Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Astronauci, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
vax (2017 г.)

Издание:

Автор: Станислав Лем

Заглавие: Астронавти

Преводач: Ванда Смоховска-Петрова

Година на превод: 1958

Език, от който е преведено: полски

Издател: „Народна младеж“ — издателство на ЦК на ДКМС

Град на издателя: София

Година на издаване: 1958

Тип: роман

Националност: полска

Печатница: Държавен полиграфически комбинат „Димитър Благоев“

Излязла от печат: 30 VIII 1958

Редактор: Стефан Илчев

Художествен редактор: Михаил Руев

Технически редактор: Жак Битев

Художник: Н. Гришин; Борислав Стоев

Художник на илюстрациите: Н. Гришин

Коректор: Олга Василева

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6076

История

  1. — Добавяне

Втора част
Дневник на пилота

Ханибал Смит

Казвам се Роберт Смит и съм на двайсет и седем години. Роден съм в Пятигорск като син на инженер-архитект и началник на летище. Когато отговарях така в училище или другаде на въпроса за родителите ми, това често пъти предизвикваше усмивка и трябваше да пояснявам, че началник беше баща ми, а архитект — майка ми. Дядо ми, Ханибал Смит, бил пристигнал в Съветския съюз в 1948 година и до края на живота си тъгувал за Америка, макар че не бил видял от нея нищо добро. Бил е комунист и негър — двоен грях, за който е страдал не малко. Той се оженил за рускиня и от този брак се родил баща ми. Живеехме близо до летището в малка едноетажна къща, в полите на една планина, където някога е имало мина за малахит. Дядо ми живееше в малката таванска стаичка, цялата навесена със снопчета изсушени билки, мрежи, примки за птици и торбички със семена. През зимата винаги му беше студено и затова сам беше си иззидал голяма камина, с която са свързани най-ранните ми спомени. Той почина, когато бях на осем години. Помня го като много висок, огромен човек, който с появата си при нас долу изпълваше жилището с гръмкия си смях. Хващаше ме с ръце, повдигаше ме до потона и пееше руски песни, които звучаха така необикновено в неговите уста. Учеше ме да стрелям с лък, да правя хвърчила, дори вадеше барут от патроните на татковата двуцевка за моите бенгалски огньове, играеше си с мене на лов за мечки и така много запълваше моето детство, та и днес в тежки минути изниква пред мене тъмното му лице с къдрава млечнобяла коса и едри бели зъби, които той откриваше при великолепната си усмивка. Обичах го много. Дълбоката си и постоянна тъга по родината той криеше от всички, само аз единствен, малкото момче, слушах понякога неговите малко безредни разкази, с усилие превеждани на руски език. Дядо ми ме водеше до училището, той беше още жив, когато постъпих в първи клас, и моите другари ми завиждаха, че имам такъв дядо, а някои от по-големите ме питаха дали няма да пиша стихове, защото смятаха, че ще стана поет като Пушкин, щом дядо ми е негър. За съжаление поезията никога не ме е привличала, освен ако я разбираме широко и вярваме (а аз вярвах това), че тя далече надхвърля границите на стихотворенията и е по-лесно да я намериш във въздуха, в планините и в борбата, отколкото на писмената маса. Кой знае дали именно това не е най-съществената причина да пиша тези думи в малката кабина на космократора, който всяка секунда се отдалечава от дома ми с 25 километра. Но да не изпреварвам събитията. Ако някому се случи да чете тези редове, трябва да знае за мене толкова, че да може самият той да отсъди дали може да ми вярва. Затова аз пиша за себе си.

Спомням си като насън вечерите, прекарани у дядо ми, особено дългите, зимни вечери. Дядо ми умееше и обичаше да разказва приказки, великолепни, никога не завършващи приказки-романи, които се точеха като наниз от екзотични корали през много вечери, а аз ту разтреперан, ту пламнал, но винаги възхитен, слушах така, както умеят да слушат може би само децата и влюбените. Бях вече на шест години, когато в светлите му приказки започваха да прозвучават тъмни тонове. Пък може би това да е станало по-рано, но тогава съм бил твърде малък, за да го разбера. През най-ранното ми детство дядо беше за мене нещо различно от всички други хора — казвам „нещо“, защото той беше за мене като природата на нашия край, като нашето бяло-синкаво облачно небе и горите в подножието на планината, в които прекарвах дълги часове. Струва ми се, че в това се криеше неговата тайна: другите възрастни хора влизаха и излизаха от моя детски свят, а той беше просто част от него.

Споменах, че той за пръв път заговори за Америка, когато бях на шест години. Аз не обичах тия разкази, дори се боях от тях, и то не толкова поради мрачното им настроение, защото не бях страхливец, а затова, че дядо ми ставаше тогава съвсем друг, почти чужд човек. Изчезваше някъде неговият замах, от лицето му се губеше усмивката, той се прегърбваше, а говорът му ставаше запънат, бавен, той подбираше думите си и гледаше да омекоти по-жестоките подробности.

От първия разказ научих как дядо ми, изхвърлен от фабриката, пътувал из целите Съединени щати без билет по влаковете и припечелвал хляба си като носач. Когато при един съдебен процес му счупили от бой гръбнака, та след зарастването се вдървил, дядо ми се заловил да плете рогозки от слама. Възможно е да преиначавам нещо от историята, но тя така се запечата във въображението ми и именно такъв виждах дядо си в сънищата — мрачен, навъсен великан сред огромни купища златиста слама, от която трябва да плете невероятни количества рогозки, защото в противен случай…

Какво го е очаквало в противен случай, аз не знаех, но в тоя момент от съня изпадах в дълбока тревога.

Сетне узнах друга история, по-раншна от първата, защото тя била станала, когато дядо ми бил едва двайсетгодишен. Като не могъл да намери никъде работа, най-после той станал пазач на една химическа фабрика. Всъщност това била някаква развалина, в която хитрият собственик произвеждал течност с мирис на ванилия, пълнел с нея красиви шишенца и ги продавал много скъпо като лекарство против туберкулоза. Собственикът плащал извънредно малко, но въпреки това никога не му липсвала работна ръка, тъй като у него работели най-вече болни от туберкулоза бедняци, които от силно желание да се излекуват вярвали в заблудата, че ще възвърнат здравето си благодарение на скъпия цяр, понеже фабрикантът им го давал безплатно. Надали е нужно да добавям, че от лекарството нямало никаква полза, но това съвсем не пречело на собственика, защото на мястото на един умрял работник лесно намирал петима нови.

Родителите ми, а особено баща ми не беше особено доволен от всичко това, което разказваше дядо ми. Помня как веднъж измъчих майка си с въпроси за различни неща, между другото за такива думи като „стачкоизменник“ и „минолиер“. Последната дума тя не знаеше. Попитах после баща си, когато се завърна вкъщи.

— „Минолиер“ ли? От кого си чул това? — попита той.

— От дядо.

— А, това е сигурно милионер!

Баща ми беше недоволен. Заговори сърдито на мама, че дядо ми трябва да бъде по-внимателен в своите разкази. „Не искам да трови момчето ми с тези черни спомени!“ — извика той и искаше да се качи горе, но майка ми знаеше как да успокои неговото раздразнение, и то не само този път.

Докато дядо беше жив, баща ми беше склонен да го подозира, че той разгаря у мене най-диви хрумвания — веднъж например реших да се изкача на Елбрус и цяла седмица не си дояждах, за да събера запаси за път. Друг път, като бях отишъл да посетя баща си на летището, отмъкнах нечий голям чадър с намерение да се скрия в самолета и по-сетне, когато прелитаме над нашата къща, да скоча с импровизирания парашут.

Че дядо ми трябваше някога да умре, научих съвсем случайно, като подслушвах веднъж разговора на родителите ми. Не вярвах на това и по-скоро развеселен от тяхната наивност, изтичах горе. Дядо ми беше все така грамаден и силен, но когато за поздрав ме подхвърли до потона, забелязах по лицето му болезнена гримаса, която и на мене причини такава болка, че се разплаках, но не казах защо, колкото и да ме разпитваше.

После той се разболя и трябваше да лежи. Настъпваше пролет и в градината откривах всеки ден нови чудеса, а дядо можеше да гледа вече само от прозореца, до който му поставиха голям стар фотьойл. Когато тичах веднъж по стълбите, които водеха към таванската стая, за да го посетя, чух могъща, гърлена песен, тъй различна от всички песни, които пеехме вкъщи и в училище, незабравима тежка песен, създадена от голяма мъка, неправда и неизказана любов към света, който ти забраняват да обичаш. Никога още не бях чувал тая песен в устата на дядо ми. Макар че добре познавах английски език, не разбирах чудните изречения, само в рефрена се повтаряха думи за голяма стара река, по която плуват лодки. Качвах се по скърцащата стълба, а песента звучеше все по-бурно. Дълго стоях пред вратата, а после тихо, със свито сърце слязох долу. След три дена дядо ми почина.

През следващите години моите лудории, сега вече вършени заедно с другарите ми станаха по-методични, макар и не по-малко опасни. Баща ми казваше понякога, че имам адски характер, а майка ми отговаряше със смях: „От африканския ад“, с което, в скоби казано, обикновено всичко завършваше, защото и двамата ме обичаха много, макар че всеки по свой начин.

Учех се доста добре, но без постоянство. Когато узнах, че за да станеш капитан на параход трябва да владееш математика и астрономия, за няколко седмици изпреварих другарите си по тези предмети, но когато по-късно ме очарова географията, просто изоставих математиката и астрономията.

Когато бях на седемнайсет години и нямах никаква идея каква професия да си избера, записах се наслуки в конструкторския факултет на Въздухоплавателната академия в Пятигорск и тук се запознах с Горелов.

Той преподаваше теоретична механика и се заинтересува от мене не поради дарбите ми, които бяха съвсем посредствени, но покрай майка ми. Защото именно тя беше проектирала и построила сградата, в която се помещаваше катедрата и лабораторията на професор Горелов, а беше я построила така, та според неговите думи беше спечелила душата му.

Всеки човек има в живота си нещо като километражни камъни за памет — някой най-важен час от детството, първата любов, срещата с някой истински велик човек — и тези моменти са като че ли оси, около които се въртят цели пространства от живота към нови страни, където се откриват неподозирани кръгозори. Такъв момент настъпи за мене, когато не издържах изпита или както се казваше у нас, бях скъсан по теоретична механика, а Горелов ме задържа в кабинета си и поведе разговор с мене. Зад прозорците, в градината на института беше юни, великолепно раззеленял юни, когато той ме погледна в очите и каза:

— При удар металът издава звук. Роберт, искам от тебе да ми отговориш искрено на въпроса, който ще ти задам. Съгласен ли си?

Не отговорих нищо, но в погледа ми той трябва да е прочел, че искам да бъда като метал. След миг той продължи:

— За да бъде полезен за другите и за себе си, човек трябва да намира все нови извори на радост в своята работа. Аз зная, че имаш достатъчно способност да научиш това, което е нужно, за да издържиш изпита при мене, но това е още много малко. Уверен съм, че ти ще съумееш да се посветиш цял на нещо, което би те увлякло. Кажи ми кое е това нещо?

Аз не можех да отговоря.

Без да ме гледа в очите, Горелов добави тихо и внимателно, като че ли се доближаваше до нещо много крехко:

— Кога се чувствуваш щастлив? Говори, каквото чувствуваш, защото от това може да зависи твърде много.

— Рядко бивам щастлив — отговорих аз. — Това са само моменти, но и те ми стигат… Последния път, когато бях на Джанги-тау… защото трябва да ви кажа, че аз членувам в нашия алпийски клуб и казват, че съм добър алпинист. Там имаше такива моменти, че ми се искаше те да траят повече и това да не бъде само ваканция, само тренировъчен лагер или развлечение, а да бъде истинският ми живот.

— Кога беше това. Кажи ми по-точно — попита ме някак набързо Горелов, без да ме гледа.

— Когато ни заплашваше опасност — казах направо, защото действително така чувствувах. — И когато трябваше да поема отговорността върху себе си. Когато трябваше да решавам кой път да избера, да избера нова, още неизпробвана посока на катерене. Когато вземах участие в нощната спасителна експедиция и успях пръв да намеря изчезналия.

— Обичаш да рискуваш — каза строго Горелов. — Аз забелязах това по начина, по който ти отговаряше на въпросите ми. Но с мене ти не успя, защото аз съм непроходима скала. — Тук той може би трябваше да се усмихне, но не стори това.

— Подлагал ли си се някога на изпитание? — попита той след малко.

Обхвана ме гордост, каквато — зная това — и тогава, и днес имам прекалено много.

— Осемнайсет часа прекарах сам в стръмнината на Ужба и се върнах, когато мъглата се разпръсна. Това беше първото ми изпитание.

— Но не и последното — отговори Горелов. — Беше ли необходимо това, което ти извърши.

Поколебах се.

— Не…

— Знаех си аз! — каза Горелов. И сега разбрах защо крие лицето си от мене. Той се усмихваше, но не на мене.

Усмихваше се на себе си, може би на своята младост, която виждаше в този момент много близка и много буйна. После като че ли си припомни, че не за себе си трябва да взема решение, и обърна поглед към мене, а аз за втори път през време на тоя разговор почувствувах, че той ми припомня някой така близък, като че ли част от самия мене, но не знаех кого — и изпитах страх.

— Механиците — каза Горелов, — математиците, астрономите и тези, които спасяват заблудилите се из планините — всички ни са еднакво необходими и животът нямаше да бъде пълен, ако липсваше макар и един от тях. Но помни, че животът има само тогава смисъл, когато служи на нещо. Големите намерения и дела служат на всички. На чужди и на свои, на близки и на далечни, както мостът, построен от инженера, и както стихотворението, написано от поета. А малките, личните, всекидневните неща като пролетните разходки, като срещнатите пейзажи и дори сънищата, споделяме с онези, които ни са скъпи. Но само съчетанието от двете неща дава цялостен човек и цялостно изпълнение на дълга.

Светът принадлежи на тебе дотолкова, доколкото и ти принадлежиш на света и всичко, каквото правиш — чуваш ли? — всичко трябва да намира своята цел и своя смисъл не в тебе, а извън тебе. Не на всеки е еднакво лесно да постъпва така. На тебе няма да ти е лесно. Но тъкмо затова ти ще станеш такъв, пък и вече ставаш. Защото ти искаш да бъдеш като метал, който звънти при удар, нали, Роберте?

Кимнах с глава, понеже не можех да говоря.

— От тебе няма да излезе инженер-конструктор — каза Горелов. — Но смятам, че трябва да завършиш следването си, защото няма знание, което да е излишно. А после, когато имаш диплома в ръцете си, трябва да идеш в планините и там да потърсиш себе си.

Привечер, когато след дълга, много дълга разходка извън града по хълмовете се завръщах вкъщи, малко замаян от слънцето, лятото и от този разговор, разбрах, че Горелов ми напомня моя дядо. Както оня изпълваше моето детство, така тоя застана като пазител на моята младост. Постъпих според неговия съвет и не съжалявам за това. Наистина след завършването на института не отидох веднага в планините, но изкарах едногодишен курс в Централната въздухоплавателна служба и станах, пилот за изпитване на новите самолетни модели. Неведнъж ми се е случвало да кацвам на летището на баща ми. Затова пък всеки отпуск прекарвах в планините. Благодарение на експедициите, в които вземах участие, името ми стана известно в алпийския клуб и извън него. Веднъж, когато трябваше да отговоря пред гишето на някакво учреждение каква професия упражнявам, от разсеяност вместо „пилот“ казах „алпинист“. Макар че се поправих веднага, първото не беше по-малко вярно от второто, защото сега вече се познавам малко и ми е ясно, че еднакво ме привличат както непребродените още планини, така и самолетите, с които никой още не се е вдигнал във въздуха. Когато бях на двайсет и пет години, взех участие в експедицията за „Покрива на света“ — северната част на Памир. Една година по-късно бях между тези, които овладяваха третия по височина връх в света Кангхенджонга. В тая експедиция загина трагично един от моите другари, а аз получих разширяване на сърдечния мускул, та трябваше половин година да престоя в санаториумите на Юга. Едва се бях завърнал в самолетната служба, когато заговориха за експедицията до Венера, където беше необходим пилот за разузнавателния самолет. Кандидатирах се и бях избран измежду няколко хиляди желаещи.

Пиша това в двайсет и осмия час от нашето летене. Когато вдигна глава, виждам върху екрана на вътрешния телевизор белия диск на отдалечаващата се Земя. Струва ми се, че сякаш съм завършил единия си живот и започвам втория. В такъв момент е позволено, струва ми се, човек да тегли дебела черта под всичко, което е било досега. Зная, че много неща не мога да направя, защото не ми достигат способностите. Затова не съм се опитвал никога да се отдавам на науката. Зная, че съм далече от такива хора като Чандрасекар, Арсениев или Лао Чу, с които ще бъда заедно в хубавите и лошите моменти на експедицията.

Обаче аз зная, че всичко, каквото съм правил през живота си, съм го правил може би прекалено прибързано, може би с прекалено пламенно сърце, но здраво и искрено колкото можех. Винаги съм се стремял да вярвам в хората и ако е имало някой, на когото да се сърдя, това бях самият аз, и то поради това, че не можех да бъда като Ханибал Смит. Когато за пръв път казах на момиче, че го обичам, не умеех да намеря достатъчно големи и красиви думи, за да изразя всичко, което чувствувах. Затова и казах, че в моето въображение любовта не е сферата на висок полет, нито пък небето, в което така често пребивавам, но че тя е нещо като Земята, в която можеш да забиваш стълбове, върху която можеш да издигаш стени и да строиш къщи. Друг е въпросът, че това не я убеди.