Ричард Марчинко, Джон Вайсман
Взвод „Ехо“ (12)

Глава 12

Изнизахме се от Баку точно в 00 часа, като криехме присъствието си в издъхващите камиони на Араз. Чакал бях цял ден, за да чуя реакцията на генерал Крокър на моите послания и да получа нови указания. Но не получих от него нито дума — нищо. Позвъних на личния му номер, но някакъв официално звучащ адютант ми каза, че е на среща и не могат да го прекъсват. По пладне имах чувството, че ме будалкат. И затова, малко преди да тръгнем, му изпратих едно съобщение в стил „Ако няма други указания“, като обясних сбито, че отивам да разузная един район, от който вероятно действат танга и представляват категорична опасност за мен и хората ми. Обясних, че операцията би отнела два-три дни. Съобщението ми завършваше с факта, че той няма да може да се свърже с нас, докато не се завърна, за да ми каже как иска да действам във връзка с изпратените от мен материали.

Когато излязох през вратата, бях получил пет съобщения от Ашли Еванс, до едно обозначени със „Спешно“, но ги накъсах в кошчето. Не отговорих. Не исках да знае какво щяхме да правим, а не желаех да я лъжа. Колкото по-малко знаеше за намеренията ми, толкова по-добре би било за кариерата й.

Пътувахме с малко багаж, защото Бумеранга и Нод вече бяха се погрижили за пренасянето на оборудването ни в един район от десет акра, обрасъл с гъсти трънаци и в удобна близост с шосето, откъм азербайджанската страна на границата с Иран. Самата граница беше укрепена. Имаше пасивни и активни датчици и въпреки че е възможно да бъдат преодолени, ние щяхме да поемем пътя на най-малкото съпротивление и да минем по вода. Момчетата ми бяха обучавали стрелците на Араз по основи на операциите по вода и затова на оцапания с нефт пясък на брега на три километра от азербайджанското пристанище Астара лежаха две надуваеми лодки.

Благодарение на разузнавателните снимки от Чушката и чертежите на стария подслушвателен пост, които получих от Джим Уинк, успях да изградя следния план на мисията:

• С надуваемите лодки щяхме да заобиколим Астара. Пет километра южно от града щяхме да излезем на брега до линия високи далекопроводни стълбове. Пиколото и Бъч щяха да се върнат на азербайджанска страна на границата, където да чакат в малка крайпътна къща на приятелски настроен азербайджанец на име Махмуд, в предградията на морския град Шакхагач. Открили бяхме тази къща по време на обучителните си сесии с Араз и тя се превърна в нашия официален хол. Осигурявахме на Махмуд обилни количества американски гущери, а той ни осигуряваше чинии с кебапчета и пилаф, каси студена бира, литри горещо кафе и две койки, на които можехме да лягаме за боен сън.

• Междувременно четиринадесетчленната ни ударна група щеше да влезе навътре в сушата през гъстата растителност на дюните, после да се изкачи нагоре от морето, успоредно на виещ се поток, към хълмовете, които иранците наричаха Куе асбинаси.

• Щяхме да установим таен наблюдателен пункт преди зазоряване и да наблюдаваме лошите през целия ден. Щяхме да ги преброим, да си отбележим с какво се занимават, да проверим оръжието им и да разберем движенията им.

• След това, като се стъмни, щяхме да се пъхнем в лагера, да им прережем гърлата, да им вземем пръстови отпечатъци и да ги фотографираме, за да проследим кои са, да приберем всичко, което можем да носим, и да поставим експлозиви, за да унищожим мястото. После щях да се обадя за лодките и щяхме да се спуснем по хълма много по-бързо от качването ни нагоре, да се измъкнем преди зазоряване и да се върнем в Баку точно навреме за един продължителен, горещ душ и здрава закуска в ресторанта на хотела.

Чувствах се някак си некомфортно заради това, че трябва да изпълнявам мисията на два етапа с четиринадесетчасов промеждутък. Аз не обичам операции със спирания и тръгвания. Убеден съм, че операциите трябва да протичат като един-единствен нокаутиращ удар. Един силен, мощен, решителен, кинетичен замах отначало докрай. Но нямах избор. Старата станция на ЦРУ се намираше на осемнадесет километра навътре в сушата — под осем мили — с постоянно изкачване през един от най-грубите терени, които Бог (и/или Аллах) е сътворявал някога. И така, бях вградил доста голямо количество Мърфи-време в операцията и моите старшини бяха се съгласили с това, защото знаеха, че ще имаме нужда от всяка секунда.

Причината да искате вашите старшини да поработят по плана на операцията е, че повечето от тях, ако струват нещо, са били там и са го правили много повече пъти от жълтия около топките младши офицер. Всичките ми старшини са вкусили кръв в боя. И няма терен, на който да не са водили бойни действия. Затова гледаха картите и снимките и разбираха незабавно, че старият подслушвателен пост се намира на надморска височина двеста и петдесет метра в една земна ниша от двеста на двеста метра, изчистена от камънаците с булдозери. Видяха, че лагерът е защитен от западната страна от един хребет, който на места достигаше хиляда метра. Знаеха, че на север имаше редица от назъбени стометрови скали, които правеха подхода от тази страна прекалено дълъг предвид оперативните ограничения и количеството оборудване, което си носехме.

Знаеха, че главният път от подслушвателния пост върви право на юг, през редица опасни нагънати дерета, които вървяха към сушата и към иранския град Нара върху високо плато, а оттам — към Ардъбил, където старото еднопистово летище на ЦРУ (надморска височина 1316 метра) все още се използваше от иранските военновъздушни сили.

Затова и те като мен бяха решили, че най-ефикасният начин да ударим тангата беше през незащитената задна врата, което означаваше придвижване от изток. А за да дойдем от изток, трябваше да определим времето за тази операция на два дни, а не един.

Но един етап или два, развръзката щеше да е същата. Щяхме да раздробим обекта (и лошите) на добре познатите микрони, а след това да се чупим от град Додж.

Шестте сгради в обекта, изградени с тухли от сгурия, бяха изчистени от ЦРУ, когато то се изнесе от Иран малко преди шахът да избяга в изгнание през 1978 г. Но сградите останаха и ако се съди от спътниковата снимка, която гледах, се използваха много добре от тангата от „Юмрукът на Аллах“.

На покрива имаше монтирани ултрависокочестотни и многовисокочестотни антени. Имаше и спътникова чиния. Бяха построили и две стрелбища от спецназки тип, едното двадесет и пет метра за пистолети, а другото — двестаметрово за стрелба с винтонарезно оръжие. Имаше и гладиатор на открито, и дупка за ръкопашен бой, като онези, дето съм виждал руснаците да строят в Афганистан. Имаше и редица джипове и камиони, които лошите можеха да използват за упражнения в стрелба по мишени — на уголемените спътникови снимки се различаваха попаденията на куршуми по стъклата.

Но най-силно ме възхитиха коловете, набити в земята на голямо колкото футболно игрище място. Стотици, хаотично разположени. Някои бяха небоядисани. Други — боядисани в бяло. Трети — в черно. Няколко пък бяха червени. Имаше и оранжеви.

Хората на Чушката знаеха, че тангата правят нещо лошо, но не разбираха какви са истинските им задачи. Това е така, защото повечето хора, които в наши дни работят за Чушката, са хлапета. Може и да имат големи дипломи, но са си деца. А повечето деца знаят за историята толкова, колкото едно лайно.

Какво общо има историята с много колове в земята? Ами нека ви разкажа нещо. Преди около двадесет години израелците решиха, че програмата за ядрени оръжия на Саддам Хюсеин ще произведе ядрено оръжие само след няколко месеца, и решиха да го спрат. И така, във високото плато на Синайския полуостров, над залива Акаба, близо до свръхсекретна израелска военновъздушна база, която наричаха Лунната долина, изградиха пълномащабен модел на ядрения реактор на Саддам в Тиувата, известна още като Осирак.

Е, те всъщност не изградиха цялата инсталация. Просто изградиха скицата върху платото. Направиха я от дървени колове с различно оцветени найлонови ленти, като тези, с които ограждат местопрестъпленията, за да обозначат очертанията на сградата, мястото на реактора, противоаварийната обвивка, охладителната кула и всички останали елементи на огромното съоръжение.

Израелците използваха лентата, за да могат пилотите да се научат да удрят точно определено място в Осирак по време на сухите тренировки, които изпълняваха с инерционни учебни бомби. На края на сесията махаха лентите и на платото оставаха сума ти колове, набити на пръв поглед съвсем безредно. По този начин нашите спътници, които в онези дни прелитаха над района, не забелязваха нищо от значение. А израелците отидоха да изравнят Осирак със земята и осуетиха програмата за ядрени оръжия на Саддам за почти две десетилетия.

Затова в мига, в който видях коловете, разбрах какво правят лошите. Използваха ги, за да симулират цели.

Имах шест последователни снимки от Чушката — на тях цветните колове биваха размествани, от което се разбираше, че лошите работят по няколко нападения. Фактът, че най-последната снимка е отпреди дванадесет часа, също беше добра новина, защото не исках да правя Сон Тай, което ще рече да започна един набег, от който да изляза стиснал нечий хуй и без резултати. Ъъ. Не. Исках да намеря кучите синове от „Юмрукът на Аллах“ и техните рускомутрести съветници там, където трябваше да бъдат — в проклетите си легла. Тогава щях да ги убия. До последния шибаняк.