Ричард Марчинко, Джон Вайсман
Взвод „Ехо“ (6)

Глава 6

Със спирания и тръгвания отминахме три пресечки надолу богат на серни изпарения метър след богат на серни изпарения метър, докато стигнахме до очевидния Проблем. Измъкнах глава от прозореца, за да погледна. Не виждах нищо. Затова излязох и застанах на задната броня, за да разширя перспективата си. Видяното ми напомни за Кайро в ден с натоварено движение, или Мексико в добър ден. Очевидно бяхме се натъкнали на кръстовище от ада. Двадесетина метра напред от нас четирите ленти на шосето се пресичаха от един булевард с шест ленти, който излизаше под странен ъгъл. Изправих се на пръстчета и изпънах врат. Посрани боже. Там, в другия край на кръстовището, имаше трети булевард с една, две, три, четири ленти. И той беше задръстен.

Така уличните ленти ставаха четиринадесет, пълни с коли, които не отиваха никъде, с усложнения от двойно и тройно паркирани коли, пешеходци, магарешки каруци и велосипеди. Да, светофарите не работеха и, не, нямаше нито един полицай на сцената, който да ръководи движението.

Извърнах глава, за да проверя какво става отзад. Познайте: мерцедесът не се виждаше никакъв.

Което ми се стори странно. Както вече знаете, той беше се лепнал за задната ни броня като с шибано лепило, откакто излязохме от хотел „Гранд Европа“, като грижливо поддържаше дистанция от две коли.

Е, това е движението в Баку. Бяхме се отърсили от преследвачите си, без дори да се насилваме. Махнах се от дизеловите изпарения и пушливи ауспуси обратно в таксито и треснах вратата. Шофьорът отърси парченца храна от огромния си гъст мустак и сви безпомощно рамене. Не ми казваше нищо ново. Аз се облегнах, поех изпарения и се замислих за главоболието, което щях да развия до срещата си с майор Еванс.

Затворих очи и загубих следите на времето. Когато ги отворих, установих, че не сме мръднали и двадесет метра. Но поне бяхме на две коли разстояние от кръстовището.

Отново затворих очи. После ги отворих рязко. Защото през мъглата от въглероден окис в мозъка си (и сякаш от голямо разстояние) дочух уникалния, характерен звук на ускоряваща оризова ракета, чието виене се усилваше все повече над околния шум. И в този момент, както се е случвало толкова често преди, косата на тила ми си застана право нагоре и корабната сирена в мозъка ми ревна: „уау, уау — гмуркай се, гмуркай се!“.

Преметнах се през предната седалка точно когато големият червен мотоциклет с виещ двигател се промъкна между раздрънкания автобус зад нас, огромния камион-влекач откъм десния ни фланг и колата, пълна с туземни костюмирани азербайджанци зад задната ни броня. Изтърколих се наляво, рязко дръпнах шофьора от седалката, преметнах го през себе си и грубо, вулгарно и похотливо се пъхнах зад волана и поех контрол върху колата.

Предполагам, че шофьорът пищеше и крещеше, но честно казано, не чух нищо. Точно в този момент всичко се развиваше в онзи вид забавен кадър, характерен за повечето схватки.

Мотоциклетът удари спирачка, зави рязко и излезе откъм десния ни борд на опасно близко разстояние. След това спря малко пред задното стъкло. Обърнах се назад и надясно и погледнах право в огледалните, стигащи до слепоочията очила на Лунното лице. Той не реагира забележимо, само дето даде малко напред. В този момент се взрях в момчешкото лице на облечения в кожено палто пътник. И в заглушителя върху цевта на полуавтоматичен пистолет „Скорпион“, калибър 0.32, който той държеше с една ръка на нивото на лицето ми. С онова безупречно внимание към подробностите, характерно за обучените наблюдатели и за онези, на които им предстои да умрат, забелязах, че Коженото палто си гризе ноктите.

В този миг осъзнах, че няма време да се концентрирам върху подобни лайнарщини. По дяволите да вървят кръстовищата. Не. По дяволите да вървят всички коли. Включих на предавка, ритнах газта докрай, праснах колата пред себе си и я избутах напред. След това включих на заден и ударих колата с разкрещелите се азербайджанци зад мен. После отново на първа скорост, като рязко извих волана наляво и се вмъкнах слепешката в кръстовището точно когато стъклото на задната врата се пръсна. Чух удара на куршумите в шасито, когато разкъсаха седалката. Но и пет фъшкии не давах за тапицерията.

Ударих странично едно малко камионче, което идваше отсреща. Лошо, мамка му. Ударих спирачка, натиснах съединителя. Дадох на заден, опитах да ударя оризовата ракета с предната част на колата, но кучият син беше се отдръпнал достатъчно, за да се спаси. Е, поне шибаният пистолетаджия се държеше да не падне. Което означаваше, че не стреля по мен.

Мамка му — ударих спирачка точно навреме, за да не се ударя отстрани в един голям камион. Отново извих глава надясно. Пак мамка му — оризовата ракета не се отдалечаваше и scheißkerl-ът^[1] отново беше вдигнал шибания картечен пистолет с една ръка за втори опит.

Дадох на заден, завих и тръгнах наляво. Нямаше изход. Върнах се, дадох на заден, а после се промъкнах край камиона на подскоци, с удари по клаксона и с тръгване и спиране, за да не ме застрелят. Заглавих таксито между една кола и един камион и започнах да въртя волана наляво-надясно, за да ги удрям по калниците като намек, че трябва да ми се махат от шибания път.

О, да ми го начукат. С периферното си зрение видях, че мотоциклетистът отново се е изманеврирал зад мен и се гласи за нов опит.

Аз извих волана надясно, като му оставих избор да се откаже или да прескочи една цистерна. Той реши да се откаже, спря, върна се назад, а после диво зави наляво и ме изпревари рязко с осем, девет, десет метра и три коли. Хлапето със „Скорпиона“ се обърна и сложи цевта на пистолета над рамото си и към предното ми стъкло. Не се притесняваше за нищо — щеше да стреля и да се моли, и ако убие дузина други хора, то толкова по-лошо за тях.

Е това им е лошото на шибаните днешни деца. Нямат никакво уважение. Не им пука да прахосват муниции — или пък невинни хора.

В този миг на небрежност Коженото палто подписа смъртната си присъда. Не беше по-различен от боклуците, които убиха невинните хора на пътя за Баку вчера сутринта.

Време беше да спра тези задници. Затова включих на задна скорост, изминах към три метра на пълна газ, после ударих спирачка, включих на първа, пуснах съединителя и се изправих върху шибаната газ.

Вижте, „Пежо“, особено старите дизели като това такси, имат безславната известност, че ускоряват бавно. Но това нямаше значение. Дори нямах десетина метра разстояние от мотоциклета, за да засиля, и не ударих кучия му син с повече от двадесет километра в час.

Но двадесет километра се оказаха достатъчно, повярвайте ми. Подкарах оризовата ракета пред себе си като шибана футболна топка. Шофьорът й се паникьоса и се изправи върху спирачката, което накара мотора да се хлъзне, да се отклони и да се прасне — прас — в шасито на един голям, дълъг камион.

Идеално ли се получи, питате? Не, защото не ги убих още там. Но предвид движението, това ми стигаше. Бръкнах в джоба си, извадих купчина гущери, рязко измъкнах шофьора от мястото за краката пред седалката и натиках банкнотите в ръката му.

След това, както моите приятели от полицията обичат да пишат в докладите си, „Субектът бързо излезе от колата, за да продължи с жестокостите и безредиците“. Превод: още не бях свършил работата си за сутринта.

С което искам да кажа, че посегнах и откопчах кобура на своя пистолет. Около падналия мотоциклет се събираше тълпа. Добрата новина беше, че Лунното лице се намираше в доста лоша форма — смъкнал беше повечето от скалпа си, когато се пъхна под камиона, и кървеше обилно.

Лошата новина беше, че и онзи с пистолета беше паднал — но не и припаднал.

Осъществихме визуален контакт с него, когато заобиколих около носа на стар автомобил „Зил“. Коженото палто може и да беше ранен. Но беше готов да действа. Измъкна се изпод падналия мотоциклет, размаха пистолета си наоколо, за да разкара тълпата, изкрещя цял куп думи, които не разбрах, и насочи дребното си оръжие към мен.

Изстрелите не се чуваха, но усещах как куршумите удрят около мен. Бутнах една млада жена настрани с лявата си страна, съборих двама мъже на земята, застанах пред една азербайджанка и грубо я блъснах, за да я накарам да се просне на палубата, след това вдигнах пистолета си нагоре, нагоре, нагоре, за да се прицеля, и изстисках три, четири, пет, шест, седем от своите патрони „Хидрошок“, които пистолетът ми обича толкова много.

Шумът направо разпръсна шибаната тълпа. Коженото палто можеше и да има шибан автоматичен пистолет, но никой не чуваше изстрелите му. Моят пистолет обаче вдигна шум колкото цял товар лайна. Затова аз се оказах човекът, предизвикал целия този хаос.

Но не забравяйте моята роля тук: аз съм Единственият, Официален, Заверен, Ори-джин-ах-ален и Законен Свиреп Воин®. Обичам смута, хаоса и бъркотиите — ако можех, дори бих им сложил търговска марка на свое име, мамка му. Затова стрелбата ми не беше идеална като на стрелбището. Но пък беше ефективна в бойни условия^[2]. Ударих го в краката и чатала — особено болезнено място за улучване от куршум. Очевидно Коженото палто не хареса онова, което му сторих, защото се сви на кълбо и опита да се скрие зад падналата оризова ракета.

Това ние тюлените наричаме КГОСНКП — Кофти Грешка От Страна На Коженото Палто. Ако някой стреля по вас и вие сте въоръжени, тюлените знаят, че трябва да използват всяка молекула от своята енергия, за да отвърнат на стрелбата. Защото, ако не отвърнете с изпепеляващ потискащ огън и не убиете копелето, което стреля по вас, вероятно ще умрете.

Точно както щеше да стане с този задник. Продължих да се движа към него: шест метра, пет метра, четири метра, като всяка секунда виждах целта все по-добре.

Пешеходците се разпръсваха. Усещах ги да тичат — размазани сенки в периферното ми зрение. Но истински виждах само Коженото палто, което ставаше все по-голямо и по-голямо пред мерника ми.

Голяма грешка. Огромна като моя Марчинков хуй. Гледах като в тунел. Което е бързият начин да се каже, че станах жертва на тунелното виждане. Не сканирах наляво/надясно, надясно/наляво. Не дишах, за да вкарвам кислород в дробовете си. Не правех нищо от нещата, които човек трябва да върши, когато се заеме с близък бой. И нека ви кажа ето сега, че близкият бой не трябва непременно да се извършва в малка стая или в самолет, или в лодка, където има заложници. Близкият бой може да се провежда навсякъде. И аз трябваше да си спомня това. Но никой не е идеален — дори moi. И така, не бях изобщо настроен към обкръжението си. Бях се фиксирал в една точка. Исках само да очистя оня гъз, а след това да се махам от Додж^[3].

Само дето бях забравил къде съм (във враждебна среда) и какво трябваше да правя (да проверявам не ме ли следят). И най-важното: напълно бях забравил за онзи с беемвето и двамата разбойници в мерцедеса.

Спомних си за беемвето, когато чух ревящия ауспух на големия швабски двигател да лети към мен, извих се, познах якето без ръкави и с надпис „UCLA“ и черните дънки, и загрях (светна ми крушката) кой е той и какво иска. Проправил си беше път през задръстването, като е бутал мотора си пешком и грубо е разблъсквал хората. Сега беше на двадесетина метра от мен и идваше, с неприятен поглед на сипаничавото си лице и малък пистолет, притиснат от ръката му към дясната ръчка на кормилото.

Помните ли Първото правило на Свирепия воин за влизане в бой? Аз го помнех — и знаех точно коя цел искам да елиминирам. Затова продължих и изпомпах четири бързи куршума в главата на Коженото палто, за да съм съвсем напълно сигурен, че ще остане на мястото си. След това, и едва след това се извърнах, за да се захвана с негодника на мотора.

Има мигове, приятели, в които при ситуации като тази ставам ясновидец. Има други мигове, като настоящия, когато ставам, по една или друга причина, небрежен, безхаберен, дори невиждащ основни факти от живота и истини от битието. Хайде да спрем достатъчно, за да направя преглед на затрудненото си положение.

Стоях посред едно шибано кръстовище на столицата на страна, чийто език не говоря, стиснал заредено оръжие, с което току-що бях застрелял говорещ местния език индивид. Сериозността на моята дилема стана непосредствено очевидна, когато, вместо да ме застреля, момчето на мотоциклета размаха пистолета си към мен и изкрещя нещо на тълпата шокирани пешеходци и закъсали шофьори.

Какво каза ли? Тъй като не говоря азербайджански, нямам никаква шибана представа. Но разбрах смисъла в момента, в който думите излязоха от устата му. Смисълът беше: „Тоя грозен кучи син с големия сплескан нос и дългата плитка току-що уби моя брат/братовчед/чичо/приятел и затова трябва да го обесим, копелето мръсно, на най-близкия стълб. Но преди да го окачим на въжето, минетчията му с минетчия, нека го бием, докато се посере, и да го разкъсаме на шибани парчета, за да му дадем урок, който няма да забрави.“

Виждате ли, в този момент всичко изведнъж спря. Като — тпрууу. Стоп. Стоп кадър, мамка му.

И в този момент, и в този момент цялата шибана тълпа се обърна към мен. И се разпищя. И се спусна към мен.

Ох, мамка му, ох, еба ти, ох, майната му на Дики. Това нямаше да е весело. Никак даже.

Някакъв шибан брадат азербайджанец сложи ръце на раменете ми. Аз го плеснах да се маха. Други двама ме стиснаха за жилетката. Ръгнах ги с лакът настрани. Опитах да се измъкна с приказки, но никой не слушаше. Тълпата освирепя и искаше само възможност да сложи ръце на мен и да ми навреди.

Тръгнах назад, силно, като праснах в гърдите едно трио мъже, които, ако се съди по бучките стара храна по мустаците, вероятно бяха роднини на моя таксиметров шофьор. Те отстъпиха и аз си запробивах път към относително безопасния далечен край на кръстовището, далеч от потрошената оризова ракета. Но това беше като да опитваш да спринтираш в претъпкано нюйоркско метро. Просто нямаше накъде да вървя. Нямаше място.

Двойка големи, грамадни мъже, които миришеха на чесън, опитаха да ме спрат, като ми направиха едновременно ключ на главата и на кръста. Аз праснах първия с лакът, който попадна в носа му. Той се хвана за лицето и отстъпи достатъчно, за да прасна с тежкия стоманен затвор на пистолета си Г2М^[4]. Ударих го доста силно. Оня отстъпи назад, като освободи и хватката си. Но вече ме хванаха други ръце, които стискаха, дърпаха, късаха дрехите ми и различните ми крайници. Жилетката ми се разкъса. Скъсаха и джоба на ризата ми. Една ръка дръпна плитката ми, от което главата ми рязко и болезнено отскочи назад. След това някакъв куродъх педал ме хвана за лявата ръка и не ме пусна. Опитах да се освободя, но успях само да го накарам да пусне ръката ми, да ме хване за малкия пръст и да опита да го огъне на юг. Аз се опитах да освободя шибания си пръст, но онзи не мислеше да го пуска. Може би искаше сувенир. Кой знае — пък и на кого му пука. Е, на мен ми пукаше. В края на краищата шибаният пръст си беше мой. След това една ръка в груба селска риза се уви около врата ми и стисна силно, като ме дръпна горе-долу в посока, противоположна на онази, в която отивах. Други ръце ме стиснаха през гърдите и ме задърпаха в друга посока. Изведнъж чух злокобно „пук“ и един студен като лед лъч от болка премина от дланта ми към мозъка. О, да ме таковат — онзи задник беше ми измъкнал шибания пръст от ставата.

Озверявах. Започнах да млатя, пляскам, ръгам с лакти и драскам с нокти, за да се измъкна от тълпата. Не исках непременно да наранявам тези хора, но никой не ми даваше право на глас, пък и със сигурност искаха да ми таковат задника.

Единственият възможен ход беше да стигна до кръстовището и да им избягам. Само че е трудно да избягаш, когато имаш пред себе си десетина души и те опитват да те съборят. Изкрещях:

— Махайте се, мамицата ви!

Никакъв успех.

Време беше за отклоняване на вниманието. Гръмнах с пистолета. Два, три куршума се забиха в черния асфалт на улицата. И тогава затворът застана назад — свърших патроните.

Оп. Кофти. Помните ли колко пъти съм ви говорил за броенето на патроните и колко трудно е да го правиш в бой? Е, сега виждате колко прав бях. Мамка му. Натиснах ударника, върнах затвора напред и напъхах пистолета в кобура, като се надявах, че никой няма да опита да го вземе.

А тълпата през цялото време ставаше все по-жестока и все по-агресивна. Проснах на земята един майкотаковач, който опита да ме фрасне с палка. Някъде в далечината чувах полицейска сирена. И приближаваше. Не исках, нито имах нужда да се разправям с полицаи.

Извиках „Махайте се!“ с онова, което е известно като Командирски глас. Свърши работа — донякъде. Дузината души около мен се поколебаха — някои дори отстъпиха.

Опитах отново. Този път с много повече заплаха в Командирския си глас. Мамка му — стана. Отстъпиха още. И тогава забелязах една тясна пролука за бягство. По-точно големият, тежък камион, който беше унищожил оризовата ракета, се намираше само на осем-девет метра от мен. Ако можех да стигна до него и да се пъхна отдолу, имах възможност да се измъкна. Тръгнах натам.

Но точно в този момент проклетият бент, изглежда, се скъса, защото шибаната тълпа се спусна върху мен и почти всички имаха бойни гримаси на лицата си. Двамата Грамадни мъже, в чиито погледи се четеше мисълта за убийство, водеха атаката. Беше ВЗД — Време За Действие, преди да ме спрат напълно. Започнах да удрям, шамаросвам и ритам, докато накрая се вмъкнах под големия камион.

Пощурял се измъкнах от другия край, на ръце и крака. ДНЛН. Добрата новина беше, че веднага стана очевидно, че хората от тази страна на кръстовището не бяха чули изнудващия вик на онзи с беемвето. Или пък не бяха го разбрали и затова не знаеха какво или кого да търсят. Лошата новина беше, че аз бях единственият, който бягаше от гневната, полудяла тълпа от другата страна на камиона.

Но пък тези хора не знаеха това. Не. Аз се извих и посочих към първия Г2М, чиято задъхана, червена, решителна мутра се показа изпод шасито на камиона.

— Той го направи — изревах. — Това е човекът — ето го. Той е копелето. Убийте го, минетчия такъв!

Разбраха ли ме? Не. Но както аз бях схванал същността на виковете на беемвето, за да настрои тълпата срещу мен, така думите ми се разбраха веднага — и се изпълниха.

Гневни ръце се протегнаха към него. Г2М беше измъкнат, облегнат на камиона и млатен, като през цялото време се опитваше да докаже невинността си. Аз ли? Аз не загубих и милисекунда. Отстъпих бавно, като опитвах да привличам нула шибано внимание, докато постигна тотално и напълно успешно излизане от гадната зона на действие.

Тотално? Напълно успешно? Е… не съвсем. Не бях сам. Мистър Мърфи, който очевидно може да мине за азербайджанец, когато си поиска, ме последва, докато се измъквах. Проправих си път на юг и запад, в посока, противостояща по тоналност на приближаващите сирени. Но беемвето беше успял някак си да си пробие път през задръстването, да мине край тълпата и да се насочи към същата улица, която бях избрал за свое убежище.

И не беше сам. На седалката на големия си черен мотоциклет имаше пътник — разбойника от пасажерската седалка на мерцедеса. И горепосоченият разбойник не изглеждаше весел. Всъщност приличаше досущ на ЯПР, което, вероятно се досещате, означава Ядосан до Посиране Разбойник.

Проверих има ли къде да се прикрия и скрия — и не получих резултат. Вляво от мен зееше входът на една метростанция. Но не трябваше да отивам там. Нямах шибани жетони или каквото използват тук, в Баку, пък и не възнамерявах да опитвам да узная как да използвам шибаната система sans карта или схема. Пред себе си и дясно на борд забелязах претъпкана ирландска кръчма. И нея отхвърлих. По трудния начин съм научил, че влезеш ли в бар или ресторант, или кафене в непознат град, означава просто да се задръстиш вътре — а и лошите могат да повикат подкрепления.

Има моменти, в които, като те следят, искаш да привличаш вниманието върху себе си. Този не беше от тях. И така, с малко пръстче, надуто като кисела краставичка, оставих главния път и се спуснах в нещо като квартал на работническата класа, като подтичвах срещу движението по тясна еднопосочна улица, далеч от лошите. Моят номер изобщо не притесни онзи с беемвето — той просто ме последва, като спокойно караше ревящия мотор по бордюра, а ЯПР гледаше през рамото му и се мръщеше с бойната си гримаса.

Но не предприе враждебни действия. Защо ли? По същата причина, поради която аз не исках да привличам внимание: просто на тази странична улица от по-ниска категория имаше прекалено много потенциални свидетели. Вижте, Баку може и да е голям, претъпкан град с много блокове, сякаш пренесени от Париж, Тел Авив или Тулса, Оклахома. Но не позволявайте тези постройки от стомана и стъкло да ви заблудят. Баку не е богат град — все още не. Въпреки че нефтът е докарал доста пари в страната, все още тук има много бедност, която до голяма степен се изразява в това, че стотици хиляди безработни азербайджанци, които няма какво да правят, се паркират по тротоарите пред полуразрушените си, мръсни блокове-коптори от съветската ера или седят в задушаващата жега на разтрошени столове и сгъваеми маси с дъски за шеш-беш (както в тази част на света наричат таблата) помежду си. Не — нито беемвето, нито ЯПР искаха да ме убиват пред хора.

И можех да използвам това като свое тактическо предимство. Но първо ми трябваше обкръжение, което да ми помогне и да навреди на противника. Продължих със същото темпо, като се оглеждах наляво-надясно. Внезапно реших да свия по една тясна уличка. Беемвето и ЯПР изпълзяха до началото й, може би на двадесетина метра зад мен.

Обърнах се и видях усмивката по лицето на беемвето, който осъзна, че улицата беше без изход и че очевидно съм в капан.

Само че от мястото си той не виждаше онова, което виждах аз: уличката не беше без изход. Тя стигаше до Т-образно кръстовище. И надясно, на тридесетина метра, виждах задната стена на малък, опърпан, недобре снабден, но въпреки това пълен с хора уличен пазар.

За мен това си беше като да се случи на шибания лукав Зайо Байо да намери шибаните храсти точно когато шибаната Кума Лиса го гони по петите. Показах среден пръст на беемвето и ЯПР, а после се извих и се спуснах като вихър към пазара. Докато тичах, извадих един резервен пълнител от задния си джоб, презаредих пистолета, върнах го в кобура и го покрих с разкъсаната си жилетка.

Така въоръжен и опасен, се промъкнах между две каручки със зеленчуци, после спрях достатъчно дълго, за да се ориентирам къде съм. И познайте какво — точно както се надявах, тази група от раздрънкани каручки и потрошени сергии от подръчни материали беше същата, както бедните пазари по целия свят — от Филаделфия до Кайро, от Дамаск до Шанхай.

Те всички са разположени горе-долу еднакво. По тротоарите се редят грубо направени сергии или каручки със запрени колела. Зад сергиите има малки магазинчета, в които касапи, хлебари и продавачи на сирене въртят занаята. В единия край на улицата винаги ще намерите сухи предмети — от памперси до пластмасовите кухненски принадлежности, типични за всички страни от втория, третия и четвъртия свят. В другия са зеленчуците, бобените растения и подправките.

Аз бях се озовал между зеленчуците и сухите стоки. Приклекнах и минах край щайги с дребни краставици и репички, чиито зелени листа лежаха изсъхнали в жегата, промъкнах се зад една будка, която продаваше хавлиени кърпи и сапун, а после изтичах през една тясна отсечка между сергиите, за да заема отбранителна позиция зад малка и сбръчкана пирамида от портокали в отминала младост. Показах голямата си словашка зурла над нея, погледнах крадливо и харесах видяното. А то беше, че беемвето стоеше на място, разкрачен върху мотора, и надуваше двигателя на празен ход.

ЯПР слезе от мотоциклета и огледа тълпата с объркана и раздразнена физиономия. Обърна се и извика нещо към шофьора, жестикулирайки гневно, а после тръгна в посока към мен, очевидно вбесен.

Мотоциклетът тръгна, като при това запали гумата си — несъмнено, за да заобиколи и да ми прекъсне пътя в долния край на пазара. Този ход имаше смисъл, ако се допуснеше, че аз щях да ида към този край на пазара. Разбира се, аз имах друга идея. Но беемвето не го знаеше.

Отправих зъркели към противника. ЯПР беше нисък — имаше структурата на противопожарен кран. Лицето му беше кръгло, а косата си носеше къса отгоре и ниско подстригана отстрани, като рейнджър или морски пехотинец от редниците-разузнавачи. Облечен беше в панталон и покрита с пърхот и изцапана риза с къс ръкав и яка по врата, върху която беше облякъл фотографско яке без ръкави, досущ като моята жилетка.

Преди да предприеме каквото и да е, ЯПР разкопча ципа на якето, както съвсем добре разбирах, за бърз достъп до оръжието, което несъмнено криеше отдолу. След това опипа горния ляв джоб на якето, като дебелите му пръсти се свиха около нещо малко и триъгълно. От това разбрах, че носи мобилен телефон. След това, доволен, че всичко е на мястото си, тръгна от далечния край на улицата, като заобикаляше сергиите по класическия начин на претърсване на квадрати. По движенията и косата му разбирах, че не е мафиоз-любител, а военен, професионалист, вероятно руснак или германец.

О, но Бог ме обича. Да, обича ме. Защо казвам това ли? Защото Той разделя враговете ми и така разделени, мога да (и със сигурност ще) ги победя.

Изправих се, сложих два пръста в устата си и изсвирих. Силно.

Звукът сепна ЯПР. Той погледна към мен. Аз му се ухилих и му показах среден пръст. На кръглото му, грозно лице се изписа гадна гримаса, той изръмжа като шибан разгонен бик, наведе глава и се втурна, като събори една бедна бабушка в бързината да ме хване.

Аз побягнах от него, като заобикалях сергиите; минавах в слалом каручките, докато забелязах онова, което търся — отворена врата към вътрешен двор.

Увеличих скоростта и влетях през вратата в двора, ориентирах се, а след това се втурнах по тясно стълбище, което водеше към апартаменти на втория, третия и четвъртия етаж на сградата. Чувах как ЯПР пухти и се задъхва, докато се движеше с пълен напред в моя килватер. Страхотно — не изоставахме от графика. Втурнах се шумно нагоре по стълбите, а после на първата площадка завих рязко наляво и изтрополих надолу по коридора, като шумно тупах с крака — туп-туп, туп-туп.

Изведнъж спрях. Заслушах се в звуците на преследващия ме ЯПР. След това се извих и безшумно, като шибан ягуар, бързо се върнах назад и се позиционирах на ъгъла на коридора, невидим от стълбището и готов да скоча.

Слушах как ЯПР, комуто предстоеше скоропостижна кончина, се качи задъхан по стълбите, спря, за да се ориентира и да си поеме дъх, а после се впусна напред по коридора. Аз отстъпих и с всичката сила, която успях да събера в краката си, трупа си, раменете си и ръката си, го праснах от долу на горе точно като се показа иззад ъгъла.

Само че кучият син спря. Може би за да си поеме дъх. Може би за да се изпърди. Може би за да — всъщност на кого му пукаше. На мен. Защо ли? Защото ударът ми пропусна, от инерцията се понесох напред и отскочих грубо от стената пред него.

ЯПР знаеше как да carpe diem^[5], повярвайте ми. С помощта на малкия пистолет от неръждаема стомана в лявата си ръка ме фрасна отгоре по главата, когато отскочих от стената. От удара очите ми се насълзиха. Но пистолетът беше малък и закачи старата ми свирепа глава от задната, а не горната страна. Утре там щеше да ми излезе цицина като орех. Но поне щях да имам и глава на раменете си.

Отърсих звездичките от очите си и започнах да млатя с ръце, за да си дам секунда време за размисъл. По дяволите, беше ме ударил по-силно, отколкото си мислех.

Е, майната й на болката. Време беше да покажа на тоя задник как се правят нещата. Протегнах ръка, хванах го за китката, клекнах, извих се, ръгнах го с коляно в гърдите и извих ръката. Voila — като в шибания учебник. Пистолетът падна и изтрака по плочките на пода и надолу по коридора.

Като професионалист той знаеше, че не бива да се тревожи за пистолета. Вместо това вдигна ръце нагоре в защитна стойка в стил бойно изкуство и се изви, финтира и ме фрасна с лакът в корема, от което ми се събраха очите.

Оох, заболя ме. Но нямах време да мисля за болката, защото този кучи син опитваше да ме убие. От начина, по който действаше, разбрах, че е ходил на училище в „Спецназ“. Там учат на бойно изкуство, при което се разчита на голям брой бързо нанесени удари — оптималният брой е малко над двеста удара в минута. Мога да ви гарантирам, че този задник беше се постарал да изкара шест плюс.

Но както всички знаете вероятно, за всяка мярка има контрамярка. В този случай аз използвах една стара техника от водолазно-диверсионните групи, на която ме научи Рой Хенри Боъм, кръстникът на всички тюлени. Наименованието според техническата номенклатура на това водолазко жабарско бойно изкуство е познато като ШЧВ/ШЧР и означава ШИБАНА ЧИСТА ВОЛЯ и ШИБАНА ЧИСТА РЕШИМОСТ.

Рой веднъж се сбил с четирима морски пехотинци, всичките с петнадесет години по-млади от него, в бара на военноморския офицерски клуб в базата Литъл Крийк, Вирджиния. Виждам те там, заднико, дето се мръщиш, че Рой не се е сбил с осем или девет морски пехотинци. Е, такива конски лайна можеш да видиш само по телевизията и в киното. В реалния живот да се сбиеш с четирима морски пехотинци, не бе, с четирима рокери или дървосекачи, или полицаи, значи, че можеш и да умреш. Но не и Рой Хенри Боъм, който беше — и още е — един на десет милиона.

Както и да е, Рой си падаше саркастично копеле и вероятно е казал нещо приятно като „Знаете ли защо Господ е дал на морските пехотинци една гънка в мозъка повече от тези на конете? За да могат да маршируват на парадите, без да серат по улиците.“. Както и да е, не е важно дали той или онези са започнали веселбата. Ето крайната сметка: Рой не е разбил този квартет по-млади, по-бързи и по-добре физически противници, защото е бил по-ловък от тях. Той ги е разбил, защото е искал да победи повече, отколкото те. Той е бил по-долен и зъл и пет лайна не е давал за честния бой. Както винаги обичаше да казва на своите попови лъжички: „Запомнете, негодни боклучави задници такива: маркизът на Куинсбъри е бил педал.“^[6]

Онази нощ в Литъл Крийк чистата воля и чистата решимост на Рой са му дали предимството. Той просто не можел да си представи да загуби и затова се бил с такава ожесточеност, че враговете му трябвало да се откажат. НЕ МОЖЕЛ ДА СЕ ПРОВАЛИ. И затова, като свършил, нито един от морските пехотинци не стоял на краката си.

 

 

Сега този ЯПР беше голям колкото мен и също толкова силен. И си го биваше адски много, мамка му. Но всичко това не значеше нищо. Защото благодарение на Рой съм научил ключа към победата. Знам дълбоко в свирепата си душа, че исках да убия ЯПР много, много повече, отколкото той искаше да убие мен.

И така, докато той нанасяше своя дъжд от удари, аз го прегърнах, обвих се върху него като водорасло и го затиснах. Той започна да се отбранява: с лакти, колене, нокти и зъби. Аз му отвърнах с удар с глава, който го разклати, и последвах с добре засилен ритник, който попадна зад коленете му и събори и двама ни на пода.

Изтърколих се върху него и започнахме да се борим. Той опитваше да ме държи настрана от себе си. Опита да се изправи на крака. Но нямаше да го пусна. Вижте, знам, че повечето схватки свършват на пода. А ако не се чувствате комфортно на пода, значи ще загубите. Аз съм бил подов побойник целия си живот. Този задник ли? Той беше в добра форма, докато е на крака. Но сега, като се търкаляше по прашния под, се намираше извън шибаната си стихия, докато аз бях в своята.

Опита да се възползва от тежестта си и да ме затисне по гръб, като в същото време стискаше китките ми с ръце. Аз се извих и освободих лявата си ръка, вдигнах я и забих юмрук в лицето му с всичката сила, която можех да събера.

Видя какво го чакаше, изви се в последния момент и юмрукът ми се прасна в плочката на пода.

Ако имате памет, ще си припомните, че някой съвсем неотдавна беше изкълчил малкия пръст на лявата ми ръка. Радвам се, че си спомняте, защото аз бях забравил. И болката от удара с подутия пръст по твърдия под ме разтърси до ноктите на краката.

А и ЯПР не мислеше да ме остави да се съвзема. Стисна ме за плитката и дръпна рязко, като изви врата ми назад. Замахна със свити като копие пръсти към адамовата ми ябълка. Аз блокирах удара му с ръка, хванах го за пръстите и ги извих назад, от което той изпищя. Измъкнах се изпод него и с всеки шибан килограм енергия, която ми остана, го блъснах с рамо, а после с ръка блъснах главата му в стената.

Това го позашемети — но не достатъчно. Той се претърколи далеч от стената, изправи се на колене и се хвърли към пистолета, на около два метра надолу по коридора.

Аз го спънах, минетчията му с минетчия. Но като добър плувец, той продължаваше да мести крака, протегна ръка и хвана пистолета за цевта, след което се опита да го сложи в дебелата си длан.

В никакъв случай, мамка ти. Праснах го в кръста с юмрук, от което се задави. С дръжката на пистолета той ми направи един неприятен разрез на челото, а после се опита да пръсне въпросното чело.

Голяма грешка, шибаняко. Усетих втория удар, вдигнах ръка и хванах пистолета в свръхголямата си длан.

Това изобщо не спря ЯПР. Той завъртя пистолета така, че цевта да сочи горе-долу към мен, а после се опита да вкара палеца си пред спусъка, за да стреля. Според мен хич не му пукаше къде ще иде куршумът.

Но на мен ми пукаше — мамка му, цевта се приближаваше прекалено много, за да съм спокоен. Натиснах ръката му, хванах я под своята и я разтегнах така, че да му счупя лакътя.

Шибаната става не се счупи, но трябва да го е заболяло адски силно. Той изкрещя нещо на руски, но не пускаше шибания пистолет. Всъщност продължаваше още по-усърдно с опитите да натисне спусъка.

Аз реагирах и накрая успях да вкарам палеца си чак до края зад шибания спусък. Сега ако опиташе да го натисне, нямаше да стане нищо.

Стратегията ми не позволи на пистолета да гръмне, но извади дясната ми ръка от схватката. Затова беше време да приключа нещата, преди ситуацията да се влоши още повече.

Издрасках очите му с лявата си ръка, което ми причини горе-долу толкова болка, колкото и на него. Той опита да ме удари с едната си свободна ръка. Така се разкри — махна свободната си ръка откъдето трябва само за микросекунда. Това ми стигаше. Ударих го с лакът, после с коляно, а после го превъртях нагоре и настрани, като използвах пистолета като опорна точка. Когато се преметна над мен, дясната му китка изпука.

О, това трябва да го нарани адски силно, кучият му син, защото изпищя и от устата му излезе гадна пяна. Господи, дано тоя куродъх педал да не е болен от бяс.

С всички сили му измъкнах пистолета. Обърнах го. Извадих палеца си. Обхванах с длан дръжката и сложих пръст върху спусъка, а после насочих пистолета с цевта към него. Той видя какво става с крайчеца на окото си и започна да се бори здравата. Но нямаше да избяга. Хванал го бях и щях да го очистя. Знаех го — той също го знаеше, защото виждах страха в очите му.

Този поглед означаваше, че е мой. Наврях пистолета в подмишницата му и го оставих да усети натиска от цевта. Вгледах се в потното му, кръгло, зачервено лице, което след малко щеше да е мъртво, и прошепнах:

— Замочу, баклан.^[7]

Натиснах спусъка три пъти, докато той се бореше с широко отворени очи. Триото изстрели бяха заглушени от тялото му. Той продължи да се бори още няколко секунди. Аз му пуснах още един куршум и той омекна.

Строполи се в мърлява купчина, по лице. Опрях пистолета в тила му, коленичих, застанах на ръка разстояние от него, за да се опазя от плискащата кръв, и пуснах един последен куршум в тила му, за да съм сигурен, че ще остане, където си беше.

Изправих се на крака изтощен. Единственият положителен аспект на последните няколко минути се състоеше в това, че в един момент по време на боя лявото ми пръстче беше се нагласило обратно както трябва. Болеше адски, но пък отново функционираше.

Всъщност „функциониране“ е относително казано. Откровено, приятели, това го вършех с по-малко вредни последващи ефекти, когато се намирах по-близо до стадия на попова лъжичка в живота си. Това ставаше във време, когато бирата и катеричките не стигаха, спането беше ненужна пречка в съществуването, а хуят ми стоеше твърд през всичките двадесет и четири часа на денонощието. Е, приятели, младостта е нещо, което младите прахосват. И…

Чух зад себе си шум и вдигнах глава в очакване на нова заплаха. Но това беше само шибаният тъп редактор със син молив в ръка, който се беше вмъкнал в коридора, за да ми каже да спирам с тези шибани размисли и да се залавям за шибания сюжет.

Май е прав. Времето лети.

Добре, първо, останах малко изненадан, че нито една вратичка не се беше отворила, за да видят какво става, мамицата му. След това разбрах, че тук е Баку, първият рязко развиващ се град на двадесет и първи век. А в рязко развиващите се градове — например Додж Сити и Сан Франциско през деветнадесети век — човек не си завира носовката в работата на други хора, освен ако не е шибаният Уайът Ърп^[8] и не носи кофти пушка „Бънтлайн спешъл“. Но за да съм сигурен, че мистър Мърфи или неговият азербайджански еквивалент не е повикал полицията иззад някоя затворена врата, аз се залових за работа. Избърсах кръвта на ЯПР от малкия пистолет — той беше стар „Зиг зауер“ 230 — и го пуснах в джоба на жилетката си.

Бързо, но ефикасно пребърках джобовете на ЯПР. Нямаше много. С моята мръсна и неговата чиста кърпичка спрях кръвта на челото си. Взех му портфейла, прерових го и открих, че ЯПР се нарича Феликс Максимов. Имаше стара лична карта от руската армия и шофьорска книжка, които не можех да прочета, както и платинена карта „Американ експрес“ с крайна дата 03/02 и с името му, гравирано на английски език. Във вътрешното джобче на портфейла имаше безредно наслагани визитки. Сложих ги в джоба си, както и дебелата връзка ключове. Измъкнах и малкия клетъчен телефон от джоба на якето му, който някак си беше оцелял в битката. Всъщност тъкмо слизах по стълбите — много внимателно, предвид очуканото си състояние, — когато шибаният телефон звънна.

Продължих да вървя, извадих телефона от джоба си и накуцвайки го отворих и изръмжах с възможно най-автентичния си акцент:

— Привет!

В отговор получих цяло наводнение от многосричен руски език, който, както знаете, не разбирам, изговорен с резониращ и своеобразно плавен тон. Разбирах само, че етот глас говорить руски. Наистина. Все едно слушах някой от онези мазно приказливи говорители от радио „Москва“, които представят седмичната програма на московската концертна зала „Чайковски“. И само как обичаше онзи да говори, без да го прекъсват! Предостави ми толкова дълъг монолог, че успях да сляза по стълбите, да изляза през предната врата, да мина през двора и да се върна в тълпата на уличния пазар.

Когато тръгнах по тротоара, проверих бързо, но внимателно ситуацията ляво и дясно на борд, като се вгледах и надолу, към края на редицата сергии и каручки. Беемвето не се виждаше никакво.

Изведнъж разбрах, че Гласът е спрял, сякаш чака отговор. Е, защо пък да не му отговоря?

— Съжалявам, но Феликс не може да отговори в момента. Може ли да му предам нещо?

Чух как онзи си поема дъх и затова продължих:

— Не че е в състояние да чуе нещо.

Е, настъпи тишина като при шок. Но какво е един шок без продължение? Затова изпратих на Гласа едно събуждане по телефона на руски:

— Отсоси, педик — духай ми, мизерен минетчийо.

Изведнъж връзката се прекъсна с електронно щракане. Невъзпитан кучи син. Заразглеждах телефона. Натиснах бутона за край на разговора, а после избрах първия номер в паметта на телефона. Телефонът набра девет цифри и започна да звъни. След девет двойни позвънявания и никакъв отговор си поиграх с телешибания телефон, избрах втория номер от паметта и натиснах копчето.

Чух дълга поредица от набирани цифри. След това две дрезгави позвънявания, от онези като на европейските телефони. После се чу едно „Привет?“.

Ах, сладкият звук на успеха. Това беше… Гласът. И дори от едната дума в отговор разбирах, че е ЯДОСН, което се произнася ядосан и означава ЯДосан, Объркан и Страшно Нервиран. Браво на мен. Обичам да ЯДОСНвам такива задници.

— Запитах ви дали не желаете да оставите съобщение за Феликс, а вие ми затваряте шибания телефон, невъзпитано копеле такова. Може би трябва да ви посетя и да ви ритам, докато се насерете, куродъх педал такъв!

Оставих на руснака достатъчно време да отговори. След като той не го стори и след като чувах само дишане, беше мой ред да му тресна слушалката. Да върви в пизду^[9].

Пуснах клетъчния телефон в джоба на жилетката си, ориентирах се, после се насочих на югоизток към апартамента на Ашли Еванс, като периодично се оглеждах назад, към шест часа, докато куцуках по пътя си и разтривах пулсиращото си и подуто пръстче и се чудех как ли може да се каже на идиоматичен, литературен азербайджански „Дайте ми една шибана свирепоразмерна бутилка от най-ефикасното и свръхсилно болкоуспокояващо“.