Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,6 (× 29 гласа)

Информация

Форматиране
maxprodanov (2018)

Издание:

Автор: Максим Проданов

Заглавие: Вълка на Нул

Издател: Читанка

Година на издаване: 2017

Тип: роман

Националност: българска

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7563

История

  1. — Добавяне

Мая

Тълпата бавно и хаотично се стичаше към входовете на огромния стадион. Изглежда никой не беше останал равнодушен към идващото състезание, защото дори мършави и дрипави грешници, които изглеждаха без пукната пара, бяха решили да изпробват късмета си днес. Затворниците на трите града оживено спореха, веселяха се и крещяха един на друг през високите метални заграждения.

„Мърдай, ряпо!!!“ — извика ядосано мъж в работнически дрехи, оцапани с кал и син прах от стените на подземията — очевидно миньор от Нул.

„На ряпа ли ти приличам бе, къртицо проста?!“ — отвърна високо друг, боядисал лицето си в цветовете на Механика.

„Говорех на онази дебела ряпа ей там! Мърдай!“

Грамаден работник от Планте се огледа изненадано, но не разбра какво става и продължи спокойно напред.

„Остави го, този е оглушен…“— каза с утихващ яд един от работниците. — „Мамка му, добре че не работя на проклетите полета…“

Трите града знаеха как да си влязат под кожата. Миньорите мразеха берачите от плантацията, а техниците мразеха миньорите.

Млад, чернокос миньор се изправи на пръсти и се провикна над шумната тълпа:

— Ей, Ранк! Ранк!

Прегърбеният старец се обърна и присви очи.

— А, Сей! Ела, ела! Дай да ти покажа какво си купих за състезанието!

Старецът бръкна в хартиената торба, която носеше със себе си и започна да вади някаква огромна, лилава шапка.

— Прибери я, сигурен съм, че никой няма да те сбърка за нормален човек — поклати глава Сей.

— Я кажи ти какво си приготвил, момче… Мога ли да погледна? — Ранк посегна любопитно към торбата, която младежът носеше на гърба си, но той се дръпна назад.

— Ти всеки ден ли ще ме питаш едно и също? — подразни се Сей. — Кажи ми, виждал ли си Мая? Исках да говоря с нея преди състезанието, но не беше в стаята си.

Старецът свали ръката си и се засмя.

— Знаех си, че ще ме послушаш, посерко! Значи най-накрая ще отидеш да поговориш с нея. Каквото и да си замислил за състезанието, трябва да й кажеш. Не е хубаво да оставяш нещата незавършени.

— Ще ми кажеш ли къде е, или не?! — ядоса се Сей.

— Мисля, че я видях преди малко до входа… Трябва вече да е влязла…

— До входа? Сигурен ли си?

— Редеше се на опашката заедно с онова… бедното хлапе с раздърпаните дрехи… как му викаха… — Какавидата… Не… Скакалеца. Сигурно пак му помага с храна. Нали я знаеш?

— Какви ги говориш? Скакалеца ли?! — викна ядосано Сей и започна да си пробива път към входа.

— Чакай де! Проклето хлапе… — Ранк разочаровано прибра шапката си обратно в торбата.

Сей разбута тълпата и се промъкна в стадиона. Под крехкия стъклен покрив на широкото преддверие буйстваше същински цирк, както преди всяко състезание: работниците разглеждаха последните си покупки и обменяха критики и препоръки. Шапки, костюми, музикални инструменти, всички нови придобивки получаваха последен преглед преди състезанието. Сей се огледа и забеляза кръглата глава на Чобан Маркелис. Брат му Самбан бе прегърнал здраво Мая и говореше нещо в ухото й. Погледът на Сей се смрази. Той се промъкна през навалицата и застана пред старата си банда, поне това, което беше останало от нея: братята Маркелис, Скакалеца, Глухия Канон от Планте и двама техници от Механика.

— Какво става, момчета? Готови ли сте за състезанието? — каза спокойно Сей. През последните месеци той бе станал толкова добър в скриването на истинските си намерения, че дори не погледна към Мая.

Самбан Маркелис обърна поглед към Сей и се ухили злобно. После хвана Мая за гушата и с рязко движение я бутна на земята. Момичето се опита да се изправи, но Скакалеца клекна до нея и притисна главата й към земята. Червената й коса се разпиля по мръсния мрамор. Някои от работниците хвърляха кратък поглед надолу, но не смееха да кажат нищо. Поклащаха глава с неодобрение и продължаваха напред към вратите на стадиона.

— Ти подиграваш ли се с нас, Сей! Да участваме в състезанието, а? — Самбан пристъпи бавно към бившия си водач. — Знаеш ли, вече една година те гледаме и си мислим, Сей… Ходиш като един от нас, правиш се, че още имаш нещо общо с бандата… Но какво се оказа? През цялото време си правил свои сметки зад гърба ни!

— Какво? — Стисна зъби Сей.

— Знаеш какво. Снощи се прибираме от работа и решаваме за последно да преброим колко пари сме събрали за голямото състезание. И знаеш ли какво откриваме? Ами… откриваме, че 60 монети някъде се губят. Всеки ден докато отборът е бил в мината, някое мишле ни е вземало част от спечеленото. И после се зачудихме — кой би се осмелил да краде от нас, при това всеки ден?

Сей обърна поглед към Мая.

— Май почваш да загряваш! — усмихна се Самбан — Докато е почиствала стаята ни, малката кучка всеки ден ни е очиствала и от спечеленото! Знаеш какво е наказанието, нали?

— Слушай, Самбан… — Сей започна да осъзнава колко дълбоко бе загазила Мая. Момичето беше вземало пари от бандата, за да ги даде на Ранк, а кражбата бе един от трите големи гряха в мините на „Бяла Планина“ и се наказваше със смърт.

— Знаеш какво ще стане, ако кажа на арбитрите какво сте направили, нали, Сей? — изсмя се Самбан.

Сей се проклинаше, че в джоба му не бе останала и една монета, с която да усмири Самбан. Единственото ценно нещо, което имаше в момента, стоеше в торбата на гърба му. Нулитът, с който бе заредена машината, обаче, нямаше никаква цена извън рудника. За грешниците той бе просто безполезен син пясък, а за надзирателите — открадната стока.

— Слушай, Самбан! 60 монети не са много. Ако изчакаш, ще ти дам…

— 60 монети? Не, не… — Тонът на Самбан стана студен и безжалостен. Той приближи глава до ухото му и каза: — Искам нещо друго от теб, Сей. Искам да отидеш при тази кучка и да й кажеш, че вече не я познаваш. Ако искаш крадлата да остане жива, ще го кажеш в лицето й, така че да разбере, че вече не ти пука за нея! После ще се обърнеш, ще излезеш навън и няма вече да се мяркаш пред очите ми! С приятелчето ти ще се скриете някъде, ще си работите спокойно и няма да ви закачам повече. Вече не познаваш нито мен, нито нея…

Сей започна да разбира. Самбан искаше да го унижи. Да обедини старата банда около себе си и да привлече старите членове, които отказваха да се върнат. Сей стисна зъби, всички сили и емоции напуснаха тялото му. „Защо по дяволите всичко трябва да се провали в последния момент? Сега машината е по-важна от всичко…“— помисли си той и отчаяно сведе глава. После пристъпи напред и каза хладно:

— Скакалец, стани!

Скакалеца обърна поглед към Самбан за разрешение, след което позволи на Мая да се изправи. Той я избута към Сей и тя се спря в ръцете му.

Отново слаба. В очите му имаше разочарование. Той си спомни за решителното момиче, с което някога се бе надпреварвал из прашните улици на Нул. Беше също като него — бурна до лудост. Като малка Мая се кълнеше, че ще стане по-бърза от него, че ще избяга от съдбата си на жена в Бяла Планина. Тя се кълнеше, че по-скоро ще умре, отколкото да живее като прислужница. Другите жени се примиряваха със слабостта си, ставаха майки на нови поколения роби, но тя щеше да е различна.

Мечтите й бяха повехнали една подир друга. Сей бе станал по-бърз, по-силен, а тя бе започнала да изостава, макар че даваше всичко от себе си. Накрая не й бе останало нищо друго, освен да тича след него.

— Глупава принцеске… Не виждаш ли, че вече съм мъртъв?

Мая надигна глава. Думите на Сей я накараха да си спомни за онова бедно момче без баща, което бродеше гладно из улиците на Нул. В най-слабия си момент той беше направил лудото обещание да завладее Бяла Планина и тя още помнеше думите му и вярваше в тях.

— Някога ти обещах, че ще променя този свят. Обещах на всички ви, че ще направя нещо, което ще разплаче боговете. Наистина ли ми повярвахте?

Мая отказваше да се вслуша в думите му. Той обаче каза на висок глас, така че дори Самбан да го чуе:

— Излъгах всички ви! Напълних главите ви с обещания, на които само глупак би повярвал! Глупаци сте, че ме последвахте!

Дори някои от старите членове изтръпнаха при тези думи.

Сей се приближи към момичето и каза:

— Знам защо го направи. Искаше да ме притиснеш към ъгъла, да ме накараш да се върна към миналото. Но Вълка на Нул е мъртъв. Не искам да те виждам повече, Мая. Не ме следвай повече!

В тълпата, която преминаваше покрай ставащото, имаше няколко човека, които стояха на мястото си и гледаха невярващо към Сей. Това бяха членове на старата банда, извикани, за да видят падението на Вълка. Мъже и младежи, обединени около обещанията на Сей, около силата и гордостта му, сега го гледаха със съжаление. Самбан се усмихна. Той беше постигнал целта си. Оставаше само последният удар.

Той бръкна в джоба си и извади дребна кафява монета. Беше малък пазарен жетон, едвам достатъчен да купи храна за един ден. Той протегна ръка към Сей и каза с усмивка:

— Продай ми я…

Сей погледна към дребната монета, която Самбан държеше между пръстите си.

— Какво?

Продай ми я! — каза водачът на бандата през ехидна усмивка. — Не ме ли чу?

На Сей му трябваха няколко секунди, за да разбере напълно какво се опитваше да направи Самбан.

— Продай кучката си на мен! Вече не ти пука за нея, нали? Искам да го чуя от теб. Искам всички да го чуят. Продай ми я.

„Да я продам“. Така ли искаш да ме унижиш докрай?

Сей пристъпи бавно напред, към лъщящата монета. Мая стисна очи, защото беше толкова болезнено да гледа. Човекът, когото тя уважаваше, когото обичаше, щеше най-сетне да разкъса последното, което ги свързваше. От устата на Сей се отрониха само няколко думи. Тихи, като изречени от бълнуващ човек, прегърнал смъртта като добър приятел.

— Кажи ми, Мая… наистина ли искаш да ме настигнеш?

Тя надигна очи.

— Тогава не поглеждай настрани…

Кръвта на Самбан изведнъж се забави във вените му, сякаш само за секунда бе видял нещо старо и забравено. Бандата усети, че нещо не бе наред, но преди да разберат какво става, Сей сведе глава и се хвърли към недоумяващия Самбан, поваляйки го назад. Той грубо сграбчи гушата му, с едната ръка откъм гръкляна, другата откъм тила, и стисна с всички сили. Жилите на ръката му изскочиха, а хватката му се затегна. Беше като битките в старата банда — бързи и грозни. Самбан опита да помръдне ръцете на Сей, но пръстите се бяха впили в гръкляна му. Как по дяволите му бяха останали толкова сили?! От устата на Самбан изскочи посинял език — животът в очите му гаснеше бързо. На лицето му се четеше недоумение и страх, а зъбите на Сей блестяха в свирепа бяла усмивка, погледът му бе празен и жесток, както когато беше водач. Всичко на света вече бе изгубило значение. Всички от бандата се бяха смразили. Никой не вярваше на ставащото. Пред тях стоеше Вълка на Нул в своята стихия.

— Оо… остави ме!!! Поммм — изстена Самбан с последни сили. Но Сей не го чуваше. В погледа му вече нямаше никакъв разсъдък. С последните си сили той искаше единствено да сложи край на живота на Самбан Маркелис, да спечели спокойствие за себе си и за Мая.

„Самбан… ти сам си го изпроси!“ — прошепна Сей и посегна към раницата на гърба си. Той напипа малък цилиндър, който се опита да завърти. Преди да го направи обаче, от тълпата се чу познат глас:

— Проклети посерковци! Третото поколение… с вас наистина е свършено…

Сей обърна глава, за да разбере откъде идваше гласът. В този момент Чобан се притече на помощ на брат си и ритна Сей с всички сили. Тялото му полетя встрани, а торбата падна от гърба му и се плъзна по пода. Самбан лежеше безпомощен на земята, а от гърлото му се чуваше грозно хриптене. Брат му се опитваше да го свести, а Скакалеца и Глухия Канон се затичаха към Сей и го притиснаха към земята. Той вече не можеше да помръдне — всички сили го бяха напуснали.

Свитата фигура на Побъркания Ранк се отдели от тълпата и се наведе към раницата.

— Не мога да повярвам, че сте готови да се избиете тук, за някакви дрънкулки. Сякаш сте намерили всички богатства на света в този затвор…

Някои от минаващите грешници изтръпнаха в страх. Бяла планина никога не трябваше да бъде наричана затвор. Но на стареца сякаш не му пукаше.

— Ранк! — погледна объркано Чобан Маркелис.

Сей протегна ръка към торбата си.

— Ранк… копеле такова! К… какво правиш?

Старецът сложи раницата на гърба си и се обърна към братята:

— А вие двамата… Мислех си, че сте по-добри от баща си. Този негодник Калемон Маркелис трябваше да гние тук, не вие. Кажи ми, момченце, какво ще прави брат ти, ако го оставиш сам тук?

— Н-н-не говори за баща ни, м-мизернико! — изръмжа Самбан с изтънял от болка глас.

— И двамата сте един дол дренки. Прибързани глупаци. Готови да умрете за онзи дето духа в гората. Само за някаква си слава?

Самбан гледаше злобно към стареца, но очите му ставаха все по-трезви.

— Наистина ли се надявахте да откраднете собственост на руум сървис, без Гос Харкс да разбере?

— Проклетата кучка крадеше от мен! Знаеш какво е наказанието, нали?

— И вие с брат ти в началото правехте същото. Как мислиш, трябваше ли да помоля директора по дисциплината да ви очисти? Или да пратят Чобан в Планте, там надзирателите обичат да си играят с новаците. Мислиш, че знаеш как да смачкаш човек в мините… Още нищо не си научил, момче. Третото поколение… вие сте само хлапета…

Старецът премина спокойно покрай бившата банда на Вълка и се приведе към двамата им водачи, които лежаха безпомощно един до друг.

— Донесох това, за което ми плати, Сей. Но както гледам, парите никога не са били твои. Е… сделката си е сделка. Това принадлежи на онзи с парите. — Ранк бръкна под дрипата си и извади нещо лъскаво, след което го постави върху гърдите на лежащия Самбан.

Погледът на Чобан изведнъж светна:

— С-Самбан… Самбан! Погледни!

В ръката си малкият брат държеше красивия жетон „Сребърен Комодор“, а до посинялата гуша на Самбан блещукаше голямата плоча „Златен орел“.

— Ннали… нали няма да ги оставиш така да се гаврят с теб!? — извика ядосано Скакалеца — Този дъртак обиди баща ти! Сега иска да простиш на копелето, което те нападна! Дявол да те удави, дръж се като водач!

Братята стояха на място и не казаха нищо. Скакалеца се обърна към останалите от бандата, но и те не помръдваха.

— Какво става тук?

— Млъкни, Скакалец… — прошепна Самбан.

— Вие полудяхте ли?! — Скакалеца ядосано грабна Ранк за яката и го удари в стомаха. Старецът се преви от болка.

— Можеш да вземеш всичко, Самбан! Не трябва да оставяме тези копелета живи! С мен сте, нали? — той обърна усмихнат поглед назад, в търсене на подкрепа. Първото нещо, което видя бе едрата фигура на Глухия, който скочи напред и го удари безпощадно. Скакалеца падна на земята и се сви от болка. Изкашля се безпомощно и обърна жален поглед към Канон:

— Какво по дяволите става тук?

По навик Глухия Канон се обърна към братята Маркелис за инструкции. Самбан му направи жест да спре, след което се изправи с помощта на брат си. Той стисна в ръка големия златен жетон, пристъпи бавно към Канон и го потупа по рамото:

— Спокойно, Глух. Той е нов и не знае…

Самбан се приближи до Ранк и се усмихна лукаво, след което му помогна да се изправи. Погледът на Скакалеца стана още по-недоумяващ. Все още разклатеният Самбан каза с прегракнал глас:

— Сигурно ще искаш да пусна и момичето?

Ранк обърна поглед към Мая и каза, кашляйки:

— Разбира се. Тя ми е като дъщеричка. Харкс не е единственият, който ще се ядоса, ако нещо стане с нея…

Самбан хвана „Златния орел“ и лукаво го размаха пред лицето на стареца:

— По-добре пази си дъщеричката, старче… Следващия път няма да има с какво да я откупиш.

Двамата техници клекнаха до стъписания Скакалец. Единият го потупа по рамото и му прошепна:

— Знаеш ли колко струва този жетон? С него Самбан може да спечели състезанието! Дори може да поиска разговор с Арбитрите! Знаеш ли какво означава това?

Двамата техници се усмихнаха в унисон.

— Значи, че бандата отново е жива! Ти… и ние, и Самбан… ще живеем като царе! Онези отрепки, които не искаха да се върнат, ще ни молят на колене да ги вземем обратно! Така че мълчи си и се радвай!

— А момичето?— изграчи Скакалеца.

— Глупако, вече целият „руум сървис“ е на наше разположение!

Самбан застана над Сей и бавно разтърка посинялото си гърло.

— Знаеш ли какво ще направя с теб след състезанието? По-добре се скрий! Ако те видя пак, си мъртъв!

Сей погледна към „Златния орел“ и каза:

— С мен отдавна е свършено, Самбан…

Самбан погледна с усмивка към останалите членове и прибра златния жетон.

— Вземи си кучката и се разкарай от очите ми!

Един по един старите членове се присъединиха към новия си водач и заедно продължиха към състезанието. Малцината наблюдатели, които очакваха някакво по-сериозно сбиване, въздъхнаха отегчено и продължиха заедно с останалите. Сей седеше върху мрамора и дишаше уморено. Въпреки цялата си омраза към Самбан, той никога не беше предполагал, че сбогуването със старата банда ще бъде толкова болезнено.

— Дъщеричка? Мечтай си, стар перверзник такъв! — чу се женски глас отнякъде.

— Трябваше да измисля нещо, хлапе! — засмя се Ранк.

Мая грабна раницата от гърба на стареца. Без дори да поглежда към нея, тя застана пред Сей и протегна ръка напред.

— Каза ми, че вече си умрял. Не искам да ровя в нещата на мъртвец.

В очите й имаше болка. Сей бе подготвен да изтръгне раницата си насила, но Мая вече не искаше да знае какво е намислил.

Сей бръкна в торбата и взе малка играчка. Даде я на Мая. Когато я видя, в очите й се появиха сълзи.

Беше медальонче. Малко детско медальонче с пластмасово цвете, избледняло и износено с времето. Приличаше на безполезна дрънкулка. Но това малко синджирче носеше стойност, която само те двамата разбираха.

Сей нарами раницата и се сля с гъстата тълпа, стичаща се към вратите на стадиона.

„Значи така, принцеске“ — каза си той. „Искаше да видиш, дали още съм жив. За мен вече е късно. Но ти още имаш време да се спасиш.“