Ричард Марчинко, Джон Вайсман
Взвод „Ехо“ (22)

Глава 22

00:04:13. О, много бяхме изостанали. Взех пистолета си и го закачих на проклетото въженце, за да не го загубя отново. След това ударих вратата с Нод зад себе си. Предпазливо размахах автомата, като проверявах антрето сантиметър по сантиметър, после внимателно надникнах вътре.

Празно беше. Но, ох, мамицата му: една, две, три, четири, пет, шест, седем, осем врати в този апартамент. До една затворени. Ето едно правило по прочистване на антрета: не минавайте край затворена врата, ако не сте сигурни, че не може да се отваря. И тъй като тези врати се отваряха навътре, трябваше да ги взривим до една, за да проверим дали Стивчо не е скътал още бици или чёерные, или други разнообразни кофти типове, за да ни нанесе телесни повреди.

И в този момент, както често става в този вид книги, ако героят, т.е. moi, е много послушен свиреп воин, пристига кавалерията. Чух характерния глас на Бумеранга, който водеше трио тюлени по стълбите.

Дългунестият главен старшина вървеше, следван от Алигатора, Таймекса и Мустанга, и най-вече от автоматичното им оръжие.

— Шефе, влакчето е взривено и персоналът е под контрол, затова реших да ти помогна малко.

Истински блажен съм, защото Бог ми е дал да командвам и да водя в боя хора като тези. Но нямаше време нито за благодарности, нито за приказки. Дадох заповедите, които исках да изпълнят, смених пълнителя, защото, честно казано, бях забравил да броя куршумите — а точно тази игра не мислех да играя с половин пълнител. След това се наредихме, подготвихме се и тръгнахме напред с пълна пара. Искам да кажа, че терминът „Динамично навлизане“ се сдоби с напълно нов смисъл. Движехме се плавно. Гръмваме вратата. Мятаме зашеметяваща бомба. С екипи за прочистване на стаите от по двама души, работещи в срещуположни краища на антрето, плюс Ашли, взела един автомат за тилова охрана, ние бяхме по-мазни и от лайно. Очевидно мистър Мърфи е чул идването ни и се е измъкнал от сградата.

00:05:12. Големите, тежки резбовани дървени врати на апартамента бяха пред нас. Направих знак на Нод и той постави пластмасовите листа, сложи детонатора, ние се скрихме и тъй като всички знаехме, че щеше да има БУМ, той не трябваше да ни предупреждава, а просто натисна копчето и гръмна шибаните врати от пантите.

Аз метнах две зашеметяващи бомби в дима, изчаках да гръмнат, а после се спуснах напред с готов за стрелба пистолет. Бомбите бяха пръснали два прозореца, защото димът се разсейваше доста бързо.

Френските телохранители на Стив чакаха. Биваше ги, защото бяха се сетили да се прикрият след експлозията на вратите. И очевидно бяха се обучавали с тюлени или с „Делта“, защото знаеха точно как ще влезем: първият човек ще отиде наляво, вторият надясно, а третият ще прикрива първия.

Аз минах през вратата, залепил гръб до стената, и тръгнах ляво на борд, а пистолетът ми се местеше натам-насам.

Движение в седем часа между дивана и ъгловата масичка. Ето какво се прави: отива се право срещу заплахата. Изсмуквате въздуха от жизненото пространство на целта. Тръгнах напред и стрелях два пъти. Мазилката зад мен се пръсна, когато два куршума свирнаха край дясното ми ухо.

Да те гръмнат е по-малък кеф, мамка му, от това да Стигнеш Там, а както знаете, ДСДИНКММ. Спуснах се ниско долу и се метнах към дивана, като го отблъснах назад в ъгловата масичка и ограничих движенията на оня жабар. Зад мен и вдясно се чу стрелба. Това са Нод и Копача с Бумеранга за поддръжка.

Е, те бяха големи момчета и можеха да се грижат за себе си. А аз, аз в момента също си имах работа.

Мамка му — накрая видях ръката с пистолета и стрелях по нея. Улучих, защото го чух да пищи, когато пистолетът падна.

Този път отместих дивана от стената и се спуснах към онзи. Беше някакъв дребен пишкосмукач в двуреден костюм и в мига, когато скочих върху него, разбрах, че сме изненадали всички, защото този нямаше автомат, а само ежедневния си „Валтер“ P-99 със седемнадесет деветмилиметрови спринцовки наслада в ергономична опаковка. Но тъй като беше лишен от пистолета си, а и от дясната си ръка, той реши да ми каже bon jour, comment sa marche^[1] с много гадното куфарче в лявата си ръка.

Замахна към мен и ме отхвърли през дивана. След това се метна към пистолета си.

Мамка му, нямаше време да се мотая — или дори да се прицелвам. Пуснах четири бързи изстрела от стойка, която вероятно се нарича навит макарон. Два куршума изобщо не улучиха. Един го удари в коляното и го просна, а последният се заби право в бузата му.

Питате как така не го улучих с две двойки от своите куршуми, попадащи точно в десетката всеки път? Ей, задници, когато стрелям наистина и другият има истински пистолет, съм съгласен на всякакво попадение. Не ми е работа да се правя на мозъчен хирург, когато участвам в престрелка. Нямам нищо против мърлявата и слаба стрелба, стига да свърши работа.

Нод и Копача бяха свършили своята работа: стояха над трупове. Това означаваше, че Бумеранга е свободен и може да ми помогне. Извиках му:

— Спалнята.

Огледах се. Спалнята трябва да беше вратата в дясната страна на апартамента. Наредихме се. Аз ударих вратата с рамо и дървената каса се пръсна.

В същия момент отвътре се чу писък. Именно този звук ми подейства като шпора. Влязох и се насочих наляво. Бумеранга ме последва и отиде вдясно.

Оглеждайдишай. Оглеждайдишай. Мамка му, задъхвах се. Спрях се навреме и поех бавна, равномерна глътка свеж въздух в дробовете си. Гледай. Дишай. По-добре. Сега заставих очите си да проработят, а не да гледат като с капаци; продължавах да местя цевта на пистолета си надясно/наляво, наляво/надясно.

И в този момент: заплаха в осем часа. Стив Саркисян. Застанал пред посланик Медисън, като тялото му я притискаше плътно до стената, а ръцете й бяха скрити. Но виждах неговите ръце. В тях имаше малък пистолет „Валтер“ от неръждаема стомана, стиснат по старомодния начин с разтворена длан на едната ръка и върху нея поставена дръжката на пистолета. Пистолетът сочеше пода. След това ме видя — разпозна ме — и цевта на пистолета тръгна нагоре, в посока към мен.

Ето ви разликата между Стив и мен: той трябваше да вдигне пистолета си, а аз виждах как очите му се фиксираха в мен и не виждаха нищо друго освен тялото ми, докато аз се приближавах към него внимателно, стъпка след стъпка, след стъпка.

Мерникът ми беше насочен право към него. И ако не сте против едно микромоментно отклонение в този момент от времето, бих искал да кажа, че картината си я биваше.

Извил бях пистолета към лявата му ключица, защото лявата му ключица и рамо се намираха изцяло встрани от тялото на посланичката. Можех да го елиминирам, когато си поискам. Но не исках. Още не. Не, докато не разбере, че ще го затварят завинаги.

— Здрасти, Стив…

— Ти! — каза той. — Ти!

Цевта на пистолета се вдигна още пет сантиметра нагоре. Погледна ме с виолетовите си очи. Косата му беше рошава и изглеждаше объркан. Мръдна така, че тялото му застана точно между мен и Марибет Медисън.

Аз продължавах да се целя в лявата му ключица.

— Имам новини за теб, Стиви: вече не си в бизнеса по експедирането.

Сега беше ред на посланичката. Тя ме изгледа с неприкрита омраза.

— Какво правите тук, мътните да ви вземат, полковник Марчинко?

Предполагам, че наистина беше се объркала.

Нямах време да й обяснявам сега, защото първо трябваше да убия някого. Затова не обърнах внимание на нейно превъзходителство и казах на задника, когото бях дошъл да убия:

— Притежавам списъка с целите, Стиви. Твоите и тези на Шерафи. Посолствата в Абу Даби, Катар и Лондон — в безопасност са. Хората, които щяха да взривяват банките в Париж, в момента разказват всичко на ДНТ^[2]. Също и побойниците, на които си наредил да нападнат нефтодобивните компании и турското министерство на външните работи. Мрежите ти са прибрани, Стив. И въпреки че израелците не успяха да те ударят, аз няма да пропусна. Ти уби съпругата на мой приятел. Това те прави мой враг и ще умреш. Считано от този момент, Стив, фондация „Сирджик“ излиза от бизнеса завинаги.

Той продължаваше да притиска посланичката и понечи да свие рамене, сякаш не разбираше за какво намеквам. Само че… само че… само че цевта на шибания му пистолет отново тръгна в посока към мен.

Не мислех да чакам той да стреля първи — освен това знаех, че не е обучен стрелец и ще се поколебае. И колкото и да ми се искаше да му пръсна главата точно сега, нямаше да го сторя, докато стоеше право пред посланичката. Трябваше ми само мистър Мърфи да коригира малко пътя на куршума — и щяхме да свършим с огромен и шибан инцидент. Представих си заглавията във „Вашингтон пост“: „Тюлен от ВМС убива посланичка на САЩ в Азербайджан по време на объркан опит за спасяване на заложници.“ И затова скъсих разстоянието помежду ни за милисекунда и се метнах върху копелето като миризма върху лайно. Праснах го през лицето със своя пистолет и разтърсих идеалните му зъби. Ударът го накара да изпусне пистолета си, който изтрака някъде наляво. Лошо за него.

Посланичката опита да се вмъкне между нас, като пробва с ръце да одере лицето ми. Помислих си да я просна в несвяст, но не можеше. Огледах се, видях една врата на гардероб на два метра от мен, хванах я за косата на тила, напъхах я вътре и завъртях ключа, за да съм сигурен, че няма да ми се пречка.

Лоша идея. Това остави Стивчо сам достатъчно дълго време, за да се спусне към пистолета си.

Метнах се върху него точно когато протягаше ръка. Праснах го в лицето. Ухапах го по ухото. Ръгнах го в топките. Той опита да отвърне, но не можеше. Моята нагорещена до бяло ярост беше прекалено силна, прекалено концентрирана, за да му позволя каквото и да е.

Бих го до омаломощаване, а после го претърколих, възседнах го и се отпуснах върху гърдите му.

— Боклук!

Издрах с мерника на пистолета си очите му право през клепачите. Той изпищя и размаха ръце.

— Ти убиваш невинни жени — казах му. — Това хич не ми харесва.

Отново издрах очите му с мерника.

Той започна да протестира истински, като крещеше всякакви глупости на всякакви езици. Е, майната му. Не се намирах тук, за да го слушам. Намирах се тук за отмъщение в старозаветен стил. Прекратих монолога, като натиках цевта на пистолета си в устата му, счупвайки още зъби.

Погледнах го.

— Кажи сбогом, Стив.

О, бореше се. Мяташе рамене и опита да ме ритне по тила, и се виеше като шибана змия, каквато си беше. Но това не му помогна абсошибанолютно никак.

Усмихнах му се и натиснах спусъка.

Тилът му експлодира като шибана зряла диня. Късчета мозък и кости изрисуваха неприятна Роршархова^[3] картина по мраморния под на апартамента.

Станах от тялото на Саркисян, застанах над него и вкарах още три куршума в трупа му, за да съм сигурен, че ще продължи да е толкова мъртъв, колкото заслужаваше.

След това отключих вратата на гардероба и измъкнах мадам посланичката, за да можем да я изведем оттук и да спасим задника й.

Това беше по-трудно изпълнимо, отколкото бихте си помислили, защото след освобождаването си посланичката ми се метна, почна да ме удря по главата и раменете и се разпищя съвсем недипломатично за това, че съм проклет и шибан убиец и че ще ме вкара в шибания арест. Вероятно това се дължеше на факта, че се беше подхлъзнала върху пръснатия мозък и сега беше оцапана с кръвта на Стивчо. Честно казано, в момента изобщо не ми беше през старата ръждива пишка за нея. Трябваше да я вържем на вързоп, да изнесем вързопа и да се върнем в Баку, преди да пристигнат подкрепления.

09:25. Разположих постове, докато Ашли опитваше да успокои посланичката (но без особен успех, защото днес не носеше кетамин). Изпратих Копача да донесе на бегом комбинезона на Ашли. Докато той се занимаваше с тази задача, ние прегледахме апартамента и съседните стаи, които бяха заети от охраната на Стивчо, за да проверим дали няма свободна информация.

Трябва да призная, че нямаше много. Изглежда, че ставаше дума точно за онова, което посланик Медисън крещеше, че е, или по-точно: „Частна шибана забежка, дето твоят шибан нос нямаше право да се навира.“

Тая никой ли не я беше учил да използва конструкцията „в която“?

09:29. Майната му на синтаксиса, ние трябваше да местим задници, и то бързо. Метнах скенера към Ашли, която разбираше местния говор, за да следи обстановката. Нашият хеликоптер нямаше да върши никаква работа и затова заведох Найджъл, Чука и Алигатора до хангара, за да подготвим за полет птичката на посланик Медисън.

09:32. Натъкнахме се на Олег във фоайето.

— Къде беше бе, мамицата ти?

Той сви рамене небрежно.

— Търсих документи в сейфа на хотела.

— Да, но имахме нужда от теб.

Очите на ивана проблеснаха.

— Ти имаше свои задачи, аз — мои.

Замълча за малко.

— Саркисян?

— Мъртъв.

Лицето му светна.

— Това е добре — каза той. — А вашата посланичка?

— Ще живее.

В отговор той изгрухтя и се извърна.

Не мислех да го чакам. Имахме работа. Обърнах се към момчетата си.

— Хайде.

09:41. С помощта на един трактор Алигатора изкара бавно хеликоптера „Дофин 2“ от хангара. Двамата с Найджъл нагласихме горивозарядното устройство и напълнихме резервоара догоре. Отворих вратата и погледнах вътре. Адски тясно щеше да ни бъде, мамицата му. Посланик Медисън беше нагласила хеликоптера като возило за важни персони, което означаваше, че поемаше само осем души. Ние щяхме да сме повече от два пъти от това число. Теглото не беше проблем, защото „Дофин 2“ могат да носят двадесет души. Но предвид конфигурацията като за важни персони вътрешното пространство не позволяваше да се наместим всичките.

Погледнах Алигатора и Чука.

— Всяко нещо, за което Найджъл каже, че не трябва, го изхвърляйте.

09:52. Посланичката най-после беше се умирила. Но когато се върнах в апартамента, ме изгледа с не особено любезен поглед. Ашли поклати скенера към мен.

— Идва компания — каза тя. — Руснаци. Много. С хеликоптер са.

— Кога ще пристигнат?

— Не съм сигурна. От радиото разбирам, че току-що са се вдигнали от писта при някакво място на име Уйташ.

Погледнах към Олег.

— Ти какво знаеш за това, Олег?

В отговор ръцете на руснака се разтвориха.

— Може би биците са научили.

— Колко далече е Уйташ?

Олег сви рамене.

— Може би двеста, двеста двадесет и пет мили. Може би по-малко, може би повече.

Това ни даваше много време да почистим тук и да се махаме от Додж, защото не исках да съм наоколо, когато ивановците дойдат — твърде много въпроси, но недостатъчно отговори. Взехме всичката информация, на която успяхме да сложим ръце, а после се измъкнахме от хотела и тръгнахме към хеликоптера.

Найджъл тъкмо привършваше с огледа. Аз погледнах купчината направени по поръчка мебели на асфалта, а после към него.

— Готово ли е?

Той вдигна палец.

— Да, шефе.

10:19. Натоварих посланик Медисън, която все още беше в шок. Момчетата ми бяха готови за тръгване. Погледнах към едрия иван.

— Олег, идваш ли?

Той поклати глава.

— Аз ще чакам своите хора — отговори той. — Ще са нужни обяснения и искам да съм сигурен, че ще ги разберат правилно.

Е, негови хора си бяха и той можеше да ги контролира.

— Ти решаваш, генерале.

Той отдаде чест небрежно.

— Вашите мъже се справиха добре днес — каза. — Бързо научават, полковник.

— Спасибо, Олег. Благодаря за помощта.

Качих се в хеликоптера и дръпнах въжето на вратата-стълба, за да я затворя.

— Пока — доскоро.

— Щастливого пути — bon voyage^[4] — каза едрият руснак, като ми махна с ръка и ми отправи своя празен поглед в стил мистър Чист®. След това се обърна, сви рамене под струята от витлата и тръгна обратно към хотела.

10:21. Руснаците щяха да дойдат след четиридесет минути. Време беше да си разкараме задниците. Погледнах в кабината, където Найджъл чакаше, и направих жест „вдигай гълъбите“.

10:22. Големият хеликоптер се издигна бавно в утринното небе. Огледах своите Воини, които още веднъж бяха надвили шанса. Те бяха истински самураи, живеещи с морален кодекс, който не им позволяваше да се провалят. Те бяха по-добри от самураи: те бяха Воини по мой образ и подобие и аз ги обичах така, както само Воинът може да обича своите бойци.

И тъкмо в момента, когато Найджъл наведе носа на „Дофина“ и свихме на изток към Баку, тъкмо когато се изтягах и отпусках, защото знаех, че не сме се провалили, изведнъж косата на врата ми настръхна и внезапно осъзнах, че нещо е много, много нередно.

— Спускай на земята, мамка му, веднага — изкрещях.

Найджъл ме изгледа объркано, но се подчини. Тридесет и осем секунди по-късно бяхме на палубата. Кацането не беше от приятните. Но ни свали на terra firma^[5].

Пуснах вратата.

— Всички вън!

Бойците ми бяха объркани. Ашли — също. Също и посланичката. Но не ми пукаше. Когато косата на врата ми щръкне право нагоре, нещо се опитва да ме убие.

Олег очевидно беше чул завръщането на хеликоптера, защото стоеше на площадката, когато излязох.

— Проблем, полковник?

Почесах се по брадата.

— Може би, не съм сигурен.

Наистина не бях сигурен. Но косата на тила ми беше застанала право нагоре. И през всичките ми воински години този сигнал за опасност не е бил лъжовен. Инстинктите ми казваха, че нещо не беше както трябва — а в подобни ситуации аз винаги им се доверявам.

Замислих се за всички дълбоковагинални фактори. Като експлозивите, които Стив Саркисян може вече да е поставил на хеликоптера. В мислите си отново видях лентата със записа на погледа на Стив, когато влязох през вратата на апартамента, и как беше опитал да защити мадам посланичката със собственото си тяло, преди да я метна в гардероба и да го убия.

И тогава истината за всичко, истината и само истината, се стовари върху мен като пословичния тон тухли: Стив Саркисян може и да беше виновен за много неща. Но да убива Марибет Медисън не беше сред тях.

Влязох в хангара. Огледах се. Нищо не изглеждаше нередно. Затова спрях, седнах на хладния бетонен под. Скръстих крака и последвах зен-концепцията на Рой Боъм за прочистването на мисълта. После с нова концентрация станах и се заоглеждах. Истински.

Тогава намерих малкото правоъгълно късче лъскава хартия, от която отсъдих, че неотдавна някой беше използвал малко залепяща лента. А после открих брезентовата чанта за документи, натъпкана на дъното на варела за нафта, който механиците използваха като кофа за боклук. Съвсем същата чанта, която беше носил Олег Лапинов.

Измъкнах я от боклука, увих я в някаква кърпа и изтичах до хеликоптерната площадка. Найджъл държеше двигателя включен на празен ход. Изправих показалеца на дясната си ръка и го прекарах през гърлото си.

— Спри го.

Изчаках, докато се доближа до Олег, преди да пусна чантата от кърпата. Когато я видя, лицето му ми каза всичко, което трябваше да знам.

Не чаках и милисекунда. Започнах ъперкъта си от възглавничките на стъпалата си, оставих го да набере сили в прасците ми, бедрата, корема, усетих го как преминава през гърдите, раменете и дясната ръка, докато праснах големия, грозен иван с удар като цунами точно в гърлото.

Той падна като товара с лайна, какъвто си беше. Казах ви преди няколко страници, че нямам доверие на ивановците. А Олег Лапинов беше въплъщението на моята причина за това.

Но нямаше време точно сега да разсъждаваме над този въпрос, защото той е също толкова силен майкоосквернител, колкото и аз и вече се изправяше на крака с мисълта за убийство в погледа си. Ритнах го в главата, за да го държа на палубата, но той се претърколи настрани и избягна удара, след което се вдигна бързо на колене, а лицето му беше червено като комунистическото знаме и очите — кръстосани от болка.

Но на мен ми трябваше точно толкова време. Ударих го по ушите. Главата му се отметна назад. Но все пак успя да изпрати един-единствен удар, като големият му юмрук попадна в топките ми.

О, това ми причини болка. Направо ми изкара силите. Инстинктивно се свих напред. В който момент той ме удари още веднъж. Всичко това почваше да ме изморява.

— Претърколи се надясно, шефе, надясно — чух гласа на Бумеранга над звъна в ушите си. Метнах се дясно на борд, като ударих едро руско стъпало с болното си коляно. Но продължавах да действам, да се търкалям, да се набирам и да драскам, за да се измъкна от млатещите крайници на Олег.

И след като бях се отстранил достатъчно, за да не преча на изстрелите им, Бумеранга и Скапания Ранди, които бяха се позиционирали отстрани на Олег, го застреляха. Вкараха достатъчно куршуми в главата му, за да го смълчат завинаги, и пръснаха иванския му мозък по шибаната хеликоптерна площадка.

Погледнах кървавата рисунка на бетона и им казах:

— Страхотна творба, мамка му.

И наистина творбата беше страхотна, макар че вие там май искате аз да бях свършил делото.

Е, живейте и се учете, попови лъжички: само според тъпите правила на Холивуд Големият Герой успява да убие Големия Злодей в края на книгата. В реалния живот онзи, който може да стреля, е по-добре да стреля, или на Големия Герой ще му светят маслото, а Големият Злодей ще си иде без нито една драскотина.

Но не и днес. И не в тази книга. Претърколих тялото на Олег и извадих радиопредавателя — онзи, с който щеше да взриви хеликоптера в небето. След това започнахме да обикаляме по хеликоптера като скакалци, докато намерихме и разтурихме бомбата от двеста и петдесет грама експлозив „Семтекс“, сложен при вентилатора на радиатора за маслото. Олег си беше направил домашното: обикновено човек не би включил това място в списъка за предполетния преглед.

Трябва да призная — с известна печал, — че Олег си беше направил домашното и във връзка с мен. Защо ли? Защото беше изработил сценарий, който изискваше точно такава проста операция, каквито ги обичам. Искам да кажа, отвличането почти се връзваше идеално, точно каквото е необходимо за подобни операции. И Олег като оператор знаеше как да ме въвлече. Даде ми сценария, включи часовника и след това остави Воинските ми инстинкти да поемат нещата.

Да, но не само аз бях излъган. Той беше убедил и Ашли в своята версия. А човек можеше да убеди Ашли почти толкова лесно, колкото и мен. Искам да кажа, мислимо беше, че Стив Саркисян всъщност е отвлякъл Марибет Медисън. Но колкото повече мислех над случилото се, толкова повече разбирах, че триото прехванати съобщения, които Олег ми беше показал, е фалшиво. Това беше от онзи тип дезинформация, който Съветите наричаха активни мерки, т.е. дезинформация, направена вероятна със зрънца истина тук-там и поставена в подходящ контекст. Минирана информация. Съветите успешно упражняваха дезинформацията по време на Студената война. И Олег Лапинов не беше загубил таланта си в продължение на повече от десет години.

Освен това, моите момчета не бяха намерили експлозиви или принадлежности, свързани с експлозивите, из нещата на Стив или на телохранителите му, или пък в хотела и хангара. Не. Именно Олег беше искал да взриви хеликоптера на посланик Медисън, защото по този начин щеше да се отърве от двама противници: посланик Медисън и мен.

Но след като ме беше използвал да убия неговия двоен агент.

В плана му имаше нещо изкривено гениално — защото беше го моделирал по моята свирепа личност и по моята тенденция да действам без указания. След като моите хора и аз се превърнехме в трупове, той можеше да каже, че аз отново съм хванал пушките без заповед, както при преравянето на офиса на Саркисян. Щеше да каже на Вашингтон, че съм отишъл на своя глава да убия Саркисян, но съм паднал в жертва на предварително подготвеното от Саркисян покушение над посланик Медисън.

И ако сценарият се изпълнеше както трябва, американските нефтодобивни компании щяха да преосмислят обстановката, а Съединените щати да ограничат отношенията си с Баку. Което правеше Олег единствения оцелял. И Москва отново щеше да мине през границата, да избута иранците и да контролира Азербайджан, както и останалата част от кавказкия район.

Това достатъчно объркващо ли е за вас? Със сигурност беше достатъчно объркващо за мен. Всъщност да ме пази Бог от геополитиката и нейните практици. Аз съм най-щастлив, като трепя танга, сърбам няколко студени бири, сърбам и малко „Бомбайски сапфир“ и когато от време на време дълго, много дълго се кисна между топли бедра. И тъй като току-що бях се наситил да трепя танга, останалите три неща ми звучаха шибанярски добре.

10:55. Времето изтичаше. Погледнах трупа на Олег. Той доказваше, че въпреки старата азербайджанска поговорка, врагът на твоя враг невинаги е твой приятел. Е, аз бях оставил на шибаните руснаци да го намерят и сами да се досетят какво става. А на мен ми предстояха адски трудни моменти при обясняването на този малък епизод на Председателя. Но това щеше да се случи по-късно — след бирата, след джина „Бомбай“ и след дългото, дългото накисване. Размахах в кръг десния си показалец, с което пратих всички в хеликоптера. О, да, отдавна беше време да си тръгваме.