му пролазиха тръпки.

Нямаше огради. Нямаше надзиратели. Имаше само светлини. Хиляди светлини, греещи отдалеч в мъглата. Това не бе неговото легло. Не бе неговият дом. Беше градът в небето. Всичко беше потопено в облаци от пара и тънък скреж. Той отново мръзнеше. Не беше сън.

Дори студът го караше да се усмихва. Светлините го караха да се усмихва. Металните кули на Механика бяха винаги тъмни, осветени само от червени, индустриални лампи. Но това беше град, окъпан в светлина. Нищо чудно, че всички се държаха толкова префърцунено. Те живееха… в небесата. В царствен град, потопен в мъгла. С кого щеше да се запознае? Какво щеше да види?

Сей избърса очи. Небето над Нарис беше продължение на мъглата и скриваше горната част на безкрайните сгради, но това го правеше красиво. Мъглата светеше с размазания силует на утринното слънце, както Сей никога не го беше виждал. А до слънцето светеше още нещо, по-бледо, но много по-голямо.

„Нарис е мястото, където ще намериш безопасност.“— той си спомни редовете от тефтерчето на баща му. — „По-нататък пътищата ни се разделят. Можеш да се свържеш с мен само веднъж. Но не можеш да тръгнеш по следите ми. За да оцелееш, трябва да намериш консултант. Това са хора, които ще направят всичко за пари, затова недей да се скъпиш и си намери някой добър! Той може да спаси живота ти. Нулитът, който ти казах да събереш, трябва да е повече от достатъчен.“

Сей въздъхна. Антон нямаше да се отърве от него толкова лесно.

Той отвори прозореца и погледна навън. Трябваше да слезе надолу. Внимателно прекрачи перваза и се хвана за един от дебелите кабели. Успя да стъпи върху стар покрив и после скочи върху бордюра. Задъхано, изтупа луксозния си костюм и сякаш нищо не беше станало, се насочи към светлината на главната улица.

Беше толкова чисто и оживено. Широк булевард, пълен с важно изглеждащи хора, бързащи за важни места. Сей се сливаше добре — повечето от мъжете носеха скъпи костюми като него, а жените бяха красиво облечени и имаха нещо странно на лицата си. Тънки, изкусно нарисувани татуировки около очите им. Някои бяха малки и трудно забележими, а други бяха плетеница от красиви цветя и форми, стоящи като бална маска около двете очи. Сей започна да разбира, че колкото по-високо в обществото беше една жена, толкова по-сложна и изкусна беше татуировката.

Улиците бяха чисти, неопетнени от бездомни. Един от тях се появи, за да проси, но група надзиратели бързо го изгониха далеч от красотата. Значи това беше висшето общество — помисли си Сей.

— Чу ли какво е станало снощи? — Сей дочу двама бизнесмени да си говорят. — Един от бездомните вчера е ограбил инвеститор! Можеш ли да повярваш? Каква наглост!

— Дано да го намерят бързо! Ако ме питаш, всичките трябва да ги изловят и да ги тикнат в мините!

Сей скри лицето си. Трябваше да намери така наречения „консултант“.

На следващия ъгъл видя проповедник. Той само стоеше и наблюдаваше тълпата. До него мина мъж, дребен, с нервно изражение, постоянно чешещ лявата си ръка. Проповедникът го спря и му каза нещо с учтива усмивка. После извади нещо от ръкава си и го даде на бедния човек.

Мъжът го взе и го глътна с усмивка. Скоро започна да се усмихва прекалено много, сякаш всичките грижи на света се бяха изпарили. Свещеникът му прошепна нещо и човекът кимна, сякаш нещо го караше да вярва на всяка дума, която чуваше.

Гледката беше странна. Докато проповедникът водеше мъжа за ръка, Сей за кратко зърна очите му. Бяха черни. Почернени с нещо, сякаш с въглен. Сей извърна поглед и продължи по улицата. Накрая стигна стара сграда. На нея имаше дървена табела с голям надпис: „Консултант. Фердинанд Алатристе.“ До вратата стоеше едър портиер и няколко души чакаха на опашката, но той ги отпращаше един по един.

— Имам пари! Пусни ме!

— Мосю не е в настроение днес. А и той има обича да пробира клиентите си.

— Как да ги пробира? Казваш, че съм беден ли?

— Казвам, че сте… недостоен за вниманието му — каза едрият мъж и започна да оглежда ноктите си.

Това разяри клиента и той изръмжа:

— Не съм шибан работник! Имам пари!

Започна да пребърква джобовете си, но едрият пазач само размаха ръка пред лицето му и го отпрати.

— Вие, господине? Мога ли да Ви помогна? — портиерът попита Сей.

Сей прецени, че трябваше да бъде или изключително любезен, или крайно високомерен, ако искаше да постигне нещо. Избра второто.

— Бих искал да видя консултанта.

— Той днес не е на разположение.

— Виж, последните дни ми бяха… интересни. И аз не съм в настроение. Кажете на шефа си, че го чакам!

— Но сър…

— КАЖЕТЕ МУ, ЧЕ ГО ЧАКАМ!

Сей успя да произведе най-глезената и високомерна физиономия, на която бе способен. Постара се да имитира хлапето, което бе пребил предния ден. Това стресна портиера. Той погледна отново към костюма. Замисли се и почука на вратата.

Щеше да е по-лесно от очакваното, помисли си Сей. Всички се стряскаха от чин и положение, тук, или в Бяла Планина.

Портиерът потропа отново. Отвътре се чу глас:

— Даа, идвам…

След няколко минути вратата се отвори. Човекът, който излезе, изглеждаше сякаш току-що се бе събудил. Имаше полуотворената роба, подпухнало лице и тънки, вирнати мустаци. Това ли беше „Мосю?“

Очите му се отвориха, доколкото можеха. Той изгледа Сей от глава до пети и въздъхна:

— Влез!

Лъх на алкохол и парфюм се блъсна в Сей, докато следваше мъжа по опушения коридор. Той бе настанен в мек фотьойл пред малка дървена масичка. Отгоре имаше чаша кафе. Сей бе вкусвал кафе само веднъж в живота си и му бе струвало много. Стаята беше пълна със странни предмети. Книги, пепелници, рисунки на непознати пейзажи. И тиха, пращяща музика, идваща от стара машина с въртящ се диск и игла. Гласът на жена, пееща на неразбираем език завършваше неловката атмосфера.

— Портиерът Ви беше груб!

Странният човек направи жест на Сей да замълчи и зачака със затворени очи до края на песента. Когато свърши, той каза:

— И Вие бяхте груб с него. Но един добър консултант първо трябва да направи клиентите си малко по-скромни, за да може да им помогне.

— По-скромни?! — Сей се надигна, за да си придаде важност. Но човекът просто се усмихна и отпи от чашата си.

— Името ми е Фердинанд Алатристе — каза той със завъртане на езика. Но варварите тук ме наричат „Мосю“. Произнасят го с такъв обиден акцент, че ми се завива свят. Но ги търпя. Добрият консултант е като добър актьор. Професионален до последно и напълно отдаден на работата си… ако пожелае да я приеме. Аз още не съм решил.

— Мога да си платя повече от добре! — Сей се усмихна, защото знаеше най-бързия начин да затвори устата на досаден търговец. Мъжът, обаче, не му обърна особено внимание.

— Със сигурност имате средства. От какво имате нужда?

— Трябва ми карта. Искам да правя търговия, но нямам доверие на картите, което купувам наоколо. Трябва ми нещо по-надеждно.

Сей повтори почти наизуст думите в бележника на баща си. Антон го беше инструктирал да си намери нов живот в Нарис и да купи карта на града.

— Карта? На Нарис?

— Не. Карта на света.

Консултантът повдигна едната си вежда.

— Карта на град е едно. Картата на света — това е нещо много по-скъпо… и незаконно.

Сей претърси джобовете си. Той извади шепа нулит и го сложи на масата. Когато го видя, чужденецът вдигна и другата си вежда, и челото му се набръчка като склоновете на Бяла планина.

— Това ми е подарък ми е от приятел — Сей продължи да рецитира сценария на баща си. — Знам какво значи и бих искал да се отърва от него. Разбирате ли какво имам предвид?

Чужденецът въздъхна и наля джин в кафето си.

— Бих искал да поиграем на една игра — каза той.

— Игра? Не съм дошъл за игри!

— Някой по-некадърен консултант би се впечатлил от толкова щедър дар. Но за да реша, дали да го приема, трябва да поиграем на една игра.

Сей усещаше, когато някой се опитваше да се пазари. Нулитът в джобовете му сигурно струваше повече от очакваното. Онзи просто искаше повече пари. Сей реши да играе.

— Чудесно — каза чужденецът. — На този свят има само шест вида хора. Любопитно ми е от кой вид сте Вие. Ще отговоря на въпросите Ви, но всеки отговор ще Ви струва един камък нулит. После Вие трябва да отговорите на един мой въпрос. Справедливо ли Ви се струва?

Сей кимна. Той приплъзна по масата най-малкия камък, който имаше.

— Е, имате ли карта на света?

Мосю се усмихна. Той взе нещо от един от рафтовете. Купа, пълна с малки каменни топчета. Извади две от тях и ги търкулна по масата. Сей едва успя да ги хване. Едното беше черно — от оникс, а другото — от син малахит.

— Това е най-добрата карта на света, която имам. Една за твоя свят и една за моя. Можете да попитате за карта на Великата Планина. Или карта на Нарис. Но светът не е само една планина. Има си истинско име, макар и много хора са го забравили. Черното топче се казва Манна.

Сей бе едновременно объркан и подразнен от отговора. По топчето от оникс нямаше нищо, освен няколко бели петна и пукнатини.

— Сега е мой ред. Кой е любимият Ви цвят?

— Любимият ми… цвят? Зелено… май? Що за въпрос е това?

„Значи определено не си номер четири“ — подсмихна се Мосю.

— Няма значение. Следващият Ви въпрос?

— Планината. Имате ли карта на планината?

— Имам три карти, които са много ценни за мен. Първата е карта на Нарис, Канта, Крит и търговските градове. Това е най-често срещаната карта, но в моята има някои не много легални маршрути. Втората карта, която имам, е на Греховните зами под нас. Аска, Микена, Бяла планина и куп други жалки градчета с жалки собственици. Чували сте за тези места, нали?

Сей кимна нервно.

— Третата карта съществува само в главата ми. Представи си, че този свят е Планина с три слоя, стоящи един над друг. Моята карта включва и четвърти, който зърнах само за миг, когато бях заточен на това място. Затова мога само да ти разкажа за него. Но историите ми ще ти струват доста повече.

„Заточен?“

— Е, мой ред! В кой сезон си роден?

— Кой… сезон?

— От това може да се научи много за характера на човек. Например, аз съм роден сред горещите ветрове на лятото, в място с дървета, култура и театър. Името му е… е, и без това няма да можеш да го произнесеш.

„Горещ въздух под налягане!“, помисли си Сей.

— Зима… — Сей сложи още един камък на масата. После попита:

— Възможно ли е… да се пътува през слоевете? За да плати за превоз на човек?

— Интересен въпрос. Искаш да изпратиш човек до Високите земи… или да откупиш някого от Греховните земи?

— И двете. Платих си за отговор! — сопна се Сей. Мисълта за Мая го накара за миг да загуби хладнокръвие и чужденецът го забеляза.

— Боя се, че спасяването на грешници далеч не е по възможностите ми. А и би струвало доста повече от това, което виждам на масата. Грешниците са ценна стока. Те струват много повече от размера на греха си. Цената им е цял живот труд. Не може просто да платиш дълга им. И така, господин инвеститор, искам да Ви задам още един въпрос.

Мъжът отиде до един от рафтовете и намери чифт стари окъсани дрехи. Той ги хвърли в ръцете Сей и попита:

— Колко ще платите за чифт стари дрехи?

— Какво… какво е това?

— Кажи ми… колко време си прекарал в изкупителен център? Защото изглежда, че сте живял под камък.

Ужасът върху лицето на Сей беше достатъчен, за да потвърди подозренията. Мустакът на чужденеца се вирна още повече.

— Е, господин грешник. Трябва да си призная, че си интересен тип. Но далеч не си велик актьор. Великите актьори на миналото имаха… определено отчаяние в очите си, определено… отдаване на ролята, която играят. Всъщност… мисля, че имам книга за това.

Сей тръгна да бяга, но Мосю го спря.

— Няма смисъл. Можеш да си тръгнеш и бързо да разберем колко струваш наистина… Или можеш да останеш на мястото си и да ми позволиш да си върша работата.

Мосю даде на Сей стара книга на име „Изкуството на актьора“.

„По дяволите… по дяволите!“

— Казах ти, клиентите трябва да бъдат сведени до земята, преди да може да им се помогне. Не си първият отчаян човек, който идва при мен. Но си от малкото, които успяват да заблудят колегата ми. Това само по себе си е впечатляващо.

Сей се огледа за раницата си. Чужденецът някак си я бе измъкнал изпод масата.

— Ще ти дам книгата безплатно. Приеми я като знак на доверие. За дрехите обаче ще трябва да си платиш. Те ще ти помогнат да останеш незабелязан в този град. Ще ти струват осем нулитни камъка.

Сей увисна на стола си. При що за човек го бе пратил баща му? Всички ли консултанти бяха като този? Той с мъка примъкна осем камъка по масата.

— Добър избор — рече консултантът. — Значи не си номер едно. Скромност и уважение — това е основата на всяка добра сделка.

„Добра за теб…!“ стисна зъби Сей.

— Колко ще ми струва… да стигна до горния слой?

— До горния слой? Момчето ми, толкова ли си закъсал, че да ме питаш подобно нещо? Няма да питам откъде си взел дрехите. Забавно ми е само като си го помисля. Но едва ли престъплението е толкова голямо, че да търсиш убежище… там.

Поне в това Сей бе успял да заблуди чужденеца. Той дори не подозираше колко голямо бе престъплението му наистина. Доверие… и скромност.

— Ще Ви дам каквото имам. Трябват ми пари само колкото да оцелея. Но трябва да стигна там.

„Интересно… Значи не си и номер пет.“

— Виж, хората, които отиват там… не се връщат. Те… се променят. Мога да ти намеря безопасно място за живеене за три камъка. Работа — за още два. Но не ме карай да те пращам на място, където сам не бих отишъл. Каквото и да си мислиш, че ще намериш, не си струва…

Сей не трепна. Той сложи още един камък на масата.

— Можеш ли да го направиш, или не?

„Не си… номер три…“

— Мога да го направя. Мога да те запечатам като стара консерва с риба от Греховните земи и да те пратя горе. Отрепките в този град го правят постоянно, макар че е незаконно. Клиентите им често умират по пътя. Ако не умрат, горе не ги чака нищо по-добро. С две думи, пътуването не е безопасно.

Сей настоя. Чужденецът въздъхна и му върна раницата.

— Имам един последен въпрос. Ако ми отговориш честно, ще помисля, дали си струва да рискувам с теб. В противен случай, ще те помоля да приемеш загубите си и да бягаш далеч от тук. Ясно ли е?

Сей кимна.

— Добре. Ако умреш там горе, някой ще скърби ли за теб?

Въпросът беше изненадващ. Сей не беше сигурен. Мълчанието му сякаш бе достатъчно за Мосю.

— Мамка му… номер шест…

Сей учудено надигна глава. Консултантът въздъхна примирено:

— Е, за съжаление предчувствието ми беше вярно. Трябва да те взема за клиент. Ако не те взема, ще отидеш при онези фалшиви свещеници от Братството, а те наистина ще те затворят в консерва с риба.

Мосю отпи от кафето си, остави го на масата и каза:

— Добре. Остави ме да се приготвя. Ще отнеме не повече от петнадесет минути. Момчетата в агенцията ще се зарадват, когато ме видят.

Точно петнадесет минути по-късно в стаята влезе елегантен мъж, в скъп бял костюм.

Сей не можа да повярва на очите си. Горчивото кафе приседна в гърлото му и той изкашля малко от него през затворена уста. Беше Мосю. Само за петнадесет минути той се бе превърнал в сериозен бизнесмен с ръкавели, вратовръзка и даже запалена цигара в ръка. Дори бе прикрил истинското си лице с лек грим, така че подпухналите му очи изглеждаха почти нормални. А Сей стоеше с широк невярващ поглед.

— Да тръгваме! — каза „актьорът“ с аристократичен тон. — Ако побързаме, ще хванем тези ужасни селяни в агенцията преди обедната им почивка.

* * *

— Знаеш ли защо ти помагам, господин Грешник? — Мосю попита, докато двамата вървяха през огряна от слънцето мъгла, покриваща улиците на града. Сей беше объркан от шума и помпозността наоколо. Хората тук обичаха да показват положението си. Той забеляза още няколко жени с очни татуировки, които показваха важността им.

— Помагам ти, защото си ми забавен. Не съм виждал човек с толкова малко познания за света.

— Помагаш ми, защото ти плащам цяло състояние! Не можеше ли поне да ми намериш прилични дрехи?

— Просяк, пък и с претенции! Кажи ми, какво е да бъдеш на тъмно толкова дълго?

— Какво е? Шибано, ето какво!

— Не можеше ли да изработиш дълга по нормалния начин? Този град е пълен с грешници, които са успели някак си да се измъкнат.

— Няма нормален начин. Не и когато носиш нечий чужд дълг. Когато си дете и плащаш за изцепките на някой близък, не може да не затънеш още повече.

— А, ясно. Е, в моя дом имаше една поговорка. Чувството за дълг е като красив принц. Но принцът има двама грозни братя. Старият се казва робство. Младият — безхаберие.

— Май не разбрах.

— Естествено. Идваш от място, където старият брат е убил другите двама. Но някои от нас са благословени с по-широк поглед върху нещата. Божичко, добре, че поне това ми остана.

Мосю се отплесна, сякаш си спомни нещо отдавна позабравено.

— Така и не ми каза в кой център си бил продаден. Чувал съм, че всеки си има някакъв тъп номер, с който държи длъжниците. Едни използват хазарт, други разчитат на тежки наказания. Твоят от кои беше?

— Има ли значение? Няма да се върна. А и не съм бил „продаден“ от никого. Просто се озовах там.

— Бил си, и още как. Всеки дългов крепостник е покупка и печалба. Мислиш си, че онези, които събират дългове са същите, които притежават центровете ли? Ако ще ставаш убедителен актьор, господин Грешнико, трябва да знаеш най-основните факти. А, това ме подсеща — трябва да си измислиш ново име. Какво ще кажеш за нещо със „С“?

— Остави това, защо всички ме гледат така?

— Ами, заради дрехите ти. Превръзката на лицето ти значи, че си болен. Кашляй от време на време. Но не се престаравай, че да не опразниш улицата.

— Наоколо има ли пазар? Ще ти дам още един камък, ако купиш няколко неща вместо мен.

— Какво ти трябва? — усмихна се Мосю, знаейки, че Сей си нямаше и представа за обменния курс на нулита.

— Обикновен приемник и… слаб лъч.

— Слаб лъ… Божичко, наистина си живял под камък! Казва се „кликер“.

Сей се почувства крайно изостанал. Технологиите около него го учудваха. Той дори не бе виждал истински „слаб лъч“ — единствената му представа бяха чертежите на баща му. Знаеше само, че това бе устройство, което можеше да осъществява контакт през слоевете. Стара, забранена технология.

— Ако искаш да ти намеря такъв, ще ти струва два камъка. Тези неща се използват от контрабандистите, а рискът струва пари.

Сей стисна зъби. Този кожодер сигурно отново се възползваше от него. Но за да намери Антон, трябваше да си плати. Той се съгласи и двамата се приготвиха за пътешествието си през Нарис.

— Така и така ми одираш кожата… мога ли да задам още един въпрос?

— Вие „грешниците“ сте толкова подозрителни! За мен е обида да твърдиш, че вземам повече от необходимото!

— Откъде си?

Мосю продължи да върви с непроменено изражение. След минута, той каза само:

— И да ти кажа, не би ми повярвал.

— Опитай.

— Мястото, където съм роден, е доста далеч. За повечето хора тук, дори не съществува. Но още помня синьото небе и океана. Още помня представленията и свободния дух на градчето си. Както и да е, това е в миналото.

— Кажи ми още нещо. Тези номера, за които говореше, каза, че съм номер шест. Какво означават другите номера?

— Само по един въпрос, господин Грешник. А и не бих ти казал това, дори да ми платиш.

Двамата продължиха през шумотевицата на Нарис. Ярките гледки и силните звуци накараха Сей да се почувства като варварин, изплашен от всичко заобикалящо. Един от гигантските екрани грабна вниманието му. Това беше лицето на Паликс. Огромно, греещо върху екрана, със странни червени букви, течащи отдолу: „-31%“. Скоро числото се промени. „-34%“. Големи червени букви, незначещи нищо. Не след дълго на екрана се появи друга картина. Беше размазана снимка на ярка синя светлина, огряваща нощните облаци. Беше снимка на бягството му!

— Изглеждаш блед. Видя ли нещо? — Мосю погледна към екраните, но те вече се бяха сменили на друга новина. — Не припадай, преди да стигнем до агенцията. Не ти ли дадох нещо за ядене?

— Май забрави…

— А, я виж, стигнахме до пазара!

Пазарният площад беше още по-шумен, а хората изведнъж станаха по-грозни от преди. Несполучливи разкрасителни операции, несполучливи татуировки и доста по-съмнителни физиономии. Сърцето на Сей застина, когато двама униформени мъже се запътиха към тях. Но Мосю запази хладнокръвие. Той кимна уважително към единия.

Полицаят не върна усмивката. Изпитото му лице остана твърдо като желязо и той продължи напред.

— Тези двамата съм ги подкупвал много пъти. Но не съм ги виждал в такова настроение… Е, както и да е, това е мястото. Тук ще намериш всичко. От обикновени лекарства до забранени технологии. Ако още не си се отказал да пътуваш там горе, ще ти трябват лекарства против повръщане.

— Забранени технологии?

— Машини, лекарства… Всичко, което може да се използва като оръжие. Всичко е забранено от онези там горе. Те са блокирали цялата търговия между слоевете, освен това, което им изнася. Но контрабандистите намират начини да се докопат то тях. Например, има една секта на име „Братството на съдбата“. Имат лекарства, които могат да променят мозъка ти. Едно хапче за „временна глупост“ и ще повярваш на всичките им глупости за „вярата“ и „Бога“ им. Мамка му, крадат ми толкова много клиенти…

„Временна… глупост?“

— Затова те предупредих, да не ходиш там горе. Но твоята глупост не е временна. Както и да е, отивам да купя кликера. Стой тук, връщам се след малко!

Мосю изчезна между сергиите с два нулитни кристала в ръка и Сей остана сам в гъстата навалица под тътена на шумната музика. Всичко беше някак си нереално — той дори не можеше да види върховете на сградите, под които стоеше. Наистина ли имаше още нещо там горе?

— Е’, приятел! — чу се глас от тълпата. — Искаш ли ’си купиш малко ’апчета?

Беше потресаващо грозен мъж, носещ маска на лицето си. Той протегна ръка, за да се здрависа.

— Ъ… какво?

— Е’, приятел! Искаш ли да си купиш малко подобрители? Тия ше те направят красив като богаташ! Ше си намериш някоя хубавица да те издържа — намигна той. — А тия сменят цвета на косата… може би. Или на кожата, забравих. Хм… имам „красиви очи“… а, и „прекрасна кожа“.

Сей изгледа човека. Той определено нямаше „красиви очи“ и „прекрасна кожа“. Ако лекарствата вършеха някаква работа, щеше да ги е използвал върху себе си.

— Махай се! Не виждаш ли, че съм болен?

Сей се изкашля, но това сякаш не отблъсна странния човек.

— Е то и аз съм болен! Мислех си, че си от нашите!

— Мамка му! — Сей дръпна ръката си и я избърса в другия си ръкав. Продавачът се намръщи и изчезна в тълпата.

— Мамка му! — повтори Сей и продължи да чака Мосю.

Краката му го боляха. Повече от половин час човекът, взел нулита му не се върна. Сей стоеше по средата на този пазар като просяк и привличаше все повече погледи на презрение и погнуса. Бяха го изиграли. Защо не го бе видял по-рано?        Всичко беше измама. Той се почувства като най-големия глупак на света. Трябваше да бяга. Трябваше да се измъкне бързо! В този момент той чу познат глас.

— Воала! Успях да намеря слабия Ви лъч!

Беше Мосю. Той държеше нещо, увито в малък вързоп. Беше машина, която изглеждаше като стар, ръждясал телескоп. Сей го разгледа с любопитство. Имаше истински лентов мотор, за какъвто само беше чувал от баща си. Толкова сложна машина, че никой не знаеше как работеше. Той завъртя малкия вал отстрани и се чу слабо цъкане. Моторът работеше на малки стъпки, толкова фини, че се изплаши да не го счупи. Но това, което най-много изненада Сей, не бе машината, а човекът, стоящ зад нея.

— Е, съмняваше ли се в мен? Хайде, господин грешник, новият ти живот те чака!

* * *

Стъклените врати на Агенцията за далечен износ се отвориха и двамата мъже се насочиха към рецепцията. Мосю извади карта с номер от вътрешния си джоб и я подложи под скенера във фоайето. До него вървеше Сей, вече без превръзка на устата си. Чу се тракащ звук и по дългия конвейер в съседния коридор се плъзна редица от огромни контейнери, които преминаха един по един през портата.

— О, не… — единият от служителите на рецепцията прикри лицето си с ръка и сръчка колегата си. — Пак… пак е онзи!

— Господа! Радвам се, че Ви виждам отново! Може ли да прескочим формалностите и да се видя направо с ръководителя Ви?

— Съжаляваме, но той в момента е… — подхвана вторият служител, но първият го прекъсна притеснено:

— Аз… ще му звънна веднага. Моля, изчакайте. Той ще се зарадва да Ви види. Сигурен съм, че ще иска да Ви обслужи възможно най-бързо! — каза той с насилена усмивка.

— Какво ще пращате този път? — попита подозрително вторият чиновник. Мосю открито се подразни от въпроса. Той изчака няколко секунди и отговори назидателно:

— Картофи.

Той успя да го каже по такъв снизходителен начин, че двамата веднага изгубиха интерес да продължат разговора. Те мълчаливо изчакаха още няколко минути и скоро от близката врата се показа лицето на пълен, плешив мъж.

— Заповядайте… — рече мустакатото лице през малкия отвор.

Сей и Мосю влязоха в кабинета на началника на агенцията. На бюрото му имаше голяма кана с кафе, но той не предложи нищо на гостите си — очевидно искаше срещата да мине възможно най-бързо.

— Разбрах, че ще изпращате хранителни продукти за Високите земи. Предполагам, по стандартния начин?

— Разбира се — отвърна Мосю. — Ще използваме същия подизпълнител, както всеки път. Нарис Граундлайн. Имате думата ми, че агенцията ще получи високи оценки както от нас, така и от тях.

Сей мълчеше през цялото време и си даваше сериозен вид, но началникът разбираше много добре към кой от двамата трябваше да се обръща.

— Вижте… — каза с неудобство той. — Нарис Граундлайн не са най-престижния транспортьор. Миналия месец една от капсулите им се разби и се наложи да ни правят проверка. Мога ли да Ви предложа нещо по-качествено?

На лицето на чужденеца се изписа силно възмущение.

— По-качествено? А може би аз трябва да намеря по-качествена агенция! Такава, която не упражнява натиск върху избора ми на подизпълнители! Повярвайте ми, това ще се отрази върху рейтинга Ви!

— Съжалявам… не исках да кажа това. — Усмивката на управителя беше толкова насилена, че изглеждаше болезнена. Сей не беше виждал такава комбинация от стегнати мускули върху човешко лице. — Разбира се, Нарис Граундлайн е чудесен избор!

Мосю отново се усмихна. От многото роли, в които се бе въплъщавал през живота си, той за кратко бе работил като адвокат и никога не пропускаше да го натърти.

— Ще попълня документите сам. Искам да се подсигуря, че този път ще маркирате стоката ми правилно. За бога, твърде късно ли е да подам жалба за онзи случай? Какво ще кажеш?

Сей кимна автоматично, като не стана ясно дали искаше да каже „да“ или „не“.

— А, няма нужда… Пратката ще е готова за по-малко от час! Моля, изчакайте в столовата и се почерпете за сметка на агенцията!

Сей беше впечатлен. Той не беше очаквал всичко да мине толкова бързо. Мосю наистина беше добър. Ролята му прилягаше толкова добре, че беше почти плашещо. Нещо в лицето му обаче издаваше леко притеснение.

— Какво има? — попита Сей.

— Нищо. Просто си мислех за дома…

Мосю отключи вратата към товарното помещение и я затвори зад себе си. Пред двамата се разкри голяма платформа, пълна с контейнери, главно плодове, на път за горните слоеве.

— Наистина са картофи… — каза Сей, когато Мосю посочи контейнера, в който трябваше да се намести.

— Разбира се, какво очакваше? Няма да ти е много просторно, а и повярвай ми, капсулите са бавни. Но ако не хванеш някоя болест, всичко трябва да е наред.

— Ами онази капсула, която се е разбила преди няколко седмици?

— Е, винаги има такава възможност. Но не мисля, че това ще те откаже. Забравяш, че вече знам що за човек си.

— Изглеждат… развалени!

— Вътре има чувал, ако те е гнус. За още един от онези нулитни камъни, можех да ти уредя нещо по-добро. Но трябва да ядеш нещо, когато стигнеш горе.

Сей провери колко камъни му бяха останали. Не бяха много.

— Надявам се да намериш това, което търсиш.

Нещо трепна в гласа на Мосю, но той бързо прочисти гърлото си. Когато Сей се престраши да влезе между развалената контрабанда, той затвори капака и натисна бутона на конвейера, който бавно задвижи конвейера. Един по един, контейнерите се наредиха в линия и се насочиха към изхода, където огромна метална ръка ги повдигаше и товареше в транспортните капсули.

— Така и не ми се довери достатъчно, за да ми кажеш истинското си име. Но ще ти кажа моето. Там, откъдето идвам, Фердинанд означава „спокойно пътешествие“. Надявам се и твоето да е такова.

Мосю Фердинанд тропна още веднъж по контейнера, за сбогом. Не очакваше грешникът да го чуе през дебелия метал.

— И благодаря, че ме накара да си спомня за дома си. Трябва да е красив по това време на годината. Пожелавам ти да го видиш някой ден.

„Казвам се Вей“ — изкънтя глас отвътре. Закъснението в отговора накара мустака на Мосю да щръкне отново. Не очакваше да бъде чут. Във всеки случай, това вече нямаше значение. Онзи страх, скрит дълбоко в съзнанието му, се бе оказал оправдан. Четирима въоръжени мъже преминаха покрай тесния прозорец на товарното помещение, погледнаха навътре и когато видяха Мосю, се затичаха към вратата.

— Отвори! В името на Бяла планина и Комодор Паликс, отвори тази врата!

— Какво ли щях да кажа… А, да, книгата. Надявам се да я прочетеш — каза си Мосю, докато чакаше надзирателите да разбият вратата.

— Какво става? — каза Сей и опита да надигне капака. Беше заключен.

„Ти… си знаел… Знаел си, че ме преследват!“

— Питаше ме и за номерата. Е, ще ти кажа. Вече е късно да го пазя в тайна. Номер едно — прекалено глупав. Номер две — прекалено отчаян. Номер три — прекалено себичен. Номер четири — прекалено скучен. Номер пет — прекалено алчен. Номер шест…

Още един тропот. Вратата беше на път да поддаде.

— Номер шест… — той погледна към надзирателите с усмивка. — Твърде прибързан.

Грамадната роботизирана скоба повдигна контейнера на Сей, обърна го настрани и го натовари в капсулата. Отвън се чу силен тропот, металната врата се огъна и се сгромоляса с тежък звук.

— Здравейте, господа! — каза Мосю с отворени ръце, гостоприемен както винаги. Двама надзиратели от Бяла планина се насочиха към него, без да спират.

Докато машините водеха капсулата на Сей през тунела, той дочу звуци, идващи отвън. Беше шум, който можеше да познае дори насън, защото го бе чувал много пъти. Несъмненият звук на човек, пребиван почти до смърт.

Сей усети мачкаща болка в сърцето си. Не бе очаквал подобно нещо. Никой в Бяла планина нямаше достойнството на този мъж. И от това болеше най-много. Той опря глава в студената стена на контейнера и затвори очите си в тъмнината. Вече никога вече нямаше да има толкова спокойно пътешествие.