Ричард Марчинко, Джон Вайсман
Взвод „Ехо“ (3)

Глава 3

03:32. Осигурихме безопасността на платформата. И открихме какъв късмет сме имали всъщност. О, планът ми беше свършил работа точно както си знаех, че ще стане. Арлиграмата ни позволи да изненадаме лошите, да им развалим засадата и да ги спипаме изотзад. Найджъл и Скапания Ранди бяха прочистили предното помещение — то беше празно — и после бяха дошли на помощ на Бумеранга. Нод и Пачия крак бяха разбили задната врата и бяха успели да убият двойката танга, които пазеха заложниците, преди онези да им направят нещо.

А Малката бира, Пиколото, Копача и Гризача бяха елиминирали самотното танго, сгушено в комуникационната кабина посред предаването. С това докарахме бройката до осем — ловната норма за тази нощ.

Изненадата дойде, когато проследихме жиците от детонатора в кабината на сондажната кула. Бях предположил (ето една грешка), че тангата са разположили експлозивите така, че да ни хванат в засада. Оказа се, че не съм прав. Претърсихме платформата от горе до долу. Изобщо не бяха слагали противопехотни взривове. Никъде. Вместо това бяха прокарали жиците в жилищното помещение. Там, в спалнята, където заложниците лежаха вързани като прасета, имаше три кила „Семтекс“. Ако Цирея беше пропуснал онзи първи изстрел и ако лошият беше успял да завърти лостчето на детонатора, заложниците — абе заложниците, целият жилищен сектор щеше да се изпари.

Цирея и Чука, дошли с обслужващото корабче, се качиха с крана на покрива на кабината за контрол на сондажа и провериха трупа на мишена номер едно. Чука беше щастлив при вида на точното си попадение — входно отверстие зад ухото и пръсната цялата отсрещна страна на черепа на сфинктера. Не е лошо като за държавна заплата, особено от хиляда метра. След това се качиха по кулата до горната кабина и разгледаха ръкоделието на Цирея. Цирея беше ударил тангото в окото, от което главата му се беше пръснала като шибан пъпеш. Препоръчвам ви патрона „Хорнейди“ 750 и снайпер-пушката 50-ти калибър за случаите, когато целта трябва да бъде абсошибанолютно раздробена навреме.

След това откачиха детонатора от жиците, свалиха го на палубата и го пуснаха в мазолестата ми длан.

— Радвам се, че не ми каза къде води това нещо, скипере — каза Цирея, като посочи с палец заложниците. — Много щеше да ми дойде.

Разгледах устройството. То беше действащ руски модел за специални операции — дето ги използват морските спецназ групи.

— Да, само че между нас да си остане, бих ти казал, ако знаех.

Можете да се обзаложите, че бих му казал. В края на краищата на Цирея му плащат сума ти пари точно за да носи много, нали така? (Тук съм ироничен. Старшините, които вземат решения за живот и смърт ежедневно; които управляват и контролират високотехнологично оборудване за милиарди долари, получават нищожни заплати — по-малко от половината на обикновен новопостъпил в адвокатска кантора.)

Изпратих Нод, Цирея, Ранди и Мустанга да събират разузнавателни сведения. Исках всичко по тангата да бъде сложено в торбички и надписано. Не намерихме много. Тези момчета бяха изпразнили джобовете си, преди да тръгнат насам. Но имахме пръстовите им отпечатъци и им направихме снимки с цифровия фотоапарат, който носехме във водонепропускаем плик. Изненадващо е какви неща носи една добре оборудвана антитерористична група в наши дни, нали?

Останалите от нас прекараха малко повече от час в разговори с работниците, преди да ги натоварим на нашето корабче и да ги пратим към брега. Важно е да се разговаря веднага след инцидента. Трябва да научите всичко възможно за враговете си, а заложниците често пъти дават съществено важна информация. Те може да не я смятат за важна — но може да е от съществено значение. И така, отворихме шкафа за бира, сложихме екипажа на платформата да седне и отделихме време за приказки.

Открих, че тангата от „16-Браво“ говорели азербайджански, руски и английски освен родния си фарси. Дошли със схеми на платформата. Това означаваше, че имат вътрешен източник на информация. Бяха вързали екипажа със същия тип найлонови примки и залепяща лента, каквито носех и аз. И не говорели пред заложниците. Разбира се, те ги ФВС^[1], свързали ги към експлозивите в спалнята, в която ги държаха, и ги оставили да умрат сами. Всичко горепосочено ми даде да разбера, че кофти копелетата, които бяхме пратили при Аллах, не бяха от ежедневното пушечно танго-месо, а елитна група, изпратена с конкретна задача.

Този факт ми стана още по-ясен, когато разгледах снаряжението, което те си бяха донесли. Все високотехнологични неща. Вече знаете, че бронежилетките бяха от тези на въоръжение в руската армия. Също и автоматите „AK-74“, които са за „AK-47“ това, което „CAR-15“ представлява за „M-16“^[2]. Комуникационното им оборудване беше по-добро от нашето — осигурени срещу подслушване, цифрови спътникови телефони френско производство. А тангото върху кабината на кулата беше оборудвано и с най-модерен преносим скенер/декодер, който му беше позволил да слуша всички наши думи. Той можеше да ни създаде доста проблеми, ако Чука не беше му пуснал един куршум в главата.

Разбира се, единствените предпазни мерки, които лошите не бяха предприели, се отнасяха до снайперската стрелба на свръхдълги разстояния. Но това можеше да се очаква. „16-Браво“ се намираше на повече от хиляда метра от най-близката платформа и, предполагам, сметнали са, че е много малко вероятно някой да уцели с първия изстрел на такова разстояние нощем. Е, априлска шега, майкотаковачи — трябвало е да знаете моята Божа заповед на войната със специални методи за въобразяването.

И да, имаше един значим факт във връзка с мъртвото танго в комуникационната кабина, който мисля, че трябва да ви предам. Въпросното танго беше русокосо. Имаше сиви очи, изтърколени нагоре в остатъка от черепа му. На дясното си рамо имаше и татуировка „Спецназ Афганистан“.

Това беше значимо. Не. Това беше много повече от значимо, особено в светлината на тайната мисия, която ми бяха възложили тук, в Азербайджан.

Казвате, че не знаете нищо за никаква тайна мисия? Казвате, че сте помислили, че са ме изпратили тук просто за да обучавам азербайджанците на контратероризъм. Е, не сте имали право на тази информация, задници — никой нямаше право, включително, очевидно, посланик Марибет Медисън. Но тъй като я няма наоколо, мисля, че мога да обясня, при условие че вдигнете дясната си ръка и се закълнете да не казвате на никого.

Тъй като тази книга започна с една изповед, предполагам, че е време за второ душеизлияние. Свирепо откровение. Ето: моята мисия в Баку беше прикритие за една по-съществена и напълно тайна задача. Изпратен бях тук, за да оценя онова, което Пентагонът нарича политическо-военната ситуация в Азербайджан. Трябваше да се огледам, да видя кои от политическите самци имат най-добър шанс да се превърнат в слона в стъкларския магазин през новото хилядолетие и да опитам да се насоча към някои азербайджански военни, на който Съединените щати биха могли да разчитат в бъдеще. Вижте, понякога ние можем и наистина се учим от опита си. Когато имахме проблеми със сърбите, мародерстващи из Косово през 1999 г., Съединените щати действаха на сляпо. ЦРУ нямаше агенти на място в Косово, нито пък вербувани лица от сръбската армия. Държавният департамент нямаше точна оценка за косовските лидери. И така, когато започна етническото прочистване и когато големи късове merde се заудряха във ventilateur, ние се оказахме напълно неподготвени. Нямахме аварийни планове и се осрахме много повече, отколкото трябваше.

Защо нещата преминаха от СНВО към НСНО и към ПОБНП? Защото политиците, които водеха шоуто, и генералите, които работеха за тях, забравиха (или по-вероятно не бяха чували) старото ПОУЧЕНИЕ ЗА СЕДЕМТЕ „П“ на старшините от военноморските сили. Което гласи: „Правилното Предварително Планиране Предотвратява Пикливото Пръдливо Посиране.“

Затова се намирах в Баку: да направя необходимото да се подсигурим във връзка с всичките „П“. Така ако нещата тук, в Кавказкия район, се вкиселят, ще разбираме динамиката и ще знаем с кого да се занимаваме. Това беше Част първа на моята задача.

Част втора беше да оценя степента на явното/тайното бъркане в работата на Азербайджан от страна на Русия и Иран. О, знаехме, че руснаците играят двойна игра. Те от години опитват да подкопаят азербайджанците, като подкрепят арменците и като провеждат провокиращи военноморски учения в Каспийско море, като в същото време учредяват смесени предприятия с азербайджанския нефтен консорциум. Знаем също, че иранците гледат на Азербайджан така, както Саддам Хюсеин гледа на Кувейт, т.е. като на провинция, която се нуждае от повторно завладяване. И за да стане мечтата реалност, подкрепяха фундаменталисткия ислям в полумесеца около Азербайджан. Но тъй като ще трябва скоро да вземем окончателно решение за това как да прехвърляме всичкия азербайджански нефт до Запада, напоследък възникват много въпроси за това какво ивановците и моллите са си наумили за тази част на света, и май никой не може да им отговори, или поне не така, че да удовлетвори министъра на отбраната.

ЦРУ само вдигат рамене и казват:

— Не знаем.

Е, не могат да не свият рамене. Аз направих проверка при моя най-добър контакт от Християните в действие^[3], Джим Уинк^[4], две седмици преди да тръгна за Баку. Той вдигна очи, изохка и каза, че начинът, по който неговото управление разузнава, не би могъл да е по-лош дори ако начело на американския разузнавателен апарат поставят руски или китайски агенти — нещо, което той не изключваше напълно от обсега на възможностите.

О, ние продължавахме да сме повече или по-малко наясно с откритите ходове на иван. Като ракетите земя-въздух „S-300“, които разположиха в Армения миналата година. Или фактът, че подновиха руското авиокрило в Ереван от „Миг-23“ с „Миг-29“. Но по отношение на дългосрочните им цели Уинк ми каза, че макар и невероятно, Вашингтон не знае абсолютно нищо.

— Да, знаем, че руснаците опитват да разширят сферата си на влияние, откакто азербайджанците прекратиха през деветдесет и девета година двустранното споразумение с Москва за отбрана — каза той. — И затова опитваме да следим военните неща и да разберем кой какво прави и на кого. Същото е и с Иран. Използваме спътниково разузнаване и Агенция Безименна^[5] ми изпраща томове прехванати материали. Но става почти невъзможно да се намерят хора на земята, които да ни дават добра, стабилна вътрешна информация.

— Не говориш сериозно — казах.

Той поклати глава, за да каже, че да, сериозно говори, пресуши своята бира „Корона“, погледна към бутилката, сякаш сериозно мислеше да изстиска всяка капчица от нея, а после ми отправи тъжен като на хрътка поглед.

И сякаш информацията на Уинк не беше достатъчно депресираща, та трите маймуни, с които говорих в Държавния департамент (поради законите за клевета ще ги наричам Невиждам, Нечувам, Неказвам), отказаха да признаят, че има каквито и да е проблеми в Кавказкия район. Всъщност Невиждам каза: „Доколкото ни е известно, там всичко е гот.“ Наистина така го каза.

А останалите агенции на правителството — и те не знаеха нищо. Един двадесет и някой заместник-министър по енергетиката (а за да станете помощник-секретар, трябва да ви одобри Сенатът, но, разбира се, това беше действащата администрация), нямаше представа дори къде се намира Азербайджан. Помисли си, че това е някъде в Персийския залив.

— Това не е ли до Катар… или може би Онан?

Да оставим чикиярите, но как, по дяволите, се прави политика, когато си в инфовакуум, не знам, и предполагам, че не знаят и министърът на отбраната, и председателят на Обединеното командване. Поради което, за да получат малко информация от реалния свят, те изпратиха moi тук, за да правя онова, което тюлените умеят най-добре, т.е. да се промъкват и надзъртат и да душат и надничат, без да предизвикат дори най-малкото вълнение. И когато свърша с прокрадването и душенето, щях да представя на председателя пълен, неподправен с лайнарщини доклад по ситуацията тук, в шибания Азербайджан — кой какво прави, на кого и защо.

Нека добавя, че генерал Крокър беше много конкретен във връзка с правилата за влизане в бой. Първо, не трябваше да безпокоя посолството. Трябваше да ги галя и коткам. Второ, трябваше да стъпвам много внимателно, като стане дума за ивановците.

— Азербайджан — напомни ми той — беше част от Съветския съюз и въпреки положението в момента руснаците все още имат собственическо отношение към тази страна. Освен това в момента провеждаме някои много деликатни политически ходове с Москва и не искам нещата да се объркат.

Значи, третото беше, че аз трябваше да бдя, да гледам и да слушам. Но не и да действам.

— Това е мисия за събиране на информация, Дик — припомни ми той. — Нека остане такава.

Имаше нещо странно в заповедите на председателя. Не си спомням да се е оттеглял от схватка. А и двамата знаехме, че някой се бърка в работите на азербайджанците. Но той носеше звездите, а аз — белезите и затова отдадох чест и казах:

— Тъй вярно, сър — и то съвсем сериозно.

Но както всички знаем, нещата се променят. И тъй като прикритието ми беше свалено още преди да допрем колела на пистата, и тъй като посолството вече беше с кипнали лайна, и тъй като аз бях успял да убия един иван и седем иранци, а още нямаше и два дни от идването ми тук, всички добронамерени правила за влизане в бой на председателя заминаха. Аз имах обезпокоителното чувство, че вероятно ще се наложи да си пробивам път със сила през останалата част от мисията. Което, разбира се, означаваше, че няма да съм така потаен в прокрадването и надзъртането, както генерал Крокър би желал (желал? — е това ако не е слабо казано, не знам кое е).

Но всички ние — дори председателят на Обединеното командване — трябва да осъзнаем, че животът невинаги върви по нашия план. Искате пример? Вземете Босна. Вземете Косово. Вземете Могадишу. И когато плановете не вършат работа, човек трябва да се нагажда. Моят начин да се нагодя беше да стана агресивен. Много, много агресивен.

 

 

Стига размисли. Да продължаваме с разказа. Фактът, че бях открил един мъртъв иван сред тълпа ирански танга ми казваше, че руснаците — или поне някои руснаци — работят заедно с моллите. Прерових тялото му с пословична детайлност. В джоба на руската си маскировъчна куртка имаше топ листа от тефтерче с надписи на кирилица. Аз взех листата и ги натиках в „банана“ на кръста си. Щях да се занимавам с тях по-късно.

Двамата с Ранди опаковахме руския труп в двадесет метра верига и го метнахме през борда. Не исках никой — особено азербайджанците — да го открият. Фактът, че при този щурм е имало руснак, щеше да бъде моята малка тайна.

Другата въпросителна беше с кого е говорил иванът. Използвал е радиоапаратурата на платформата. Тя беше включена на честотата на охраната в американското посолство. Защо ли? Очевидно, не знаех. Но предполагах, че е подслушвал разговори, за да прецени как посолството реагира на инцидента.

Но той не беше излъчвал. Нека да се изразя по друг начин. Той не беше говорил в радиоапаратурата. Знаех това, защото микрофонът дори не беше включен в системата. Но тангото беше разговаряло с някого. Говорил е по направен в Русия клетъчен телефон от най-ново поколение, откраднат (руснаците обичат да крадат американски технологии) от „Стар так“ на „Моторола“. Всъщност Гризача и Малката бира са се приближили до него посред някакъв разговор. Кучият син трябва да е дочул нещо, защото взел своя „Калашников“ и изстрелял цял пълнител по тях.

Те направили от него боклук sans жалост. Но при това гръмнали и малкия клетъчен телефон, в който онзи говорел. И тъй като в момента имитираният „Стар так“ представляваше само пластмасови парчетии и жички, телефонният номер (и абонатът към него), с когото се е водел разговорът малко преди ненавременната гибел на онзи, оставаха тайна.

Но ако този единствен въпрос без отговор представляваше единственият проблем в тазвечершните събития, то аз можех да приема това положение и да помъкна задник към брега. Заложниците бяха живи и здрави. Можех да допълня инвентара със сувенири, които щях да дам на Тони Меркалди от Агенцията за националната сигурност, когато се приберем у дома, един унищожен руски клетъчен телефон и работещ руски модерен скенер. И освен обичайните дребни натъртвания, чуквания и одрасквания ние с момчетата бяхме невредими.

 

 

Влачехме лодките на тангата зад корабчето. Съвсем до остров Глинянний (островь Глинянный за онези от вас, които говорят руски) помолих азербайджанския капитан да спре двигателите. Огледах брега с бинокъла за нощно виждане на големи разстояния на Чука. Да — точно както си мислех. Проклетото пристанище беше пълно с хора. Имаше телевизионни прожектори и камери. Имаше един шибан конвой от три коли „Мерцедес“ и на задната врата на всеки от тях се виждаше логото на „Сентекс“ — карта на Тексас и нефтодобивна сонда в голям бял кръг. В края на кея, окъпан в светлината на прожекторите, седеше малък хеликоптер „Аероспесиал дофин 2“ с цивилни номера и малки американски и азербайджански флагчета, изрисувани до пилотската кабина.

Ще обясня какво става, мамицата му. Казано ми беше, че в цялата страна няма хеликоптер, който да може да натовари повече от трима души. Чуйте, „Дофин 2“ може да носи двадесет и двама стрелци — а дори и още двама, стига да нямат нищо против малко интимност — на стотици мили разстояние. Зачудих се на кого ли е този.

Щях да разбера, но по-късно. Сега беше време да направим фокус с изчезване. Аз взех момчетата и цялото ни снаряжение, скочихме в надуваемите лодки и се отправихме на спокойствие към острова, за да могат азербайджанците да закарат заложниците до кея в Алят.

Питате защо постъпих така?

Отговорът е прост. Първо, не исках повторение на случая от Могадишу, където шибаните морски пехотинци бяха превъзхождани по брой на фотожурналистите десет към едно. Второ, нашата работа не беше да изглеждаме добре пред камерите или да даваме приятни кратки отговори на репортерите. Нашата работа беше да убиваме терористи. Каквото и бяхме сторили. Освен това, както вече знаете, макар и да не се свеня да си припиша заслуги за това, че създавам Воини по свой образ и подобие, не давам и пукната фъшкия за перченето и представянето в добра светлина на вечерните новини. Това не е част от длъжностната ми характеристика.

Затова останахме и гледахме от балкона, както казват в театъра. А когато телевизионните прожектори угаснаха и хеликоптерът се вдигна, и кавалкадата от лимузини тръгна, дадохме газ на двигателите и се юрнахме към пристана.

06:14. Аз се изтеглих по ръба на празния кей, взех въжето от Мустанга и завързах лодката за един дебел кнехт. Слънцето още не беше изгряло, а температурата вече стигаше тридесет и седем-осем градуса.

— Полковник Дики…

Обърнах се при споменаването на името ми. Един висок, мустакат офицер с потна и прашна униформа заобиколи двуетажния склад, разтворил ръце, за да ме дари с онова, което моите кубински приятели наричат ип gran abrazo^[6].

Озовах се притиснат в азербайджанска мечешка прегръдка, обгърнат от миризмата на застоял тютюн и алкохол. Отвърнах на прегръдката.

— Араз, радвам се да те видя.

Араз Курбанов, находчивият полеви офицер, който ми беше помогнал да подготвя нападението над „16-Браво“, ръководеше азербайджанските специални сили. И двамата знаехме, че това е оксиморон^[7]. Азербайджанците нямат специални сили — освен на хартия. Затова ни бяха изпратили тук: да направим едно базово обучение на ротата на Араз, та да могат да действат в кризисни ситуации и да не избиват себе си или заложниците, които се опитват да спасят.

— Господи, вие, тюлените, май наистина обичате да се галите, колкото и да се правите на мъжкари пред публика, а?

Аз пуснах Араз, отстъпих и се обърнах към гласа. Една висока, стройна и червенокоса жена, майор-бурканоглавец с поизносена зелена камуфлажна униформа и лъснати до блясък цинтарки, с черно куфарче от изкуствена материя и пистолет в кобур на кръста с въженце, заобиколи внимателно купчина сухи магарешки лайна.

— Малко рано сме навън, нали, майор Еванс?

— По дяволите, полковник Марчинко, аз съм дипломат, а ако не знаете, ние, дипломатите, работим двадесет и четири часа на ден, седем дни в седмицата, триста шестдесет и пет дни в годината, както е по устава на морската пехота. Ние, дипломатите, се отнасяме много сериозно към работата си.

Жената-майор се усмихна и освети утрото с идеалните си зъби.

— Освен това посланичката ми заповяда да ви наглеждам и да не допускам да се забърквате в неприятности.

Тя сбърчи нос, като се приближи на една ръка разстояние от мен.

— Господи, Дик, доста смърдиш. Може би трябва да ви наглеждам с бинокъл.

— Смърдя ли? По дяволите — това е миризмата на битката. Много време си живяла в комфорт, майоре. Вечери. Приеми. Коктейли. Всъщност трябва ти едно добро, продължително назначение в град като Лагос.

Тя поклати глава.

— Не, Дик. Вече съм била там и съм го правила.

Всъщност не бяха много нещата, които майор Ашли Еванс от Морската пехота на САЩ не е правила. Израснала е в Тенеси, а после се е записала във Военноморската академия на САЩ, където спечелила грамота за стрелба с малокалибрено оръжие. Като специалист по морското разузнаване е била под обстрел в Сомалия, Нигерия и Сиера Леоне; оцеляла е при катастрофа с хеликоптер в планините отвъд Сплит, Хърватия. И беше работила като свръзка с Конгреса за печения и агресивен командващ Морската пехота. Сега работеше за Разузнавателното управление на Министерството на отбраната на САЩ като едно от двете военни аташета тук, в Азербайджан.

В това си качество (както всички аташета) тя попадаше в командната верига на посланика. И шефката й беше наредила да не ни позволява НШД, което вероятно всички се досещате, означава Никакви Шибани Дивотии.

Но за мой късмет — и за тази книга — Ашли Еванс беше пропита с воински дух. Тя беше ми дала да разбера, че е на наша страна, още когато се срещнахме на летището и когато бях все още един приятно миришещ тюлен. Събрала беше тихичко разузнавателна информация и я бе пуснала в посока към мен. Насипала ми беше телефонни номера, прошепнала отговорите на организационни въпроси и уредила Араз Курбанов да бъде един от малкото Добри, на които мога да разчитам тук, в азербайджанската провинция.

Няколко минути след първото ни ръкостискане тя беше ми дала да разбера също — с поредица от кимания, свивания на рамене и други разнообразни похвати на езика на тялото, — че нашите работни отношения, каквито и да са те, трябва да бъдат тайни по характер. Аз инстинктивно схванах какво иска да ми каже. Знам от личен опит (може да не изглеждам от този тип хора, но съм бил военен аташе), че макар аташетата да се изпращат от Разузнавателното управление, те работят за посланика и ако този посланик е ядосан до посиране на аташето, то работата на това аташе може да стане трудна, а дори и невъзможна. И макар да не ми пукаше, че посланик Медисън търси начин да сложи плитката ми в чинията си, нямаше да ми се отрази добре, ако тя види предател в някого от собствения си персонал.

Е, толкова за онова, което ние в писателската професия наричаме увод в сюжета. Нека сега се захванем със самия сюжет.

— Какво знаеш, Ашли?

— Не адски много. Дойдох с Гроган. Господи, истинско изпитание беше. Ако онзи боклук опита да ме опипа още веднъж, ще му счупя пръстите на шест места.

Ние всички наблюдавахме връзването на втората надуваема лодка. След това Араз сложи два пръста в устата си и изсвири. Половин дузина войници в униформи, още по-потни и по-прашни от неговата, изтичаха зад ъгъла. Азербайджанецът излая нещо на родния си език и те се втурнаха да помагат на моите момчета да разтоварят лодките.

Азербайджанецът дойде при мен и Ашли, до склада.

— Изпуснал голям цирк — каза той на английски със силен акцент. — Голям шоу. Си Ен Ен на живо предава и всичко останало.

— Не искахме да се показваме по телевизията.

Той кимна в знак на съгласие.

— Разбирам.

Замълча.

— Освен това онзи толкач дамак^[8] от нефтодобивната компания, той давал всичко… — настана нова пауза, докато Араз търсеше думата на английски. — Ъ… интервютата, и поел отговорност за всичко неща, и, разбира се, посланичката.

Араз се изплю през дебелия си сталинистки мустак върху прашния цимент на пристана, за да покаже какво мисли за Гроган.

— Казва, че ако бил позволен да прави неща по свой начин, през фондация „Сирджик“ — Араз отново се изплю, за да покаже какво мисли и за тази организация, — то всички, как казваш, държачи на заложници, се предадат мирно и няма нужда ти да правиш такива жестокости.

Разбира се. Можеше да се досети човек. Гроган беше от онзи тип хора на висок пост, които изместват подчинените си с лакти, за да си припишат всичко, което е станало както трябва, но са на километри разстояние, когато нещата станат кисели, и които прекарват цялото си време в догадки какво мислят другите. Изненадан съм, че не е пенсиониран четиризвезден адмирал, а само освободен специален агент на ФБР.

— Чий беше онзи хеликоптер, на Гроган ли?

В негов стил би било да ме изкофти.

Тъмните очи на полковника се плъзнаха по бледото небе, което просветляваше с всяка минута от север.

— А, „Дофин“ — каза с копнеж той. — Пох^[9], бих дал едно яйце направо за него.

Потупа с пръст чатала на униформения си панталон, сякаш прави симултанен превод. Араз забеляза усмивката ми и цвета на бузите на Ашли. Извади пакет цигари от джоба на куртката си, тупна го в дланта си и ми предложи изскочилата цигара с жълта хартия и черен тютюн.

Аз вдигнах длани към него.

— Нет, спасиба — не, благодаря.

Той сви рамене, извади цигарата, сложи я между устните си, запали я с евтината си газова запалка, вдъхна дълбоко, а после изпусна въздух като дракон през дългия си нос. Аз отбелязах облекчението по лицето на Ашли, когато не настоях за незабавен отговор на въпроса си. Нали знаех, че това би било невъзпитано.

Не, не съм бил досега в Азербайджан. Но ми трябваха само няколко минути на място, за да разбера, че тук хората са по-скоро средноазиатци, отколкото европейци, а Средна Азия е начин на мислене, култура, светоглед, които разбирам така фундаментално, както всеки ислямски фундаменталист. И така, човек не бърза в нищо; човек не притиска ненужно домакините си. Човек не „излиза крачка напред“ и не прекъсва един полковник. Затова Ашли, която знаеше отговорите на всички въпроси, държеше дипломатическата си уста затворена и очевидно се радваше, че и аз правех така.

Още дим. Още замислени погледи към небето.

— Дофинът — каза накрая Араз с копнеж в гласа си. — Той е на твой посланик Медисън. Тя го донесе от Съединените щати.

Знаете ли, приятели, кипват ми лайната, когато разбера, че животът ми е могъл да бъде по-лек, а да не говорим за по-малко опасен, ако ми е бил даден някакъв авоар, намиращ се наблизо.

Позволете тук да направя достатъчно дълга пауза, за да обясня нещо за Войнството. Воинът не търси смъртта без нужда. Той не се бои да умре, но не иска да умре без причина или поради глупост — негова или на друг. И така, докато опасността и рисковете са част от живота му, истинският Воин винаги търси начин да направи задачата си по-малко рискована. Хеликоптерът на посланика би ми осигурил алтернативен начин да превзема платформата. А винаги е за предпочитане да има алтернативни начини — което придава гъвкавост на операцията, — отколкото да се налага да използваш един-единствен скован план.

И така, оттук нататък ще видите, че ще се разправям с посланик Марибет Медисън внимателно. Ще се отнасям към нея със свирепото уважение, което й дава нейният ранг, както ще поздравявам президента, защото той е главнокомандващият в страната, макар и да знам, че е долен, страхлив, убягващ военна служба, галещ зърна на гърди, опипващ катерички, измамен и лъжлив минетчия (а всички знаем, че това е възхвала на най-добрите черти на Били Минета).

Също така знам, че мадам посланичката е изложила живота на моите момчета на по-голям риск от необходимото, но пак ще се отнасям към нея с уважение. Но ще се разправя с нея така, сякаш е мой враг, а не съюзник. Точка. Край.

Но сега трябваше да действаме. Заложниците бяха в безопасност, а на нас ни предстоеше обучение.

— Араз — казах. — Хайде да се връщаме в Баку, мамка му. Скапан съм от умора, а и майорът тук вече ми каза, че смърдя. Искам горещ душ и студена бира — и не непременно в този ред.

Не казах какво мислех в същия момент: че искам да се върна в Баку, за да проверя тази организация „Сирджик“, защото не ми звучеше да е съвсем както трябва. Но това не беше работа на Араз.

Азербайджанецът ме изгледа странно. Виждах как преводът изплува в мисълта му. След това отметна глава назад и се засмя, като през цялото време от носа му излизаше цигарен дим.

— В такъв случай тръгваме — изрева той. — Аз донесе камиони. Ние товарим. Ние отиваме в Баку. Аз измивам с маркуч тебе. После пием много водка, ядем топки от козел на скара, после козел и после пием много водка още.

Може и да не говореше за джин „Бомбайски сапфир“, но предложението ми харесваше.

— Спасиба — благодаря — казах.

Араз и хората му наблюдаваха как моите момчета подреждат оборудването, презареждат пълнителите и привеждат снаряжението си в работен ред.

Много са малко групите, които биха сторили това веднага след операция. Но моите тюлени нямаха равни на себе си. Освен това знаеха, че са тук, в Азербайджан, като учители — втълпители, които трябва да показват с примери, че вниманието към детайлите и постоянната готовност са голяма част от всичко, свързано със специалните операции.

Разбира се, бяха изтощени. Несъмнено. Но в тях се усещаше радостта от постижението — онзи език на тялото, който говореше на азербайджанците, че няма нещо, което да не могат да направят, дори и изморени докрай, изстискани и съсипани от работа.

 

 

Отправихме се по пътя в 08:00 с тридесет и един километра в час (това са шеметни деветнадесет мили в час) в трио, останали от Съветската армия дизелови камиони, модел от около 1968 г., използван при нахлуването в Чехословакия. Сигурно сте виждали такива автомобили в документалните филми за Студената война. Говорим за големи, високи, ръбести, грозни камиони с неудобни дървени пейки за сядане, брезент, през който духа отвсякъде, и без ресори. Аз се возех на седалката до шофьора в първия камион. Майор Еванс седеше в средата. Араз караше, като се бореше със скоростната кутия с осем предавки с неработещи синхронизатори и с изстискващото всяка сила сталинистко кормило през всеки сантиметър от пътя. Помислих си, че трябва да попитам Ашли за фондацията „Сирджик“, но не исках да го правя пред Араз. Не че му нямах доверие, но не го познавах достатъчно добре, за да му подскажа за какво мисля. Така действа Воинът: да пазиш мислите си за себе си и да караш своите врагове да се чудят.

Ние си проправихме път по виещите се тесни улици на Алят, спуснахме се в слалом между продавачи на зеленчуци с магарешки каручки и трактори с големи колела, които теглеха плоски ремаркета с разнообразни боклуци в тях, и накрая с ръмжене излязохме на главния път, който водеше на север — двулентов, от бетон, чиито надупчени от куршуми пътни знаци показваха, че се намираме на път „A-322“, успореден на двойната високоскоростна (добре де, относително високоскоростна) електрифицирана линия по посока север — юг.

Влязохме в Гобустан в 09:35. Аз ръгнах Араз и посочих към малък навес отстрани на пътя, където един сбръчкан старец с бродирано кепе продаваше чай от блестящ самовар и сладки от месингов поднос.

— Хайде да спрем и да си вземем нещо за пиене.

Позволете да ви кажа нещо за Азербайджан: тук е горещо. Освен това камионите (които бяха като пещи), прахта (която влизаше навсякъде) и вонята на суров нефт (която беше вездесъща), и безжалостната горещина от дизеловите двигатели караха дори мен, човека от желязо, да се чувствам замаян.

Араз кимна. Рязко завъртя руля наляво, натисна спирачката и спряхме със силни вибрации. Аз слязох и се протегнах, за да отпусна насъбралото се в гръбнака ми напрежение.

10:10. Отново пътуваме. Отпуснах глава на горещия метал на кабината и затворих очи за кратък боен сън. Още не бях започнал да си почивам, когато Ашли Еванс ме прасна по гърдите.

— Хей, Дик — ставай.

Разтърсих се, за да се събудя, и опитах да се ориентирам. Погледнах часовника си. Беше почти 11:00.

— Къде сме?

— Близо до Сангчали — отговори Араз иззад една мъгла от гъст, лютив цигарен дим, сякаш името значеше нещо за мен.

Ашли посочи на изток.

— Виж там…

Ръката й сочеше напред и надясно, където черен дим се издигаше от нещо зад обраслите дюни между шосето и Каспийско море.

Аз махнах към черния дим.

— Какво има там?

— Стара руска военновъздушна база — каза Араз. — Сега е изоставена. Празна.

Огледах пътя пред нас. На около половин километър забелязах знак за отклоняване от пътя, поставен на дървен кол. Главният път беше блокиран от две големи купчини трупи и към тях беше прикачен международният знак за пътностроителни работи. По черните камънаци на пътя имаше забити горящи факли. Една стрелка сочеше надясно и водеше трафика към морето.

— Мисля, че трябва да тръгнем натам.

— Но това е пътят към базата, а не към Баку. — Араз се почеса по главата. — Не беше така, когато идвах насам, полковник Дики.

— Не беше така и когато двамата с Гроган съпровождахме лимузините насам — добави Ашли. — И това беше преди два-три часа, след като е преминал Араз.

Малката червена лампичка в главата ми светна — онази, зад лайнарометъра и путкодетектора — и почна да мига като луда. Косата на врата ми застана право нагоре.

Не възнамерявах да карам на сляпо по този шибан път. В никакъв случай.

— Отбий. Ще огледаме, преди да правим каквото и да е.

Хората на Араз отстраниха барикадата и изгасиха факлите. След това наклякахме до пътя, докато Араз нарисува с пръчка груба скица на летището върху прашния банкет. Нарисува пътя, на който се намирахме. След това дългата писта, която вървеше успоредно с него. После тесния неасфалтиран служебен път, който водеше за летището и имаше Г-образна форма, като от юг към летището водеше само един половинкилометров път. Втори, малко по-дълъг Г-образен път водеше за летището от север.

Взех на заем пръчката за показалка.

Докато говорех, Ашли превеждаше.

— Ти иди там — посочих северния път — и се насочи към летището. Аз ще тръгна по южния път.

Посочих в онази част, където северният път правеше завой на деветдесет градуса.

— Ето в тази точка трябва да се внимава — казах.

Араз погледна към Ашли и кимна. Пръстът му проследи кривата.

— Лошо място за засада? — запита.

Двамата с Ашли кимнахме едновременно. След това тя изстреля тридесетсекунден картечен залп на азербайджански, а ръцете й говореха дори по-бързо от устата. Когато свърши, Араз погледна към своите хора. Те всички поклатиха глави в знак на съгласие и взеха да си говорят, продължавайки стрелбата, започната от Ашли.

— Какво им каза?

— Казах, че е много по-ефективно да се прави засада на завой, отколкото на прав път. Първо, можеш да използваш две посоки за стрелба. Второ, казах им, че е нормално да забавиш скорост на завой, което осигурява повече време за убиване на враговете, и затова трябва да се внимава много, когато приближават завоя.

— Добре — да се захващаме за работа.

Бързо разопаковахме достатъчно снаряжение за контразасада. Нод провери дали работят радиопредавателите ни.

Аз огледах войската, с която разполагах.

— Бумеранг, вземи седем души със себе си и всички азербайджанци.

Дългият пръст на Бумеранга посочи Мустанга, Бъч, Цирея, Чука, Ранди, Копача и Найджъл.

— Вие, пичове, идвате с мен.

— Това означава, че аз трябва да ида с него — каза Ашли и посочи Бумеранга. — В случай че му трябва превод.

— Нямам нищо против — казах.

— Ще ми трябва оръжие.

Откачих тактическия си кобур с моя пистолет „USP-9“, три торбички с резервни пълнители и й ги подадох.

— Иди и щурей — казах.

Тя извади оръжието, пусна пълнителя в дланта си, дръпна затвора и извади вкарания в цевта патрон, след това застопори затвора в отворено положение и с око на познавач разгледа пистолета от носа до кърмата.

Удовлетворена от видяното, върна затвора, заслушана в звука. Прицели се и направи изстрел на сухо към един храст край пътя.

Пистолетът получи одобрение. Тя отново застопори затвора в отворено положение, пъхна пълнителя на мястото му, отпусна затвора и вкара патрон в цевта, после извади пълнителя, пъхна в него патрона, който беше извадила от цевта, и още веднъж го вкара в северна посока, а после закачи кобура и торбичките за пълнителите към колана си. Когато свърши, ми се усмихна.

— Хубаво оръжие. Правил ли си нещо със спусъка?

Винаги е приятно да се работи с професионалист.

— Радвам се, че го забеляза.

Тя се усмихна пак.

— Има едно нещо…

— Какво?

— На твое място бих оставила четирима азербайджанци тук.

— Защо?

— За да насочват движението по пътя. — Тя замълча за малко. — В тази страна обичат да зяпат.

— Добра идея. Ти го направи.

— Слушам.

Двамата с Араз се разговориха на азербайджански. Той изръмжа нещо към квартет младоци, които свалиха автоматите си от ремък и застанаха на позиция до пътя.

Добре де, какво чакаше тя, шибан медал ли?

— Какво чакате?

Наблюдавах групата на Бумеранга, докато се качи в първите два камиона и тръгне в северна посока.

Ние останалите клекнахме край пътя и стояхме така към шест минути, скрити край пътя към летището, достатъчно далеч от шосе „A-322“, за да не се виждаме оттам. След това, когато Бумеранга се обади, че е разположил охрана и на северния служебен път, при преградата, която откриха там, и че са заели позиции, ние тръгнахме към брега.

Аз водех, като се движех встрани от пътя, за да не вдигам прах. Проправихме си път през храсталаци и тръни, с които бяха осеяни дюните, движехме се бавно с готови за стрелба оръжия. Не беше трудно да се ориентираме, защото черният дим не можеше да не бъде забелязан независимо откъде го гледа човек.

Изминахме половин километър за около петнадесет минути и напредвахме по грубия терен. В по-голямата част на този терен виждах пътя под нашата позиция. След това, когато доближихме една огромна, дълга и десет метра висока земна дига, пътят се изгуби настрани и към морето.

Дадох мълчаливи сигнали, че отивам да огледам. Залегнах. Запълзях бавно нагоре по дигата, намерих един процеп, образувал се от ерозията, и б-а-в-н-о се повдигнах и наврях мутрата си в отвора.

Старата писта се простираше под мен. Беше пуста. Огледах наляво/надясно, надясно/наляво с бинокъла и внимателно проучих района. Nada. Нищо. Никой не се виждаше. Никакви признаци на живот. Никакви засададжии, макар че бяха оставили много доказателства за неотдавнашното си присъствие тук. Бетонната контролна кула, очевидно разрушена от сапьори, представляваше руина с покрив, хлътнал върху сринатите стени. Самата писта също беше взривена — напукана и разкопана от взривове. Но това беше отпреди. В кратерите по пистата имаше растения. Малки, издръжливи диви цветя си пробиваха път в разрушената сграда и осяваха сивия чакъл с яркожълтите си цветове. Израснали бяха и трънливи храсталаци — кървавочервените им пъпки изпъкваха на фона на тъмния бетон и макадам.

Под себе си видях мястото на засадата. Устроена беше по класическия Г-образен вид. Идеална като по учебник. Целите — три лимузини „Мерцедес“ серия 600 — са се движили по пътя от ляво на дясно към старата контролна кула и са забавили при завоя под прав ъгъл.

Точно в този момент от засадата са задействали серия противопехотни мини и други експлозиви. Четях всичко като в шибана книга. Първият „Мерцедес“ е бил обезвреден от експлозив, който му е откъснал предната ос. В същото време задната кола е била ударена с ракетен снаряд и е била обезвредена. Така, след като триото коли е било обездвижено, са го подложили на съсипващ, смъртоносен огън от гранатомети и автомати. Пътниците не са се спасили — били са като в капан в бронираните коли, запалени от фосфорни гранати, и са изгорели. Отстрани на трите лимузини имаше шест други разрушени автомобила — две коли, някогашно „Пежо“, едно древно „Рено“ комби и три малки камиона „Зил“. В някои от тях различих обгорелите трупове.

Знаете също толкова добре, колкото и аз, какво виждах. Това беше конвоят със същите шибани заложници, които бях спасил в Баку. Другите коли возеха невинни странични наблюдатели, попаднали не където трябва и не когато трябва.

Едно нещо е присъщо на страхливеца в тероризма, приятели, и то е, че вреди на невинни хора. Повярвайте ми, нямам проблем да убивам. Но задниците, които убивам, обикновено си го заслужават. А ако предизвикам онова, което във военния занаят в наше време е известно като „странични загуби“, което означава загиване на цивилни, нито аз, нито моите бойци се чувстваме добре. Е, знам съвсем добре, че няма война без загинали цивилни, често пъти умират много цивилни. Това е война, а тя е мръсна, гадна, кървава работа.

Но аз не убивам цивилни просто за убиването — за терора. Терористите убиват слепешката. Аз поставям терористите, наши и чужди, в една категория с онези, които бият жените си, с педофилите и с онези, дето таковат животни. Всеки, който бие жени, изнасилва деца или животни, е куродъх, гноемъд, тънкохуест путкогъз страхливец. Всеки, който убива безредно, който се цели по невинни хора, без да му мисли, не е по-горе от калта на човечеството, която изнасилва бебета за удоволствие. Не ми пробутвайте никакви глупости за смекчаващи обстоятелства. Няма смекчаващи обстоятелства. Терористите са страхливи путьовци, които заслужават да бъдат убити — и моята цел в живота е да убивам толкова повече от тях, върху колкото мога да сложа мазолестите си ръце. Точка. Край.

Изправих се и дадох сигнал на хората си, че е чисто, а после се обадих по радиопредавателя на Бумеранга, обясних ситуацията и му казах да провери дали северният път е чист, а сетне да си вдигне задника и да дойде тук, на летището. Аз огледах района с бинокъла. Шибаните танга бяха оставили всичко след себе си, сякаш знаеха, че в един момент ще се появя. Това беше техният начин да ми покажат среден пръст.

Мамка му — ще трябва да пипаме внимателно, защото лошите сигурно са минирали района. Дали бях сигурен? Разбира се, че не. Но не мислех да рискувам и да загубя някой човек само защото не съм взел предпазни мерки.

 

 

13:22. След като се уверих, че сме огледали мястото от носа до кърмата, позволих на Араз да предупреди азербайджанските власти и на Ашли да се обади в посолството. Не че лошите бяха оставили кой знае колко неща при изтеглянето си. Тангата бяха дошли по море — и си бяха отишли по същия път. Виждах къде са спрели със своите три ТНЛ^[10], минали през дюните и установили позициите си покрай служебния път. От следите се виждаше, че са били цяла дузина плюс-минус един или двама.

А за другите улики — нямаше много. Оставили бяха осем тръби за изстрелване на реактивни гранати. Записах си номерата на партидите. Изразходвали бяха и огромно количество муниции — все патрони калибър 7,62 по 39, каквито се използват в автоматите „Калашников“. Взех шепа кафяви, произведени в Китай гилзи и ги пуснах в джоба си. Оставили бяха една неексплодирала мина, която Пиколото обезвреди. Това беше руска мина, в момента на въоръжение. Отбелязах си с известно иронично веселие, че е произведена в същия ден през ноември 1995 г., когато нашият главнокомандващ беше получил минет, докато водел разговор по телефона и лобирал един конгресмен да подкрепи военните действия в Босна. Да, разбира се, че пазя в главата си подобни глупости. Не е ли така и при вас?

Когато Ашли се обади в посолството, за да докладва клането, я свързаха с кабинета на посланика. Тя докладва видяното и описа част от откритите от нас неща. След това застана с телефон до ухото и с пепеляво лице, когато посланичката изпадна в онова състояние, което в дипломатическия занаят е познато като кипване на лайната.

Най-после изключи телефона и го прибра в джоба на куртката си.

— Не е много щастлива.

— И аз не бих бил щастлив.

Ашли се намръщи.

— Не разбираш. Тя е недоволна, защото пред телевизията си приписа заслугата за спасяването на хора, които сега са мъртви. Сега, ако искаш да знаеш, според мен тя ще опита да обвини за всичко това — и тя махна с дясната си ръка към района — теб.

Това не би ме изненадало, особено при политически служители като почетната Марибет Медисън. Те стигат там, където са, защото имат пари или влияние, или пък са направили малко минетче на президента (или на някой от най-добрите му приятели). Конгресът одобрява назначенията им, защото така става във Вашингтон — всеки в правителството се мазни на други в правителството. И всъщност натакованите са хората — вие и аз.

Ако питате мен, но никой не ме е питал досега, посланиците би трябвало да се избират, защото са професионалисти, напълно запознати с мястото, в което отиват. Те биха говорили езика и биха направили всичко, мамицата му, за да защитят Съединените щати, а не собствените си тесногръди и ограничени политически интереси. Не, аз не харесвам особено, нито се погаждам с тълпата в Държавния департамент, която носи раирани костюми, дрънка стотинки в джобовете си, клати се на пети и плещи глупости. Но те са по-добри от шибаните политически служители. Защо ли? Защото може и да са бюрократи, но са професионални бюрократи. А на професионалните бюрократи може да се разчита, че ще действат, каквито са си апаратчици. Което ги прави лесно преодолими, защото знам какво правят и как го правят. А онези от График В^[11] — не може да се предвиди колко нерационално биха постъпили, което прави живота ми значително по-труден и обяснява доста от сивите косми по огромните ми свирепи топки.

Та ако бях посланикът, щях адски силно да се напъвам да разбера как, мамицата му, купчина танга са успели да отклонят и причакат в засада цял конвой наскоро освободени заложници. Откъде са знаели по кое време ще минат? Как са дошли? Как са си отишли? Кой им е дал информация? Откъде са тръгнали? И къде са се върнали?

Но доколкото знаех, почетната богата кучка Марибет Медисън, извънреден и пълномощен посланик, не търсеше отговор на горните въпроси. Вместо това търсеше как да лепне вината на moi.

Е, да й го начукам — нека опита. Аз имам големи, широки, здрави рамене и съм носил вина колкото цял товар лайна. Така че, каквото и да опита мадам посланичката, няма да ме изненада, защото ще съм го виждал и преди — а не са много нещата, които не бих могъл да контролирам.

Освен това имах по-важни неща от тревогите за вина или политическа коректност. Исках да разбера кои са тези танго-задници, откъде са дошли и, най-важното, кой ги е вкарал в играта. Операции като тези, в които участват хора от много страни, не стават просто така. Винаги са част от много по-големи и сложни събития.

Някой разработваше сложен, комплексен и многослоен сценарий: план, заради който ивановци от специалните сили (помните русокосия труп на платформата) и фундаменталистки иранци провеждаха съвместна терористична операция. Само този факт можеше да има сериозно значение за сигурността на Съединените щати. А аз ли? Аз исках да знам кой участва и къде щеше да свърши всичко това. Щях да се нуждая и от помощта на Ашли. Когато я дръпнах настрани и поисках помощ направо, тя каза, че ще стори каквото може. Но нямаше да можем да си комуникираме пряко. Не и без посланичката да узнае за това.

Замислих се.

— Познаваш ли един полковник от военновъздухарските сили към Разузнаването на Министерството на отбраната на име Меркалди?

— Тони? Разбира се. Той ми беше наставник в школата.

Добра вест. Можехме да минаваме през него. Ашли кимна утвърдително.

— Става.

И така, оставихме трима от азербайджанските бойци на Араз при телата и още шест да блокират сервизните пътища. След това ние останалите се натоварихме в отвратителните руски камиони и се отправихме назад към Баку.