Станислав Лем
Астронавти (9)

Мъртвото кълбо

През цялото денонощие Земята растеше. Колкото повече се отдалечавахме от нея, толкова по-голяма част от нейното кълбо ставаше видима. През седемнайсетия час от летенето тя достигна най-голям диаметър. Страшно беше просто да се гледа тая ужасна, грапава грамада, от която се излъчваше тежко бяло сияние. После настъпи онова, за което беше говорил Солтик, но което човек не може да проумее, ако сам не го види; изчезна разделянето на света на небе и земя, защото самата Земя почна да се превръща в част от небето, в една от неговите звезди — най-напред огромна, закриваща една трета от хоризонта с кълбото си, след това нейната изпъкналост стана привидно по-плоска, светлината по-матова, докато към седем часа сутринта тя вече цялата се събираше в екрана на телевизора: мътнобял диск с по-тъмни петна на океаните.

В това време ракетата се приближаваше до Луната. Отначало изглеждаше, че ще прелетим покрай нея и тя ще остане от дясната ни страна, но като вдигнах глава от моите записки, забелязах как Луната се премества на екрана на телевизора, така че носът на ракетата в края на краищата беше насочен към северния и полюс.

Захвърлих писането и отидох в централата. Там бяха само Солтик и Арсениев. Те нагласяваха пред екрана огромна фотографска камера с телеобектив. Космократорът трябваше да прелети само на петстотин километра от Луната и възползван от това, астрономът пожела да направи серия от снимки.

С всеки изминат четвърт час дискът на Луната се увеличаваше. Същевременно се усилваше нейният живачен блясък, който бодеше очите и приличаше на студената светлина, излъчвана от кварцова лампа. От единайсет часа тъмните петна и ивици по повърхността и започнаха да се отделят и очертават върху фона като все по-ясно видими планински пръстени с вулканически конуси в центъра. Неподвижно сияещото полукълбо на Луната като че ли изблъскваше от дълбочината на екраните черното небе. В два часа се приближихме до него на разстояние тридесет хиляди километра. Понеже двигателите пак работеха, притеглянето на Луната се усещаше много неприятно, като бързи промени в теглото на предметите и на собствените ни тела, което нещо в известни моменти довеждаше до главозамайване. Когато разстоянието намаля до двайсет и няколко хиляди километра, Солтик изключи двигателите и спря въртеливото движение на ракетата. Вместо неприятните смущения се появи усещане на необикновена лекота; в желанието си да се опра на облегалките на креслото изведнъж се издигнах във въздуха, защото тялото ми тежеше сега шест пъти по-малко, отколкото на Земята. Не обръщах внимание на това, погълнат от необикновената гледка, която се разкриваше под нас. Докато сутринта изобщо не можеше да се забележи движението на ракетата, сега, когато от Луната ни деляха само двайсетина хиляди километра, летенето с вгледани в нейната изпъкнала повърхност очи правеше впечатление на чудовищно падане. Намирахме се над Алтайските планини. Те изглеждаха като вкаменена кал със замръзнали следи от копита. Тия следи бяха всъщност кратери с диаметър от много стотици километри, но в зрителното поле нямаше нищо, което би позволило да се прецени истинската им големина. Двигателите не работеха. Носени от получената скорост, летяхме по допирателната, трябваше да се промъкнем до самата повърхност на Луната като изстрелян куршум от пушка. Нашата скорост се събираше със собственото въртене на Луната и движението на диска под нас се засилваше почти с всяка измината секунда. В два и четиридесет разстоянието беше вече само хиляда и сто километра. Планините изникваха изведнъж иззад края на хоризонта, който се простираше като гигантска дъга към двете страни, пламваха под слънцето с нажежените до бяло зъбери на върховете и префучаваха под нас, за да изчезнат след няколко минути на другия край на хоризонта. Чудовищен беше този мъртъв бяг, който раздвижваше пръстените на кратерите, отвън облени от слънцето и с изпъкнали грапави стени, а отвътре непроницаемо черни. При по-дълго вглеждане главоломният бяг на каменните форми в безкрайно простиращата се пустиня, прорязана от дълбоки ями и пукнатини, замайваше и като бездна поглъщаше хаоса от светлините и мрака. Навсякъде, по скалните склонове около вулканичните конуси и по вкаменената равнина, могъщи блестящи потоци от лава отразяваха светлината.

Няколко минути след три часа разстоянието намаля до двеста километра, както ни осведомяваха непрекъснато работещите радарни алтиметри. На север от нас се придвижваше Тихоновият кратер с разпереното си на хиляди километра в кръг чудовищно ветрило от стъклена лава, която покриваше по-ниските върхове в планинските прегради. Слънчевите лъчи играеха по нея със светкавични отблясъци. Наближавахме терминатора, линията, която отделя осветената част на мъртвото кълбо от неосветената. Там, на границата на нощта и деня, хоризонталните, почти успоредни с терена слънчеви лъчи правеха да изпъкне зловещата архитектоника на скалите. От разположените откъм страната на нощта пространства се подаваха с нажежени до бяло точки иглите на най-високите върхове. Под нас и пред нас лежеше равнината на Южното море. Забелязах върху нея тъмна черта, която се движеше с огромна бързина. Вгледах се внимателно — тя беше тънка като игла. Изведнъж разбрах, че това беше сянката на ракетата. Исках да кажа на Солтик, който стоеше до мене, но и той беше я забелязал, защото обърна към мене строгото си, но и развълнувано от наблюдаваните картини лице, вече готово да се усмихне, когато изведнъж големият диск на екрана угасна като духната свещ. Изпаднахме в толкова дълбок мрак, че макар инженерът да бе загасил лампите в централата, нищо не можехме да видим. Солтик включи телевизорите на радара и ето в мрака, който изпълваше кабината, се появиха кафяво-зеленикавите очертания на лунните кратери. Това беше чудна гледка. До нас, съвсем наблизо, светеха кръглите форми на числата по уредите на предиктора, като че ли увиснали в пространството, а от екрана, над който се наведохме и тримата, се излъчваше подводен блясък от дълбочините, който превръщаше лицата ни в маски, покрити с черни сенки. В това време космократорът, потънал в хвърления от Луната стълб от мрак, летеше със същата бързина. Наскоро започна процес, обратен на този, който наблюдавахме при приближаването ни до планетата; релефът на терена почна да се размазва, кръговете от пръстенообразни планини ставаха все по-малки и по-малки и се събираха в средата на екрана, повърхността на спътника сякаш се движеше все по-бавно, докато застана неподвижна. Луната остана зад нас като наполовина осветено и наполовина черно кълбо.

Солтик запали лампата, взе апарата и отиде с астронома в лабораторията. Останах сам. Седнах пред екрана, насочен към предната част на ракетата. В ненарушаваната от нищо тишина тиктакаха звучните броители на Гайгер. Всяко такова почукване означаваше, че през вътрешността на централата прелита частица от космичното излъчване, пробила стените и водната обвивка на ракетата. Това равномерно и бавно тиктакане по някой път се ускоряваше значително. Изглежда, че тогава прелитахме през сноп лъчи, падащи от някоя далечна звезда.

Следобед Солтик ми предложи да прегледам и да контролирам кислородните скафандри, с които ще се движим по повърхността на Венера. Добър човек е инженерът; знам, че това не беше нито бързо, нито наложително, но той ме видя, че се лутам из ракетата и просто искаше да ми намери някаква работа. И така аз тръгнах към горната част, дето бяха складовите помещения. Като минава човек през вертикалната шахтичка, всеки път изпитва особеното усещане, че губи тежината си, понеже в средата на ракетата центробежната сила не действува, и тук човек може да отскочи от стъпалата на стълбичката и да увисне за няколко минути във въздуха с малко чудното и малко комично чувство, че душата се отделя от тялото, подобно на онова, което понякога изпитваме насън. Скафандрите намерих, разбира се, в пълна изправност. Те се състоят от много лек комбинезон и каска, която бързо и по прост начин се сваля. Комбинезонът е направен от здраво и меко при допир изкуствено влакно, така леко, че целият тежи едва три четвърти килограма. Каската не прилича на водолазна каска, а представя закръглен на върха си конус. Най-широка е в основата си; Чандрасекар определи нейната форма като въртелив хиперболоид. От двете и страни се подават вдлъбнати рефлекторчета от метална мрежа. Това са антени на миниатюрен радар, чийто екран се намира вътре в каската на височината на устата. Пред очите има овално прозорче, което дава възможност да се вижда добре при нормални условия, а в мрак или в мъгла може да се използува радарът. Още на Земята ние ходихме със скафандри няколко дни поред и се убедихме, че те са много удобни. Човек, облечен със скафандър, изглежда някак чудновато, особено металните кръгли „уши“ напомнят прилеп. Освен множеството различни приспособления, като електрически нагревател и охладител, уред за откриване на излъчването и кислороден апарат, скафандърът има не по-голямо от автоматична писалка радио. Много остроумно е разрешено наместването на всички бобини, проводници и кондензатори. Просто те са нарисувани върху стъклата на радиолампите (апаратчето е двулампово) със сребърно химическо мастило, а после обгорени като глазура. Така са получени толкова здрави съединения, че за да ги повредиш, трябва да разбиеш целия апарат с чук. Вълната на предаването има дължина двайсет сантиметра, следователно тя позволява да се установи връзка само по права линия, сиреч на разстояние около четири километра в равнина. Но ако апаратът се намира нависоко, например в планината или в самолет, обсегът достига до сто и петдесет километра.

Надзърнах още в помещението на хеликоптера, а после в преградата с полярна и алпийска екипировка, за да ѝ се порадвам. Когато се върнах в централата, там освен Осватич заварих Арсениев и Лао Чу. Мълчаливо гледах как извършваха пред радиоприемника тайнствени действия „подслушване на звездите“. Лещите, съставени от празни металически цилиндри в носа на ракетата, събират изпращаните от звездите електромагнитни вълни, които преминават през система от усилватели и рисуват върху катодните осцилографи зеленикави трептящи линии. Учените се споразумяваха с половин дума и вписваха числата в дневника за наблюденията. Като ме забеляза, Арсениев се усмихна и за да направи, както каза той, изследването по-разнообразно, включи в апарата високоговорител. Звездното излъчване се превърна в звукове: чуваше се глух пукот, прекъсван от остро, късо свиркане.

— Така ни говорят звездите — каза астрономът. Той вече не се усмихваше. Неволно и аз станах сериозен. След по-продължителен престой в ракетата човек свиква с необикновената обстановка и само в такива моменти като тоя изведнъж чувствува, че тънката метална обвивка го дели от бездънната черна пустота, в която няма нищо освен облаци от разгорещен газ и електрически вълни.

След пладне имах четиричасово навигационно дежурство. През това време не се случи нищо, което да заслужава внимание. Вечерта имаше малко работа, защото една от тръбите в шлюзовата станция пропускаше въздух и трябваше да я оксиженираме. След работа се върнах в кабината с приятното усещане на лека физическа умора. През нощта сънувах, че съм малко момче и дядо ми обещава да ме вземе на екскурзия в планината, ако времето е хубаво. В моята детска стая имаше до прозореца аквариум. Отразените във водата слънчеви лъчи падаха на потона като бяло кръгче. Като се събудих, съзрях над себе си светло петно и скочих зарадван, че слънцето свети и че ще отида с дядо си на екскурзия. В следната секунда илюзията на съня се разпиля. Отпуснах се бавно на леглото. Бялото кръгче върху тъмния фон на телевизорния екран беше Земята.