Ричард Марчинко, Джон Вайсман
Взвод „Ехо“ (10)

Глава 10

00:03:15. С връхчето на единия шперц развих винтовете на пантите. Сложих ги в джоба си, отворих вратата, без да смущавам механизма на електронната ключалка, и после отвътре б-а-в-н-о я върнах обратно (горе-долу) на мястото й.

Това беше лесно. Огледах се из офиса. Тъмно беше, но отвън влизаше достатъчно светлина и виждах доста добре. А когато отместих пердетата докрай, видимостта се подобри още малко.

Нагласил беше офиса в стил, наподобяващ френските крепости. С много ръчно гравирана дървесина и богати килими. Присъстваше и типичната за Вашингтон стена в стил „О, мамка му, страшно важен съм“, на която се виждаха надписани снимки на Стив Саркисян, стиснал ръцете на цял сбор от световни предводители. Но аз не бях тук за гледката. Намирах се тук, за да събирам информация. И не мислех да го върша съвсем изтънчено. Спомняте си, че исках да пораздрусам добрия стар Саркисян. Затова се насочих към неговото бюро и като открих, че е заключено, го поразкъртих с един удобен нож за писма.

Разрових се из чекмеджето. Имаше клетъчен телефон — същия модел, който бях взел от ЯПР. Помислих си да го прибера, но се отказах. Имах един от телефоните на Стив и не ми трябваше друг. Но навътре в чекмеджето пръстите ми напипаха дискета. Плъзнах я към себе си, а след това я огледах. Нямаше етикет, но я взех въпреки всичко.

Прерових останалата част от офиса, но не открих нищо интересно. Накрая разрових шкафа, приятна изработка от осемнадесети век от френски орех. И там нямаше много неща. Намерих половин дузина бележки, надраскани на руски, и ги напъхах в джоба си. И друга дискета, която също прибрах, и топче листа с бланката на фондация „Сирджик“ — дебели, скъпи листа от „Картие“ в Париж. Но по принцип този офис беше място за показ, не работа. Нямаше папки, нито кореспонденция, нито нищо. Дори чуках по стените, но не намерих скрити отделения.

Е, в разузнавателния бизнес понякога онова, което не намираш, е също толкова важно, колкото намереното. А в този пример бях научил, че Стив Саркисян или държи всичко при себе си другаде, или пък не работи кой знае колко много в офиса.

Само че… имах неприятното усещане, че пропускам нещо значително. Точно както пред вратата, гледах с капаци. Седнах на ръба на бюрото и оставих мисълта ми да се рее.

Точно тогава осъзнах какво пропускам и пропускам, и пропускам. Протегнах ръка в мястото за краката под бюрото на Стив. Там, където го бях видял, без да го забележа, стоеше тънкото му куфарче от черна кожа. Извадих го, сложих го на бюрото и го разгледах, като прокарах пръсти по изглеждащата като пръскана кожа. Господи, шибаният куфар беше от крокодил. Натиснах шифровите ключалки с пръсти, но те не се отвориха. Е, времето изтичаше и нямах настроение да се будалкам, затова взех ножа за писма, откъртих месинговите планки от рамката на куфара и отворих капака.

Вътре имаше четири топчета листа. Прегледах горното и видях, че е фотокопие на официален документ на правителството на САЩ. Заглавната страница носеше печата на Съвета за националната сигурност и гриф „СВРЪХСЕКРЕТНО“.

Това привлече вниманието ми. Разлистих десетте страници на доклада. Не ми трябваше много време, за да разбера, че това е проект на документа с подробностите за нашите преговори за нефтопровода, който Съединените щати искаха да изградят между Баку и Турция, и описваше нашето обявено и необявено отношение спрямо Иран, Русия, Армения и Азербайджан.

Документът даваше поглед към нашия начин на действие, резюмираше евентуалните ни позиции за отстъпление, по недипломатично прям начин представяше политическата ни оценка за района и за играчите от региона. Очевидно, не беше писан от хората в Щатите, защото прозата не беше достатъчно безхарактерна.

От датата на заглавната страница разбрах, че това е чернова на ранен етап. Но ранен или не, документът нямаше работа в куфарчето на Стив Саркисян, освен ако той не беше шибан щабар от Съвета за национална сигурност, какъвто всички знаем, че не е.

Прелистих другите три документа. Един представляваше чернова на дълга паметна записка от посланик Медисън до държавния секретар, в която се подсказваха начини да се използва фондация „Сирджик“, за да помогне за постигането на целите на Америка в региона. Ето лошата новина: записката не беше писана от посланичката; тя беше на бланка на фондацията. Ето добрата новина: на последната страница беше залепено листче. На него пишеше:

Най-скъпи мой, това няма да лети за Вашингтон и затова ще трябва с уважение да откажа да ти позволя придвижването му по какъвто и да е начин. Но не мога да чакам да те видя отново и се надявам, че отрицателната ми реакция към тази чернова няма да развали това, което имаме.

М.

Добре, значи фактът, че посланик Медисън може да отдели личния си живот от професионалния, слагаше точка в колоната „плюсове“ в дневника, който нося в главата си. Това, заедно с жетон от долар и половина, я прави голяма работа и би я качило в метрото в Ню Йорк. Бързо разгледах останалите документи. Имаше дълъг, подробен документ, написан на език, който не можах да разшифровам. Имаше и някакъв окончателен доклад, общо дванадесет страници, написан на кирилица, с печати, навярно „СВРЪХСЕКРЕТНО“, в горната и долната част на всяка страница.

Прочетох скоростно десетте страници от проектодокумента на Съвета за национална сигурност. По дяволите — шибаният документ съдържаше достатъчно сурови разузнавателни данни, че да разкрие един от най-свещените ни източници на разузнавателна информация и неговите методи. А притежаването на такъв документ, приятели, е непозволено. Всъщност направо си е незаконно, защото разкриването на свръхсекретни материали (и това е официалната дефиниция) „може основателно да се очаква да доведе до изключително сериозни щети за националната сигурност на Съединените щати“.

И когато се причини някоя изключително сериозна щета за националната сигурност на Съединените щати, аз получавам зелената лампа да стрелям и плячкосвам и да не вземам абсолютно никакви пленници.

Да погледнем какво стана през последните два дни. Няколко души бяха убити. Няколко негодници, които работеха за Стефан Саркисян, опитаха да убият moi. А сега откривам, че същият този Саркисян не само има като почетни гости във фондация „Сирджик“ двама убийци от световна класа (Олег Лапинов и Али Шерафи), но притежава и документ, заради който би влязъл в затвора, ако беше в Щатите и ако ФБР знаеше това.

00:05:59. Мамка му — как лети времето, когато човек се забавлява. Бързо навих докладите и ги напъхах в джоба на сакото си. Прерових куфара, за да съм сигурен, че в него не са скрити и други секретни материали. Нямаше — но взех останалите писма, записки и бележки, написани на английски, френски, кирилица, азербайджански и арменски и нещо като фарси, просто за да съм сигурен.

Затворих празния куфар и го пъхнах под бюрото. Ако това, което бях направил досега, не разтърси Саркисян, значи нищо не би го разтърсило. Никой не обича да разбият дома му. Особено хора като Стивчо. Особено когато откраднатото е ценна информация, която той вероятно с много усилия си е набавил.

Но за да съм сигурен, че той ще разбере кой е сторил стореното, взех лист от дебелите бланки „Картие“ от шкафа, взех химикал и надрасках „Здрасти, Сирджик. Да ти го начукам“ и го оставих в средата на бюрото, точно в десетката. Надявах се, че ще долови някакво значение в поставянето на листа „в десетката“.

00:06:34. Леко затворих вратата и завих винтовете на пантите, промъкнах се обратно по коридора, излязох на балкона, спуснах се по бръшляна, върнах се в кенефа и излязох от него в 00:07:24. Честно казано, някога бих постигнал много по-добро време, но все пак като за човек с толкова драскотини, олющена боя, подбивания и смачквания, колкото имам аз по калниците си, ставаше.

Очите на Ави, Мики и Ашли се разшириха, когато се отправих през претъпканата зала в посока към тях, а тълпата ми правеше път. Може би заради кръвта, яйцата и хайвера по ризата ми; може би заради разкъсания на коленете и изцапан от тревата панталон. Може би заради… е, нямаше значение. Метнах ръка около рамото на Ави, а другата — около това на Ашли и прошепнах доклада за обстановката в сбит вариант.

Майор Еванс беше недипломатично пряма.

— Посрани боже! — каза, с което привлече няколко погледа.

Ави Бен Гал не издаде нищо. Вдигна очи към мен и запита почти беззвучно:

— Ще ми дадеш ли неамериканските документи?

Замислих се върху това. Ето ви най-основното правило за събирането на информация на Свирепия: НИКОГА НЕ ДАВАЙТЕ ОРИГИНАЛЕН ДОКУМЕНТ, ДОРИ НА НАЙ-ДОБРИЯ СИ ПРИЯТЕЛ. Особено ако е единствен екземпляр.

— Какво ще кажеш да ти направя ксерокопие утре?

— Няма проблем — каза израелецът и сви рамене. — Но колкото по-скоро, толкова по-добре.

Той млъкна, а после сложи дланта си на кръста на жена си и я подтикна към вратата.

— Yalla, Мики, да се прибираме. Да тръгваме.

Ави и Мики поведоха. Аз и Ашли ги последвахме. В другия край на стаята стоеше Стив Саркисян с подобната си на кукла от витрина съпруга, окачена на ръката му, и тънеше в дълбок разговор с Али Шерафи. Въпреки това ни забеляза — и държането ми сега, което беше нормално. По лицето му веднага си пролича, че е разбрал, че пак са го прецакали — добре, — а от погледа му стана ясно, че не обича да бъде прецакван. Никак даже.

Предполагам, че съм бил в някое от настроенията си, при които трябва да ме спират, за да не убивам отново, защото, като минах пред него, не можах да се въздържа и да не потупам скромно мърлявото си сако на мястото на вътрешния джоб, където се виждаше леката издутина от документите. След това дискретно посочих тавана с грубия си показалец, за да посоча къде бях си играл преди малко. След това му показах среден пръст, за да знае, че за мен е номер едно.

Лицето му избледня. Изражението му стана абсолютно убийствено. Не може да се опише по друг начин. Повярвайте ми, познавам убийствените гримаси, а очите на Саркисян говореха за убийство. Той пристъпи към нас. Но не можеше да направи нищо, не и в тази тълпа от отбраното общество. Не и без да издаде истинския Стив Саркисян. Задникът, който дружи с танга и хладнокръвни убийци. Прекалено добър професионалист беше, за да го направи. Виждах как опитва да се успокои: да се съвземе, за да може да остане външно спокоен. Доста усилия му трябваха, но накрая се овладя. И все пак погледът му, докато преминавахме през вратата, ми каза, че този епизод не е приключил. Още не. Още дълго време не.