Ричард Марчинко, Джон Вайсман
Взвод „Ехо“ (14)

Глава 14

01:26. Може и да ми се струваше така, но жегата беше адски потискаща дори и по това време. Виждах групичката сгради под нас и на запад, очертани в оранжевия блясък на натриевите лампи, разположени през редовни интервали високо над триметровата ограда от мрежа и с бодлива тел отгоре — стандартен дизайн на КГБ. Откъдето стоях аз, до оградата имаше може би осемстотин метра открит лунен пейзаж. Двамата с Ранди сверихме часовниците си. Пробвахме радиопредавателите си, микрофоните и слушалките.

След това започнах отброяването до нула, дадох сигнали за разпръсване и взвод „Ехо“ се раздели на две предварително определени ударни групи. Аз поех група „Алфа“: Бумеранга, Нод, Пачия крак, Таймекса, Алигатора и Чука. Ранди водеше група „Браво“: Малката бира, Копача, Гризача, Мустанга, Найджъл и Цирея.

Моята група щеше да направи кръг в южна посока и в 03:00 да удари двете основни сгради в южния край на лагера, използвани за спални помещения и класни стаи за тангата. Ударът щеше да бъде сложен, защото освен двете едноетажни сгради, които бяха с размерите на двойни ремаркета, разположени Г-образно, имаше и една барака от гофрирана ламарина в късата част на буквата Г, която, изглежда, се използваше за оръжеен склад, както и трио по-малки навеси, разположени разхвърляно зад и вдясно от най-голямата постройка.

В крайна сметка, ако не ударим първи и здравата и ако някое от тангата избяга, щяхме да имаме проблеми с изкарването им от дупки и ниши. Имаше и друго усложнение: трябваше да ги ударим достатъчно бързо, за да сме сигурни, че няма да предупредят някого по клетъчните телефони, които повечето от лошите носеха на коланите си. О, да. Добре дошли в двадесет и първи век, в който всеки има собствен мобилен телефон, дори лошите. Добре, та докато ние унищожаваме главната сила, групата на Ранди щеше да се вреже от северния край и да обезвреди радиокулата и спътниковата чиния. Щеше да прочисти комуникационната барака, да вземе всякаква разузнавателна информация оттам, а след това да постави заряди с часовник, за да гръмнат всичко. Исках в края на вечерта тук да остане само чакъл.

Ако снайперистите ми не грешаха, в комуникационната барака трябваше да има трима души и две двойки лоши, които патрулират. Добрата новина беше, че патрулните стоят доста навътре зад оградата. Значи ставаше дума за общ брой от двадесет и трима лоши. Запитах дали някой е виждал Ивановци и Хамър отговори отрицателно — всички изглеждаха типични пълнобради шиитски муджахидини. И нито един иван измежду тях.

Това означаваше шестнадесет леки цели за мен и групата, прибрани в леглата си в спалното помещение, сънуващи каквито неприятни сънища сънуват тангата. И докато моята група провежда операцията по оправянето на шестнадесетте поспаланковци, стрелците на Ранди щяха да се погрижат да неутрализират другите седем.

Пленници? Искате да знаете дали ще има пленници? Добре, отговорът е лесен: няма да има. Очаквах сто процента поражение на врага.

01:27. С момчетата тръгнахме на юг. Най-важният елемент на всяко нощно нападение е шумовата дисциплина. Звукът нощем, изглежда, пътува по-далече, отколкото денем. Всъщност само така изглежда. Причината е, че с ограниченото от тъмнината зрение слухът се изостря. И така, проверихме дали всяка част на снаряжението ни е завързана с тиксо. Не исках тракане на пълнители или дрънкане на оръжие.

За да съм двойно сигурен, че няма да вдигаме шум, действах бос. Приятели, не опитвайте такова нещо, защото ще разкъсате стъпалата си на кървави парчета. Но кожата на моите свирепи стъпала размер 45 е по-твърда и здрава от онова, което ще намерите в повечето туристически обувки. Не забравяйте, че когато през 1990 г. си отлежавах годината във Федералния лагер за лоши момчета и общинска минетчийница в Питърсбърг, Вирджиния, тичах шест мили дневно всеки шибан ден в дъжд, слънце, жега, студ, сняг, лед или мъгла по застланата със сгурия писта, чиито шест обиколки правеха миля. Да, всеки шибан ден. И бягах бос. О, първите две седмици кървях адски. Но краката ми ставаха все по-твърди. Когато ме пуснаха, едносантиметровият слой втвърдени мазоли правеше стъпалата ми издръжливи и твърди като подметката на маратонка или туристическа обувка. Дори и днес рядко нося обувки, когато бягам из стотиците акри гора във вила „Свирепия“. Да, има тръни и магарешки бодили, и остри камъчета, но те не ме притесняват. Всъщност мога да ходя из шибаната гора така тихо и потайно, като всеки индианец алгонкуин, ирокез или мохикан от романите на Джеймс Фенимор Купър^[1] или Чарлз Брокдън Браун^[2].

Преминах през едно естествено прикритие, което продължаваше може би двеста метра, и излязох на дълго, широко, открито поле, осеяно с огромни камъни и ниски сухи храсти. Когато се движиш нощем, трябва да направиш така, че теренът да работи за теб. Да не даваш на врага нищо. Да използваш тъмнината като приятел: никакви силуети, очертани на хоризонта, или бързи, резки движения, които привличат внимание. Обичам в групите си да имам ловци с лъкове, защото те от малки се научават как да се движат така, че да не безпокоят дивеча, докато застанат на позиция.

Сега придвижването стана бавно. Аз си проправях път от едно прикритие до следващото, приведен максимално ниско до земята, без никакви С3, което означава сянка, светлина или силует. Бяхме се разпръснали на осем до десет метра един от друг, като Таймекса осигуряваше тиловата охрана, а Чука, пред него, оглеждаше района пред мен с прицела си за нощно виждане върху снайперската си пушка със заглушител, за да е сигурен, че няма да се натъкна на изненади.

Стигнал бях до стотина метра от оградата, когато чух в лявото си ухо едно „цък-цък“. Замръзнах, както си бях, т.е. в легнало положение, точно зад неравно петно светлина от една от лампите, скрит до половината в сянката на една скала.

Лежах там осем, девет, десет секунди, без да дишам. И слушах. И в един момент косата на тила ми щръкна право нагоре, като долових хрускане от обувки върху земята, приближаващо откъм лявата ми страна. Звукът беше последван от миризмата на цигарен дим, чесън и телесна миризма. Предположих, че врагът е пристигнал. Дотук с охранителните патрули, дето си стояли зад оградата.

Наведох лице в свивката на ръката си, за да не ме издаде някое отражение от очите ми. П-р-и-б-л-и-ж-и-х цевта на своя автомат до слепоочието си, за да мога да я вдигна почти без усилие. И продължих да лежа, неподвижен като труп, и да чакам, а сърцето ми биеше бърз ритъм като на там-там в ушите.

Защо ли? Защото не исках да убивам тоя задник. Не сега. Все още не. Още бяхме далеч извън оградата и изпращането му, колкото и удовлетворително да е, предвид настроението ми и начина, по който мина денят ми, щеше да издаде факта, че враждебни посетители, т.е. ние, са направили визитация. Още повече, предимно в холивудските филми убиването отблизо и на лична основа се извършва sans никакъв шум. В реалния живот винаги съществува вероятност от страничен шум — тяло, паднало на земята; вероятност убитото от вас същество да не е напълно мълчаливо и да успее да нададе вик; или пък внезапната поява на мистър Мърфи (или някой от проклетите му роднини), за да объркат положението.

И така, лежах си и чаках. Защото знаех, че ако този задник няма очила за нощно виждане или с топлинна ориентация, или пък ако не е шибаняшки добър ловец, няма да ме види, дори и да гледа право в мен.

Защо? Защото нощем човек не вижда така, както през деня. През деня човек гледа право в даден предмет, за да го види. Това е така, защото използва конусните клетки в очите си, които са съсредоточени в центъра на ретината. Нощем използва пръчковидните клетки, групирани около конусите. Научил съм момчетата си, че нощем не трябва никога да гледат право в нещата. Вместо това трябва да изкривят погледа си с около половин човешки юмрук. И така ще видят врага си, преди той да види тях.

Но не всеки знае този номер. Очевидно тангото, което беше излязло да се поразходи, не го знаеше. Освен това възможността му да вижда в тъмното беше нарушена от огънчето на цигарата, която пушеше. И така, мина край moi, без да ме забележи, и си спечели още няколко минути живот и вероятно последната си цигара.

02:01. Петдесет и девет минути до Времето за Представлението. Лежах до оградата в непълната сянка между охранителните лампи и търсех резачките за тел в „банана“ на кръста си. И търсех. И търсех. Всъщност бих могъл да си търся през цялата шибана нощ, защото шибаните резачки не се намираха в него. Къде се намираха, питате? Уместен въпрос. Попитайте мистър Мърфи, защото аз знаех съвсем добре, че съм ги прибрал там, когато си готвех снаряжението в Баку.

Трябваха ми шест минути да се върна с гърчене и лазене до останалите от групата, легнали зад едно прикритие, за да установя, че аз бях единственият с клещи за рязане на тел тази нощ.

Е, техническият термин в групите за бой със специални методи към Военноморските сили е „да ти го начука козел“. Защо? Защото във всяка мисия трябва да се предвиждат излишъци. Просто казано, ако ме убият, моите хора трябва да могат да завършат мисията, а няма да могат да сторят това, ако съм ЕШЗКНТ — единственият шибан задник, който носи телорезачки.

Но тази вечер аз бях ЕШЗКНТ. Затова ме чакаше път към майната ми, защото изоставах с девет минути от графика, който течеше в главата ми.

А все още се намирахме от външната страна на оградата.

Но не за дълго. С безшумни сигнали обявих, че ще се покатерим. Свалих якето си. Щях да го сложа върху бодливата тел. Погледнах Нод и направих жест, сякаш стрелям с прашка. Нод ми отговори с вдигнат палец, опипа тялото си, бръкна в левия си джоб и извади прашка и торбичка лагерни сачми. Върна се с мен, легна по гръб и улучи най-близката лампа с първата сачма. Е, поне някои неща ставаха както трябва.

Казвал ли съм ви никога да не разсъждавате по този начин? Добре, никога не разсъждавайте така. Защото, ако си въобразите, че всичко върви както трябва, значи нещо ще се обърка.

Защото тъкмо показвах на Нод една голяма усмивка за добре свършената работа и чух бързо „цък-цък-цък“ в ухото си. Нод също го чу. Замръзнахме — защото, ако цъканията са тризнаци, значи има неприятност. Лежахме по гръб, като опитвахме да станем невидими в тъмното. Точно тогава чух хрускането на приближаващи обувки по чакъла, от вътрешната страна на оградата.

Стъпките забавиха, а после спряха. Не посмях да погледна, защото поглеждането щеше да означава движение, а движението издава позициите. Но шибаната коса на тила ми щръкна така силно, както всеки път в крайна ситуация. В този миг стъпките започнаха отново. Бавно. Нарочно. Равномерно. Хрус. Хрус. Хрус. И чух звук от стъпване на подметка върху счупено стъкло.

Защото мистър Мърфи беше накарал шибаната лампа да падне от вътрешната страна на оградата.

Стъпките спряха. В съзнанието си го виждах как се навежда, за да види какво е предизвикало този неуместен звук.

Чух поемане на дъх, когато разбра, че нещо не е наред. И в този момент меко „туп“, сякаш някой в съседната стая е ударил с юмрук възглавница, последвано от много приятния и приглушен звук от ТСВП — тяло, свличащо се върху палубата.

Нямаше време за губене. Погледнах към мястото, където беше паднал патрулиращият. Все още стискаше някакво оръжие в безжизнената си ръка. Изправих се на крака, покатерих се по мрежата, метнах якето си върху острите бодли на телта, прехвърлих се отгоре с опитните движения на човек, правил това стотици пъти, и скочих двата и половина или три метра до земята.

Точно върху един остър, остър камък с размерите на топка за тенис. Да, стъпалата ми имат един сантиметър мазолеста кожа. Но острото си е остро и голямото — голямо, а този камък ме улучи точно в предната част на свода на стъпалото, в точката, която китайските майстори по бойните изкуства наричат хсин хсюан. Правилно изпълнен удар там предизвиква мигновен спазъм и загуба на подвижността. И тъй като аз не изпълнявам нищо по неправилния начин, се осрах много добре.

Не минах в новото квадратче. Не взех двестате долара^[3]. Отидох направо в квадратчето с БОЛКАТА. Сринах се като в нокаут. Шибаният спазъм избухна нагоре по крака ми, като тръгна от свода на стъпалото ми през ахилесовото сухожилие и нагоре край коляното, до полусухожилния мускул в основата на задника. Не можех да си изправя шибания крак. Просто лежах, а капачката на коляното докосваше брадичката ми в завършена и пълна, изпратена от Бога агония.

Нод стигна първи до мен. Изправи крака ми и ме натисна, докато ме изпъна на земята. След това се зае да масажира мускулите и сухожилията на крака ми. С разфокусираните си очи видях да пристига Бумеранга. Той зае отбранителна позиция близо до тялото на човека, когото Чука беше свалил. След това над оградата се прехвърли и Пачия крак, последван от Таймекса и Алигатора, който се задържа достатъчно дълго, за да поеме голямата снайперска пушка „MSG90“ на Чука, та да може и моят снайперист да се прехвърли и да скочи на земята без притеснения.

Достатъчно дивотии. Изправих се в седнало положение и опитах да разтрия стъпалото си, за да махна спазъма. Но той не се махаше. Затова станах, стъпих на земята — силно — и направих гримаса, защото шибаното ми стъпало продължаваше да съдържа огромно количество нагорещена до абсолютно бяло болка.

Което, разбира се, се случи точно в мига, в който пушещият цигари задник, дето патрулираше от външната страна на оградата, реши да излезе на бис.

Чухме го, преди да го видим, защото се разкрещя на фарси или друг език. Обърнах се към звука. Кучият син идваше от оврага, който бяхме използвали и ние, вдигнал своя „Калашников“ до рамото си и го размахваше в посока към нас. Но тъй като лампите светеха навън и ние бяхме в тъмното, на около 150 или 160 метра от него, не знаеше какво вижда. Знаеше само, че не трябва да сме там, където сме, и щеше да провери какво става.

Алигатора рязко вдигна своята седемкилограмова полуавтоматична снайперска пушка на рамото си, клекна в своята си полуколеничила стойка като за стрелба с автомат, пъхна цевта през мрежата, впери око в оптическия мерник за нощно виждане с десетократно увеличение, премести предпазителя надолу и изстреля три бързи куршума.

Не, не е снайперист, но е стрелец — и удря онова, в което се цели, дори с непривични инструменти, оразмерени за голямото тяло на Чука. Първият изстрел откърти парчета от скалата до лявото рамо на тангото. Вторият и третият изстрел попаднаха в целта — лошият падна, отхвърлен назад, сякаш са го праснали в мутрата в движение. Сега, след като мишената беше обездвижена, Алигатора отдели време и вдигнал пушката, се прицели добре и вкара четвърти куршум в главата на лошия — пръсна я като шибана диня.

Изпратих му поглед, който говореше, че е свършил чудесна работа. Но нямаше време за други поздравления. Трябваше да местим задници.

02:12. Позволете да спра тук достатъчно време, за да ви разкажа за един много важен елемент на неконвенционалните бойни действия. Той е да пазиш тишина по време на проникването във вражеска територия. Шумовата дисциплина е от съществено значение. Не можете да идете до целта, като вдигате шум, защото тогава лошият ще ви чуе и ще очисти задника ви, преди вие да успеете да очистите неговия. А, виждам ви, там, дето протестирате, че казаното от мен е въпрос на здрав разум и няма нужда да го казвам. Но грешите. Дори и най-добрите от нас нарушават шумовата дисциплина от време на време. И така, като се приближавате, трябва да го правите напълно безшумно, потайно и тихо. Никакво хрускане на чакъл. Никакво стъпване върху клончета или листа. Никакъв шепот. Нищо.

Тази методика обаче изисква време. Не можете просто да изтичате до целта, защото тичането не е безшумно. И така, трябваше да се движим бавно, предпазливо, благоразумно, през широката, открита и засипана с чакъл територия в посока дългата страна на буквата „Г“.

По-голямата от двете постройки имаше направена от подръчни материали палуба, широка три метра и по цялата й дължина. Имаше и две врати на дългата й стена и никакви прозорци. Това не бях го видял на спътниковата снимка, защото цялата сграда се намираше под един покрив. Но сега виждах, че двете страни на Г-образната сграда не са съединени. Това беше добра новина, защото е по-лесно — по-малко сложно — да удариш чифт цели едновременно, отколкото да си проправяш път през дългата, двойна цел, особено когато не знаеш какво е вътрешното разположение.

На последно място, между оградата и постройките, малко встрани от позицията, определена като седем часа, стоеше един контейнер от гофрирана ламарина, голям като камион, за който смятах от спътниковите снимки, че се използва от лошите за оръжеен склад. Той щеше да ни служи за прикритие и затова щяхме да се съберем там и след това да ударим копелетата.