Серия
Свирепия (11)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Echo Platoon, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
6 (× 2 гласа)
Сканиране
Диан Жон (2012 г.)
Разпознаване и корекция
Dave (2018 г.)

В памет на Бентли Токсвард,

майстор оръжейник, воин и патриот

Настоящата книга е художествена творба. Имената, героите, местата на действията и събитията са продукт на въображението на авторите или са използвани с художествена цел. Променени са някои оперативни детайли, за да не бъдат издадени начините за водене на съвременната война със специални методи.

Приятелят на моя враг е мой враг;

Врагът на моя приятел е мой враг;

Но врагът на моя враг е мой приятел.

Стара азербайджанска поговорка

ДЕСЕТТЕ ЗАПОВЕДИ ЗА ВОЙНАТА СЪС СПЕЦИАЛНИ МЕТОДИ
според Ричард Марчинко

• Аз съм Богът на войната и гневният Бог на бойните действия и винаги ще те водя отпред, а не откъм тила.

• Ще се отнасям с теб както с всички останали — като с боклуци.

• Не прави нищо, което аз не съм правил преди теб — така ще станеш воин по мой смъртоносен образ и подобие.

• Ще наказвам тялото ти, защото колкото повече пот лееш в учението, толкова по-малко кръв ще лееш в боя.

• И ако болката съпътства твоите усилия и страдаш силно, то значи правиш всичко както трябва.

• Не трябва да ти харесва — трябва просто да го направиш.

• Прави нещата просто, глупако.

• Никога не си въобразявай.

• И наистина, не ти се плаща за твоите методи, а за резултатите, което значи да убиеш врага си с всички възможни средства, преди той да те убие.

• Винаги носи във воинската си мисъл и душа последната ми и основна заповед: няма правила — побеждавай на всяка цена.

Част първа
Приятелят на моя враг

Глава 1

Всичко по реда си. Часът е 02:30, а ситуацията — ОБВП[1]. Сега, след като ви дадох пълния (и при това свирепо цветист) доклад за ситуацията, мога да продължа с изповедната част на темата.

Ето. Често съм казвал, че да стигнеш дотам е половината от удоволствието. Но днес, следвайки примера на президента, мога най-после да призная истината: аз ви заблуждавах. Неверни неща от край до край. Лъжи. Двуличие. Увъртане. След почти десетилетие с тези книги ви поднасям неподправената, откровена, искрена, прозрачна и напълно нефалшифицирана истина в съкращение: ДСДИНКММ. Да Стигнеш Дотам Изобщо Не е Кефско Мамицата Му. Никак. Nada[2]. Bupkis[3]. Нула.

Оскъдно малко е веселото в това да скочиш от напълно стабилен шибан самолет във въздух с температура минус двадесет градуса, десет километра над земята, за да изненадаш престъпници, които държат заложници. Няма блаженство в това да напуснеш идеално шибана и здрава надуваема лодка и да се внедриш посредством търкаляне със зурлата напред през стотина метра просмукваща се и дълбока тиня, като през цялото време отблъскваш гадни, често смъртоносни гадини, за да разузнаеш селото на някакви негодници и след това да се оттеглиш незабелязано. Няма екстаз в това да препускаш десет мили през горещата пустиня с всичко освен шибаната кухненска мивка на гърба си, за да гръмнеш някоя шарена сбирщина танга от различни националности.

Разбира се, изживяванията, които описвам тук, могат да бъдат резюмирани в една съдържателна двусрична дума. Става дума, приятели, за БОЛКА.

Не карикатурната болка от телевизионните драми, нито от холивудските сопаджийски филми. Говоря за истинската болка. Онази, от която боли, и то с дни. За трайната агония от зле навехната става, когато се фраснете във водата по неправилния начин при скорост от тридесет километра в час. За продължаващата цял месец режеща болка от отказалия парашут по време на свободно падане, когато найлоновото въже ви плясва през очите, откъсва очилата от главата ви и отлепя роговицата на очите. Неволното стягане на мускулите на сфинктера, когато куршумът от собственото ви оръжие рикошира от металната стена, отскочи от пода и се върне рязко към вас, за да ви резне отстрани, под пушените ребра, на сантиметър от мястото, където свършва бронежилетката ви.

Впрочем позволете ми да кажа, че всичките разнообразни разновидности на болката, съдържаща се в горните дейности: всяка една натъртена точка, всички мазоли, охлузвания, контузии и сътресения, порязванията и разкъсванията, и обикновените и без екстри тупаници по главата, бледнеят пред настоящата ми ситуация.

И каква точно е, питате, моята настояща ситуация? Вашите любопитни съзнания искат да разберат, така ли?

Ще кажа, че настоящата ми ситуация е взета направо от наръчника за НАСХИО[4]. Искам да кажа, че са ме драскали, фраскали, тряскали и пляскали; че са ме ръгали, ритали, блъскали, тръскали; че са ме газили, рязали, щавили и давили. Но до тази нощ не и мазен.

Да, мазен. Като евтин пържен картоф. Искам да кажа, така дебело намазан с машинно масло, както паметника на Херндън в деня, когато новобранците във Военноморската академия се катерят по онова шибано нещо като последен акт на първата им учебна година[5]. Искам да кажа подгизнал. Като поничка. Искам да кажа омазан, като с лой. Както Гъртруд Идърли[6] на първия й опит да преплува шибания Ламанш.

Е, добре де, ако плувате в Ламанша и носите от онези, целите вълнени бански костюми от тридесетте години, може би ще е добре да се намажете със свинска лой или вазелин (или пък от онези, еротичните кремове, ако щете — хич не ми пука). Но аз имах малко повече багаж от Гъртруд. Носех водолазен костюм, в който се чувствах некомфортно горещо в топлата вода, в която в момента опитвах да плувам. Върху костюма се намираше комплект черни БУТ, което, както всички навярно знаете след цели седем книги, означава безсмисленото боен униформен тоалет. Перчех се и с винаги ефектната тактическа бронежилетка за стрелба от упор, клас III-A, с трикилограмовата гръдна плоча, закрепена право върху старото свирепо сърце. Върху всичко това носех надуваемата си тюленска жилетка ЗББ[7] — и добре, че я носех, защото заради целия този допълнителен товар бих потънал по-бързо от онова, което моят дългогодишен приятел шваба, komrade[8] по оръжия, бригаден генерал Фред Колер, би нарекъл ein Backstein.

Да потъна като камък? О, да — тази вечер мъкнех почти тридесет и пет кила оборудване. Около кръста ми беше затегнат тактически боен колан. От него се спускаше и крепеше към свирепото дясно бедро един кобур от черна найлонова материя, в който се съдържаше моят „Хеклер и Кох“ USP-9 със заглушител и пет резервни пълнителя с по петнадесет патрона.

За равновесие другото ми бедро крепяха шест тридесетпатронни пълнителя за автомат, заредени с куршуми „Уинчестър силвъртип“ по четиристотин грама. Към гърба ми, на лесно достижимо място, се притискаше закрепен с ремъци калъф с вездесъщия автомат MP5 в деветмилиметрово превъплъщение, със завит на цевта заглушител „Найт“ за работа под вода, и седми пълнител с патрони „силвъртип“. В модулни торбички, закрепени към бронежилетката ми, имах шест зашеметяващи гранати „DefTec №25“, както и осигурено срещу подслушване радио, микрофон на джуката и слушалка, шест метра взривна лента на дървена макара, жица и електрически детонатор, чифт четиридесет и пет сантиметрови клещи за рязане на тел, отвертка като за електротехник, клещи за специалисти по инсталациите, къса стоманена щанга и аптечка. Тъй като аз съм от онази школа на тюленството, при която продаваме краставици на краставичари, си носех и два двулитрови мехура с вода за пиене. „Бананът“ на кръста ми съдържаше шепа найлонови връзки и малка ролка здраво тиксо.

Към десния си прасец бях закрепил боен нож „Мед дог тайхо“ с немагнитно острие. Около кръста ми беше навита шестметрова пещерняческа стълба с модулни пръчки от титан, свързани със стоманено въже.

Предвид всичките тези боклуци по тялото ми преплуването на хилядата метра от точката на внедряването до целта би било, да кажем, трудно дори и в най-добри условия. Но нямах избор. Освен това всички бяхме натоварени горе-долу еднакво. В края на краищата, като свършехме плуването, нямаше да има откъде да се снабдяваме. Ако съществуваше вероятност да се нуждаем от нещо, ние или го мъкнехме със себе си, или щяхме да се оправяме без него, като му дойде времето.

Като казах всичко това, трябва да призная, че тазвечерните условия бяха, абстрактно погледнато, не съвсем нетърпими за мен и моите момчета. Всъщност много елементи работеха в наша полза. Водата беше топла и спокойна, с някакви си двадесетинасантиметрови вълни. Течението се движеше услужливо от точката на внедряването ни към целта. Тънкият като кожичка над нокът резен на луната, ниско на изток, постоянно се скриваше от високи издължени облаци, което осигуряваше на мен и на единадесетте мъже, които плуваха с мен, известна невидимост.

Поради което, мисля, мистър Мърфи, познат със своя закон, реши, че задачата ми е прекалено проста и целта ми твърде лесно достижима. Една щурмова група от дванадесет души, преплуващи около хиляда метра, би трябвало да стигне до целта си за около четиридесет минути[9]. Ние бяхме изминали половината разстояние за по-малко от двадесет минути — и следователно изпреварвахме графика.

И така, с обичайното си чувство за хумор мистър Мърфи прибави един допълнителен затрудняващ елемент към събитията от вечерта. Едно непредвидено, неочаквано и напълно недооценено нефтено петно мазнеше водата, през която плувах. Забелязах го едва след като се озовах три метра навътре в него — достатъчно време, за да махна на момчетата да го заобиколят, но твърде късно за мен. Не говорим за суров нефт в големи количества. Пяната беше не повече от сантиметър в най-дебелата си част. Но нека ви кажа нещо за суровия нефт: не трябва много, за да ви го начукат, и единият сантиметър нефт ме изтакова съвсем добре. Проклетата мръсотия залепна за мен. Покри оборудването ми с лепкава, отвратително миришеща мазна гадост. И ме повлече надолу — почти удвои тежестта на товара, под който плувах.

Освен това нефтените петна се водят в графата на онова, което прегръщачите на дървета в Агенцията за опазване на околната среда наричат ОПМАТ, а то означава, разбира се, ОПасни МАТериали. Разбира се, съгласно действащите правила за работа на тази агенция (наистина съм ги чел) човек не трябва да влиза в допир с нефтените петна, освен ако не носи 1: одобрен от агенцията комбинезон за опасни материали; 2: одобрен от агенцията противогаз за опасни материали; 3: одобрени от агенцията ръкавици за опасни материали; 4: ботуши за опасни материали; и 5: одобрена от агенцията предпазна каска (само в яркооранжево или яркожълто, ако обичате). Нарушителите се глобяват жестоко. Имената им се записват в Книгата.

Но тъй като в диапазон от шест хиляди мили нямаше прегръщачи на дървета от Агенцията за опазване на околната среда и тъй като съм посветил живота си на това да действам независимо от белите, които мистър Мърфи или някой от роднините му хвърлят на пътя ми, продължих да плувам. Мамицата му, преди няколко години се гмурнах в един шибан басейн с ядрена вода. Излекувах получената в резултат луминесцентност (вероятно съм единственият Ричард, чийто малък Ричард е светил в тъмното) с джин „Бомбайски сапфир“ — и оттогава не съм забелязвал проява на синдрома на светещия гущер. Е, ако с „Бомбай“ се лекуват въздействията на басейн с ядрена отпадъчна вода, нямах причина да смятам, че една доза, или две (или три, или четири) след това малко упражнение, също не биха свършили работа.

Добре де, добре, отклонявам се от темата. Искахте да разберете за тазвечерните празненства. Всъщност нищо особено няма. В момента опитвах да премина през Каспийско море, като плувах на една страна, към нефтодобивна платформа „16-Браво“ — основната от общо петте, разположени на девет мили от брега и на около петдесет мили право на юг от столицата на Азербайджан град Баку. Кулите бяха собственост на „СОКАР“, нефтодобивен консорциум, контролиран съвместно от „Сентекс“ (това е „Сентръл Тексас ойл корпорейшън“) и азербайджанското правителство, със смесен експлоатационен персонал от дузина работници от „Сентекс“ и от Англия.

Но не затова се намирах тук. Намирах се тук, защото в момента „16-Браво“ беше под контрола на група от осем терористи. Те бяха превзели платформата преди двадесет и четири часа, като под прикритието на тъмнината се намъкнали на борда от двойка яркожълти надуваеми лодки „Зодиак“, които в момента бяха завързани за североизточната понтонна колона и се поклащаха върху леките вълни. Тангата завладели платформата, взели работниците за заложници, а после със собствените си свръхмодерни мобилни телефони се обадили в главния офис на „Сентекс“ в Хюстън, Тексас. Съобщението след превода от азербайджански на английски беше съвсем ясно: ние сме проирански настроени азербайджанци, на които не им харесва това, че вие, неверниците, експлоатирате нашата нация. Махайте се от Азербайджан или си понесете последствията.

По една случайност два часа след превода на телефонното обаждане на лошите бях опрял колела на пистата в Баку с взвод тюлени, с които изпълнявахме мисия от клас „стелт“, т-и-х-и-ч-к-о предприета по повеление на министъра на отбраната и председателя на Обединеното командване. Но добре планираната секретност изхвръкна през прозореца в мига, в който американци станаха заложници. Азербайджанците знаеха всичко за възможностите ми на заложникоспасителната арена, каквито не притежаваше никоя от местните военни или полицейски служби (всъщност точно за това се намирах в Баку).

И така, правителството на Азербайджан поиска аз и момчетата да свършим тазвечершната мръсна работа. И честно казано, откликнах с огромно удоволствие. В края на краищата най-добрият начин да обучаваш е чрез примери. А превземането на тази платформа щеше да послужи на нашите азербайджански ученици за истинска демонстрация на скачане, вмъкване, стреляне и плячкосване.

Това беше хубавата новина. Ето лошата: някой беше казал на пресата, че идвам, и на летището гъмжеше от камери и прожектори. Американските телевизионни мрежи искаха да снимат мен и момчетата, а също и да ни интервюират. Вероятно за да може някоя шибана прокурорка да използва записа, когато ме обвинява в използване върху терористите на неоправдана жестокост, нервнопаралитичен газ или друго незаконно вещество.

Да, ама не, мамицата му. Разреших проблема, като помолих азербайджанците да изхвърлят репортерите, което те изпълниха с много веселие. Но пред моето весело нощно мародерство стояха още две пречки. Те бяха, по реда на появата им, Нейно превъзходителство, почетната госпожа Марибет Медисън, извънреден и пълномощен посланик на Съединените американски щати в Република Азербайджан, и Негово високотъпанарие, мистър Роско Гроган, вицепрезидент по охраната (за Централна Азия) на корпорация „Сентекс“.

Почетната госпожа Медисън просто не искаше мен и моите боклуци в своя вилает. Пристигнали бяхме за СКОО мисия, което означава Съвместно Комбинирано Образователно Обучение, sans[10] предизвестие, sans телеграми, sans нищо. И посланичката ми каза мнението си така… дипломатично и същевременно твърдо: „Никой, полковник, дори и вие с явно високото си шибано ниво на тестостерон, не може да ме препъне така и да му се размине.“

Тъй като разбирам такава реч, обясних на добрата посланичка, че СКОО не е под нейно юридическо разпореждане. Обясних, че не провеждам дипломатическа мисия. Намирах се тук, за да обучавам своите тюлени, защото всъщност СКОО е обучение за нас, а не за азербайджанците, макар че те със сигурност биха извлекли полза от това да гледат какво правим и да се учат как го правим.

— Това, полковник Марчинко, е двоен товар конски фъшкии и двамата го знаем — изрече посланичката и поклати идеално направената си в пръскано руса прическа. — Аз чета проклетите документи, телеграмите също. Знам какво представляват мисиите СКОО. Каквото и да ми разправяте, тук сте, за да обучавате азербайджанците, и ако не го правите в Иран или Русия, или в Република Грузия, или пък не ги закарате в добрите стари Щати, ще бъдете нарушител в моята територия.

Права беше, разбира се. Но това не ме е спирало преди. Не ме спря и сега. Разбира се, след едно телефонно обаждане до министъра на отбраната във Вашингтон и още едно от министъра на външните работи на Азербайджан до главния заместник-помощник държавен секретар на нещо си от бившия Съветски съюз (с когото успяха накрая да се свържат по клетъчен телефон, докато си правеше кефа за държавна сметка в някой Стан[11]), идеално направените нокти на модно кльощавогъзата шанелооблечена и чантостискаща лъскава посланичка Медисън се махнаха от гърба ми.

Тъпакът от охраната Гроган, бивш специален агент от ФБР (да се чете ездач на бюро), с тъничка вратовръзка, от Далас, вероятно за последен път беше имал значими отношения с правозащитата, когато Роналд Рейгън караше първия си мандат, посланик Медисън е била в основното училище, а обувките на Тони Лама[12] струваха само двеста долара чифта. С него по-трудно можеше да се справи човек, отколкото с посланичката. Тя поне разбра накрая, след, ъъ, известна намеса от страна на Вашингтон, че тук е Азербайджан, че те бяха поискали да помогна и че се ползвах с подкрепата на председателя на Обединеното командване и министъра на отбраната. Макар да не й харесваше присъствието ми тук, политическите фактори просто я засипаха. И така, бидейки реалист, тя преклони глава пред тези фактори и се отмести.

Роско не се притесняваше от подобни политически или дипломатически сладости. Ставаше дума за проклетата нефтодобивна платформа на неговата фирма и той настояваше да свърши нещата по своя начин.

И какъв е неговият начин, питате. Е, обмисленото му мнение беше, че ако оставим някоя местна организация, работеща на принципа „помогни си сам“, да пъхне на тангата около сто хиляди американски гущерчета, онези ще се метнат в лодките си и ще направят бърз „оревоар“ на Баку.

Казвате, че не ми вярвате? Ами да видим видеозаписа.

Както виждате, двамата с Роско стоим на пистата, нос в нос, зад изцапаната с грес рампа на големия черен необозначен самолет C-130, на който долетяхме аз и момчетата, за да сме насаме. Вижте как палците му са вмъкнати в гайките за колана като на някакъв каубой от евтин роман.

Да чуем.

Виж, Дик, разправям се с тези шибани задници от две и половина шибани години и трима американски посланици чрез шибаната фондация „Сирджик“. Турската шибана мафия. Чеченската шибана мафия. Грузинската шибана мафия. Руската шибана мафия. Арменските шибани националисти. Азербайджанските шибани разбойници. Шибаната фондация се оправя с всички тях. Тя има една шибана система и виж как действа: аз им подавам едно куфарче с гущери — за в Щатите го минаваме като дарение за благотворителни цели и всичко е о’кей, и „Сентекс“ дори получава данъчни намаления. След това може би фондацията си взема нещо, може би не, но честно казано, хич не ми е през онази работа, сещаш се. После тя плаща колкото си иска под формата на взаимопомощ за въпросните лица, след което шибаняците изчезват. Само през последните шест месеца съм го правил десетина пъти и затова знам нещо, което ти не знаеш. Въпреки че точно тези шибаняци решиха да вдигнат шибаната миза, като взеха заложници, те не са шибани терористи, Дик. Те са шибани бизнесмени.

Да бе. Е, обяснявам на шибания Роско в своя чаровно старомоден свиреп шибан стил, че във войната със специални методи шибаният технически термин за шибаняци, които вземат шибани заложници, е „шибани терористи“. Добавям също (без да е необходимо, както си мислех тогава), че ние не плащаме шибани подкупи на шибани терористи и че със сигурност не работим с шибани фалшиви фондации.

Виждате ли как ръката на Роско се вдига като на катаджия?

Чакай, Дик — не говоря за шибан подкуп. Това няма да е редно, мамка му. Всъщност направо ще си е незаконно. Ние, в шибания сондьорски бизнес, му викаме „експедиране“ и шибаната посланичка там, която вероятно знаеш, че е в същия шибан бизнес вече дванадесет години, е съгласна с мен.

Стори ми се странно, че шибаната посланичка би могла да участва в каквато и да е дейност от дванадесет години. Не ми изглеждаше на повече от двадесет и пет години. Разбира се, според досието й, което четох по пътя за насам (може да изглеждам като побойник, но повярвайте, аз си готвя домашното много по-грижливо дори от главния аналитик на „Мерил Линч“[13]), тя беше на тридесет и седем години, вдовица на дванадесетия по богатство мъж от Тексас, и управляваше корпорация с повече пари от брутния национален доход на повечето от страните в Третия свят. От статията за нея в списание „Форбс“ разбрах, че тя е адски корава, способна да подсилва речта си с нецензурни думи така лесно, както използваше френския с парижки акцент, научен в Мадейра и Сорбоната, или пък икономико-говора, попит в бизнесшколата в Харвард.

Трябва също да призная, че дори снимките в списанията „Таун енд кънтри“ и „Аркитекчъръл дайджест“ не я показваха в пълния й блясък. Марибет Медисън може и да беше на тридесет и седем години. Но имаше мускулите и твърдата кожа на жена, която редовно тренира с частен треньор, и затова изглеждаше с десет години по-млада от истинската си възраст.

Но целият й опит от бизнеса, високите дипломи, способността да използва нецензурни думи и всичките мускули не й бяха от абсолютно никаква полза, когато ставаше дума за заложници. Всъщност тези неща бяха в неин ущърб. Защото по някаква причина — може би поради факта, че онези бяха съ-тексасци, или пък просто защото не можеше да взема решения, когато става дума за живота на хора — тя беше се съюзила с Роско Гроган и неговите приятели във фондация „Сирджик“, каквото и да представляваше тя (отбелязах си наум да го проверя). А Роско, както видяхте, представляваше един отговарящ на всички норми първокласен рубиненочервен свръхголям шибан задник с огромни пропорции.

Е, мога да ви опиша в детайли реакцията си при неговата тъпа рубиненочервеногъза логика, но така бих губил и своето, и вашето време. Достатъчно е да кажа, че посланичката и Роско си отидоха в посолството намусени (всъщност пътуваха в бронираната й лимузина), а аз тръгнах да работя.

През следващите осем часа аз и момчетата се преместихме на петдесет мили южно от Баку. С помощта на азербайджанската армия тихичко създадох оперативна база на платформата най-близо до „16-Браво“. Докато моите два екипа снайперисти (и четиримата мераклии от азербайджанските специални сили, на които позволих да наблюдават операцията отблизо) започнаха да оценяват ситуацията през телескопите си за нощно виждане, аз се обадих по осигурения срещу подслушване мобилен телефон и пуснах в действие разузнавателната си мрежа в Щатите.

Не трябваше да мине много време, преди да установя, че ВТ (вижте го в речника[14]) изобщо не бяха азербайджанци, а ирански негодници. Те принадлежаха на отцепническа групировка от революционната гвардия и се наричаха „Юмрукът на Аллах“. Според Разузнавателното управление на Министерството на отбраната те бяха се промъкнали откъм Иран — всъщност започнали бяха операцията си от стария подслушвателен пост на ЦРУ в планините над иранския град Астара, малко на юг от азербайджанската граница. Кой казва, че фундаменталистите нямат чувство за хумор?

Аз — казвам го най-малкото в случаите, когато стане дума за убиване на хора от западния свят. Защото през последните шестнадесет месеца „юмруците“ бяха убили седем американци, трима англичани, един шваба и едно франсе. Пък и не ограничаваха дейността си само в Европа и Близкия изток. Имаха едно нападение в Япония и две други в Канада.

Както и да е, малко след стъмване установихме, че на „16-Браво“ има осем лоши. Не е голяма войска, но стига да нанесе на нас и на заложниците значителни щети. Знаехме от думите на азербайджанците и от собственото си разглеждане на ситуацията, че тези танга действат ефективно, обучени са професионално и са добре оборудвани.

А, да — и за разлика от мен не бяха изцапани със суров нефт.

 

 

Избърсах гадостта от лицевата си маска (плувах буквално сляп, мамка му), изпуснах повечето от въздуха в тюленската си жилетка, потънах под повърхността като гореупоменатия камък и започнах да ритам и да се въртя, за да отърся колкото се може повече от лепкавия гъст нефт. Май това не ми помогна много. Всъщност така губех ориентация. Но все пак беше по-добре, отколкото да плуваш през тази гнусотия отгоре. Загребах под вода в посока, която според мен беше към „16-Браво“, изминах тридесетина метра, а после се претърколих и се отправих към повърхността, за да си поема въздух, като ритах с плавниците си и удрях с ръце, за да разкъсам нефтеното петно на повърхността.

Точно в този момент Бумеранга, който смятах, че плува на десет метра ляво на борд от мен и шест метра назад от моята кърма, ме изрита право в лицето. Брадичката ми се озова на пътя на петата му — и добре ме улучи.

Прааас! О, как ме заболя. Не. Адски шибано ме заболя. Ударът отхвърли маската ми и изкара всичкия въздух от дробовете ми. Аз изскочих на повърхността по-добре от който и да е кит, поех въздух и погълнах към галон смесена с нефт морска вода. Изхрачих водата, след това отново се гмурнах, като напразно махах с ръце, за да хвана маската, и получих още един удар от свръхразмерен, свръхтвърд и екстраздрав плавник, този път право по голямата ми словашка зурла. Инстинктивно стиснах агресивния придатък и тръгнах към повърхността.

В миг плавникът се отскубна от ръцете ми и дългото и тясно лице на Бумеранга се появи в периферията на обърканото ми зрение, стиснал в дясната си ръка моята маска. Задържа ме стабилно, докато измия стъклото, доколкото това беше възможно, докато надяна ремъка на главата си, сложа си маската на място, продухам я, а след това я поставя добре на шибаното си голямо и космато лице. По очите му разбрах, че чувства болката ми. Моите очи, които щипеха адски силно от въздействието на суровия нефт и замърсеното Каспийско море, му казваха, че изобщо не може да си представи какво ми е.

Застанах вертикално на място, напълних жилетката си с въздух, за да остана на повърхността, и се ориентирах. Намирахме се на триста метра от платформата, доста далеч от кръга светлина от кехлибареножълтите натриеви лампи, от осветителните тела по мостчетата и стълбищата, от мигащите светлини по парапетите и от другите, в червено и бяло, върху крана, а също и от зеления флуоресцентен блясък от сектора на сглобяемите жилищни кабини.

Тази вечер щурмувахме в състав от дванадесет души. Другите четирима тюлени от взвод „Ехо“ се намираха на една от другите четири нефтодобивни платформи в тази група от общо пет платформи, като ни пазеха гърба със снайперистки пушки 50-ти калибър, със заглушители, които можеха да улучват на разстояние две хиляди метра с ръчно обработените патрони „Хорнейди“. Тази вечер щяха да стрелят на половината от това разстояние.

02:32. Докато си поемам дъх, позволете да обясня за една-две минутки какво смятахме да правим. Има само три начина да превземеш нефтодобивна платформа. Можеш да се приближиш с плуване, да се покатериш нагоре по скелетната рамка и да победиш лошите. Можеш да дойдеш с хеликоптер, като летиш ниско, на височината на вълните, после изведнъж да се издигнеш над площадката, да скочиш по въже и да победиш лошите. Или можеш да изпълниш ВСНО (висок скок с ниско отваряне на парашута) от самолет, да падаш пет мили, да отвориш парашута на километър и половина над водата, да кацнеш на платформата с парашута и да победиш лошите.

Откровено казано, подходът с парашута е най-рискован, защото няма гаранция, че така ще можеш да разположиш достатъчно хора върху платформата едновременно, за да свършат работа, например да овладеят платформата и да убият всички лоши, преди те да успеят да пратят заложниците на боклука. Спускането по въже от хеликоптер, изглежда, е най-ефикасният метод. Всъщност ако съчетаете нападение с хеликоптер с операция по вода (бойно плуване), ще можете да разположите едновременно сума ти бойци на платформата. Но тази вечер спускането по въже не беше сред възможностите, защото ми беше дадено да разбера, че в цялата шибана страна няма хеликоптер, който да е в състояние да носи повече от четирима. И така, налагаше се да действаме по старомодния начин, като използваме техниката, която наричам ЗН/СП. С други думи, щяхме да се Замъкнем, после да се Наберем нагоре, за да направим онова, което тюлените умеят най-добре, да Стреляме и Плячкосваме, т.е. да убием враговете си, преди те да успеят да навредят на заложниците.

02:34. Накрая, след като излязох от нефтеното петно, потеглих към платформата. Бумеранга не изоставаше от мен, като продълговатата му, тясна глава подскачаше като тапа в лекото течение. Зад нас, подредени ветрилообразно, плуваха останалите от щурмовата група. Сърцето на взвод „Ехо“ — Бумеранга, Дюи Пачия крак, Нод Дикарло, Харис Малката бира, Мийд Пиколото, Шепард Алигатора и тюленът-дребосък, когото наричам Гризача — работеше с мен вече четири години. Тери Девайн, когото наричах Таймекса, защото носеше на бой и не оставаше в покой (риташе задници)[15], загуби девствеността си при мен миналата година в Германия.

Останалите в групата са нови — но способни. Копача О’Тул, от Холивуд Бийч например…

Хей, кой шуми там бе, мамицата му? О, шибаният редактор. Иска да разбере защо на тази мисия съм повел тълпа новаци.

Приготвил съм ти две думи, редакторче. Не, не, „мамицата ти“, макар че си помислих за тях. Двете думи са задържане и преназначение. И двете са в немилост в настоящите политически коректни и бездефектни военноморски сили. И така, мнозина от моите стрелци бяха станали цивилни. Но все още има шепа ВОИНИ, между които мога да избирам. А тези момчета бяха каймакът на боклука.

Та както казвах, Копача О’Тул от Холивуд Бийч, Флорида. Копача е от онези торби за боклук, дето никога не се отказват, и точно такива са необходими за подобни операции. Няма място, където не би отишъл, или нещо, по което да не би се покатерил. Ранди Майкълс Скапания и един жилав дребен ингилиз, когото наричам Найджъл (истинското му име е Рупърт[16]. Но кой, по дяволите, би го наричал така в тези дни на анонимност?), допълваха щурмовата група. Ранди Скапания имаше фигура на футболист-защитник — т.е. едър и голям — и се движи като светкавица, когато трябва. Наричаме го Ранди Скапания, защото беше изкарал десет години като рейнджър в сухопътните сили — а ако това не е скапано съществуване, не знам кое е такова. После взел правилното решение: разбрал, че животът трябва да е приключение, а не просто работа, и дойде във Военноморските сили. Премина базовата подготовка, където го научиха да крещи „Ууу-хааа“, а не „У-хаа“ на зрялата възраст от двадесет и девет години. В момента е със звание E-9. Това е главен старшина за вас, кексоядните цивилни.

Аз го отвлякох от „Тюлен осем“, след като го видях в действие. Ранди, приятели, е от онези Воини, на които трябва да опрете гръб, когато merde[17] се удари във ventilateur[18], и ви превъзхождат по численост с осем към едно. Трябваше му към половин секунда, за да се запише доброволно в свирепата ми банда. Единственото му искане беше да взема и човека от плувната му двойка, Найджъл, който тежи само петдесет и два килограма. Найджъл е роден под името Рупърт Колинс в Ийст Лондон, на улица „Олд Кент Роуд“ — и си личи по говора му. Той е живо доказателство за това, че единственото, което ни дели от англичаните, е общият език.

Както и да е, Найджъл дошъл тук единадесетгодишен, получил гражданство на осемнадесет години и първата му работа била да се запише във Военноморските сили. Той може да тича тридесет мили за пет и половина часа. Не е много, казвате. Прави сте. Но Найджъл може да го прави в пустинята. Докато носи тридесет и пет кила бойно снаряжение. И след като пробяга своите тридесет мили, може да ви нашиба по задника, независимо за колко голям и лош се представяте.

На площадката, която използвах като база на предна линия, се намираше моята четиричленна снайперна/разузнавателна група. Мустанга, водещият помощник-снайперист, е половин сиукски (мисля, че другата половина е планински лъв) Воин, израснал в Монтана. Прилича малко на пощенска кутия, което кара хората да го смятат за тромав. Груба грешка. Мустанга е в група с Джонсън Чука, който се е научил на гадния си занаят в морската пехота, преди да реши да се махне от Заблудените деца на Чичо Сам[19] и да стане тюлен. Чука веднъж уцели нечия глава от две хиляди и шестстотин метра с петдесеткалибровата си снайперска пушка, която помогна да разработят за „Пустинна буря“. Оръжието, с което стреляше тази вечер, представляваше пушка от четвърто поколение, два пъти по-точна от базовите предишни модели.

Снайперска група номер две се състои от Бъч Уелс, умно хлапе от Рийдинг, Масачузетс, с протяжен акцент от Нова Англия, и Цирея. Цирея (ако има фамилно име, то не го е казвал на никого) е другият снайперист на взвод „Ехо“. Той е помощник-боцман първи клас от Джорджия и може да уцели муха в шибаното око от хиляда метра.

 

 

02:45. Гадната ми дванадесеторка се закрепи за дълга тръбна греда, която преминаваше между дебелите вертикални понтонни колони. Ние вече бяхме се изтощили, мамка му — а още не бяхме започнали работата за вечерта. Двамата с Таймекса откачихме от мен двойката двулитрови мехури с вода. Дадох единия на Пиколото, а другия на Пачия крак, за да пият. Таймекса подаде един мехур на Копача и отпи от другия. Аз легнах по гръб във водата и опитах да си поема дъх. Не беше лесно. Температурата на водата беше към двадесет градуса, на въздуха — към тридесет и пет и жегата изсмукваше малкия ми запас от енергия.

Изчаках всеки да зареди вода, след това взех един от мехурите и го пресуших. Цели кофи пот бях пролял по време на плуването — и колкото и да ми тежаха мехурите, се радвах, че бях настоял да носим достатъчно, та да може всеки да получи две трети литра, преди да нападнем. Научил съм през годините, че дехидрираният Воин не действа така добре както хидрираният Воин.

02:49. Платформата се извисяваше над нас като скелет, огромна и внушителна; меланж от ярки светлини и сенки и механични ръбати форми. „Шестнадесет-Браво“ се намира във води, дълбоки към петдесет и пет метра. Тя беше неподвижен тип, което означаваше, че е закрепена към дъното на Каспийско море. Ако тук водата беше например двеста метра, платформата щеше да е полупотопена, да плава върху огромни понтони и да се задържа на мястото си от дълги котвени вериги.

Напълно възможно е да се чудите как можахме да доплуваме безнаказано, като знаем, че лошите са нащрек. Отговорът е прост. Първо, самата платформа е огромна, по-голяма от двадесет и пет етажна сграда. Също така практически невъзможно е да се гледа към водата, освен ако човек не увисне от някоя от стълбите под основната площадка. Светлините си правят номера с очите ви. Повърхността на водата на петдесетина метра по-долу е неясна. Адски трудно е да откриеш някой плувец дори и в спокойни условия като тазнощните.

Второ, на нефтодобивната платформа има много странични шумове. Металът скърца и стене; самата платформа се движи във водата. Модулните складови и жилищни постройки се местят с теченията отдолу. Освен това има и генератори, които захранват електросистемата, крановете и самите сондажни машини. Дори и ако 90 процента от шибаната платформа са спрени — както тази, — на нея пак е шумно и човек се обърква. Такова обкръжение аз мога и използвам в своя полза.

02:51. Време е да тръгваме. Но първо трябваше да се почистя от нефта. Тъй като изповядвам веруюто на Рой Хенри Боъм, кръстник на всички тюлени[20], попаднах в петното първи и затова си изпатих най-много за разлика от другите момчета, повечето от които бяха видели какво става и бяха минали под него. Моят БУТ беше почти изцяло покрит с нефт. Също и жилетката ми. Но под нея модулната ми бронежилетка си беше доста чиста. Също и водолазният костюм. С движения на тялото се освободих от надуваемата жилетка, бронежилетката и бойния униформен тоалет. След това надянах бронежилетката върху водолазния костюм, откачих джобовете от жилетката за близък бой и ги нагласих върху залепящата повърхност на бронежилетката си, сложих си колана с пистолета, кобура на бедрото, джобовете за пълнителите и бойния нож. Калъфът за автомата ми не ставаше за нищо. Но мазната гадост не беше стигнала до самия автомат.

02:56. Включихме слушалките и микрофоните в осигурените срещу намокряне радиоапарати и проверихме дали работят. Е, предполагам, че осем от общо дванадесет не е чак толкова зле, макар да ви обещавам, че когато се върна в Щатите, ще кажа на хората в „Моторола“ някои недобри неща за мнимата водонепроницаемост на продуктите им.

Обадих се на моите снайперисти, застанали в тъмното на триста метра от нас, и им казах, че се мятаме през борда.

— Тъй вярно, скипере — чух гласа на Мустанга в ухото си. — Виждам ви през телескопа. Готови сме. Свързващото мостче над вас е чисто. Виждам едно танго върху кабината за контрол на сондажа. Има оръжие с прибор за нощно виждане. Цирея има друга цел върху кабината на кулата. И той е с очила за нощно виждане. Изглежда, държи детонатор.

Прехвърлих светкавично в мисълта си схемата, която бях запаметил по-рано през деня. Добре: един лош контролира отвисоко, в кабината на краниста. Значи е на двадесетина метра над площадката. От тази позиция можеше да контролира достъпа до хеликоптерната площадка, модулните жилища и повечето от площадката. От думите на Мустанга се разбираше също, че оня контролира и експлозивите.

Един квартет цъкания в ухото ми потвърди, че съобщението е прието.

03:03. Преминахме под платформата и със сигнали поставих началото на щурма. Копача завърза за себе си двадесетметровото тънко найлоново въже, което носеше през рамо, вдигна се върху дебелата вертикална греда и започна дългото катерене нагоре. Последваха го Дюи Пачия крак и Скапания Ранди Майкълс. Гледах ги как се катереха по хлъзгавата повърхност. Не харесвам превземането на нефтени кули. Преди години загубих един човек при операция на една платформа в Мексиканския залив. Но, както казва Божията заповед на войната със специални методи, не трябва да ни харесва, а да го правим. Моите катерачи напредваха. Но виждах колко енергия изразходваха — телата им изпускаха топлинни вълни.

Докато Копача, Пачия крак и Ранди се катереха, Бумеранга, Нод и Гризача седяха на напречната греда, насочили дулата на автоматите си нагоре към пътечката на двадесет метра над водата, и търсеха цели. Ако някое танго реши да си вземе почивка за цигара или да се изпикае, работата им беше да неутрализират този кучи син, преди той да вдигне тревога или да рани катерачите. Истински уязвими бяхме, докато първите трима стрелци не стигнат до пътечката. След това, докато Пачия крак и Ранди пазят гърба му, Копача щеше да спусне въжето, да вдигне парчетата на пещерняческата стълба, да ги свърже, да закрепи стълбата към парапета и да я спусне, за да можем ние, останалите, да се качим. Съвсем не е весело да се катери човек по пещерняческа стълба. Но катеренето по тях е по-безболезнено, отколкото по вертикалната греда, която триото мои стрелци катереше в момента.

03:11. Осем минути е шибаняшки дълго време, когато си уязвим, и точно толкова ни отне изкачването на стълбата. Аз се качих последен. Да, винаги водя отпред. Но възрастта ми е повечко, отколкото на моите стрелци, и те могат да изтичат нагоре по стълбата, докато аз се боря с нея стъпало по стъпало.

Изчаках, докато тесният задник на Найджъл се издигна на три метра над водата, а после се издигнах колкото можах нагоре, хванах се за едно от тънките титанови стъпала, издърпах се нагоре килограм по килограм, докато сложа предната част на дясната си свирепа обувка в тесния отвор. Господи, колко болка ми причини това. А, да, аз вдигам по двеста килограма и правя по 155 коремни преси всеки шибан ден, в дъжд, киша, сняг или слънце, на открития гладиатор във вила „Свирепия“. Имам много силно тяло. Всъщност аз съм забележително силен майкоосквернител. Но всичко това не струва и едно лайно, когато трябва да напъваш мускули нагоре по усукващата се, тясна, хлъзгава и мокра стълба в бойни условия.

Споменах ли, приятели, че преплувах през нефтено петно? Казвате, че си спомняте този факт. Е, браво на вас, защото имате по-добра памет от моята. Аз ли? Аз бях забравил, че долната част на неопреновата ми обувчица беше хлъзгава като черво. Стъпалото ми се хлъзна, кракът ми се вмъкна през стълбата, ръцете ми изгубиха захвата си, паднах на към тридесетина сантиметра и се заклиних — ооох — чак до чатала върху шибаната пръчка.

Нека бъда по-подробен. Цялата ми тежест — всеки пуд, всеки килограм, всеки фунт, унция и грам, а да не споменавам и добавената тежест на всичко, което носех — сега лежеше върху дясната ми топка. Същата топка, която в момента се превръщаше във фъстъчено масло върху титановата пръчка. О, по дяволите, о, мамицата му, о, майната му на Дики, което, досещате се, че означава, че в момента бивах чук-чукан на виетнамски[21]. Чук-чукан и още как — ако не сторех нещо, скоро щях да изпълнявам остатъка от тази шибана мисия като проклет алт.

Фокусирах очите си, преглътнах въздух и се задърпах с ръце, докато накрая се освободих и тръгнах отново нагоре. Само че сега всяка стъпка от това болезнено катерене беше съпроводена с пулсирането в бърз ритъм на десния ми тестис. О, нека ви кажа, че когато най-после се прехвърлих през парапета на мостчето, изпитвах болка във всяка молекула на тялото си, а от начина, по който ми стоеше водолазният костюм, прецених, че вероятно съм загубил още два-три килограма от теглото си. Аз не съм така пъргав, както по времето, когато започнах да изпълнявам водеща роля в тази серия книги, приятели, и точно такива изкачвания правят този факт болезнено очевиден.

Но както съм казвал преди и ще продължавам да казвам, болката съществува, за да ми каже, че съм жив. И тъй като си бях съвсем жив, извадих своя автомат, заредих един пълнител и дръпнах затвора. Идваше време за представлението.

Нашата точка за навлизане представляваше малко мостче близо до факела на една линия за разделяне на нефта и газа. Повечето кули имат две такива факелни устройства. Мостчетата, с една вертикална и една хоризонтална газова дюза, са закрепени към края на двадесетметрова стрела, подобна на тези на кулокрановете. В позиция „спуснато“ мостчетата към факелите се намират на около три метра под най-ниската точка на площадката. Това ги правеше достъпни за нас, без да разкриваме фланга си. И тъй като е възможно да се изкачи човек по тази стрела, моите стрелци щяха да останат невидими за всеки на площадката, докато не достигнат до прикритието на резервоарите в нефтопреработвателния сектор.

Ако погледнете към тази конкретна площадка направо, това ще рече, че хеликоптерната площадка е разположена в посока дванадесет часа, едната факелна група за масло и газоразделителят се намират в посока пет и тридесет; другата — единадесет. Ние бяхме преминали под платформата и се покачихме на позиция единадесет часа на малката стрелка, защото това място беше напълно скрито от огромната надстройка на сондажната кула и от топлообменниците на основните двигатели от гореупоменатите танга, които контролираха кабината за контрол на сондажа и покрива на кабината на кулата.

Сега, когато се намирахме на борда, трябваше само да оставаме невидими, докато стигнем до щурмовите си позиции, като се молим останалите лоши — онези, които все още не бяхме видели — да нямат оборудване за нощно виждане, инфрачервени прицели на оръжията си или топлинни целеуказатели, както двете си приятелчета.

Нещастната и гадна истина, приятели, е, че в наши дни тангата могат да се снабдят с почти всички техноиграчки на „Делта Форс“, „Група Р“[22] или всяка група, която използва най-новите технологии. Може би не най-последно поколение, но все пак по-добро от онова, което имат повечето от въоръжените сили по света.

Добрата новина беше, че дори предвид жегата — все още над тридесет градуса — металът на платформата беше с температурата горе-долу на нашите тела. А това щеше да ни помогне, докато заемаме позиция, в случай че лошите имаха някакви топлинни целеуказатели.

03:13. Време да тръгваме. Бяхме здравата стеснени на мостика с размери два и половина на четири метра, а в подобни условия тълпите ме изнервят.

Отърках подметките си по грубия под, докато отстраних нефта от тях. След това дадох безшумен сигнал да се разпръсваме.

Двамата с Бумеранга, придружени от Нод и Пачия крак, щяхме да пазим равновесие върху дългия метър и двадесет парапет на мостчето на факела и щяхме да се изтеглим върху главната площадка, скрити от боядисаното в червено и бяло помещение за машините на крана. Оттам щяхме да претичаме през десетте метра незащитена територия до една стоманена стълба, да свием зад ъгъла и да се впуснем по тясна пътека към задната част на жилищния сектор.

Докато правехме това, останалите от взвода щяха да се движат по стрелата. Когато стигнат края й, Таймекса, Алигатора, Ранди и Найджъл щяха да тръгнат ляво на борд. Щяха да пропълзят под резервоарите за нефт, да се прокраднат зад помещението за експлозиви, а после да стигнат до предната част на модулната жилищна част и да чакат сигнала ми за нападение върху главната група танга и освобождаване на заложниците. Докато те правеха това, Малката бира, Пиколото, Гризача и Копача щяха да тръгнат дясно на борд, където внимателно да се изнижат край най-външните резервоари и помещенията за сондажното оборудване, а после да се разделят на две човеколовни групи от по двама души, за да неутрализират евентуалните танга в комуникационната постройка и складовия район. Предстоеше ни да се справим с осем лоши. Открили бяхме двама — съгледвачите. Знаех от опит, че повечето от другите ще се намират около заложниците.

Бумеранга се стрелна край вертикалната факелна дюза към края на парапета. Вдигна поглед към основната площадка, която се намираше на около три метра над главата му и на два метра встрани. Качи се върху парапета и с атлетичното равновесие на балетист отскочи към половин метър право нагоре.

Пръстите му хванаха стоманения ръб на площадката и той започна да се набира, сякаш изпълнява последното от продължителна серия набирания. След това лявата му ръка се подхлъзна. Облечените в ръкавица пръсти загубиха сцеплението с мазната повърхност на площадката и се подхлъзнаха. Опита да се хване отново, но това не беше възможно. А носеше прекалено много оборудване, за да се изтегли с една ръка.

Гледах го как пада в пространството. Да, вертикалното разстояние от долната страна на площадката и горната част на парапета беше само към половин метър. Но човек трябваше да отчете и двата метра хоризонтално разстояние. Ако Бумеранга не се беше отметнал назад в мига, в който кацна върху парапета на факелната площадка, щеше да падне във водата на двадесет и пет метра по-долу. А с цялата тежест по себе си падането от двадесет и пет метра във водата щеше да е равносилно на падане върху шибан бетон от същата височина.

Гледах вцепенен. Това беше един от онези мигове, когато времето спира. Бумеранга висеше в пространството. Но не падаше. Вместо това извъртя тялото си на 180 градуса. След това, подобно на онези гении на цирковия трапец, с тяло, обърнато към факелната площадка, се насочи напред. Едва тогава падна. Приземи се върху краката си точно върху широкия пет сантиметра парапет. Единственият признак на усилие, който забелязах, беше напрежението по лицето му.

Устните му мръднаха. Не чух нищо, но разпознах безмълвното „Съжалявам, шефе на пичовете“.

Обърна се, прецени разстоянието още веднъж, свали ръкавиците си от „номекс“ и ги затъкна на колана си, след което скочи. Вторият отскок беше доста по-висок от първия. Дългите ръце на Бумеранга се увиха около ръба на площадката. Той се изтегли нагоре, нагоре, нагоре и накрая стисна с една ръка парапета на края на площадката. След това се люшна наляво, което му позволи да качи коляното си върху нея.

Вдигна се и се прехвърли през парапета, спусна се на колене, пропълзя под най-долната пръчка на парапета и подаде ръце. Лицето му говореше: „Хайде, шефе на пичовете — ще те хвана.“

Моето отвръщаше: „Да бе, точно така!“ Когато бях само попова лъжичка, най-гадният елемент на трасето с препятствия във военноморската база в Литъл Крийк беше поредицата от парчета от телефонни стълбове, нарязани на различни височини и забити в пясъчните дюни. Наричахме го „Мръсната дума“. Човек трябваше да скача от един стълб на друг, без да падне на пясъка. Но това беше по-лесно да се каже, отколкото да се изпълни. Защото ако успееш да скочиш на височина, хоризонталното разстояние изглеждаше прекалено голямо. Ако успееше в хоризонталния скок, вертикалният изглеждаше непосилен.

Е, сивокосите и калени във войните старшини, които първи бяха направили шибаното нещо дълго преди аз да стигна до обучението, си бяха свършили добре работата с тази „Мръсна дума“. Направили я бяха с високата цел да накарат нас, смрадливите новобранци, да разберем, че няма нищо невъзможно. Искаха да изградят физическото въплъщение на философската догма, основополагаща за ТЮЛЕНството. Тази концепция е: ако си поставиш нещо за цел и ако духът ти е дух на Воин, думата невъзможно НЕ СЪЩЕСТВУВА.

И така, ние щурмувахме „Мръсната дума“, докато не я превземем. Покорим. Разгромим. И точно както искаха старшините, ние, поповите лъжички, разбрахме накрая с победата си, че когато се изправим пред преграда, каквато и да е тя, на ВОЙНА или в живота, можехме да триумфираме като победили от чиста воля, неподправена упоритост и абсолютна решимост.

Не трябва да ви харесва, казваха ни те — трябва просто да го направите. И така, в наши дни, когато се изправя пред нещо, физическо предизвикателство, бюрократична пречка или тактическо препятствие, си спомням „Мръсната дума“ и знам дълбоко във Воинските си вътрешности, че МОГА да спечеля битката и затова НЯМА ДА СЕ ПРОВАЛЯ. НИКОГА.

И така, макар да мога искрено да заявя, че не харесвам балансирането по хлъзгави метални перила, Просто Го Направих. Изкатерих се, балансирах тялото върху стъпалата си възможно най-добре предвид пулсиращата дясна топка, свих колене, вдигнах ръце високо над главата си и се метнах в пространството. Очите ми бяха фиксирани в тези на Бумеранга; концентрацията ми беше пълна. Усетих как приближавам шибаната площадка; усетих големината и физическата й маса. И в този момент ръцете на Бумеранга стиснаха китките ми, както онзи на трапеца хваща скочилия във въздуха акробат, и ме засили като голямо словашко махало нагоре и надясно.

Използвах тежестта на тялото си, за да помогна, като прибавих към скоростта си и ъгъла на траекторията. Не трябваше да го правя. Трябваше да оставя Бумеранга да направи каквото правеше, защото го правеше много добре. Но не можех да се примиря с „достатъчно добре“. И така, като се придвижвах нагоре, върхът на дясното ми коляно — чувствителната става, известна като патела — се удари в металния край на стоманената площадка.

Колко силно си ударих пателата ли?[23] Достатъчно силно, за да ми излязат сълзи. Достатъчно силно, че да не мога да почувствам пръстите на крака си. Достатъчно силно, че да забравя колко ме болеше дясната топка.

Започнах да падам. При това неволно ритнах с крак и се извих. Лош ход, защото Бумеранга изпусна лявата ми китка.

О, мамка му, о, по дяволите, о, майната му на Дики. Сега Бумеранга ме държеше с една ръка. А дори и това не беше кой знае колко сигурно. Пътят до долу беше много, много дълъг. Не исках да се удрям в тази вода. Спомнете си: ако паднете от двадесет метра във вода, няма да е много различно от това да се ударите в бетон. А и според мен нещата бяха още по-сериозни: Аз не исках да извършвам шибаното катерене втори път. Стиснах зъби, замахнах с лявата си ръка нагоре и стиснах лявата му китка — която продължаваше да стиска като менгеме моята дясна китка — с двете си ръце.

— Държа те — каза Бумеранга през стиснати зъби. Пръстите на свободната му ръка се обвиха около китката ми и като се напъна, пак ме залюля като същото онова голямо словашко махало нагоре към площадката.

Този път го оставих да прави каквото трябва и оставих тялото си да иде там, където той искаше да иде то. Коляното ми се озова върху ръба на площадката точно както трябваше. Аз облегнах телесата си на този крак, измъкнах дясната си ръка от захвата на Бумеранга, посегнах и се хванах за парапета, вдигнах се и се проврях под тъмната метална тръба.

Претърколих се по гръб, неспособен да дишам, окъпан в пот, а с очите си виждах фосфоресциращи сини и оранжеви точици. О, мамка му. Не само бях задъхан, но и се намирах в проклето състояние на смъртна умора. Преборих се с нея и си наложих да дишам равномерно. Съсредоточих се върху преодоляването на болката. Бавно възстанових контрола върху тялото и съзнанието си.

Когато се вдигнах и започнах да разтърквам удареното си коляно, Бумеранга, Нод и Пачия крак ме гледаха отгоре. Изпратих им онзи мръсен поглед, който уморените от битки ветерани пазят за наперените младоци, ритали задници цял ден и готови да гонят мацки цяла нощ. Изстенах силно и свих лицето си в гримаса.

Нод направо ме игнорира.

— След като скиперът си подремне — прошепна той на Бумеранга и Пачия крак, — може би ще е готов да дойде да си играе с нас.

— Не — поклати глава Бумеранга. — Сигурно преди това ще иска мляко и бисквити.

С усилие се изправих на крака, като усещах всяка година, месец и ден от изпълнения си със събития живот.

— Да ви го благонавра много, много силно на всички.

Бележки

[1] Осрана без възможност за почистване.

[2] Не (исп.). — Б.пр.

[3] Не (иврит). — Б.пр.

[4] НАведи Се, Хуят Идва Отново.

[5] Изкачването на намазания с грес обелиск на Херндън, носещ името на полковник Уилям Люис Херндън от ВМС на САЩ, би трябвало да представлява трите най-важни аспекта на живота във Военноморската академия на САЩ: дисциплина, работа в екип и кураж. Ех, ако това наистина бяха ценностите, на които обучават там. Тогава щяхме да имаме много по-добри военноморски сили.

[6] Гъртруд Керълайн Идърли (1906), американка, която през 1926 г. става първата жена, преплувала Ламанша за 14 часа и 31 минути. — Б.пр.

[7] За Близък Бой.

[8] Другар (нем.). — Б.пр.

[9] Според сегашната доктрина на ВМС за войната със специални методи преплуването на сто метра в бойни условия не би трябвало да трае повече от четири минути.

[10] Без (фр.). — Б.пр.

[11] Не, Стан не е фамилно име. Становете са бившите съветски републики, които сега са независими държави, като Казахстан, Туркменистан, Киргистан и Таджикистан например.

[12] Известен играч на голф, производител на скъпи обувки. — Б.пр.

[13] Името на най-голямата американска брокерска компания. — Б.пр.

[14] Речникът се намира на последните страници на книгата. — Б.пр.

[15] Игра на думи от известна реклама в САЩ на часовниците „Таймекс“. — Б.пр.

[16] Офицер на жаргона на армията във Великобритания. — Б.пр.

[17] Лайно (фр.). — Б.пр.

[18] Вентилатор (фр.). — Б.пр.

[19] Игра на думи със съкращението на Морската пехота на САЩ. — Б.пр.

[20] — Предводителството — ръмжи Рой — може да бъде определено с две думи: „Следвай ме!“

[21] Игра на думи с изразите Do-ma-nhieu (виетнамски): Върви на майната си; и Doom on Dickie: Гибел за Дики. — Б.пр.

[22] Така наричат „ТЮЛЕН-група шест“ в наше време. На воеонноморскоговор има дори съкращение ГРР, което означава ГРупа за Развитие към Военноморските сили.

[23] Патела звучи глупаво, нали? Но да ви кажа, глупаво или не, много боли, когато се фраснете по нея като мен.