Ричард Марчинко, Джон Вайсман
Взвод „Ехо“ (16)

Глава 16

Единственият начин да се опише фоайето на хотела, когато влязох през вратата, е, че то приличаше на начална сцена от голям бродуейски мюзикъл. Това беше така, защото цялата шибана трупа обикаляше натам-насам и чакаше, и изглеждаше, сякаш след миг ще се развихри в Голямото Начало на Представлението. Ашли беше там в бойна униформа. Също и Араз, както и взвод от неговите стрелци, до един готови за бой в камуфлажни дрехи и с автоматично оръжие.

Така беше и Олег Лапинов, застанал до рецепцията с двуреден костюм на тънки райета, с широки ревери, риза на квадратчета и крещяща вратовръзка с възел, по-голям от юмрука на Малката бира, от което приличаше на добрия стар мистър Чист в ролята на добрия стар Нейтън (Ней-тън, Ней-тън, Ней-тън!) Детройтски в московската лятна версия на „Момчета и кукли“.

Само дето не беше нищо добро, старо и надеждно. Беше си същият тъп, лайномозъчен, гноемъд, тънкохуест боклук, свързан с убийството на съпругата на моя приятел. Това го правеше мой враг.

Което означаваше, че му е време да умре. Минах край Ашли и Араз, като разхвърлях настрани пикола, шпиони, туристи и турски мафиоти, докато цепех през мраморния под с пълна пара. Отидох до рецепцията, хванах едрия руснак за реверите и го дръпнах до себе си.

— Шибан, путкогъз, куродъх опушченый — прошепнах/изръмжах за поздрав, като го нарекох затворническа курва. След това го ръгнах с колене в топките.

Но кучият син беше бърз колкото мен. Отклони крака ми, използва инерцията ми срещу мен, после се извъртя и с острото на лакътя си ме прасна бързо и гадно в слънчевия сплит, когато ме блъсна в ръба на гишето.

Ударът ми изкара дъха, но гневът ме понесе напред и ме накара да забравя всяка болка от предишните дни. Ударих го по ушите, стиснах дебелите му тлъстини отзад на врата и го зашеметих с удар с глава.

Очите му се вдигнаха нагоре за миг, но после се лепна за мен като миризма за лайно. Почнахме да се борим, като всеки от нас опитваше да надвие в опразващото се фоайе. След това той ме прегърна мечешката и с теглото си ме събори на пода. Паднахме като две талпи, отскочили от мебелите.

Мамка му — ритнал ме беше по болното коляно и болката ми спря дъха. Но ми се привидя лицето на Мики Бен Гал и отвърнах на атаката. Ударих го с юмрук по ключицата. Той изгрухтя и разхлаби хватката си. Това ми даде възможност за действие. Праснах главата му към пода в опит да блъсна големия му плешив череп в мраморния под. Но той беше прекалено бърз, шибанякът му, и се изви настрани от мен, като пляскаше с ръце и пазеше дистанция.

Аз го нападнах, като юмруците ми го удряха по лицето и трупа. Опитах да го обвия с крака, но той пак се измъкна, като междувременно насади подметката на обувката си в лицето ми. Хванах стъпалото и го извих, за което бях възнаграден с гневен рев и експлозия от гаден руски. Аз се набрах по ритащите му крака и го ударих в топките достатъчно силно, за да му се съберат очите.

Може и да го болеше, но не спираше. Мамка му — тоя дъртак беше седемдесетгодишен, но все още се движеше като шибан тридесетгодишен стрелец от елитна спецназ група.

Да, но вие ме познавате. Аз съм от онези, дето се застъпват за равните права. Което означава, че убивам седемдесетгодишните по същия начин, по който бих убил и тридесетгодишен: чрез бъркане в шибаното гърло, изскубване на шибаното сърце и шибаното му изяждане в суров вид.

Мисля, че разбра какво си мислех, защото даде газ и опита да остави малко разстояние помежду ни. Аз обаче изобщо не бях съгласен и останах наблизо, като го ръгах с лакти, хапех, бодях и редях един шибан удар след друг, докато разбрах, че копелето се отказва и мога да размажа шибания му лайнян мозък по мраморния под.

В който момент Бумеранга, Алигатора, Чука, Мустанга, Нод, Копача, Найджъл, Бъч и Таймекса ни се нахвърлиха и ме откъснаха от задника точно когато постигах някакви резултати по разглобяването на лицето му.

Бумеранга седна върху гърдите ми.

— Успокой топката, шефе.

— Да ти го начукам — опитах да се измъкна изпод него.

Повярвайте ми, бях нагорещен до червено. Не исках никакво успокояване.

Ашли. Шибаната Ашли беше заповядала на Бумеранга да прекъсне нещата. Изгледах я мръснишки, а като я пипна с ръце, щях да й сторя нещо по-лошо.

Тя ме изгледа подигравателно.

— Казах ти, че ситуацията се е променила — обясни тя.

След това отиде при Олег Лапинов и помогна на еднозвездния кагебейски генерал да се изправи от палубата.

Олег Лапинов рязко бутна ръката й и я отпрати с гърлено ръмжене. Отърси притисналия го тюлен, изправи се на крака и се зае да чисти прахта от фоайето от дрехите си. Изплю кръв на пода и ме погледна.

— Не е лошо като за старец, а? — запита на достатъчно добър английски.

Не бях в настроение за остроумни празнодумия с тоя ивански задник.

— Ёб твою мать.

Той ме изгледа отвисоко, засмя се презрително и отговори с порой на руски, като залп на пълна автоматична стрелба с „Калашников“.

От което, разбира се, не схванах нито дума.

— А?

Големият Иван ме погледна. След това махна към Бумеранга с жест, който показваше, че знае как да командва. Бумеранга се изтърколи от мен и голямата, тежка ръка на Лапинов ме хвана за китката и ме изправи на крака.

— Значи, полковник, вие научавате добрите думи за майката на всички езици, така ли?

Предполагам, че въпросът му беше риторичен, защото не ми даде възможност да отговоря. Вместо това ме изгледа право в очите и каза:

— Трябва да говорим. Важно е за интересите на нашите две страни.

„Интересите на нашите две страни?“ Какви бяха тези надути лайнарщини? Както знаете, аз вярвам на руснаците толкова, колкото е разстоянието, на което мога да хвърля небостъргача „Емпайър стейт билдинг“. Но ме спря нещо в начина, по който говореше Лапинов, и фактът, че нито Бумеранга, нито Скапания Ранди протестираха.

— Слушам — казах предпазливо.

— Не тук. Насаме.

Имаше смисъл — освен ако не искаше да ме изкара навън, за да може някой стрелец от алфа-групите да ме гръмне. Но трябваше да се занимая с две по-важни неща, преди да прекарам и секунда от времето си с някакъв шибан руснак.

Махнах на Ашли да се приближи и посочих с пръст носилката на Гризача.

— Трябва да се погрижим за него възможно най-бързо. Ударен е с куршум в белия дроб — трябва да го евакуираме в Майн на Рейн.

Ашли не чака да се доизкажа. Отвори клетъчния си телефон и се зае със случая. След това аз се заех с хората си. Поставих Бумеранга начело. Той знаеше какво трябва да направи, без да му се казва.

След като се погрижих за хората си, можех да се заема с новата задача, т.е. Олег Лапинов. Погледнах Араз.

— Можеш ли с момчетата си да осигуриш за мен и Олег място за дишане отвън?

Едрият азербайджански полковник кимна.

— Може, полковник Дики.

Той се извъртя и излая серия команди. Стрелците му заобиколиха мен и Олег, като ни поставиха в нещо като онова, дето тайните служби наричат диамант. Докато двамата с Олег вървяхме към вратите на хотела, азербайджанците се движеха с нас, за да сме защитени.

Погледнах назад към Араз.

— Научават — казах.

Той вдигна ръка за почест и после ми помаха с нея.

— Благодаря, полковник Дики.

Тръгнахме по дългия, виещ се път, като с отдалечаването ни от хотела хората на Араз ни оставяха все повече място. От другата страна на булеварда с четирите ленти, срещуположно на вратите на хотела, се виждаше малък парк. Махнах с ръка натам.

Лапинов се намръщи и поклати глава веднъж нагоре и веднъж надолу в знак на обмислено съгласие.

— Там ще е добре — каза.

Пресякохме булеварда и влязохме в малкия парк. Лапинов огледа района с опитно око, след това махна с ръка към една пейка, която гледаше в обратна на хотела и уличното движение посока.

— Да седнем тук.

Приближихме пейката. Със сигнали Араз накара хората си да ни заобиколят на шест метра разстояние. Огледах се. Гърбовете ни гледаха към хотела. Отвъд парка имаше редица жилищни блокове. Слънцето се отразяваше в прозорците.

Лапинов се настани на пейката и ми кимна да се присъединя. От джоба на сакото си извади вестник. Разгъна го внимателно, после ми подаде единия край на страницата, като държеше другия.

— Сега си имаме завеса — обясни той. — В случай че някой гледа от апартаментите от другата страна на парка и опитва да разбере по устните ни какво си говорим.

Добре. Значи разбираше от процедури за сигурност. ГРММ^[1]. Аз нямах нито време, нито търпение за мили жестове. Бях в режим отмъщение и той не беше казал или направил нищо, с което да ме накара да променя решението си.

Обърна леко лицето си към мен.

— Нямам нищо общо с убийството на израелската жена.

— А кой?

— Операцията беше на Али Шерафи — каза той спокойно. — Али Шерафи и ИРГ^[2] командват „Юмрукът на Аллах“.

Тоя задник твърдеше очевидното.

— С помощ от задници като теб, Олег. Шибаният лагер е построен като база на алфа-групите, а на нефтодобивната платформа имаше един шибан ивански стрелец.

— Той не е от моите — настоя Лапинов. — И хората ми никога не са работили за Шерафи.

Той размърда вестника.

— Точно както в твоята страна, в Русия има политически фракции, чиито цели са различни от тези на правителството.

— Е?

— Иранците се обърнаха за помощ към Саркисян — отговори спокойно той. — И някои елементи в моето правителство го насърчиха да им помогне, защото смятат, че Саркисян работи за тях и че биха могли да го контролират. Или поне им се иска да вярват, че е така.

Споменах ли, че не бях в настроение за кокетничене.

— Какво е това лайнарско „ние — те“, Олег?

Той погледна право напред във вестника и се намръщи, а после продължи монотонно.

— Аз не ви харесвам, полковник — каза. — Когато имаше Студена война, с удоволствие бих — как се казва? — се изправил срещу вас. И бих ви убил. А да ви убия би ми доставило огромно удоволствие.

Замълча.

— Но аз съм войник. И макар и да не съм съгласен с действията на правителството си, не мога да работя срещу него за разлика от някои други хора.

Разбирах позицията му поне в този аспект на живота и му го казах. Воините не могат да оперират извън обществото. Ако го правят, те се превръщат в терористи или в нещо по-лошо. Воинът трябва да оперира в определена командна верига. Може и да не му харесва това и може понякога да заобикаля веригата — но в края на краищата трябва да й се подчини.

— Саркисян работи за иранците, а в миналото е работил за нас. Но важното е, че неотдавна открихме за голямо наше съжаление, че работи единствено и само за себе си. В момента настройва моята страна срещу вашата, като използва ирански терористи и руски изменници и опитва да прехвърля вината за действията им върху моето правителство.

Червеното му иванско лице доби студен израз.

— И почти успя, докато не го притиснахме до ръба, не се паникьоса и не нареди на Али Шерафи да убие израелеца, но при опита уби жена му.

— О?

— Разговорът му беше засечен от Москва и ми предадоха информацията. Информацията беше споделена и с твоите хора — добави след кратка пауза той.

— Моите хора?

— Вашия разузнавателен апарат.

Този къс информация ме разтърси. Искам да кажа, че ако знаехме колко мръсен е Саркисян, тогава защо, следва мръсна дума, не ми бяха казали, след като генерал Крокър и министърът на отбраната ме изпратиха в тая объркваща купчина merde.

— От кого?

— Това е, както вие казвате на английски, над нивото на моята заплата.

От тона на Лапинов разбрах, че приключва точно тази част на дискусията. След това продължи:

— Съвсем скоро Саркисян успял да се сдобие с комплект много важни дипломатически документи от нашето Министерство на външните работи — каза руснакът с изчервено, навярно от неудобство, лице. — От мен поискаха да ги върна.

— Е?

Знаех точно за какъв комплект дипломатически документи говори. Те, разбира се, бяха свръхсекретните документи, които бях присвоил от куфарчето на Стив Саркисян във фондация „Сирджик“. Но нямаше да улеснявам работата на Олег или да предлагам да му ги върна.

Той ме изгледа така, сякаш разбира точно какво правя.

— Не съм в настроение за детски игри — каза Олег Лапинов, като в гласа му се прокрадна неприятна нишка.

— В такъв случай да ти го начукам много, заднико.

Дръпнах вестника от ръцете му и станах.

— Ще се видим на игрището, Олег.

Честно, тоя гад не ми трябваше. Имах си друга работа. Например да ударя по арменските националисти, които получаваха подкрепа от руснаците. Руснаците като Олег. Всъщност точно в този момент реших, че може би трябва да го убия точно сега и да си спестя усилието да го сторя по-късно.

Той стана, а вените в големия му дебел врат пулсираха. Беше едър колкото мен, а дори и повече — и дори с костюм и вратовръзка си личеше, че този седемдесетгодишен старец помпа тежести.

— Не искам помощта ти да върна документите — каза той, като протегна ръка надолу към вестника, без да сваля очи от моите. — Не това е целта на упражнението ни.

По зъбите му имаше кръв, когато проговори. Тя му придаваше зловещ и в същото време клоунски вид.

Запитах го каква е целта в такъв случай.

— Моето положение беше усложнено от взломното ти влизане в кабинета на Стефан Саркисян.

Той отклони въпроса ми така спокойно, че почти не забелязах какво прави.

Лапинов ме дълбаеше с поглед така, както строевите инструктори гледат смрадливите новобранци.

— Ние не бяхме готови да посрещнем действия от негова страна. Още не.

— Какво е това „ние“, Олег?

— Моето правителство и твоето правителство — отговори Лапинов. — Ние. Нашите правителства. Действащи съвместно.

Е, трябва да призная, приятели, че второто късче информация от Олег също ме повали като пословичния тон тухлы. Само че… сега разбирах за какво беше намеквала майор Ашли по клетъчния телефон. И което е по-важно, защо председателят Крокър беше изстенал толкова продължително и силно, когато му казах какво съм сторил в кабинета на Стив Саркисян, и след това бе настоял да чуе за всяко детайлче от действията ми.

Объркан ли си, нежни читателю? Ако си, нека обясня.

Аз всъщност бях се вмъкнал точно в средата на класическа схема с примамка и капан, съвместно провеждана от нас и, оказва се, руснаците. Нищо чудно, че Джим Уинк успя да намери толкова много гадна информация за Стив Саркисян толкова бързо. Имал е информацията на върха на севернофиладелфийските си пръсти. Защото колкото и да ми мърмори и стене, че действа слепешката и без агенти и всички други лайна, които ми беше казал във Вашингтон, очевидно Християните в действие провеждаха някаква операция.

Не само провеждаха операция, но я провеждаха съвместно с бившите си противници, руснаците. И незапознат (заедно с мен) за тази малка гънка в сюжета беше… собственият ни шибан посланик. Е, в това имаше логика. Ако мадам посланик Медисън мушка Стив Саркисян, няма причина да я включват във веригата и да рискуват информационен теч по време на разговор до възглавницата.

Междувременно двете правителства бяха позволили на Стив Саркисян да мисли, че е напипал вътрешна информация за нашите (и руските) планове за каспийския район — т.е. документите в куфарчето. Но сега, когато се замислих, очевидно му е била подавана внимателно диета от черни данни. Дезинформация. В подобни случаи това е нормална оперативна процедура. И после, след като хората във Вашингтон и Москва успеят да върнат лентата назад и да открият кои са източниците на Стивчо и какви са методите му, Християните в действие и хората на Олег щяха да нагласят няколко координирани операции, да приберат мрежите му, да смълчат агентите му, да разкарат Стив и приятели някъде и да махнат иранците от картината в тази част на света за обозримото бъдеще.

Колкото повече мислех, толкова повече този ход ми се струваше логичен. Макар напоследък да не бяхме точно приятели с руснаците, моето правителство и това на Олег имаха силен интерес да държат Техеран извън картината в Азербайджан, а да не говорим за „Становете“.

Само че тайната ми мисия беше компрометирана. След това бях убил ЯПР на Саркисян, което беше предупредило кучия син, че търся него. Тогава се изхитри да направи приема във фондацията, за да ме види, да разбере точно кой съм и с кого работя. Предполагам, че единствено не беше предположил, че мога да вляза в кабинета му и да отмъкна документите.

Но аз бях направил точно това. Заврял бях голямата си словашка зурла право в средата. Отворил бях кабинета на Стив и взел неговите ХУИ, смятайки ги за истински. И с кого си бях тръгнал от фондация „Сирджик“? Със семейство Бен Гал? И Стив Саркисян е събрал две и две. Предположил е, че работя с израелците срещу него. Което, разбира се, беше отчасти вярно.

Поради което беше пуснал ремъка на Али Шерафи, за да убие Ави Бен Гал — и уби Мики.

Позволете да ви кажа, че това внезапно откровение свише по никакъв начин не подобри настроението ми. Първо, бях ядосан на Председателя, че не ми каза какво, мамицата му, става. Ако знаех, нямаше да правя оня номер с влизането в кабинета на Стив. И Мики Бен Гал още щеше да е жива. Едно нещо е да пънеш задника си и да загубиш човешки живот за нещо важно. Съвсем друго е да пропилееш живота на свой приятел за нещо, което не е важно. А точно това беше се случило.

Добре, време беше Олег да ми даде известна информация, която да мога да използвам добре. Погледнах едрия иван.

— Къде е Шерафи?

Зададох прост въпрос. Получих прост отговор.

— В Иран. Измъкна се през границата вчера.

Мамка му. Е, рано или късно щях да намеря начин да се добера до него — и да отмъстя за убийството на Мики Бен Гал. Но това щеше да бъде тогава. Сега беше сега и се налагаше да се върна на оригиналния си въпрос, който беше, накъде, мамка му, бие? Отново седнах на пейката. Също и Олег Лапинов.

— Добре, Олег, плюй камъчето. Какво стана през последните тридесет и шест часа?

Лапинов обърна лице към мен и понижи гласа си, за да не ни чуе някой.

— Израелците изпратиха екип да убие Саркисян.

Е, както ви казах, не бях в настроение за кокетничене.

— И?

— Моите хора в Москва научиха за това и казаха на азербайджанците какво ще се случи.

Той изплю шепа кръв на плочките.

— Мисля, че на азербайджанците нямаше да им е неприятно, ако израелците бяха дошли и бяха свършили работа. Но тъй като сме ги предупредили официално, няма какво да направят. И затова Араз Курбанов сложи край на всичко. Израелците се опитаха да се промъкнат с един самолет от Турция. Но на летището ги спряха хората на Араз. Той ги изпрати обратно до самолета и се върнаха в Тел Авив през Анкара, без никой да задава никакви въпроси.

Знаете ли, приятели, Мосад вече не е предишната организация. Осраха убийството на Халед Мешаал, онзи от „Хамас“ в Аман, Йордания, преди две години. Хванаха ги, когато опитвали да сложат подслушвателна апаратура в апартамента на Палестинската освободителна организация в Швейцария, и агентите им били обявени за персона нон грата. А сега това.

Лапинов продължи:

— Но Саркисян има хора и на летището. Научил, че ще го трепят. И тогава…

— И тогава? Карай до шибания край, Олег.

— И тогава Саркисян трябва да се е паникьосал.

— Трябва да се е паникьосал ли?

— Трябва. Защото побягна. При приятелите си от арменската мафия — в Автономен Карабах. Поискал на заем хеликоптера на вашата посланичка за разглеждане на обект за предложения нефтопровод, който минава през Армения.

Руснакът изплю още кръв на плочките и се отклони от темата:

— Никога няма да стане това с техния тръбопровод. Не и през Автономен Карабах.

Така ли? Може би да, може би не. Както и да е, на кого му пукаше в момента къде ще бъде положен шибаният тръбопровод.

— Олег…

Той потри голямата си плешива глава и отново се съсредоточи върху темата.

— Да, да, да — продължи той. — И вашата посланичка, тя е…

Той насочи показалеца си към слепоочието на плешивата си глава и го завъртя.

— Не са много умни хората като Саркисян. И така, убедил я в последния момент да дойде с него, за да види къде ще минава тръбопроводът. Подали план за полета от Али Байрамли за Сатлки — каза, сякаш знаех за къде става дума.

Замълча за малко.

— Направили повърхностен преглед на маршрута на тръбопровода, а после отлетели за Нариндзлар за уикенда.

Нариндзлар? Какво, мамицата му, беше това Нариндзлар? Нариндзлар? Дори не можех да го изговоря, мамка му.

— Нариндзлар е древен арменски град-крепост, високо в Кавказките планини, в самия северен връх на Нагорни Карабах — обясни Лапинов така поучително, сякаш четеше думите от пътеводител.

Изплю нова доза кръв върху плочките.

— Надморската му височина е две хиляди и четиристотин метра.

Като направих изчисления, открих, че става дума за почти осем хиляди фута. По-високо от Денвър. По-високо от Женева.

— Там я е закарал?

— На върха на планината има стар хотел — каза Лапинов, като поклати глава утвърдително, — направен от манастир от четиринадесети век. Бил съм там. Изолирано е. Невъзможно е да се влезе и излезе, без да се разбере. Освен това го защитават и местните лаврушники^[3].

— Казваш ми, че Стив Саркисян е отвлякъл американската посланичка и че по въпроса не се прави нищо?

— Между Саркисян и Техеран има прехванати съобщения, които не са споделени с вашето правителство.

— Мислех, че работим съвместно.

Лапинов ме погледна изпод вежди.

— Предпочитаме да не споделяме някои неща — докато не стане абсолютно необходимо.

Големият иван издърпа един плик от джоба си и ми го подаде. Взех го, отворих го и разгледах съдържанието му. Имаше три листа с вид на официални документи, изписани на кирилица, с печат на всеки, който реших, че означава „СВРЪХСЕКРЕТНО“.

Раздрусах листата под носа на руснака.

— Тези лайна не ми вършат никаква работа и ти го знаеш, Олег.

Лапинов сви рамене.

— Вашата майор Еванс чете руски — каза. — Питай нея.

Станах и се насочих към фоайето на хотела. След пет минути се върнах. Двамата с Ашли бяхме се сгушили до хотела и тя ми беше превела от руски. Трябваше да призная, че ако прехванатата информация беше истинска, посланик Марибет Медисън се намираше в голяма беда.

• Първата прехваната информация беше обаждане от Стив Саркисян до хотела в Нариндзлар, за да поиска обичайния си апартамент, три стаи за своите телохранители и две за пилотите на посланичката.

• Втората прехваната информация беше телефонен разговор между Али Шерафи и Стив Саркисян, в който Саркисян казваше на Шерафи, че с представителя на Сатаната в Баку ще се занимаят както трябва.

• Третото прехванато обаждане беше по клетъчен телефон от Али Шерафи до щаба на ИРГ^[4], за да докладва, че „планът за разправа с американската курва“ се изпълнява.

Върнах се при пейката и седнах объркан. Лицето на Лапинов беше неутрално. Не каза нищо. Оставяше ме да проумея всичко сам. Но в тая чикиярщина нямаше никаква логика, което и казах на Олег. Човек не отвлича шибания американски посланик. Не, ако не искаш цялото проклето американско правителство да те млати по главата.

Лапинов кимна.

— Прав си — каза. — Но според мен тя не смята, че е отвлечена и следователно не е вдигната тревога.

Нека ви опиша последвалия умствен процес.

Леле. Точка.

Светване на крушката.

Я. Здрасти. Не бях ли аз човекът отпреди няколко страници, който ви каза, че посланичката Медисън и Стив Саркисян потайно вършеха едни мръсни работи? Не видяхме ли как тя командваше Стив на приема в „Сирджик“ и как го остави да пръска слюнки, когато тя си тръгна? И накрая не видяхме ли всички ние бележката, лепната на черновия документ на Стив Саркисян, която му казваше по приятен, но твърд начин да си гледа работата — тя нямаше да го подкрепи във връзка с фондацията, въпреки че наистина го харесваше?

Затова положението не беше като да е отвлечена. Беше като да е отишла със Стивчо за ден-два „наблюдение на обекта“, или поне тя така си мислеше. Стив очевидно имаше други идеи. Може би се е изморил да го бият с катерички по главата. Може би някъде си имаше ново маце и искаше да приключи нещата с посланичката. Може би просто я е взел със себе си, за да я накара да го подкрепи в рекета му, и тъй като тя нямаше да го стори, щеше да я захвърли. Да, от хеликоптера. Какъвто и да беше случаят, очевидно той я беше взел за еднопосочно пътуване.

И когато тя осъзнае какво е истинското й положение — или пък не би се осъзнала, — е, всичко се случва. Като например хеликоптерът й може да падне в планината и всички да измрат. И кой би разбрал нещо? Районът беше несигурен. Един министър на търговията беше загинал на Балканите. Президентът на Грузинската република едва се отърва при три опита за убийство само през последната година. А ако хеликоптерът на американския посланик падне в Кавказките планини, то няма да е чудо за три дни — ще изкара най-много две седмици. Защо ли? Защото Баку не беше центърът на вселената. Скъпо струваше да се поддържат новинарски екипи тук, а освен това щеше да има други кризи за отразяване. И така, тая случка просто щеше да се изпари. Да отмине. А щеше да има и изтичане на неласкателни вести — може би раздути такива — за посланическите й срещи. Вижте, мъртвите не могат да съдят за клевета. И тогава в надлежния срок американското правителство щеше да смени Марибет Медисън — която може и да беше наивна по отношение на обектите, с които се чука, но разбираше от сондьорство — с някой раиранопанталонест апаратчик от Мъгливото дъно, който нямаше да разбира и бъкел от чукане или от сондьорство, и Стив Саркисян и хората, за чийто параван служеше, щяха в крайна сметка да надделеят в този регион.

Как да надделеят, питате. Уместен въпрос. Една от най-основните истини на геополитиката е, че нещата никога не са в черно и бяло. Абсолютистите и моралистите са лоши държавни секретари и външни министри, защото понякога държавническият занаят е аморален. Не неморален, искам да ви напомня, а аморален. Има разлика. И при упражняването на държавническия занаят са важни отсенките. Нещата рядко са черно-бели, а са сиви.

И така, Стив Саркисян щеше да надделее, защото макар САЩ и Русия да знаеха, че е мръсен, пак щяха да търгуват с него, защото той щеше да запази значителен контрол върху района, като използва огромните си финансови и човешки ресурси, за да тласка нещата в посоката, в която искаше те да бъдат тласнати. Помните ли как ми каза, че фондация „Сирджик“ е по свой начин дипломатическо тяло точно както Съединените щати?

Е, може и да се е заблуждавал. Но няма съмнение, че говореше сериозно. Затова какво следваше? Казал му бях истината: че без военна сила в подкрепа на икономическата му далавера „Сирджик“ е празна черупка. Е, започна ли той да събира военна сила, като търсеше някоя от джобните ядрени бомби, за които знаех, че се движеха из тази част на света, и да я използва като дипломатически коз? Дали нае някой разорен руски учен да му направи бомба и да обяви фондация „Сирджик“ за ядрена сила? Дали пое субсидирането на международния тероризъм там, където остави нещата Халед Бин Абдула, след като очистих кралския му гъз?

Откровено, приятели, не знаех — и не ме интересуваше. Както съм казвал и преди, аз съм слаб дипломат. Аз съм абсолютист и моралист. Онова, което знаех, можеше да се резюмира в няколко прости разказни изречения:

• Стив Саркисян уби съпругата на мой приятел.

• Стив Саркисян беше мой враг.

• Стив Саркисян беше мъртво месо.

Фактът, че можех сега да го убия, и то за държавна сметка, беше като глазура на тортата.

Погледнах към Олег. Изражението му говореше, че знае какво трябва да се направи и че трябва да действаме бързо.

— Познавам района — каза той. — Ти имаш хората.

Имах хората ли? Но аз нямах хората — или поне не достатъчно, за да превзема цял шибан укрепен град. Хората ми бяха съвсем сдъвкани от иранския удар. А Араз и неговите бойци бяха изкарали малко повече от седмица обучение и освен това битката не беше и не трябваше да е тяхна.

Да заведеш азербайджански войски в това, което Олег наричаше Автономен Карабах, щеше да е толкова глупаво, колкото да вземеш израелски войски в Сирия — то щеше да усложни нещата, а не да реши проблеми. Освен това из Армения и Автономен Карабах имаше двадесет и пет хиляди души руска войска.

Според моето разузнаване отпреди мисията за обучение доста голям процент от тях бяха стрелци за специални операции. Предположих, че щом като тези дни сме толкова гъсти, може би трябва да направим една съвместна операция с някои от спецназ-момчетата на Олег, за да покажем на хората в Москва и Вашингтон колко добре можем да работим заедно.

— Невъзможно е. Не можем да използваме моите хора — каза Лапинов, когато предложих руския вариант.

Не признавам думата невъзможно и това му казах.

Едрият иван сцупи устни и не каза нищо.

Аз не мислех да пропилея възможността да го ръгна в ребрата.

— Какъв е проблемът, Олег? Твоите руснаци да не са зле в спасяването на заложници?

Лапинов ме изгледа с мисълта за убийство в погледа си. След това изпусна голяма руска въздишка и каза:

— Спомняте си, полковник, че ние и азербайджанците вече нямаме споразумение за взаимна сигурност. Това означава, че всички наши сили са изтеглени през границата на Руската федерация.

Имаше право. Бях забравил.

— Но можеш да уредиш проникването на батальон от спецназ, защото това ще ни трябва. За да свършим работа.

— Невъзможно — изръмжа руснакът, а лицето му се преобрази в гадна гримаса.

Аз не обичам тази дума с буква „Н“. В гласа ми се прокрадна свирепа нотка.

— Защо не е възможно, Олег?

Той преглътна трудно, като с всяка секунда лицето му се зачервяваше все повече, и проговори:

— Защото, ако направим това, което предлагаш, то веднага ще стане известно на хората, които не трябва да го чуват, и вашата посланичка ще бъде убита веднага.

Господи. Казваше ми, че руснаците нямат оперативна сигурност. Казваше ми, че неговите сили са напълно проникнати от руската и кавказката мафия.

Погледнах лицето на Олег. Печалното му изражение издаваше факта, че не беше щастлив от това, което току-що си бе признал.

Е, напълно го разбирах. И за мен щеше да е много болезнено да му призная, че и аз нямам доверие на собствените си бойци.

— Има една алтернатива — каза Олег Лапинов с жалък тон. — Трябва да използваме твоите хора за целта.

Замълча и ме изгледа пронизващо.

— В края на краищата вашата посланичка е изложена на опасност. Но аз ще ви подкрепям по всички възможни начини.

О, мамка му — прав беше. Птиците серяха и всичкото merde падаше по раменете ми. Което означаваше, че отново настъпи време Дики да върви на майната си.

Разтърках коляното си. Болеше ме адски. И рамото ми не беше в добра форма, а един ощипан нерв във врата ми пулсираше болезнено, като изпращаше като електрически шок болка в мозъка ми.

Предполагам, че всички тези поличби означаваха, че Бог ме обича и бях готов за мисията. Изправих се и се протегнах.

— Трябва да говоря със своите — казах. — Защото ни предстои лайнарски много планиране, ако искаме да действаме със скоростта, с която аз смятам, че трябва.